№ 396
гр. гр. Димитровград, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Гергана Т. Стоянова Денчева
при участието на секретаря Дарина М. Петрова
като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело
№ 20245610101214 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Т.
Т. Ч., срещу „Сити кеш“ ООД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по
чл.26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на
договор за потребителски кредит № от 31.01.2022 г. поради противоречието
му със закона, както и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 1470.52 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен договор, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба
до погасяването.
В исковата молба ищецът твърди следното:На 10.12.2020г. между доверителя
ми и ответното дружество "Сити Кеш" ООД е сключен Договор за паричен
заем Кредирект № 476417, по силата на който е усвоена главница в размер на
1000 лв. Срокът на кредита е 8 месеца, при лихвен процент в размер на 40.05
% и Годишен процент на разходите в размер на 48.23 %. Съгласно чл. 6.5 от
договора, лотребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването
на заемната сума, да предостави обезпечение, а именно: предоставяне на
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 33, ал. 1 от
Общите условия. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 6.6 от договора
се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 869.56 лв., като
заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита
видно от чл. 4 от договора, в който се съдържа самия погасителен план. В
резултат на това за усвоена главница в размер от 1000 лв. и ползване на
кредита за период от 8 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати
1
сума в размер на 2072 лв., от които главница — 1000 лв., лихва - 202.44 лв. и
неустойка 869.56 лв. I. Кредитополучателят е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за 1 паричен заем по своята
правка характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и лоследици важат изискванията
на специалния закон - Законът за потребкгелския кредит. Така посоченият
договор е нищожен на оскование чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК) във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (33Д),
тьй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на
основание чл. 146, ал. 1 от Закона за sащита на потребителите (33П).
Аргументите ми за това са следните: 1. Процесният договор за кредит е
скпючен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с
размер на шрифта по-мanък от 12. Наред с изложеното считам, че процесният
договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в
същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), Закона за електронкия документ и електронните удостоверитепни
услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е
сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител" по смисьла на чл. 10,
ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и елекгронни подписи.
Сочекото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл.
10, ал. 1 във вр. чл. 22 от 3ПК. 2. Прочитьт на съдържанието на клаузите на чл.
6.5, чл. 6.6 от договора и чл. 33 от Общите условия и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, напага разбирането, че по
своето същество те представляват скрито въsнаграждение за кредитора, което
последниат е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които
клаузата на чл. 33 от Общите условия възвежда за потребителя са на практика
неосьществими за кего, особено предвид обстонтелството, че последният
тьрси паричен кредит в сравнително кисък размер. Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответха възможност да ocurypu банкова гаранция в размер на
пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва
(което като величина явно представлява повече от чистата стойност на
получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или поръчители,които да отговарят на
многобройните,кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния
процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като
2
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 3ПК.
Соченото обстоятелство се потвърждава и от чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора,
съгласно който заплащането на неустойка не е взето предвид при
изчислението на посочения в договора ГПР. Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 посочва колко е
размерът на вноската с включена неустойка и колко е общото задължение по
кредита с включена неустойка, като при формирането на всяка анюитетната
вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка може да
се направи обоснован извод за изнаиалното очакване от страна на кредитора
изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство
безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3IIIC, съгласно която разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Наред с това, следва да се отбележи, че
нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват
обезпечение само по себе си по смисъла на закона.Сключването на договор за
банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата
му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените съображения
потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от
възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел
заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите. 3. Процесният договор за кредит е
недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ап. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил
единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвекия процент по
заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това
число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения
с договор размер, кои са допусканията,които са използвани при
изчисляването. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 40.05 % и
ГПР в размер на 48.23 %. Не става ясно какво представлява разликата между
горните процеити и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена и
неустойка за непредставяке на обезлечение, което поставя потребителя в
положение да не знае точно в какъв размер е оскъпявакето му по кредита,
което ще дължи и в това именно е недействителностга в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание Съгласно чл. 19, ап. 1
от ЗПК, тодишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предосгавения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК се
дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно:
3
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В кастоящия случай
предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известна на
кредитора към датата на сключване на договор. Видно от чл. 6.6 и чл. 4 на
договора, кредиторът разсрочва неустойката, като я включва в размера на
погасителната вноска. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил
императивното правило на чл. 19, ал. 1 3ПК и незаконосъобразно не е
включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в размера на ГПР.
