РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 12.03.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на тринадесети февруари две
хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2162/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 23055/19.02.2016 г., предявена от
И.Р., с
ЕГН: **********, с адрес: ***, против П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. *******.
Ищецът И.Р. твърди, че с
постановление от 03.06.2011 г. на разследващ полицай при СДВР, пр.пр. № 4-5421/2010 г. по описа на СГП, е бил привлечен като
обвиняем за това, че на 02.06.2011 г. е държал неистински парични знаци в
големи количества – престъпление по чл. 244, ал. 2 НК. На същата дата, ищецът
бил задържан за срок от 72 часа, като с влязло в сила определение от 06.06.2011 г. по н.ч.д. № С-390/2011 г. на СГС, 21 състав,
спрямо ищеца била определена мярка за неотклонение „Подписка“. С постановление от 06.06.2011
г. на СГП, на ищеца била наложена забрана да напуска пределите на страната,
която била отменена с постановление от 10.06.2013г.
Ищецът твърди, че с
постановление от 10.07.2013 г. на СГП, наказателното производство спрямо него
било прекратено. Междувременно, по искане на Комисията за установяване на
имущество, придобито от престъпна дейност, с определение № 42/05.11.2012 г. по
гр.д. № С-41/2012 г. на СГС и с определение № 5/16.01.2013 г. по в.гр.д. № СП
131/2012 г. на САС, било допуснато обезпечение на бъдещ иск, чрез налагане на
обезпечителни мерки – възбрана и запор върху недвижими имоти, МПС, дружествени
дялове и вземания по банкови сметки на ищеца и на семейството му. Обезпечението
било отменено на 19.11.2013 г.
Ищецът твърди, че привличането му като обвиняем за извършено
тежко умишлено престъпление от общ характер, задържането му под стража за три
дни, наложената му забрана да напуска страната, както и наложените
обезпечителни мерки, са му причинили неимуществени вреди, изразяващи се в
множество негативни емоции. Ищецът бил в шок от задържането, а пребиваването в
ареста за него било кошмарно. Ищецът изживял неописуеми притеснения, не можел
да повярва, че това се случва на него, а процедурите го обърквали допълнително,
тъй като бил чужденец. Ищецът се притеснявал как ще се справят трите му деца,
бил сринат психически. Наложената му забрана да напуска страната
възпрепятствала работата му, бил дискредитиран пред своите съконтрахенти.
Освен това, тази забрана препятствала контактите на ищеца с близките му извън
страната. Задържането и обвинението на
ищеца били разгласени и чрез публикации в печата, което също го дискредитирало.
Наложените възбрани запори в продължение на една година, затруднили не само
ежедневното битово съществуване на ищеца и семейството му, но и сериозно
увредили работата му. Ищецът твърди, че е станал нервен, раздразнителен и
избухлив, изпитвал непрекъснато страх за своето бъдеще и за бъдещето на
семейството си, живеел под стрес и напрежение, изпитвал огромни притеснения и
вина пред близките си. Отделно от нова, било накърнено и името и авторитетът му
в обществото, честта и достойнството му.
Предвид
изложеното, И.Р. моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 50 000 лева – главница,
представляваща обезщетение от претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.07.2013 г. до окончателното й изплащане. Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.на Р.Б. е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Ответникът не
оспорва, че ищецът е бил привлечен като обвиняем, както и че наказателното
производство спрямо него е било прекратено. Заявява, обаче, че не са налице доказателства,
които да установяват действително търпени вреди, като пряк и непосредствен
резултат от обвинението, а това били основни елементи от фактическия състав на
отговорността по ЗОДОВ, които ищецът следва да докаже. Липсвали и доказателства, Прокуратурата на РБ
да е разгласявала в медиите, воденото срещу ищеца наказателно производство.
