Р Е Ш Е Н И Е
№ 5
гр.
Русе, 29.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен съд
- Русе,
в публичното заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
СЪДИЯ: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при секретаря БИСЕРКА
ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от съдията
ВЪРБАНОВА административно дело № 396
по описа за 2021 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 68, ал. 1 и чл. 70, ал. 1 от Закона за
защита от дискриминация (ЗЗДискр.), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Настоящото
дело е образувано след като с Решение № 7373 от 17.06.2021г., постановено по
административно дело № 7022/2020 г. по описа на Върховния административен съд
(ВАС), касационната инстанция е отменила Решение № 74 от 13.01.2020 г.,
постановено по административно дело № 399/2019 г. по описа на Административен
съд – Русе като неправилно.
В
постановеното по административно дело № 399/2019 г. по описа на Административен
съд – Русе Решение № 74 от 13.01.2020 г., решаващият състав
на съда е отхвърлил жалбата на Т.С.П. *** против Решение № 242 от 10.04.2019 г. на
Комисията за защита от дискриминация (КЗД), в частта, с която на основание чл. 65,
т. 5 от ЗЗДискр. е установено, че „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. Русе,
представлявано от управителя С. С., не е осъществил нарушение на чл. 4, чл. 13,
чл. 14, чл. 16 и чл. 17 от ЗЗДискр. и на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на ЗЗДискр. и е
осъдил П. да заплати на „ВиК“ ООД, гр. Русе сума в размер на 600 лева –
разноски за адвокатско възнаграждение.
След
като е обсъдил събраните писмени и гласни доказателства и е съобразил доводите
на страните, съдът е формирал правен извод за това, че ответното дружество не е
допуснало нарушения на разпоредбите на чл. чл. 17 - 19 от ЗЗДискр., които
задължават работодателя да извърши незабавна проверка при получено оплакване от
работник или служител за тормоз на работното място и да предприеме мерки за
преустановяването му и за предотвратяване на бъдещи форми на дискриминационни
прояви. Съдът е посочил, че задълженията на работодателя по чл. чл. 17 - 19 от
ЗЗДискр. са обусловени от актове на дискриминация, извършени от негови
работници и служители. В случая с решението на КЗД в необжалваната му част е
прието, че физическите лица, в качеството им на служители на дружеството, не са
осъществили дискриминация по смисъла на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на ЗЗДискр.,
поради което не може да бъде обоснована и отговорност на работодателя за
неизпълнение на задълженията по цитираните разпоредби от закона. Счел е още, че
в решението на КЗД са изложени подробни мотиви за липса на дискриминация по
отношение на жалбоподателката Т.С.П., както под формата на неравно третиране по
признаците „увреждане“ и „лично положение“, изразяващо с в членството й в
синдикална организация, така и под формата на „тормоз“ и „преследване“ по
смисъла на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на ЗЗДискр., като е споделил изцяло същите.
Приел е, че тези мотиви кореспондират напълно с доказателствата, събрани в
административната фаза на производството и направените фактически и правни
изводи на комисията не се разколебават от доказателствата, събрани в съдебното
производство. Съдът е намерил, че от съвкупния анализ на събраните писмени и
гласни доказателства по делото не може да се направи извод, че са налице
действия и бездействия на работодателя, които да съставляват неравно третиране,
тормоз или преследване, както и че съществува причинна връзка между твърдяните
форми на дискриминация и посочените защитени признаци. Споделил е изводите на
административния орган, че причина за влошения микроклимат и възникналото
напрежение на работното място е провокирано от поведението и отношението на
жалбоподателката към колегите й.
С дадени задължителни за първата съдебна инстанция
указания за приложение на процесуалния закон, касационната инстанция е върнала
делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
Според касационната инстанция, за да се извърши
преценка дали от страна на работодателя е извършено нарушение на разпоредбите
на чл. 16 и чл.17 от ЗЗДискр., следва да се установи дали работодателят е
сезиран с жалба от служителката, съдържанието й показвало ли е необходимост от
извършване на проверка и по какви причини такава не е извършена. В
отменителното решение на ВАС е посочено, че фактът, че на по-късен етап е
установено с влязлото в сила решение на КЗД, че спрямо П. не е извършена
дискриминация от служителите на дружеството-работодател, не води автоматично на
извод за отсъствие на нарушение на чл. 16 и чл. 17 от ЗЗдискр. от работодателя.