flpu условие, че същите бяха включени, действителният THP би възлизал на
повече от 150%. Ето защо считам, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ап. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като
тьрговецът е заблудил потребителя за действителния размер на 1 11Р,
приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за
длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национапни
нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети
въз основа на присьединяването на страката в Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото
национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Във връзка с това считам, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на
кредитите,защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно
продуктите между различните конкуренти. Ето защо считам че неправилното
иsчисляване и посочване е самостоятелно оснонаниеза недействителност на
договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е
изведено като съществено условие на договора. Посочването в договора на
размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ап. 1,
и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. 4. Договорът за
паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за
заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Съдебната
практика лриема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивек лимит, обективен критерий за
добросьвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без
последният да може да се приеме като максимапен размер. Трайно се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, иредвиждаща
4
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити — двукратхия размер на законната лихва. В
настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40.05 %
годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на
поведение, устаковени в обществото. Практиката на ВКС по отношение на
нищожността на възнаградителната лихва е приложима и от отношение на
договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на чл. 19, ап. 4 от ЗПК,
предвиждаща лимит на размера на ГПР. С процесната клауза за неустойка в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение — недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната прахтика е константна. Такава неустойка, дори и
същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от З3Д.
7. Считам, че клаузите на чл. 6.6 от процесния договор във връзка с чл. 6.5 от
същия и чл. 33 от общите условия е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Съгласно постоянната
практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на
морала,когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично
формулиран закокодателно, спазването му е проведено чрез създаване на
други разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави"
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави иsвод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Действително чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето,
позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно
необходимостга от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност,
но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно
поставените корективи води до нищожност на сделката. Поради накърняване
на принципа на „добрите нрави се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорно съглашение, до злепоставяке на
интересите на подзащитната ми с цел извличане на собствена изгода за
кредитора. Нарушаването на императивно поставените корективи води до
нищожност на клаузата за неустойка. В случая, уговорената стойност на
процесната неустойка, възлизаща на 869.56 лв. е съиsмерима с размера на
главницата, чийто размер е 1000 лв. Наред с това същата надвишава близо 4
пъти размера на договорната лихва (възлизаща на 202.44 лв.) , която се явява и
възнаграждението на кредитора за сключената кредитна сделка. В тази връзка
5
е налице е очевидната нееквивалентност в дължимия резултат от
противоположките страни по облигационното правоотношекие.
Неравностойностга в насрещните престации на страните, уговорили тази
неустойка, е такава, че практически е сведена до липса на престация от страна
на кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е
категорична и константна, че е налице противоречие на договореното с
добрите нрави 8. Считам, че клаузата на чл. 6.6 от договора нарушава
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, предвид което се явява нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП. Така уредената клауза от договора nротиворечи на добрите нрави
и добрите тьрговски практики като илюстрира директно уговорки във вреда
на потребителя,които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на тьрговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
неговн задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). 9. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20
от ЗПК в договора за кредит следва да бъде посочен лихвеният процент на
ден. Посочените в договора лихвени проценти са на годишна база. Чл. 11, ал.
1, т. 20 от ЗПК изрично предвижда при посочване на условията за
упражняване на право на отказ на потребителя от договора, да е посочен
лихвения процент на ден, което липсва в процесния договор за кредит. Поради
това и следва и изводът, че е налице недействителност на договора поради
неспазването на изискване на член 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. В процесния случай
се явява неприлажима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на
нищожностга на частга от договора, в която се уговарят годишния процент на
разходите и годишния лихвен процент, тьй като сьщите са незаместими по
право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена
при тодишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожностга на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези — нищожните хлаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът
за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР
или за годишния лихвен процент като се изходи и от характера на този
договор който е възмезден и включването на клауза заДоговаряне ГПР по uero
е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение №
30/09.03.2020 г. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на РОС). От изложеното
следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на посочеката
уговорка относно цената на заемите средства - поради възмездния характер на
договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителитеза по-
6
пълна защита на интересите им. Съгласно задължителното тьлкунане на
Директива 93/1З/ЕИО относно неравноправните клаузи на Съда и на Съюза,
който приема, че директивата допуска възможностга, при спазване на правото
на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита на потребителя . Предвид описаното дотук считам, че процесният
договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 20 от
ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от З3Д, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в
договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на
годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият
договор за потребителски кредит е недействителен. II. Съгласно чл. 23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва ипи
други разходи по кредита. В тази връзка считам, че е налице правен внтерес от
предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество "Сити
Кеш" ООД на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 1072 лв., представляваща раsликата
между заплатената по кредита сума и главницата по кредита.
С оглед изложеното, моля да призовете страните по делото на съд и след
доказване на твърденията в настоящата искова молба да постановите решение,
с което да:
- Бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем Кредирект Nº
476417 от 10.12.202ог., сключен със "Сити Кеш" ООД, като противоречащ на
императивните изисквания на Закона за лотребителския кредит, Закона за
задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите.
- Осъдите на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника "Сити Кеш"
ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к.
1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе Nº 115 Е, ет. 5 да заплати на Т. Т. Ч.,
ЕГН: ********** сума в размер на 50 лв. като частичен иск от 1072 лв.
представляваща недължимо платени суми във връзка с договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й
заплащане. Осъдите ответника да заплати направените разноски в настоящото
производство ведно с адвокатско възнаграждение. На основание чл. 236, ал. 1,
т. 7 вр. чл. 127, ал. 4 от ГПК и с оглед дадените правомощия в адвокатското
пълномощно, при евентуaлно уважаване на исковата претенция, моля
присъдените суми да бъдат преведени по следната специална банкова сметка:
Банка: "Обединена Българска банка" АД 7 IBAN: BG45UBBS81551014243060
Титуляр: адв. П. С. П. клиентска сметка на основание чл. 39 от ЗА.
С протоколно определение от 11.12.2024г. по искане на ищеца съдът е
допуснал изменение размера на претедираната искова претенция от Т. Т. Ч.,
7
ЕГН: ********** основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника "Сити Кеш" ООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе Nº 115
Е, ет. 5 като увеличава размера на претендираната сума на 1470,52 лева.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност.
Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва
да е включена в размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и
добрите нрави. Сочи, че размерът на възнаградителната лихва е фиксиран,
като между страните било уговорено, че същата ще се разпределя във всяка
една от вноските. Намира, че кредитодателят е преценил риска преди
сключване на договора за кредит, но след непредоставянето на обезпечение от
страна на кредитополучателя рискът за кредитора се е увеличил, поради което
и неустойката се явява обезщетение за възникналото след сключване на
договора увеличение на риска. Излага подробни аргументи и по наведените от
ищцата доводи за нищожност на договора в неговата цялост. Сочи, че не е
налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Намира, че
не са налице пороци при посочването на ГПР в договора. Поради тези и
останалите подробно изложени аргументи, моли исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните обстоятелства:
между ищцата Т. Т. Ч. и „Сити кеш“ ООД е сключен договор за паричен заем
Кредирект №476417 от 10.12.2020 г., по силата на който ищецът е получила в
заем сумата от 1000 лв.; в договора за потребителски кредит е уговорена
неустойка поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на
която не е включен при формиране на посочения в договора ГПР; че общият
размер на извършените плащания от ишцата възлизат на 2470,52 лв. Ето защо
и на осн. чл. 153 ГПК така отделените обстоятелства следва да се приемат за
доказани по делото. Същите се установяват и от приетите в производството
доказателства, включително заключението на вещото лице. От приетите по
делото писмени доказателства, се установява, че между страните е възникнало
процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство не е спорно
между страните. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил
да предостави на ищеца сума в размер на 1000 лева, която сума да бъде
върната от кредитополучателя в срок до 10.8.2021 г. съгласно погасителен
план, обективиран в договора. Видно от погасителния план, между страните
били уговорени 8 погасителни вноски, всяка от които включва главница,
лихва, вноска и неустойка. Уговореният ГПР бил в размер на 48.23 %, а
процентът на фиксираната годишна лихва – 40.05%.Уговорената заемна сума
от 1000 лева е предадена на заемополучателя, като същото представлява
безспорен факт между страните.Съгласно чл. 6.5 от договора, заемателят поел
задължение в срок от три дни от усвояване на заемната сума, да предостави
8
обезпечение съгласно условията, посочени в договорната разпоредба:
поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).В чл. 6.6 е
предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл. 6.5 в тридневен
срок, заемателят дължи неустойка в размер на 869.56 лева, която се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По установителния главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за паричен заем от 10.12.2020 г., който противоречи на
закона.На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски
– страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция –търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
потребителски кредит от 10.12.2020 г. по правната си същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в
договора е предвиден ГПР в размер от 48.23 % По отношение на спорния
между страните въпрос дали уговорената в договорите неустойка за
непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към размера на ГПР,
съдът намира следното:
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
9
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.Следва да се отбележи също така,
че приложение намира определението,съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за
потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони,такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. Видно от данните по делото, уговореният в договора за паричен заем
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 6.6 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да
бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на
кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за
кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била
незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от
страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните
клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице –
поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани
многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това
потребителят следва да разполага със средства два пъти в общия размер от
главницата и лихвата по договора. Така формулирана неустойката излиза
извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за
кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по
кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр.
д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. №
1255/2023 г. и др./.Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер
от 48.23 %, като след прибавяне и на уговорената неустойка, то
действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19,
10
ал. 4 ЗПК размер. Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след
прибавяне на дължимата неустойка, надвишава значително максимално
допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Вписаният в договора параметър не кореспондира на изискуемото съдържание
по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите,вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за паричен заем на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав
и др.). Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за паричен заем е нищожен, поради което
следва да бъде уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната
сума в размер на 1470.52 лева, представляваща недължимо платена сума, без
да е имало основание за извършване на престацията /поради недействителност
на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се
дължи нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.Съдът достигна
до извод за основателност на предявения главен иск за недействителност на
процесния договор за потребителски кредит.От приетата по делото експертиза
за извършени погасявания от ответника, се установява, че преди образуване
на настоящото производство ищецът е заплатил на ответника обща сума по
договора в размер на 2470.52 лева, в това число: 1000 лева главница, 202.44
лева договорна лихва и 869.56 лева неустойка за непредставяне на
обезпечение и такса от 398.52 лева. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
11
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е единствено сумата от
1000 лева, като заплатената сума от 1470.52 лева, надхвърляща чистата
стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъде
възстановена на ищеца. Предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на
исковата молба до погасяването.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски. Видно
от представеното преводно нареждане дължимата държавна такса за
предявения иск в размер на 143.70 лева, както и внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 250 лева. Наред с това, от
представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 8.7.2024г. е
видно, че ищеца Т. Т. Ч. е упълномощила за свой пълномощник по делото
адв.П. С. П., като процесуалното представителство е безплатно на основание
чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- оказване помощ на материално затруднено лице.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го
заплати. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал.
1, т. 3 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (Определение № 43 от
10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;Определение № 141 от
15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за присъждане на
адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за
правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да
се доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В
тези случаи възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2,
изр. 2 ЗАдв./.Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, като е посочил, че следва да се присъди
размер под минималния съгласно утвърдената наредба.Съдът е задължен да
определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4,
§3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл.101,§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите,
12
разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка
относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор не се
отличава с правна или фактическа сложност, която да е обусловена от
събирани в производството гласни доказателствени средства или множество
експертни заключения, като производството е приключило с провеждането на
две открити съдебни заседания, в което процесуалният представител на ищеца
не се е явил. Касае се за спор с константна и безпротиворечива съдебна
практика. Предвид изложеното настоящият състав счита, че в полза на адв. П.
следва да бъде определено адв. възнаграждение в общ размер на 800 лева за
двата обективно съединени иска.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. Т. Ч., с ЕГН
**********, от Д., бул. ******* **-**-**, срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление град София, р-н Младост,
бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5, представлявано от Н.Пенчев иск по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че Договор за паричен заем Кредирект
№476417 от 10.12.2020г. е нищожен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление град София, р-н Младост, бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5,
представлявано от Н.Пенчев да заплати на Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от Д.,
бул. ******* **-**-** сумите, както следва:
- 1470.52 лева, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без
основание сума по Договор за паричен заем Кредирект №476417 от
10.12.2020г. , ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.7.2024 г.
до погасяване на задължението;
- 393.70 лева, на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление град София, р-н
Младост, бул.Цариградско шосе№115 Е, ет.5, представлявано от Н.Пенчев да
заплати на адв.П. С. П.- пълномощник на ищеца Т. Т. Ч., адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
13
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
14