Ответникът излага съображения, че по делото липсват доказателства за това кога
постановлението от 10.07.2013 г. е придобило стабилитет. Евентуално, оспорва
иска и като недоказан по размер, като заявява, че претендираното обезщетение не
съответства на понятието за справедливост, на икономическия стандарт в страната
и на съдебната практика по аналогични случаи. Сочи и че претенцията не е
съобразена с продължителността на наказателното производство, с вида, характера
и интензитета на упражнената принуда. Ответникът възразява срещу претендираното
обезщетение от приложената мярка „забрана за напускане на страната“, доколкото
отказите на Прокуратурата не са били обжалвани пред съответния съд. Възразява и
срещу претендираното обезщетение за престоя на ищеца в следствените арести и в
затвора, тъй като за условията в същите и за поведението на служителите в арестните помещения не следвало да се ангажира
отговорността на Прокуратурата. Сочи, че съгласно утвърдената съдебна практика,
заеманата длъжност, респ. професионална кариера, не е сред обстоятелствата,
които следва да се вземат предвид в насока на увеличаване на обезщетението.
Ответникът възразява и срещу претендираната законна
лихва от 16.07.2013 г., тъй като дължимостта на
лихвата била свързана със стабилизиране на постановлението за прекратяване на
наказателното производство, доказателства за което нямало по делото.
Съдът
приема следното от фактическа страна:
С
постановление от 03.06.2011 г. по
ДП № 433/2010 г. по описа на ГД „БОП” -
МВР, пр.пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, И.Р. е
бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 02.06.2011 г., около
14.30 ч., е държал неистински парични знаци в големи количества - престъпление по чл. 244, ал. 2, вр.
ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем
години.
С постановление от 03.06.2011 г. на прокурор от СГП,
по ДП № 433/2010 г. по описа на ГД „БОП” - МВР,
пр.пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, спрямо ищеца е
била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража за срок от 72 часа“.
С определение от 06.06.2011 г. по н.ч.д. № С-390/2011 г. на СГС, 21 състав,
спрямо ищеца е била определена мярка за неотклонение „Подписка“. Определението от 06.06.2011
г. на СГД е било потвърдено с определение от 14.06.2011 г. по ВНЧД № 86/2011 г.
на САС.
С постановление от 06.06.2011 г. на СГП, на ищеца била наложена забрана да
напуска пределите на страната, която била отменена с постановление от
10.06.2013 г. на СГП – видно от постановление
от 15.12.2011 г. на СГП и постановление от 28.01.2013 г. на СГП (в които е
посочено постановлението от 06.06.2011 г.) и
постановление от 10.07.2013 г. на СГП (в което е посочено постановлението от
10.06.2013 г.).
По искане на Комисията за
установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, по реда на чл. 22
ЗОПДИППД, с определение № 42/05.11.2012 г. по гр.д. № С-41/2012 г. на СГС (потвърдено
с определение № 27/28.02.2013 г. по ч.гр.д. № СП 22/2013 г. на САС) и с
определение № 5/16.01.2013 г. по в.гр.д. № СП 131/2012 г. на САС, е било
допуснато обезпечение на бъдещ иск, чрез налагане на обезпечителни мерки –
възбрана и запор върху недвижими имоти, МПС, дружествени дялове и вземания по
банкови сметки на ищеца и на семейството му.
С
постановление от 10.07.2013 г.
на прокурор от СГП, наказателното производство по ДП № 5255/2013 г. по описа СДВР, пр. пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, е било прекратено,
в частта срещу И.Р., на основание чл. 24, ал. 1, алт. 1 НПК - деянието
не е извършено от обвиняемото лице.
С
решение № 361/13.11.2013 г. на Комисията за отнемане на незаконно придобито
имущество, е прекратено производството по отношение на И.Р.. С решение от 19.11.2013 г. по гр.д. № 14486/2013 г. (бивш С-41/2012
г.) на СГС, допуснатото по делото обезпечение, е отменено.
За всички тези факти страните не спорят.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите З.С.Д.и А.С.Р..