С оглед изложеното, касационната инстанция е дала указания, че съдът е следвало
да установи за какви обстоятелства се е оплакала П. на работодателя, давали ли
са същите достатъчно основание за него да предприеме мерки и действал ли е в
съответствие с нормативните изисквания в контекста на събрания доказателствен
материал по делото. На следващо място е указал, че решаващият съд следва да
обсъди доводите на жалбоподателката за незаконосъобразност на решението на КЗД
в оспорената му част, излагайки фактическите обстоятелства, релевантни за спора,
въз основа на които и да се направи извод основателна или не се явява
депозираната пред съда жалба. Поради изложеното касационната инстанция е приела, че от решаващия съд са
били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
неправилно решение, което следва да бъде отменено, а делото върнато на АдмС –
Русе за ново разглеждане от друг състав. ВАС е указал, че при новото
разглеждане на спора съдът ще следва да обсъди и наведените пред касационната
инстанция възражения и представени писмени доказателства. Тогава следва да се
извърши и произнасяне по разноските за водене на делото във Върховния
административен съд – чл. 226, ал. 3 от АПК.
Настоящият
състав на съда, като взе предвид решението на ВАС и дадените в него указания по
приложението на закона, при новото разглеждане на делото съобрази следното:
Постъпила е жалба от Т.С.П. *** против Решение № 242 от 10.04.2019 г. на
Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по преписка № 218/2017 г., в частта,
с която на основание чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр е установено, че ответникът
„Водоснабдяване и канализация“ ООД, със седалище: гр. Русе, представлявано от
управителя С. С., не е осъществил нарушение на чл. 4, чл. 13, чл. 14, чл. 16 и
чл. 17 от ЗЗДискр. и на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на същия закон като по отношение
на тази страна жалбата е оставена без уважение.
В жалбата и в представената по делото писмена защита се излагат подробни
съображения за незаконосъобразност на частично оспореното решение. Поддържа се,
че в производството пред административния орган са наведени оплаквания за
допуснати нарушения по чл. 17, чл. 18, чл. 19, чл. 20 и чл. 21 от ЗЗДискр.,
които не били коментирани в частично оспорения административен акт, като
комисията не била изпълнила и задължението си за служебно събиране на
доказателства по тях.
Претенцията към съда е да постанови решение, с което да отмени решението и
да върне преписката на административния орган със задължителни указания по
приложението на закона, а алтернативно – да признае по отношение на работодателя
извършването на твърдяните нарушения по ЗЗДискр. Претендира ни са и направените
деловодни разноски. Направено е възражение за прекомерност на разноските за
адвокатско възнаграждение, заплатено от заинтересованата страна.
Ответникът по жалбата – Комисията за защита от дискриминация, чрез
процесуалния си представител, е депозирал становище вх. № 101/13.01.2022 г. по
описа на съда, в което оспорва жалбата като неоснователна и недоказана.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на оспорващата страна. (л. л. 32 и
33 от делото).
Заинтересованата страна в съдебното производство – „Водоснабдяване и
канализация“ ООД, гр. Русе, чрез процесуалния си представител, изразява
становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на всички
направени деловодни разноски, включително и пред ВАС, като е представен и
списък на разноските.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази
доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на
оспорения административен акт, приема за установено следното:
Фактически и правни
изводи
Жалбата е подадена в
предвидения законов срок, от процесуално легитимирана страна, против подлежащ
на обжалване акт, при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата се явява неоснователна.
Решението на КЗД е постановено от компетентен орган, съгласно правомощията
на комисията по чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр. и в предписаната от закона форма, като
съдържа задължителните реквизити по чл. 66 от същия закон.
При издаване на административния акт не са допуснати съществени нарушения
на административнопроизводствените правила. Производството е образувано по
жалба на Т.С.П. ***, на основание чл.50, т. 1 от ЗЗДискр., като са спазени
изискванията по чл. чл. 54 - 64 от ЗЗДискр. Проведена е процедура по проучване,
в хода на която са събрани относими доказателства, с които страните са се
запознали. Изготвено е заключение, както и са проведени заседания, за които
страните са призовавани редовно, същите са изразили становища, а решението е
взето при изискуемото от закона мнозинство.
По отношение
изискването за съответствие на оспореното решение с материалния закон
настоящият съдебен състав намира следното:
В административното производство са били конституирани следните физически
лица, които са служители на същия работодател - „Водоснабдяване и канализация“
ООД, гр. Русе и за които жалбоподателката е твърдяла в жалбата си пред
административния орган и допълненията пред нея, че са осъществили актове на
дискриминация спрямо нея: Г. В. – главен счетоводител, Л.Д. – началник звено
„Водомерно стопанство“, М. П. – началник отдел „Продажби“ и С.Д. –
шлосер-монтьор.
