РЕШЕНИЕ

гр. София, …………….. г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Д въззивен състав, в публичното заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:             ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                       мл.съдия:      БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Биляна Коева  в. гр. д. № 8725/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 78552/2017 г. по описа на СРС, I Г.О., 32-и състав са уважени предявените от ищеца „Ч.е.Б.“ АД срещу ответника В.С.В. искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 548,78 лв. – за доставена електрическа енергия за периода от 24.11.2016 г. до 22.04.2017 г. в обект с кл. № 300047180695, находящ се на адрес: гр. София, ул. „******, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 15,60 лв. – обезщетение за забава за периода от 02.02.2017 г. до 03.07.2017 г., като искът за лихва е отхвърлен до пълния предявен раамер от 16,28 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която се твърди, че решението е неправилно. Поддържа се, че предявеният иск, неговата основателност и размер не са установени по безспорен начин по делото. Искането към съда е да отмени решението.

Въззиваемата страна е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, излага съображения за правилност на изводите на СРС.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба и отговора пороци на оспорения съдебен акт.

С  разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив, т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор. Това ограничение не лишава обжалването от въззивния му характер. То е израз на установеното от закона съотношение между принципите на гражданския процес и в частност на диспозитивното и състезателното начало - от една страна, и от друга - служебното начало и установяването на истината в гражданския процес. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора.

Съгласно чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба трябва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението". От систематичното тълкуване на разпоредбата  с нормата на чл. 262, ал.1 и 2 ГПК, тази част от съдържанието на въззивната жалба не е елемент от изискванията за нейната редовност. Бланкетно подадената въззивна жалба е редовна и допустима. Липсата на указание „в какво се състои порочността на решението”, не е условие за редовност на жалбата (вкл. и на насрещната въззивна жалба) и не води до нейното връщане (чл. 262, ал.1 и чл. 263, ал. 3, във вр. с чл. 260, т. 3 ГПК). Това обаче не означава, че страната може да подаде "бланкетна жалба", очаквайки от въззивния съд да реши отново спора като анализира целия доказателствен и фактически материал по делото, особено когато и изрично подчертано, от страната, че подава въззивната жалба, за да спази само и единствено срока за въззивното обжалване. Изискването на чл. 260, т. 3 ГПК в жалбата да бъдат очертани конкретни пороци на решението има пряка връзка с ограничения характер на обжалването по смисъла на чл. 269, изр. 2-ро ГПК, доколкото те определят обхвата на дейността на втората инстанция при разглеждането на спора по същество, т.е. те се отнасят до основателността на жалбата, а не до нейната редовност. Изложеното схващане е застъпено и в задължителната съдебна практика обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Във въззивната жалба не се излагат възражения срещу установената от Софийския районен съд фактическа обстановка, поради което настоящият съдебен състав не следва да установява различни факти, тъй като първоинстанционното решение не подлежи на проверка в тази част поради липса на довод по правилата на чл. 269 ГПК.

СРС, 32-и състав е бил сезиран с установителни искове по реда на чл. 422 ГПК  с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на претенцията предмет на въззивното производство е обусловена от проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факт): възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните вземания, т.е. наличието на правоотношение между електропреносното предприятие и ответника като потребител на електрическа енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество електрическа енергия; стойността и изискуемостта на вземането.

Нормативно тълкуване на разпоредбите на Закона за енергетиката /ЗЕ/ е дадено с тълкувателно решение № 2 от 17.02.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че ЗЕ свързва качеството на длъжник на цената на доставена енергия за битови нужди с качеството на собственик на имота, когато за същия имот няма сключен договор. Макар и това тълкуване да се отнася до договорите за продажба на топлинна енергия, доколкото спорното правоотношение се регулира също от ЗЕ, то дадените разяснения с тълкувателния акт следва да намерят приложение и в настоящия случай /така и решение № 205 от 28.02.2019г. на ВКС по гр.д. № 439/2018г., ІІІ г.о./.

В настоящия случай между страните е безспорно, че ищцата е била в договорни отношение по повод доставка на ел.енергия за процесния обект, доколкото това обстоятелство не е оспорено от последната, нито в подаденото лично от нея възражение, в което е посочила, че е покрила част от сметката към дружеството ищец, а за други суми не била уведомявана, нито е оспорено с отговора на исковата молба.

Ответникът не е оспорил и размера на претендираните суми. По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че въззивникът-ответник ги  е заплатил, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.

Следва да се отбележи, че са неотносими доводите във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от СРС, а именно недопускане на поискани от страната доказателствени искания, доколкото такива не фигурират в депозирания по делото отговор по реда на чл. 131 ГПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от приложимите Общи условия за договорите за продажба на електрическа енергия на „Ч.е.Б.“ АД, потребителят заплаща на продавача стойността на електрическата енергия и дължимата сума за извършения пренос на тази енергия по разпределителната мрежа  веднъж месечно, по утвърдени от ДКЕВР  цена за снабдяване и цена за разпределение, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба продължителността на периода за заплащане 10 дни.

Съгласно чл. 42, ал. 1 от Раздел II от Общите условия на ответното дружество, продавачът има право да прекъсне или ограничи снабдяването с ел.енергия в случай , че потребителят не изпълни което и да е свое задължение съгласно Общите условия, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, в случай на забава на плащането на дължимите суми за ел.енергия продавачът може да прекъсне снабдяването на потребителите в следните срокове: 10 дни след изтичането на срока за плащане за битови потребители и три дни след изтичането на срока за плащане за стопански потребители.

При съобразяване с цитираните разпоредби, настоящият състав намира за неоснователно възражението на ответника, че ищцовото дружество е следвало да прекъсне електроснабдяването, тъй като последното е предвидено като възможност, а не задължение за кредитора.

Следователно, тъй като във въззивната жалба липсват други конкретни доводи и не е налице императивна материалноправна норма, която настоящият състав следва да приложи, то правомощията на въззивният съд са изчерпани.

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то обжалваното решение е правилно и като такова трябва да бъде потвърдено.

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира присъждането на деловодни разноски разполага въззиваемата страна „Ч.Е.Б.“ АД. Последната е направила искане за присъждането им, представена е фактура, в която е отразено, че е заплатено възнаграждение за „правни услуги по договор: Необходими действия срещу В.С.В.“ в размер от 6 лв. с ДДС, поради което са налице всички предпоставки за присъждане на сторените разноски.

С оглед цената на иска решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 78552/2017 г. по описа на СРС, I Г.О., 32-и състав.

ОСЪЖДА В.С.В. с ЕГН ********** да заплати на „Ч.е.Б.“ ЕАД с ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 ГПК, сумата от 6 лв.  представляваща сторени разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.