Свидетелката
Д.е била адвокат на ищеца по наказателното дело. Свидетелката сочи, че е видяла
ищеца за първи път в сградата на ГД „БОП“. Свидетелката заявява, че е виждала
много лица, които са задържани, но в сравнение с тях, ищецът бил в много
стресирано състояние – бил пребледнял, устата му „съхнела“, гледал с ужасени очи,
в очите му се виждал ужас и безнадежност, ръцете му
треперели, било като изпадане в ступор. Ищецът бил
притеснен поради това, че не е разбрал по какъв начин е замесен, от това, че
има малко дете на 8 месеца, което заспивало вечер само с него, както и от това,
че не може да организира работата в строителната фирма, която притежава.
Свидетелката сочи, че след като бил освободен от ареста, имало множество статии
във вестници, информации по интернет и телевизията, че албанец от Косово печата
пари. Всичко това повлияло върху личността на ищеца. След като бил освободен,
ищецът се притеснявал от това, че поради наложената му забрана да напуска
страната, не можел да посети родителите се в Косово, не успял да присъства на
погребението на баба си, нито на сватбата на свой близък братовчед. Поради наложената му забрана, ищецът не успял
да получи голяма поръчка за строителната си фирма. Другото обстоятелство, което
обезсърчавало ищеца, била проверката на имуществото му, във връзка с
повдигнатото му обвинение. Свидетелката сочи, че били наложени запори на
всичките му банкови сметки – фирмени и лични, било възбранено
имуществото му, от което възникнал голям проблем, тъй като ищецът не можел да
изпълни сключен договор и трябвало да връща капаро в двоен размер. През този период, ищецът често посещавал
кантората на свидетелката, притесненията му били огромни, споделял, че се
чувства ужасно, подтиснат, ужасен, какво ще обясни на децата си.
Свидетелката
А.С.Р. е съпруга на ищеца. Свидетелката сочи, че след задържането на ищеца,
животът им се е превърнал в ад. Информацията излязла по всички медии, пишело се как той е главния печатар на фалшиви пари, а по
телевизията, че е муле. Всички близки и приятели се отдръпнали от свидетелката
и от съпруга й, познатите им спрели да им вдигат телефона, двамата били като
„прокажени“, за обществото и приближените около семейството, ищецът бил
престъпник. Свидетелката сочи, че спряла
и работата на ищеца, който се занимавал със строителство, тъй като никой нямал
да допусне в дома си престъпник. Хората бягали от него и нямало какво да
работи. Това довело до „безпаричие“. Ищецът продавал недвижим имот, но след
като били „подхванати“ от „К.К.“, били запорирани всички сметки, продажбата станала невъзможна, и
ищецът трябвало да върне двойния размер на полученото капаро от 22 000
евро. Семейството започнало да взима заеми, за да възстанови полученото капаро.
Всичко това довело до там, че ищецът се сринал психически, не можел да говори,
стоял и гледал в една точка, бил неадекватен. Свидетелката сочи, че поради
психическия му срив, положението не се издържало и тя „в един момент“ подала
молба за развод. Поради наложената забрана да напуска страна, ищецът не могъл
да посети роднините си в Косово, където имал работа и във връзка със
строителството. Свидетелката заявява, че след като са отпаднали
обвиненията, ищецът се ползва с голямо
уважение от всички хора около тях, както и че всички знаят, че това е било
грешка.
Видно
от представените удостоверения за раждане, ищецът е баща на три деца - А.И.Р.,
роден на *** г., Е.И.Р., родена на ***г., и А.И.Р., родена на *** г.
По
делото е представена статия, публикувана във вестник „Труд“ на 07.06.2011 г., в
която е посочено, че: „А.Р.И. ръководел планирането на фалшивите банкноти от по
100 евро и 100 долара в чужбина“, както и статия, публикувана във вестник
„Труд“ на 08.06.2011 г., в която е посочено, че: „Соченият за основен играч в
бандата за фалшифициране на долари и евро албанец Р.И. да бъде освободен
незабавно от ареста …“.
Видно
от протокол от открито съдебно заседание от 22.03.2014 г. по НОХД № 371/2014 г.
по описа на Специализиран наказателен съд, ДП № 5255/2013 г. по описа СДВР, пр. пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, е
приключило със споразумение.
Други
доказателства по делото не са представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.
второ ЗОДОВ.
Отговорността
на П.на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и
чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.на
Р.Б. (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана
да отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор
върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3
от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по
разследване на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно, основателността на
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предполага кумулативната наличност
на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в
извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу
него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното
не съставлява престъпление; да е претърпял
посочените в исковата молба неимуществени вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. Посочените елементи
от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди,
пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от
незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители. Отговорността
на държавата по ЗОДОВ е гаранционна и обективна, което означава, че не е
необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Съгласно
т. 7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, отговорността
на правозащитните органи на Държавата в лицето на Прокуратурата се пораждат и
при прекратяване на наказателното производството било защото извършеното не
съставлява престъпление, било защото обвинението е недоказано.
В
настоящия случай, по делото се установи,
че с постановление от 03.06.2011
г. по ДП № 433/2010 г. по описа
на ГД „БОП” - МВР, пр.пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, И.Р.
е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 02.06.2011 г.,
около 14.30 ч., е държал неистински парични знаци в големи количества -
престъпление по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода от две до осем години.
Безспорно
се установи също така, че с постановление от 10.07.2013 г. на прокурор от СГП, наказателното производство по ДП № 5255/2013 г. по описа СДВР, пр. пр. №
4-5421/2010 г. на СГП, е било прекратено, в частта срещу И.Р., на основание чл.
24, ал. 1, алт. 1 НПК - поради това, че деянието
не е извършено от обвиняемото лице.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпления, за които ищецът е бил оправдан.
Съдът
приема, че от събраните по делото гласни доказателства се установи, че
провежданото наказателно производство срещу ищеца му се е отразило изключително
неблагоприятно. Свидетелката Д.сочи, че след задържането, ищецът бил в много
стресирано състояние – бил пребледнял, устата му „съхнела“, гледал с ужасени
очи, в очите му се виждал ужас и безнадежност, ръцете
му треперели, било като изпадане в ступор. Ищецът бил
притеснен поради това, че не е разбрал по какъв начин е замесен, от това, че
има малко дете на 8 месеца, което заспивало вечер само с него, както и от това,
че не може да организира работата в строителната фирма, която притежава. Поради наложената забрана да напуска страната, ищецът не можел
да посети родителите се в Косово, не успял да присъства на погребението на баба
си, нито на сватбата на свой близък братовчед.
Поради наложената му забрана, ищецът не успял да получи голяма поръчка
за строителната си фирма. Притесненията му били огромни, споделял, че се
чувства ужасно, подтиснат, ужасен, какво ще обясни на децата си. Свидетелката А.С.Р.
сочи, че след задържането на ищеца, животът им се е превърнал в ад. Всички
близки и приятели се отдръпнали от ищеца (и от свидетелката), двамата били като
„прокажени“, за обществото и приближените около семейството, ищецът бил
престъпник. Спряла и работата на ищеца,
който се занимавал със строителство, тъй като никой нямал да допусне в дома си
престъпник. Хората бягали от него и нямало какво да работи, което довело до
сериозни материални затруднения в семейството. От събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите се установява също, че от проверката
на имуществото на ищеца, във връзка с повдигнатото му обвинение, ищецът
претърпял редица притеснения и неудобства. Ищецът се сринал психически, не
можел да говори, стоял и гледал в една точка, бил неадекватен.
Съдът
приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в
извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената
спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период - от 03.06.2011 г. - привличането на ищеца
към наказателна отговорност (от който момент е налице „обвинение в извършване
на престъпление“) до прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца,
последният е имал неблагоприятни
психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране
от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна практика на ВКС
по аргумент от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 1, ТР № 1/2009г., е прието, че
доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални
действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина.
Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между
тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на
житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и
техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от
гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват
явления от действителността. Ето защо, при наличие на едно прекратено
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския съд по правата на човека, Първо отделение, по делото Й.срещу България
(I. v. B.), образувано по жалба № 41211/98г.,
в което е посочено, че имайки предвид предмета на иска, предявен от
жалбоподателя, този подход - да се изискват отделни доказателства за
неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя, изглежда необосновано формалистичен и
позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя, където фактите
не могат да бъдат обективно, външно доказани …
да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С
оглед на горното искът е доказан по основание по отношение на неимуществените
вреди, които съдът установи, че ищецът е търпял във връзка с образуваното срещу
него наказателно производство. Възраженията
на ответника за липсата на връзка между
обвинението против ищеца и претърпените от него неимуществени вреди са
неоснователни.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените вследствие на
незаконосъобразните действия на правозащитните органи неимуществени вреди и в
полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за вреди от незаконно
повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, производството по което е
било прекратено на основание чл. 24,
ал. 1, алт. 1 НПК – поради това, че деянието не е извършено от
обвиняемото лице.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично понятие
включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и
неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си,
има ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и икономическия растеж,
стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на деликта.
Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за справедливост на обезщетение
съдът следва да отчете и конкретните обстоятелства, включително характер на
увреждането, състоянието, причинителят и др.
Т.е. критериите за определяне на този размер са видът и обемът на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените
вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по
делото, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Република България.
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК). В решение №
480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано, че
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически
терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото.
Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да
служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите
показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на
увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има
ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са:
тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни
престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а
по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на
взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките
на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило
на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно
състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че процесното наказателно
производство е продължило малко над 2 години, че производството е образувано
срещу ищеца за тежко престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода за срок от 2 до 8 години, мерките за процесуална принуда
спрямо ищеца – задържане под стража за срок от 72 часа, след което е
взета мярка за неотклонение „подписка“, наложената
на ищеца забрана да напуска пределите на страната, мерките, инициирани от Комисията за
установяване на имущество, придобито от престъпна дейност по реда на ЗОПДИППД
във връзка с повдигнатото обвинение, общественият отзвук и цялостното
отражението, което всичко това е имало върху живота на ищеца. Съдът съобрази още и възрастта на И.Р. към
момента на образуване на досъдебното производство – 38 г., в която възраст човек е трудоспособен и
социално активен, а в случая ищецът е имал и сериозни семейни и трудови
ангажименти, както и обстоятелството, че повдигането и поддържането на
обвинение за такъв тип престъпление естествено води до накърняване честта и доброто
име на личността, като последиците на това отзвучават дълго. В същото време не е установено по
наказателното производство да са извършвани
много на брой и/или интензивни процесуално–следствени действия.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 8 000 лева. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е
съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен
обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост,
произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана
в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия
състав приема, че сумата от 8 000 лева в пълна степен отговаря на така
посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените от ищеца
неимуществени вреди.
Предвид
изложените съображения настоящата инстанция намира за справедливо обезщетение в
размер на 8 000 лева, до който
предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
предявен размер от 50000 лева, искът е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
По
отношение на претенцията за законна лихва:
Съгласно
т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, „При незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта
на мораторната лихва и началния момент на
погасителната давност възниква: от влизане в сила на прокурорския акт за
прекратяване на наказателното производство“. В практиката си ВКС приема, че
постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено
между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила (така решение № 197
от 17.05.11 г. по гр. д. № 1211/10 г., на ВКС, ІІІ г.о.).
Според
чл. 243, ал. 10 (Доп. - ДВ, бр. 71 от
2013 г., предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.)
НПК - постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е
обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от
ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано,
определенията на съда по чл. 243, ал. 6, т. 1 и т. 2 (предишна ал. 5 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.)
НПК подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на
наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 НПК).
От
цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на
наказателното производство не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички
засегнати лица по чл. 243, ал. 4 (предишна
ал. 3 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК, защото може
служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор,
ако не е обжалван пред съд. В редакцията на текста на чл. 243, ал. 10 (предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г.)
от НПК, с допълнение - ДВ, бр. 71 от
2013 г., е предвидено, че отмяната може да се извърши в срок до две години,
когато производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една
година - в останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване
на наказателното производство. В изключителни случаи Главният прокурор може да
отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и след
изтичането на този срок.
Следователно,
разрешението на дадения въпрос в цитираното решение на ВКС по гр. д. № 1211/10
г., ІІІ г.о., е приложимо и след допълнението на чл. 243, ал. 10 (предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г.)