С Решение № 242 от 10.04.2019 г. на КЗД по преписка № 218/2017 г. е признато, че посочените лица не са осъществили дискриминация по смисъла на §1, т. 1 и
т. 3 от ДР на ЗЗДискр., във връзка с чл. 5 от същия закон по отношение на
жалбоподателката. Административният акт не е бил обжалван в тази му част и е
влязъл в сила като по този начин е установено, че посочените лица не са
извършвали актове на дискриминация спрямо последната.
Разпоредбите на чл. чл. 17 – 19 от ЗЗДискр. уреждат
задължения за работодателя да извърши незабавно проверка при получено оплакване
от работник или служител за тормоз на работното място, да предприеме мерки за
прекратяване на тормоза, както и за налагане на дисциплинарна отговорност, ако
тормозът е извършен от друг работник или служител, за предприемане на ефективни
мерки, в сътрудничество със синдикатите, за предотвратяване на всички форми на
дискриминация на работното място, като в случай на неизпълнение на последното
задължение се предвижда и отговорност на работодателя за актовете на
дискриминация, извършени на работното място от негов работник или служител.
Посочените задължения на работодателя и обвързаната с тях отговорност при
неизпълнението им, макар и лични, са обусловени от актове на дискриминация,
извършени от негов работник или служител.
За да се извърши преценка дали от страна на
работодателя е извършено нарушение на разпоредбите на чл. чл. 17 - 19 от ЗЗДискр.
следва да се установи дали работодателят е бил сезиран с жалба от служителката, както
и дали съдържанието й е показвало необходимост от извършване на проверка и по
какви причини такава не е била извършена.
Съдът
приема, че по делото са налични доклади и писма от жалбоподателката, адресирани
до работодателя й „ВиК“ ООД, гр. Русе, като доклад вх. № 205 от 11.01.2016 г.
(л. 1343 от преписката), както и отворено писмо от 16.06.2017 г. (л. л. 1 и 2
от преписката) и др., в които би могло да се приеме с много условности, че П. навежда
твърдения, че спрямо нея е бил упражняван тормоз от страна на други служители в
дружеството-работодател, като Г. В. – главен счетоводител, Л.Д. – началник звено
„Водомерно стопанство“, М. П. – началник отдел „Продажби“ и С.Д. –
шлосер-монтьор, като в тези писма и доклади отправя и конкретни въпроси до
работодателя.
Налице са обаче и множество данни, че по отношение на наведените от нея
твърдения са били извършвани проверки, като работодателят не е констатирал
спрямо жалбоподателката да е бил упражняван тормоз от друг служител в
предприятието.
Извършвани са били редица проверки по депозираните от П. пред работодателя
доклади, като на поставените от нея въпроси й е било отговаряно в писмен вид
(вж. писмо от 12.01.2016 г. на л. 1345 от преписката).
Не са констатирани от страна на работодателя факти и обстоятелства, които
да съответстват на изложените от нея в представяните доклади твърдения за
упражнен спрямо нея тормоз, съответно неравноправно отношение, или нейни
твърдения да са били основателни и подкрепени с конкретни факти и доказателства
в тази насока.
По отношение оплакванията на жалбоподателката за
дискриминация под формата на „тормоз“ спрямо нея, упражняван от посочените по-горе
служители, следва да се вземе предвид легалната дефиниция на това понятие по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. Съгласно разпоредбата на чл. 5, във
връзка с § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. „тормоз“ е всяко нежелано поведение на
основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., изразено физически,
словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване
достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна
среда. Тормозът се приема като форма на дискриминация, когато е налице нежелано
поведение, свързано с признак, предмет на защита; имащо за цел или водещо до
накърняване на достойнството на дадено лице и/или създаване на смущаваща,
враждебна, деградираща, унизителна или обидна обстановка.
В случая не са установени такива данни. Така например, след
извършваните проверки, работодателят е установил, че жалбоподателката е
била в служебни правоотношения с главния счетоводител и началника на отдел
„Продажби“ в качеството на „отчетник“ до 19.12.2012 г. От 20.12.2012 г. П. е била
трудоустроена на длъжността „шлосер-монтьор“ в звено „Водомерно стопанство“,
като тези факти се установяват по несъмнен начин от събраните по делото писмени
и гласни доказателства, а и не се и оспорват от страна на П., поради което не
би могло да се приеме, че тя е била в служебни правоотношения и зависимост -
нито пряка, нито косвена с посочените две служителки, за което обстоятелство в
хода на проведеното административно производство пред КЗД е представено писмено
доказателство - производствена структура на дружеството.
Установява
се, че през този период работното място на главния счетоводител В. е в гр.
Русе, на ул. “Добруджа“ № 6, а това на жалбоподателката - в гр. Русе, ул. „Цариград“
№ 7Б. При това положение, с оглед изпълнението на трудовите им задължения в
рамките на определеното работно време и работни места, работодателят е приел,
че твърденията за личното присъствие на В. на работното място на П. и упражняван
тормоз спрямо нея са неоснователни.
На
следващо място по отношение на прекия ръководител на П. - Л.Д. се установява по
делото, че не е в служебни правоотношения нито с главния счетоводител, нито с
началник отдел „Продажби“, като при извършваните проверки работодателят не е
установил данни в подкрепа на твърденията на служителката за нечовешки унижения
от страна на В., П. и Д., като според настоящия съдебен състав и в изложеното
от нея в докладите действително липсва конкретика кога и какво точно е било
извършено спрямо нея. В този смисъл недоказани са останали и твърденията й за
клевети и поръчкови доклади от страна на прекия й ръководител Д. до
работодателя.
Видно
от докладите на прекия ръководител на П. – Л.Д., отправени до работодателя,
същите действително касаят единствено поведението на жалбоподателката на
работното й място, отказа й да изпълнява в пълен обем възложената й работа и
самоопределянето от нейна страна на това какво количество работа ще извършва в
рамките на утвърденото работно време, спазване на изискванията в работно време
и в работното помещение да носи предоставеното й работно облекло и обувки и др.
Относно
оплакването за отправяне на упреци, забележки и преследване за работното
облекло от съдържащите се в приобщената към делото административна преписка
писмени доказателства, несъмнено се установява, че налагане на наказание за
неспазване изискванията на ЗБУТ във връзка с неизползване на предоставеното
работно облекло е налагано и на служителя С.Д. при констатиране на неизпълнение
на задълженията по ЗБУТ от нейна страна.
Установените по
делото факти безспорно водят на извода, че отстраняването от работа на П. поради
неносене на предоставеното й работно облекло е в изпълнение изискванията на
Кодекса на труда. Фактът, че аналогични действия прекият ръководител е
предприемал и срещу други работници, за които е установявал предпоставките за
отстраняването им и съответно е сезирал работодателя за предприемане на
надлежни действия от негова страна, изключва каквото и да било съмнение Д. да
не е действал единствено и само в изпълнение на служебните си задължения, което
правилно и обосновано било преценено и от страна на работодателя при
извършваните проверки, а и по повод представяните му от страна на Д. доклади касателно
изпълнение служебните задължения от служителите на негово пряко подчинение.
Всичко това води
на извод, че действията
на началника на звено „Водомерно стопанство“ Л.Д., в качеството му на контролен
орган и пряк ръководител на П., се основават на конкретни правни основания в
рамките на нормативно установените му правомощия, трудови функции и служебни
задължения, поради което предприетото от негова страна поведение спрямо
жалбоподателката, имащо за цел осъществяване на проверка върху дейността й и,
при констатирани от негова страна нарушения, сезиране на работодателя, не би
могло да се приеме за тенденциозно и недобросъвестно действие спрямо нея,
целящо уронване на авторитета й.
В
заключение, според настоящия съдебен състав, работодателят не е извършил
нарушение на разпоредбите на чл. чл. 17 – 19 от ЗЗДискр. Напротив, спазени са
изискванията на посочените законови разпоредби. След като пред него са били депозирани
доклади, в които би могло да се приеме, че се съдържат твърдения за дискриминационно
поведение от други служители в дружеството спрямо П., той е извършвал
необходимите проверки, преценявайки, че липсват данни действително да е имало
такова поведение, като тези негови изводи се подкрепят от целия съвкупен
материал по делото.
На следващо място, в частично
оспореното решение са изложени подробни, обосновани и изчерпателни мотиви за
липсата на дискриминация по отношение на жалбоподателката, както под формата на
неравно третиране по признаците „увреждане“ и „лично положение“, изразяващо се
в членуването й в синдикална организация, така и под формата на „тормоз“ и „преследване“
по смисъла на § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на ЗЗДискр. Фактическите и правни изводи
на органа напълно съответстват на доказателствата, събрани в административното
производство, като не се опровергават и от доказателствата, събрани в съдебното
производство. Всъщност голяма част от представените писмени доказателства,
ангажирани както пред първата съдебна инстанция, така и пред касационния съд,
се съдържат в приобщената към делото административна преписка, като са били
съобразени от административния орган при постановяване на решението му. Събраните
по делото гласни доказателства също не опровергават извода на органа за липсата
на упражнена спрямо жалбоподателката дискриминация по наведените от нея
признаци, като част от разпитаните по делото свидетели са дали показания и в
проведеното административно производство.
В константната практика на ВАС по тълкуване и прилагане на ЗЗДискр. се
приема, че фактическият състав на всяка от формите на дискриминация има своя
специфичен комплекс от юридически факти, чието доказване установява
дискриминационното третиране, като общото между тях е, че те съставляват
нарушение на принципа на равенство на основата на някой от защитените признаци.
За да е налице съставомерно по ЗЗДискр. нарушение на принципа на равенство
в третирането е необходимо то да е обусловено, да се намира в причинна връзка с
някой от защитените признаци.
Защитените признаци, по които в случая се твърди, че е налице
дискриминация, са „увреждане“ и „лично положение“. Действително последният
признак няма легална дефиниция, поради което във всеки конкретен случай следва
да бъде установяван и доказван значим, обективен, същностен за личността белег,
в който той се изразява.
Несъмнено членуването в синдикална организация би могло да бъде подведено
под признака „лично или обществено положение“, още повече, че то е защитен
признак, който е самостоятелно изведен в чл. 8, ал. 3 от КТ, а чл. 4, ал. 1 от
ЗЗДискр. забранява и всяка дискриминация въз основа
на „…всякакви други признаци, установени в закон ….“.
Следователно за целите на настоящото производство, е достатъчно
жалбоподателката да е членувала в синдикална организация, което в случая е
безспорен факт, като без значение е конкретната длъжност, която тя е заемала в
тази организация и дали тя се ползва от предварителната закрила при уволнение
по чл. 333, ал. 3 от КТ.
От съвкупния анализ на множеството събрани писмени и гласни доказателства,
както в производството пред КЗД, така и тези в съдебното производство, обаче не
може да се направи извод, че са налице действия или бездействия на
работодателя, които да съставляват неравно третиране, тормоз или преследване,
както и че съществува подобна причинна връзка между твърдяните форми на
дискриминация и посочените по-горе защитени признаци.
В случая няма данни, които да
насочат към предположение, че извършваните спрямо жалбоподателката проверки от
страна на прекия й ръководител или от работодателя са от такъв род, че да могат
да бъдат квалифицирани като тормоз на основата на личното й положение,
синдикалната й дейност или увреждането, което носи.
Относно оплакването на
жалбоподателката за преследване във връзка с извършваната от нея синдикална
дейност в защита на свои колеги и създаване на нормални условия на труд,
заплащане и морал, от събраните в хода на административното производство гласни
доказателства - показания на св.Г. се установява, че за последните три години
синдикална дейност на организацията, в която членуват с жалбоподателката, в
качеството й на член на синдикалното ръководство, е било проведено едно отчетно
изборно събрание. От съдържащите се в приобщената към делото административна
преписка писмени доказателства безспорно се установява, че всяка от подадените
от П. молби за отпуск за участие в синдикални мероприятия са били уважавани.
Нещо повече, видно е от представения по преписката доклад от извършена от
министъра на регионалното развитие и благоустройство проверка, че не са били
установени от ръководството и на дружеството конкретни действия, затрудняващи
действията на синдикалната организация, респективно незаконосъобразни действия
по отношение на нея. Изводът относно липсата на поведение от страна на
работодателя, което може да бъде квалифицирано като тормоз на основата на
синдикалната й дейност не се опровергава и от показанията на водения от
жалбоподателката свидетел Я. – експерт юрист в централата на КНСБ.
По отношение оплакванията на П.
за поставяне в по-неблагоприятни условия на работното място чрез преместване на
друг обект, без същото да бъде съобразено с трайно намалената й
работоспособност от съдържащите се в приобщената към делото административна
преписка писмени доказателства (протокол за определяне на подходящи места за
трудоустроени) се установява, че преместването на жалбоподателката е в резултат
от обстоятелството, че в дружеството са определени други работни места за
трудоустроени. Цитираният протокол е изготвен с участието в комисията и на
представител на работниците и служителите от КУТ. Безспорен факт по делото е,
че през 2016 г. заеманото от П. работно място не е било предвидено за
трудоустроени лица, но поради липса на промяна в характеристиката, изискванията
и определените по-благоприятни за нея условия, съобразно решенията на ТЕЛК,
преместването й на определено друго работно място за трудоустроени не е
осъществено. Жалбоподателката е заемала работно място в период, когато не е било
предвидено за трудоустроени лица,
поради обстоятелството, че заеманата длъжност от П. „шлосер-монтьор“ е по
препоръка и след получено съгласие от ТЕЛК за заемането й, при съобразяване с
противопоказанията по приложените към преписката и приобщени към настоящото дело
решения на медицинския орган.
По делото се установява, че
въз основа на представено от жалбоподателката копие от ЕР е била издадена
Заповед № 55 от 26.10.2012 г., с която е било определено изпълнение на
трудовите й задължения в друг отчетен район, такъв, в който липсвали водомерни
шахти.
С вх. № 8768 от 07.11.2012 г.
в дружеството-работодател е било получено копие от същото ЕР, при проверка на
което обстоятелство е било установено, че същото не е съобразено с издадената и
връчена на П. служебна бележка за заемане на подходяща за нея длъжност,
несвързана с натоварване на долните крайници. Във връзка с това от работодателя
е изискан с изх. № 0БЗР/ВС 9116 от 19.11.2012 г. от ТЕЛК отговор може ли П. да
работи на работно място, предложено от работодателя, съобразно утвърдения
списък на работни места за трудоустроени, в конкретния случай „шлосер-монтьор“
в звено „Водомерно стопанство“. В резултат на посоченото искане е издадено ново
ЕР № 2559 от 22.11.2012 г. със заключение на компетентния орган по
експертизирането, че П. може да изпълнява длъжността „шлосер-монтьор“, посочена
в издадената й и непредставена от нея служебна бележка.
Посоченото ЕР е получено и
заведено в дружеството с вх. № 9116 от 29.11.2012 г. и след получаване на
становището на Службата по трудова медицина изх. № 92 от 29.11.2012 г. е била издадена
Заповед № 130 от 04.12.2012 г. за преместването на П. от длъжност „отчетник
измервателни уреди“ на длъжност „шлосер - монтьор".
В приобщената към делото
преписка е налична и Заповед № 5 от 15.01.2016 г. на работодателя, с която на
основание чл. 4, ал. 1, т. 1, чл. 3, т. 8, чл. 16, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗБУТ,
доклад на ръководител „Водомерно стопанство“ вх. № 90/04.01.2016 г., при
отчитане на специфичните опасности в работното помещение – 2, със стенд – за
изпитване на водомери над 10 куб.м., за лица с намалена работоспособност,
изразени във физическа невъзможност за преместване на препятствия на пода, от
складирани товари – каси/палети с водомери, които са присъщ елемент от работния
процес и от организацията на работните места, и във връзка с проявени вредни
фактори за здравето и безопасността, с произход междуличностни отношения между
работещи, свързани с работата и оценен професионален риск от неблагоприятен
фактор – нервно-психични натоварвания, и за вземане на превантивни мерки за
отстраняване и/или ограничаване на неблагоприятните въздействия върху
работещите, посредством промяна в организацията на работните места в звено –
Русе – „Водомерно стопанство“, работодателят е преместил П., на длъжност
„шлосер-монтьор“ от обособено работно място: шлосерска маса, помещение – 2 (със стенд за изпитване на водомери – над 10 куб.м.) на обособено работно
място: шлосерска маса, помещение – 1 (със стенд за изпитване на водомери – до 5
куб.м.); при запазване на характера на работа, стриктно спазване условията на
труд, режима на труд и почивка, права и задължения, съгласно Заповед № 130 от
04.12.2012 г.; при оборудване на работното място с ергономичен стол/въртящ, облегалка и др., с оглед
пригодността по отношение на безопасността и здравето при работа на лице с
намалена работоспособност (л. л. 312, гръб и 314 от преписката).
Съдържанието на последната
цитирана заповед, а и с оглед предходните действия на работодателя, не само не
подкрепят твърденията на жалбоподателката за упражняван спрямо нея тормоз, но
дори ги и опровергават, като доказват факта, че работодателят е положил всички
усилия да съобрази работното място на жалбоподателката с предписаното от
здравните органи по отношение на физическото й състояние и дейностите, които не
следва да извършва. Освен това така се е опитал да осигури не само необходимите
условия за работа на трудоустроеното лице, но и възможност всички служители в
звеното да полагат труд и да изпълняват служебните си задължение в условията на
нормална и спокойна работна среда, съобразявайки се именно с изисквания жалбоподателката
каква работа да извършва и при какви условия.
На следващо място настоящият
съдебен състав напълно споделя и становището на органа, че впоследствие
извършеното преместване на жалбоподателката на друго работно място като пазач
НВО на обект ПС „Сръбчето“ – гр. Русе не е било извършено с цел изолация и не представлява
упражняване на тормоз по смисъла на легалната дефиниция, а осигуряване на
нормална работна среда за всички работници в звено „Водомерно стопанство“, с
оглед качественото и срочно изпълнение на трудовите им задължения и с оглед
постигане на оптимално осигуряване на жалбоподателката на условия на труд,
които да отговарят на медицинските й предписания.
Налице са редица писмени
доказателства, че преместването й от длъжността „шлосер-монтьор“ в звено „Водомерно
стопанство“ на друго работно място и на друга длъжност - като пазач НВО на
обект ПС „Сръбчето“ – гр. Русе е в резултат от съобразяване на работодателя с
искания на другите работници в звеното, като целта е била и постигане на
спокойна и нормална работна среда без наличието на конфликти между работниците,
предвид данните за непрекъснати конфликтни ситуации в много случаи провокирани именно
от страна на П. основно с друг работник в звеното – С.Д. (вж. доклади на прекия
ръководител на л. л. 358, 362, гръб, 368, 370 и др. от преписката).
Така последващото
преназначаване на друго работно място, предвидено по законовия ред за лица с
намалена трудоспособност, се явява съобразно характеристиката му и даденото
съгласие от ТЕЛК, с оглед здравословното състояние на жалбоподателката.
Следователно не се касае до
действия или бездействие с оглед на твърдяната от П. цел за изолиране, а
полагане на грижи от страна на работодателя с оглед осигуряване възможността
трудоустроеният служител да бъде назначен на подходящо работно място за
трудоустроени и с максимална грижа за запазване на здравето му (л. л. 454 – 465
от преписката).
Относно довода на жалбоподателката касателно съществуващата разлика в получаваното от нея трудово
възнаграждение и това, получавано от служителката С.Д., настоящият съдебен
състав намира за необходимо да посочи, че от представената длъжностна
характеристика става ясно, че възложената по вид, характер и обем работа на
служителя, с която се сравнява жалбоподателката, се различава от тази,
извършвана от П..
Фактът, че жалбоподателката
при полагания от нея труд в звено „Водомерно стопанство“ след трудоустрояването
й и съобразно посоченото в Заповед № 5 от 15.01.2016 г. на работодателя е
извършвала изпитване и ремонт на водомери само със стенд до 5 куб.м., като с
оглед медицинските й предписания не е извършвала и други дейности, които са
характерни, обичайни за заеманата длъжност „шлосер-монтьор“ е безспорно
установен по делото. Така например
другите
служители в звеното ремонтирали значително по-тежките средни и големи по обем
водомери, работели на струг, при необходимост участвали при демонтаж на
водомери.
Събрани са както писмени, така
и гласни доказателства за това, че жалбоподателката заявявала, че по свое
усмотрение ще ремонтира на ден около 6 броя водомера, при което в случай че
имало повече работа били натоварвани повече останалите служители. От доклади на
прекия ръководител до работодателя става ясно, че имало случаи, когато се
връщали около 3 до 5 водомера, ремонтирани от П., за доработка.
Критериите за равенство на
трудовото възнаграждение в чл. 243, ал. 1 от КТ са два:
а) за еднакъв труд, като под
еднакъв труд се разбира трудът полаган от различни лица, но с една и съща по
качество работна сила (еднаква квалификация, умения, сръчност, умствени и
физически способности и сила).
Следователно щом трудът е
еднакъв по своите параметри - характер на работа, количество и качество на
изразходваната работна сила заплащането не може да бъде различно и
б) за равностоен труд.
Равностоен е трудът (работата)
от различен характер, но със същата цена на работната сила. Т.е. труд, който
въпреки различния си характер, струва толкова колкото и трудът от друг характер
независимо от кого се полага. Равностойността се определя от равната
квалификация, времетраенето на изразходваната работна сила и производителността
й, условията при които се извършва работата й. Щом тези параметри на полаганата
работна сила са равностойни, не би следвало също да има различия в заплащането.
Няма нарушение на принципа на
равно заплащане обаче, когато обективно параметрите на изпълняваната работа не
съвпадат.
В конкретния случай, с оглед установените
по делото данни се установява, че липсва визирания в чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр.
елемент еднакъв или равностоен труд.
Т.е. не са налице т.нар.
„сравними сходни белези", поради което сочената от жалбоподателката
разлика между получаваното от нея трудово възнаграждение и това на служителя С.Д.
не обуславя извод за дискриминация.
Относно оплакването на
жалбоподателката за осъществяване на дискриминация под формата на „преследване“
и тормоз във връзка с извършеното оценяване на труда й при определяне на
допълнителното материално стимулиране е видно, че липсата на допълнително
възнаграждение за постигнати резултати на жалбоподателката се основава на
прилагането на утвърдените в дружеството Вътрешни правила за заплатите на
служителите ВПОРЗ. От събраните доказателства се
установява, че с оглед наложено дисциплинарно наказание, на жалбоподателката е била
издадена заповед за лишаването й от ДМС. В посоченото тримесечие, в което на
жалбоподателката е било наложено дисциплинарно наказание, ДМС не е разпределяно
и не е получавано от служителите, поради което не е налице неравенство в
третирането спрямо останалите служители. От представената справка за изплатени
ДМС с конкретни данни за лицата, на които не е определяно такова е видно, че
посочените служители или са били в отпуск в периода на определянето на ДМС или
поради липсата на принос в постигнатите в периода резултати /съгласно КТД и
ВПОРЗ/, такова не им е било изплащано.
Настоящият съдебен състав напълно споделя
и извода на административния орган относно неоснователност и недоказаност на
твърденията на жалбоподателката за непрекъснато и неоснователно обжалване от
страна на работодателя на издавани на П. болнични листа. Налице са данни, че за
периода месец януари 2015 г. – месец април 2017 г. на оспорващата са били
издадени общо 20 болнични листа, от които само три са били обжалвани, като
същите са били отменени от компетентния орган, което оборва довода за
неоснователност на тези действия на работодателя.
По изложените съображения съдът намира жалбата неоснователна и като такава
тя следва да бъде отхвърлена.
По разноските
На основание чл. 143, ал. 3 от АПК и с оглед
своевременно направеното искане, в полза
на ответника в производството – Комисия за защита от дискриминация следва да
бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя
на 100 лева, съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ и чл.
37, ал. 1 от ЗПП.
На основание чл. 143, ал. 4 от АПК в полза на
заинтересованата страна – „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. Русе следва да бъдат
присъдени направените деловодни разноски, изразяващи се в заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева с ДДС за осъществена защита и процесуално представителство в производството по
адм. дело № 399/2019 г. по описа на АдмС – Русе, както и 600 лева с ДДС за осъществена защита и процесуално представителство в производството по
адм. дело № 7022/2020 г. по описа на ВАС или общо в размер на 1 200 лева.
Възражението на жалбоподателката за неговата прекомерност е неоснователно,
тъй като, видно от представените фактури, данъчната основа е в размер на 500
лева, т.е. в размер на минималното адвокатско възнаграждение по чл. 8, ал. 3 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения като върху него е начислен и дължимия ДДС съгласно § 2а от ДР на
Наредбата. Дори и да се приеме, че преценката за прекомерност следва да се
извършва спрямо размера на възнаграждението с включен ДДС, а не само върху
данъчната основа, то правната и фактическа сложност на делото са такива, че
заплатеното възнаграждение от 600 лева с ДДС отново не би било прекомерно.
Съгласно чл. 2, ал. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възнагражденията за процесуално представителство се
дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново
разглеждане.
В
случая обаче за предоставената правна помощ и осъществено процесуално
представителство при новото разглеждане на делото не се следват разноски в
полза на заинтересованата страна, предвид липсата на доказателства за тяхното
реално извършване.
По адм. дело № 396/2021 г. по описа на АдмС – Русе, съдът констатира
единствено представен договор за правна защита и съдействие, сключен между
заинтересованата страна „ВиК“ ООД, гр. Русе и адв. П.Г. (л. 38 от делото). В
този договор е посочено, че е договорено възнаграждение в размер на 600 лева с
ДДС. Договорен е и начинът и срокът на плащане - по банкова сметка, ***, че са
платени с фактура № 1119/13.01.2022 г. Не е представен обаче нарочен документ –
извлечение от банкова сметка, ***метка или друг банков документ, който да
доказва реалното плащане на договореното адвокатско възнаграждение.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 6/2012 г., ОСГТК, съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане - ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой,
то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е
достатъчно и има характера на разписка.
В случая с договора е уговорено плащането да бъде извършено по
банков път. Следователно реалното му извършване следва да бъде документално
установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Такива
документи в случая не са представени. В този смисъл
не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение на
заинтересованата страна за новото разглеждане на делото.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Т.С.П. ***
против Решение № 242 от 10.04.2019 г. на Комисията за защита от дискриминация,
в частта, с която на основание чл. 65, т. 5 от Закона за защита от
дискриминация е установено, че „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. Русе,
представлявано от управителя С. С., не е осъществил нарушение на чл. 4, чл. 13,
чл. 14, чл. 16 и чл. 17 от Закона за защита от дискриминация и на § 1, т. 1 и
т. 3 от Допълнителните разпоредби на същия закон като по отношение на този
ответник жалбата е оставена без уважение.
ОСЪЖДА Т.С.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Комисия за защита от дискриминация – гр.София, сума
от 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Т.С.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Русе, ул. “Добруджа“ № 6, представлявано
от управителя С. С., сумата от 1 200 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: