№ 86
гр. С., 14.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20242200500077 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е Решение №914/04.12.2023г. по гр.д.№ 2389/2023г. на Районен съд С., с което е
признато за установено по отношение на „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр. С., ул. "Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П..и Й. С.
С. ЕГН **********, от гр. С., ул.Георги Икономов №58, че сключеният договор за
потребителски кредит № 597659 от 26.11.2021 г. е нищожен, като противоречащ на чл.26,
ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С решението е осъдено
„СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С.,
ул."Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П.. да заплати на Й. С. С. ЕГН
**********, от гр. С., ул. Георги Икономов №58на основание чл. 55, ал.1, предложение
първо от ЗЗД във вр. чл. 23 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК сумата от 378.75 лв., представляваща,
получена, без основание от „СИТИ КЕШ" ООД, по договора за паричен заем № 597659 от
26.11.2021 г. ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба
13.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 349.16 лева.
Осъдено е „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.С., ул."Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П.. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В.
М. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка чл.38,ал.1, т.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 1137.60 лв.
Подадена е въззивна жалба от ответника, чрез представител по пълномощие, в която се
1
твърди, че решението е неправилно. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Формулата за
изчисляването му е уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, като непосочването
на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин само по себе си не е от естество да
обоснове порок на клаузата от договора, уреждаща ГПР. тъй като смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която, ще върне на
финансовата институция под формата на ГПР. което изискване в случая е спазено (чл. 3, т.
12 от договора за кредит и приложения погасителен план към него). Неправилно е приетото
от районния съд. че в ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в договора
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Процесната
неустойка не попада в общите разходи по кредита и не може да се вземе предвид при
изчисляване на ГПР. Оттук следва, че неустойката не следва да се калкулира в посочения
размер на ГПР и същата не може да се приравнява на лихвата, тъй като според уговореното
между страните, тя няма такава функция. В обобщение се иска да се отмени решението и да
се признае, че договорът е действителен.
В срока по чл.263 от ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба, в който се
поддържа, че е неоснователна. На първо място договора за потребителски кредит е нищожен
на основание чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съглано чл. 19,ал.1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Дейстително в Договор за потребителски кредит е посочен ГПР.
Липсва обаче, каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения
процент. Посоченият лихвен процент не е ясно как точно се съдържа и как се изчисляват по
отношение на общия ГПР. Отделно от това е предвидено и възнаграждение за неустойка. По
този начин потребителят, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл.
11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които потребителят ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
потребителския договор, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено
в чл11,ал.1,т.10отЗПК. Наред с това с предвиждането за заплащане на неустойка се
заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е
част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
2
кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се
калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.В случая не е
приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за потребителски кредит, следва да се
прогласи за недействителен. Установило се от назначената по делото ССЧЕ, че
действителния размер на ГПР е 789.87 %, което надвишава петнадесет пъти
законоустановения максимален размер, което от своя страна води до нищожност на
процесния договор на основание чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Правилно е
решението на PC С. и в частта на осъдителния иск, тъй като по делото се установи, че
въззиваемата е заплатила по сметка на Сити Кеш ООД, сумата от 1578.75 лева, а на
основание чл.23 от ЗПК, след като договор за кредит бъде обявен за нищожен, то
кредитополучателят дължи само главницата, без допълнителни суми. Главницата по
договора за кредит е в размер на 1200 лв., т.е., правилно осъдителния иск е уважен изцяло за
предявеният иск за сумата от 378.75 лв. В обобщение се иска да се потвърди решението.
В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания, а и
двете страни са претендирали разноски.
В с.з. за въззивника не се явява представител. Постъпила е молба от представител по
пълномощие, с която се поддържа въззивната жалба и се излагат съображения, които се
покриват с тези, инкорпорирани в жалбата.
За въззиваемата не се явява представител. Постъпило е писмено становище от представител
по пълномощие, с което се оспорва основателността на жалбата и се претендират разноски в
пълен размиер, като се излага подробна аргументация.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
3
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Безспорно е, че между ищцата и „Сити Кеш" ООД е сключен договор за потребителски
кредит № 597659 от 26.11.2021 г. Съгласно договора кредитополучателят е следвало да
върне сумата от 2479 лева, при сума на получаване 1200 лева, при лихва от 198.59 лева и
неустойка в размер на 1080.41 лева, при срок на кредита от 37 вноски.
С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера на правоотношението,
съдът счита, че ищцата има качество на потребител и приложение намират специалните
разпоредби на ЗЗП и ЗПК, във връзка с общите норми на ЗЗД.
В случая формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, но съда намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна
лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не
възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Налагането на толкова къси
срокове и специфични изисквания въобще препятства всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на
извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. При тези трудно
изпълними условия и предвид размера й въззивният състав счита, че неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща
само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжника и която е печалба за кредитора. В
договора обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя. С оглед на това
правилно е приетото, че по този начин дружеството е извършило нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, като не е посочено реално ГПР. Това е в нарушение на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че ГПР по договора за потребителски кредит не
може да бъде по висок от 5 пъти размера на законната лихва.Договорът за потребителски
4
кредит е недействителен и кредитополучателя дължи само връщането на чистата сума по
кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита.
Безспорно, в ГПР не е включена въпросната неустойка, явяваща се скрита печалба за
кредитора. Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е в размер почти на
предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 от
ЗПК при определяне ГПР. По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на
чл.11, ал.1, т.1, т.9 и т.10 от ЗПК, целият договор за кредит следва да бъде приет за
недействителен – чл.22 от ЗПК.
За основателността на осъдителния иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД следва да са
налице следните предпоставки: наличие на определено имуществено разместване, при което
ищецът е предал, а ответникът е получил някакво имуществено благо; липса изобщо правно
основание за това имуществено разместване, т.е. начална липса на основание; липса на
връщане на полученото от страна на ответника до предявяване на иска. Доказателствената
тежест се носи от ищеца, който следва освен посочените предпоставки да установи и
стойността на полученото от ответника.
В случая твърдението на ищеца е за заплащане без основание на сума по сключен между
страните договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгл. чл.22 от ЗПК,
явяваща се разликата между заплатената от него сума и дължимата такава чиста стойност на
получения кредит.
С оглед изложените по-горе съображения, договорът за потребителски кредит се явява
недействителен на основание чл.22 от ЗПК, поради нарушения на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК.
От своя страна това води неизбежно и до последицата, предвидена в чл. 23 от ЗПК – че
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не и на лихви и
други разходи по него.
Следователно, прилагайки разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съдът приема, че ищецът –
кредитополучател дължи връщане на кредитора единствено и само чиста стойност на
получения кредит., като не дължи заплащане на никакви лихви /договорни и мораторни/,
вземания за неустойки, такси и др. под. плащания, поради недействителността на процесния
договор за потребителски кредит. Следователно разликата между платеното и дължимото
възлиза на сумата от 378.75 лв. и се явява недължимо платена, т.е платена при начална липса
на основание и подлежи на връщане от кредитора. Ответното дружество не твърди и не е
установило връщане на получената без основание парична сума.
5
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в общ размер на
1137,60 лева с включен ДДС. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение от насрещната страна. Съдът намира, че то следва да бъде уважено и
посоченият размер следва да бъде намален под минималните размери, определени в
съответните текстове на Наредба №1/2004г., като се съобрази с вида на иска, характера и
сложността на спора и обема на процесуалните усилия, положени от пълномощника. В т.2
на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 12 на СЕС, което има пряко
действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл.
101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС,
„националният съд е длъжен да откаже да приложи тази /Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради
което определя размера на адвокатските възнаграждения, дължими от страната, в чиято
тежест са възложени разноските. Поради това настоящият състав намира, че на
процесуалния представител на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски в размер
на 360 лева с включен ДДС.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №914/04.12.2023г. по гр.д.№ 2389/2023г. на Районен съд С..
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С.,
ул."Славянска" № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П.. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка чл.38,ал.1, т.2 от ЗА адвокатско възнаграждение в
6
размер на 360 /триста и шестдесет/ лева с включен ДДС.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7