НПК, предвид възможността Главният прокурор да отмени постановлението за
прекратяване на наказателното производство и след изтичането на предвидените
срокове (в този смисъл и решения на Върховния касационен съд, като решение №
184 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г., Г. К., ІV Г. О.; решение № 191
от 20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г., Г. К., ІV Г. О.). От значение за
преценката е дали постановлението за прекратяване е съобщено на лицето, което
претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, дали то е поискало
наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда,
респ. дали има постановено постановление за отмяна на постановлението за
прекратяване от прокурор от по-горна прокуратура. В решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г., Г. К., ІV Г. О.
на ВКС е прието, че постановлението на прокурора за прекратяване на
наказателното производство поражда действие от момента на постановяването му и
от този момент се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за вреди по
чл. 2, ал. 1, т. 3. Прокурорският акт за прекратяване на наказателното
производство не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по
чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по- горестоящ прокурор, ако не е обжалван. В този смисъл
относно началния момент на мораторна лихва са и решение
№ 184/26.05.2015 г. по гр. дело № 7127/2014 г. на ІV-то гр. отд. на
ВКС;
решение
№ 539/09.08.2010 г. по гр. дело № 1747/2009 г. на ІІІ Г.О. на ВКС и решение №
25/11.02.2014 г. по гр. дело № 5302/2013 г. на
ІІІ Г.О. на ВКС. В настоящия
случай, постановление за прекратяване
на досъдебното производство е постановено на 10.07.2013 г. (чл. 199 НПК) и именно това е моментът, от
който следва да се начислява законната лихва за забава, независимо, че е
„изведено“ на 16.07.2012 г. (която дата очевидно не е вярна), тъй като вписването на постановлението в съответния
регистър няма значението на „обявяването“ на някои съдебни актове, например: на
присъдата „незабавно“ (или поне диспозитива й - чл. 310, ал. 1 и ал. 2 НПК), обявяването на
решение по гражданско дело (след постановяването на решението, същото се
обявява в регистъра на съдебните решения - чл. 235, ал. 5 ГПК, след което съдът
не може сам да го отмени или измени – чл. 246 ГПК). Така или иначе, в случая законната лихва се претендира от 16.07.2013 г., поради което и с оглед на диспозитивното начало,
обезщетението е дължимо, ведно със законната лихва от 16.07.2013 г.
Относно
разноските: При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр.
ІІ ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца възнаграждение
за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът е представил доказателства за извършени
разноски в размер на 2000 лева, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение по договор от 17.01.2017 г., приложен на
лист 105 от делото, като върху
сумата от 2000 лева е начислен ДДС. В съдебно заседание на 13.02.2018 г. пълномощникът на ответника е направил възражение
за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено
на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския
процесуален кодекс,
ако заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът
може по искане
на насрещната страна да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част,
но не по-малко
от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона
за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението
трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде
по - нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния
вид работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от
ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №
1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
В случая уговореното адвокатско възнаграждение (2000 лв.)
е под размера, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата (2030 лв.), поради
което и възнаграждението не следва да се намалява. Върху сумата от 2000 лева се
дължи ДДС в размер на 20 %, който е бил начислен и заплатен – видно от фактура
от 19.01.2017 г. и 2 бр. ПКО. С оглед изхода на спора, на
ищеца следва да се присъди сумата от 384
лева (2400 лв. х 0.16) – адвокатско
възнаграждение. Ищецът е представил доказателства
и за платена държавна такса в размер на 10
лева, която, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, ответникът му
дължи изцяло.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш
И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. *******, да
заплати на И.Р., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ,
сумата от 8000 лева –
главница, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени на
ищеца от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по пр.пр. № 4-5421/2010 г. на СГП, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 16.07.2013
г. до окончателното изплащане, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр.
ІІ ЗОДОВ, сумата от 384 лева –
адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ,
сумата от 10 лева – държавна такса,
като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 8 000 лева до
пълния предявен размер от 50 000 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: