№ 416
гр. Пловдив, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20235001000271 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260227 от 29.11.2022 година, постановено по т. дело №
168/2021 година по описа на Окръжен съд – П., е осъден И. Г. П., ЕГН
**********, с адрес с. Б., област П., ул. „Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П.,
ул. „В.“ №*, ет.*, адв. Ш. Б., да заплати на „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „М.“ №**, със съдебен адрес
гр.С., бул. „В.“ №**, ет.*, по договор за кредит за покупка на недвижим имот
от 17.12.2004г. и допълнително споразумение към него от 20.11.2009г.,
сключени между страните, следните суми: 182 574,31 главница; 201 778,23лв.
възнаградителна лихва; 19 978.39лв. законна лихва върху главницата за
периода 29.12.2019г. – 10.03.2021г., както и законна лихва върху главницата
от датата на сезиране на съда на 11.03.2021г. до изплащане на сумата; разходи
за такси, включващи годишна такса управление от 350лв., 1 923,35лв. платени
такси за подновяване на имуществената застраховка на имуществото, дадено
в обезпечение на дълга – недвижимия имот, 744,50лв. направени разноски за
1
подновяване на вписаната ипотека и сторените по делото разноски в размер
на 16 948,72лв.
Отхвърлени са исковете за: главница за разликата над уважения
размер от 182 574,31лв. до предявения такъв от 191 282,52лв., за
възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 201 778,23лв. до
предявения от 209 125,76лв. за периода 28.04.2012г. до 29.12.2019 г., за
11 972,35лв. договорна неустойка за периода 30.07.2012г. – 29.12.2019г.; за
120лв. такса изискуемост.
Осъдена е „Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, да заплати на И. Г. П., ЕГН
**********, разноски за отхвърлените искове в размер на 651,17лв.
Така постановеното решение е изменено на основание чл. 248 от ГПК с
определение № 260032 от 12.01.2023 година в частта, касаеща размера на
разноските, дължими от ответника, като е осъден И. Г. П. да заплати на
„Б.Д.**“ АД разноски за първоинстанционното производство в размер на
16297,50 лева, след извършена по искане на страните компенсация между
разноските от 16948,72 лева които И. П. дължи на „Б.Д.**“ АД и разноските
от 651,17 лева, които „Б.Д.**“ АД дължи на И. П.. Определението по чл. 248
от ГПК не е обжалвано.
Срещу постановеното първоинстанционно решение в осъдителната му
част е подадена въззивна жалба от ответника И. Г. П. чрез процесуалния му
представител адвокат Ш. Б..
Във въззивната жалба са изложени доводи за допуснати от
първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в липса на
подробни мотиви, даващи възможност на страните да разберат начина, по
който е изградено вътрешното убеждение на съда. НаруШ. били принципите
на чл. 10 и чл. 12 от ГПК .
Жалбоподателят се позовава на недопустимост на съдебното решение,
като твърди, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за
предявяването му поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо по
предмета на делото с решенията по гр. дело № 2302/2013 година на ОС - П. и
т. дело № 961/2018 година по описа на ОС – П.. Изложени са доводи, че
решенията по тези две производства са поставени по искове на „Б.Д.**“ АД
2
по чл. 422 от ГПК, предявени след възражения на ответника срещу издавани
по заявления на банката заповеди за изпълнение на парични задължения по
чл. 417 от ГПК въз основа на банкови извлечения по процесния договор за
банков кредит. Посочено е, че по второто дело, приключило с отхвърлително
решение, съдът е разгледал по същество спора между страните, включително
възраженията на жалбоподателя за недействителност на клаузи от договора и
за недължимост на вземането поради плащане и е отхвърлил иска. Твърди се,
че ищецът претендира едно и също нещо в няколко отделни производства,
прилагайки едни и същи доказателства. Още при подаване на първото
заявление по чл. 417 от ГПК банката направила изявление за разваляне на
договора, поради което всички последващи едностранни осчетоводявания на
кредита като редовен били без съгласие на жалбоподателя, липсвало нарочно
уведомление до него, че договорът не е развален и покана да продължи да
плаща, нямало и погасителен план, поради което той не знаел кога и какви
вноски да заплаща. Липсвало и уведомяване за това,че банката счита
допълнителното споразумение от 20.11.2009 година към договора и
погасителния план към него за недействителни, поради което ще прилага
първоначалния падеж по договора, а именно 28.12.2019 година.
Във въззивната жалба има позоваване на ТР № 8 от 02.04.2019 година
по ТД № 8/2017 година на ОСГТК на ВКС. Въз основа на разрешението,
съдържащо се в цитираното тълкувателно решение, жалбоподателят излага
доводи, че по отношение на вноските, падежирали към датата на подаване на
заявленията по чл. 417 от ГПК, се формира сила на пресъдено нещо, когато
искът е отхвърлен заради ненадлежно обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. В случая силата на пресъдено нещо обхващала всички падежирали
вноски към момента на приключване на производството по предишното дело
- т. дело № 961/2018 година на ПОС, а именно към 04.12.2019 година. По
това дело било направено изрично възражение за недължимост на
падежиралите вноски, обхванати от силата на пресъдено нещо по първото
дело, а именно гр. дело № 2302/2013 година.
Следващата група доводи във въззивната жалба касаят допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила,
поради липса на собствени мотиви и съображения относно възраженията на
жалбоподателя за неоснователност на предявените искове при формирана
сила на пресъдено нещо, погасяване на задълженията с извършените
3
плащания, недействителност на клаузата за капитализиране на лихвата и на
подписания в тази връзка анекс между страните и погасителен план,
погасяване на вземането по давност, новация, недължимост на такси и
разноски и др.
Твърди се, че съдът е заменил волята на страните по двустранен
договор, поставяйки задача на вещото лице да изготви погасителен план към
договора за кредит от 17.12.2004 година, като изчисли главницата и
договорната лихва при падеж на задължението на крайната дата по договора,
а именно 29.12.2019 година, което било недопустимо. Нямало произнасяне
по възражението, че при липса на погасителен план съгласно чл. 76 от ЗЗД с
извършените плащания в общ размер на 173 502,63 лева се погасява най-
обременителното задължение, в случая това за главница по договора за
банков кредит, не били съобразени извършените плащания. Не било посочено
в кой момент е налице спиране на плащанията от страна на ответника
съобразно изготвения от вещото лице погасителен план. Едностранното
счетоводно отразяване на плащанията било в наруШ.е на чл. 76 от ЗЗД,
поради което претенцията за плащане се явявала изцяло неоснователна като
нищожна. Неправилно било извършено капитализиране на лихвите по
договора към главницата при подписване на допълнителното споразумение от
20.11.2009 година, като към главницата били прибавени и разноските и те не
били сторнирани след връщането на кредита в редовен. След сключването на
споразумението задълженията се начислявали въз основа на капитализирана
към главницата лихва, което била нищожна клауза. Самият ищец сочи в
жалбата си, че би следвало всички задължения да се определят съобразно
договора от 2004 година, а не съобразно допълнителното споразумение към
него, клаузите на които били нищожни. От ССЕ било видно, че съобразно
счетоводните записвания задълженията по процесния договор били
идентични по вид и размер към 2012 година, по първото дело, както и по
второто дело към 2018 година с тези, които се претендират. Поддържат се
възражения за нередовно водено счетоводство от банката, основани на
капитализирането на лихви и разноски към главницата.
Оспорени са изводите на първоинстанционния съд за неоснователност
на възражението на ответника за погасяване по давност на задълженията по
кредита поради настъпване на предсрочната му изискуемост с получаване на
4
исковата молба, въз основа на която е образувано производството по първото
дело през 2013 година, представляваща изявление за развалянето му,
евентуално за погасяване по давност на вноските, описани в исковата молба
по това дело, които според жалбоподателя притежавали характер на
периодични плащания.
Във въззивната жалба се излагат доводи за погасяване на задълженията
по договора за кредит, поради извършена новация с подписаното между
страните допълнително споразумение. Допълнителното споразумение според
жалбоподателя засягало съществени елементи от облигационното отношение
между страните и представлявало поемане на нов дълг при промяна в
условията на дължимост, а не преструктуриране на дълга, поради което съдът
неправилно приел, че няма новация с погасителен ефект по отношение
вземането на кредитора по договора за кредит. Поддържа се,че подписването
на допълнителното споразумение е настъпила обективна новация, при която
на мястото на старото задължение е възникнало ново за главница от 209800
лева и лихва в размер на 199015,61 лева с начин на плащане по погасителен
план, с различен размер на месечната вноска и на срока за издължаване.
Погасителният план не бил подписан от ответника и за него нямало
задълженията по допълнителното споразумение, в което било посочено, че на
28.10.2009 година е условил главница от 209 800 лева, каквато не била
предоставяна реално от ищеца на ответника. Поради това договорът за заем,
обективиран в допълнителното споразумение, бил нищожен и не създавал
задължения за ответника да върне главницата по него, ведно с договорената
лихва от 14,25%.
Поддържа се, че в предишните съдебни производства, развили се
между страните, било установено, че исковата претенция е неоснователна,
тъй като е погасена в цялост както по отношение на главницата, така и по
отношение на лихвите по кредита, поради плащане.
Във въззивната жалба са изложени и доводи за нищожност на клаузите
на чл. 6 и чл. 7 от договора от 17.12.2004 година и допълнителното
споразумение от 20.11.2009 година поради неравноправност, липса на реално
предаване на заемната сума и противоречие с добрите нрави.
Твърди се, че вземането за лихви се погасява с изтичането на
тригодишен срок съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и че в случая този срок е
5
изтекъл, тъй като началният му момент е датата на исковата молба по
предходните дела, евентуално връчването на нотарилната покана за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Посочено е, че при извод, че
предсрочната изискуемост не е настъпила, следвало да се приеме, че
предходните искови производства, водени между страните, съдържат
изявления за разваляне на договора.
Оспорен е изводът на първоинстанционния съд за дължимост на
сумата от 1923,35 лева, представляваща направени от банката разноски за
подновяване на имуществената застраховка върху недвижимия имот, служещ
като обезпечение, за периода от 12.01.2013 година до 02.02.2022 година.
Твърди се, че макар в застрахователните полици като застраховащ да е вписан
жалбоподателят, те са подписани от трето лице като негов пълномощник, без
да има предварително писмено съгласие на длъжника, каквото било
необходимо съгласно чл. 382, ал. 2 от КЗ. Освен това полицата била за
период, надвишаващ този на действието на договора, което било до
29.12.2019 година.
Изложени са доводи за недължимост на сумата от 2199,99 лева,
представляваща заемни такси, като по отношение на нея били направени
възражения с отговора на исковата молба, включително за погасяване по
давност, които не били обсъдени от първоинстанционния съд.
По всички тези съображения се иска обезсилване на
първоинстанционното решение като недопустимо, евентуално отмяната му и
постановяване на ново по същество, с което да се отхвърлят изцяло
предявените от „Б.Д.**“ ЕАД искове и се присъдят на жалбоподателя
разноски за двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане за
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза по формулирани в нея задачи,
което е оставено без уважение с мотивирано определение в проведеното
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Б.Д.**“ АД с
изразено становище за нейната неоснователност и с подробно развити
съображения за неоснователност на конкретните оплаквания, изложени в нея.
Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото
6
доказателства и доводите на страните намира, че въззивната жалба е
процесуално допустима. Тя е подадена от лице, , имащо право на въззивно
обжалване, а именно от ответника в първоинстанционното производство
срещу решението в частта, с която са уважени предявените срещу него
осъдителни искове.При подаване на въззивната жалба е спазен предвиденият
в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията
във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно.
По отношение допустимостта на решението в обжалваните части,
съдът намира следното:
Производството по т. дело № 168/2021 година по описа на Окръжен
съд – П. е образувано по предявен осъдителен иск от „Б.Д.**“ ЕАД за
осъждане на ответника И. Г. П. в качеството му на кредитополучател за
дължими суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот, сключен
на 17.12.2004 година. Посочено е, че отпуснатата сума по договора е
236 000 лева, срокът на издължаване на кредита е 180 месеца, считано от
датата на усвояването му – 29.12.2004 година, възнаградителната лихва е
11,75% плюс надбавка за риск от 1,5%, или общо 13,45%, при уговорено
издължаване чрез месечни анюитетни вноски, като за обезпечение на
задълженията е вписана законна ипотека върху описан в исковата молба
недвижим имот, собственост на кредитополучателя. Твърди се, че поради
нередовното обслужване на кредита, на 20.11.2009 година между страните е
сключено допълнително споразумение, с което кредитът е преструктуриран,
като по отношение на остатъка от 209800 лева е уговорен гратисен период на
издължаване за срок от шест месеца за главницата, при заплащане на част от
уговорената месечна лихва от 1245,69 лева, без да се променя крайният срок
за погасяване, при запазване на обезпечението. И след преструктурирането
на кредита ответникът не го обслужвал редовно. При настъпване на крайния
падеж по договора за кредит - 29.12.2019 година не били изпълнени
задълженията на кредитополучателя да заплати дължимите суми по договора,
поради което ищецът предявява осъдителен иск, като претендира
присъждането на следните суми: 191 282, 52 главница; 209 125,76лв.
7
възнаградителна лихва за периода 28.04.2012г. – 29.12.2019г.; 11 972,35лв.
обезщетение за забава за периода 30.07.2012г. – 29.12.2019г.; 19 978, 39лв.
законна лихва върху главницата за периода 29.12.2019г. – 10.03.2021г., както
и законна лихва върху главницата от датата на сезиране на съда на
11.03.2021г. до изплащане на сумата; годишна такса управление от 350лв. за
периода 28.12.2011г. – 28.12.2018г., 120лв. такса изискуемост, 1 923,35лв.
платени такси за подновяване на имуществената застраховка на имуществата,
дадени в обезпечение на дълга – недвижимия имот, 744,50лв. направени
разноски - такса за подновяване на вписаната ипотека.
Видно е от обстоятелствената част на исковата молба и от
допълнителната искова молба, че ищецът не се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, а на настъпване на падежа на
задълженията по договора с изтичане на крайния му срок.
Недопустимостта на така предявения осъдителен иск е обоснована от
ответника с водените между страните предишни съдебни производства и
постановените съдебни актове, касаещи задължения по същия договор.
От влязло в сила решение № 930/27.06.2016 година, постановено по
гр. дело № 2302/2013 година на Окръжен съд – П., потвърдено с решение №
227/14.12.2016 година, постановено по в.гр. дело № 572/2016 година по
описа на ПАС е видно, че е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 от
ГПК, предявен от „Б.Д.**“ АД против И. Г. П., за приемане за установено
съществуването на вземания на ищеца, за които е издадена заповед №
2340/07.03.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело 3447/2013
година по описа на РС – П.. Отхвърлянето на установителния иск е по
отношение на следните суми: 191 959,58 лв., представляваща главница по
договора от 17.12.2004 г. в общ размер на 236 000 лв., 22 399,23 лв. редовна
лихва за периода 28.04.2012 г. – 27.02.2013 г., 9 446,80 лв. санкционираща
лихва за периода 28.04.2012 г. – 27.02.2013 г., 490,51 лв. заемни такси,
дължими по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г.,
както и разноските за заповедното производство - 4 485,92 лв. държавна
такса и 2 737,82 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Основните мотиви, с които е отхвърлен предявеният установителен
иск са, че не са настъпили предпоставките за предсрочна изискуемост на
8
кредита към посочената от ищеца дата 30.08.2012 година. Прието е, че с
договора за кредит от 17.12.2004 година не е уговорена падежна дата на
месечните вноски, който пропуск не е преодолян и с допълнителното
споразумение от 20.11.2009 година, не е уговорена конкретна месечна
анюитетна вноска, липсва погасителен план, което прави невъзможно
установяването на обстоятелството има ли вноски с настъпил падеж, респ.
има ли незаплатени на падежа вноски като основание за обявяване на
предсрочната изискуемост. В цитираните решения – първоинстанционно и
въззивно, е обсъждан и въпросът за липса на редовно уведомяване на
кредитополучателя от банката преди подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК като предпоставка за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита
съгласно задължителната съдебна практика –т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014
година по ТД 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Прието е изрично, че искът
не може да бъде уважен не само по отношение на всички дължими суми по
договора поради предсрочна изисуемост, но и по отношение само на
падежиралите вноски. Мотивите за това са свързани с невъзможността да
бъде установена изискуемостта и размера на отделните вноски при липса на
конкретно уговорени с договора размери и падежна дата за издължаването
им, който пропуск не е преодолян с допълнителното споразумение и не би
могъл да се преодолее със заключението на вещото лице, при липсващата
воля на страните относно тези договорни елементи.
Второто дело между същите страни, имащо за предмет вземания на
„Б.Д.**“ АД от И. Г. П. по договор за кредит за покупка на недвижим имот от
17.12.2004 година, е търговско дело № 961/2018 година по описа на ОС – П..
С решение № 308 от 10.06.2019 година, постановено по това дело, влязло в
сила на 23.06.2020 година, след като е потвърдено от въззивната инстанция с
решение № 136 от 15.04.2020 година по в.т. дело № 681/2019 година по
описа на АС – П., е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният
от „Б.Д.**“ АД срещу И. Г. П. иск с правно основание чл. 422 от ГПК за
приемане за установено по отношение на банката съществуването на парично
задължение на ответника, за което е издадена заповед за изпълнение №
9489/09.10.2017 година по ч.гр. дело № 15766/2017 година на РС- П. по
договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 година.
Вземането, предмет на този иск, включва следните суми: 185166,03 лева
главница по договор за ипотечен кредит от 17.12.2004 година и допълнително
9
споразумение към него от 20.11.2009 година; 154426,15 лева – неплатена
договорна лихва за периода 29.11.2011 -05.10.2017 година; 6241,34 лева –
санкционна лихва, от които 5881,26 лева – лихвена надбавка от 3% за
периода 28.05.2012 година – 28.09.2017 година и 360,08 лева – лихвена
надбавка за забава от 10% за периода 29.09.2017 година – 05.10.2017 година;
2199 лева – заемни такси; законната лихва върху главницата, считано от
06.10.2017 година/ датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение/ до окончателното плащане. Отхвърлена е и претенцията на
„Б.Д.**“ ЕАД за присъждане на разноски за заповедното производство – ч.гр.
дело № 15766/2017 година на Районен съд – П., включващи 6960,67 лева
държавна такса и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Съдът е отхвърлил иска по чл. 422 от ГПК поради това, че към
посочената от ищеца дата 29.09.2017 година не е настъпила предсрочната
изискуемост на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за
кредит от 17.12.2004 година и допълнителното споразумение от 20.11.2009
година. Изводът за ненастъпила предсрочна изискуемост е направен след
преценка на клаузите на договора за кредит и допълнителното споразумение,
на които се основа предявеният от „Б.Д.**“ АД иск за съществуване на
вземанията срещу ответника И. П.. За неравноправна, а оттам и нищожна по
смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, е приета клаузата на чл. 6 от сключения
между страните договор, даваща възможност на банката за едностранна
промяна на лихвата по стандартни жилищни кредити, която става
задължителна за страните до окончателното издължаване на кредита по
договора. Изрично е приета за нищожна като неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 12 от ЗЗП и като противоречаща на закона клаузата на чл. 7 от
договора за кредит, предвиждаща капитализиране на лихвата. Посочено е, че
капитализирането на лихвата води до ежемесечно увеличаване на главницата
по кредита, без сумата да е реално предоставена на кредитополучателя за
ползване, в противоречие с нормата на чл. 430 от ТЗ. Капитализирането на
лихвата било в противоречие и с разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД,
регламентираща реда за погасяване на задълженията. Прието е, че в
допълнителното споразумение от 20.11.2009 година главницата от 209 800
лева е формирана въз основа на нищожни клаузи от договора – чл. 6 и чл. 7,
включващи капитализиране на лихвата, както и едностранната й промяна от
банката. По тези съображения е направен извод за липса на валиден
10
погасителен план към споразумението от 20.11.2009 година, който да
обвързва страните, доколкото съставеният такъв касаел погасяване на сумата
от 209800 лева, която нито била усвоена на посочената в погасителния план
дата 28.10.2009 година, нито била дължима в този размер. С оглед на това и
съобразявайки липсата на конкретно определени падежни дати и размери на
анюитетни вноски с първоначалния договор и липсата на валиден
погасителен план към допълнителното споразумение, с влязлото в сила
съдебно решение е прието, че валидно договорен между страните е само
крайният срок за връщане на усвоената сума от 236 000 лева, заедно с
уговорената възнаградителна лихва, който е 29.12.2019 година - изтичането на
180 месеца, считано от датата на усвояване на кредита – 29.12.2004 година.
Отречена е възможността на банката преди настъпването на срока за
връщане на кредита – 29.12.2019 година да иска връщане на заемната сума,
както и натрупаните възнаградителни лихви. Прието е, че преди датата
29.12.2019 година няма дължими от кредитополучателя анюитетни вноски
с настъпил падеж за връщане на реално усвоената сума и за плащане на
дължимите върху неплатената част от нея възнаградителни лихви, респ. респ.
не би могло да има просрочени такива до настъпване на датата 29.12.2019
година, поради което не са налице предпоставките за обявяване на
предсрочна изискуемост съобразно изискването на раздел Седми, т.20.2. от
Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, поради което не
дължи сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр. дело № 15766/2017 година по описа на РС – П..
При подробно обсъдените по-горе съдебни решения, постановени
между същите страни и касаещи задълженията на кредитополучателя по
процесния договор за банков ипотечен кредит от 17.12.2004 година и
допълнителното споразумение по него от 20.11.2009 година, съдът намира за
неоснователни доводите на жалбоподателя за недопустимост на предявения
по настоящото дело осъдителен иск поради наличие на сила на пресъдено
нещо. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират
върху предмета на спора. И по двете обсъдени по-горе дела предметът е бил
дължимост на суми от кредитополучателя по договора за кредит и
допълнителното споразумение при обявена предсрочна изискуемост на
кредита поради неизплатени погасителни вноски с настъпил падеж по
договора, респ. по погасителния план към допълнителното споразумение,
11
съгласно изискването на раздел Седми, т.20.2. от Общите условия за
предоставяне на ипотечни кредити. По настоящото дело се претендират
сумите по договора, чийто падеж е настъпил с изтичане срока му на
29.12.2019 година, а не поради настъпила предсрочна изискуемост.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя за
недопустимост на осъдителния иск за вноските по договора за кредит с
настъпил падеж към датите на подаване на заявленията по чл. 417 от ГПК от
„Б.Д.**“ АД, въз основа на които са издадени заповедите за изпълнение,
вземанията по които са били предмет на исковете по чл. 422 от ГПК по
обсъдените по-горе две дела – гр. дело № 2302/2013 година на ОС – П. и т.
дело № 961/2018 година на ОС – П.. Доводът за недопустимост на
осъдителния иск за падежиралите към посочените моменти вноски е
мотивиран с разрешението, съдържащо се в ТР № 8/02.04.2019 година по ТД
8/2017 година на ОСГТК. Според т.1 на цитираното тълкувателно решение
е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо , ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ.
Разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС по задължителен за
съдилищата начин с цитираното тълкувателно решение, е неприложимо в
настоящото производство. Предходните искове, предявени от „Б.Д.**“ АД са
отхвърлени не поради това, че на кредитополучателя не е обявена
предсрочната изискуемост на кредита, а поради ненастъпили обективни
предпоставки за такава предсрочна изискуемост, свързани с ненастъпил
падеж, респ. с липса на просрочие на погасителни вноски като предпоставка
за обявяване на предсрочната изискуемост. Отхвърлянето на исковете на това
основание не преклудира възможността след настъпване на падежа да се
предяви осъдителен иск. Предишните решения между страните, постановени
по исковете по чл. 422 от ГПК не създават сила на пресъдено нещо по въпроса
за недължимост на вноските изобщо, а за тяхната недължимост към
определен минал момент поради ненастъпване на падежа им съобразно
клаузите на сключения договор.
12
С решенията по предходните две дела съдилищата са се произнесли
по обвързващ страните със сила на пресъдено нещо начин относно
правопрожадащите факти, касаещи поетите задължения по сключения
помежду им договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004
година, включително нищожността на клаузите на чл. 6 и чл. 7 от този
договор. Приета е нищожност на допълнителното споразумение от
20.11.2009 година, респ. неприлагането му в отношенията между страните и
необвързването им с погасителния план към него.
решенията по предходните две дела, водени между същите страни и
имащи за предмет вземанията по цитирания договор за кредит от 17.12.2004
година и анекса към него от 20.11.2009 година, съдържат произнасяне по
възраженията на ответника И. Г. П., свързани с нищожност на клаузи от
първоначалния договор и на допълнителното споразумение, които се излагат
и в настоящото производство. Тези възражения касаят правопораждащите
факти и доколкото по отношение на тях е формирана сила на пресъдено нещо
с предходните две решения, съдът не следва да се произнася по тях в
настоящото производство.
Със сила на пресъдено нещо с цитираните по-горе решения е прието
кои са нищожните клаузи от първоначалния договор и анекса, респ. кои от
тях са валидни и приложими в отношенията между страните. Прието е, че
страните са обвързани от договора от 17.12.2004 година, по силата на който
на ответника реално е предоставен кредит от 236 000 лева, с краен срок на
издължаване 180 месеца от датата на усвояването му, която е 29.12.2004
година, т.е. до 29.12.2019 година. Досежно размера на възнаградителната
лихва е приета нищожност на клаузата на чл. 6, изречение трето от договора,
допускаща едностранната му промяна от банката. Установена със сила на
пресъдено нещо е и нищожност на клаузата на чл. 7 от договора за
капитализиране на лихвата. Изрично при обсъждане клаузите на договора и
допълнителното споразумение към него в предишните решения е отречена
възможността на банката преди настъпване на крайния срок на договора -
29.12.2019 година да иска връщане на заемната сума, както и натрупаните
възнаградителни лихви, като е прието, че преди тази дата - 29.12.2019
година, няма дължими от кредитополучателя анюитетни вноски с настъпил
падеж, респ. не би могло да има просрочени такива. Отречено е
13
приложението на допълнителното споразумение от 20.11.2009 година и
погасителния план към него в отношенията между страните, като е прието, че
клаузите на допълнителното споразумение са неравноправни, респ.
нищожни поради начина на формиране на сумата от 208900 лева, посочена
в него като главница, включваща дължима лихва и непогасена главница, към
която са прибавени лихви, изчислени въз основа на нищожните клаузи на чл.
6 и 7 от договора – незаконосъобразно капитализирана възнаградителна
лихва и такава, получена след едностранно изменение на лихвения процент
от страна на банката. Поради това и погасителният план към допълнителното
споразумение е приет за необвързващ страните.
Зачитайки силата на пресъдено нещо по предходните решения, съдът
намира за неоснователни доводите на ответника И. Г. П. за неоснователност
на предявените по настоящото дело осъдителни искове за дължими суми по
договора за кредит след изтичане на срока му – 29.12.2019 година.
Осъдителните искове за главницата, договорните лихви и такси, както и за
законната лихва са основани на изтичането на крайния срок на договора за
кредит, от който момент за ответника възниква задължението да върне на
банката получените суми.
В хипотезата на отхвърляне на предявените установителни искове
по чл. 422 от ГПК поради извод за ненастъпила предсрочна изискуемост на
кредита, не може да се приеме, че заявленията за издаване на заповеди по чл.
417 от ГПК и исковите молби по чл. 422 от ГПК следва да се считат за
изявления за разваляне на договора за кредит. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително за вноските с ненастъпил падеж, които
към момента на изявлението не са бил изискуеми. Това изявление,
приложимо към договорите за кредити, има различни последици от
изявлението за разваляне на договор по смисъла на чл. 87 и следващите от
ЗЗД. Последиците от развалянето на договора са отпадане на договорното
правоотношение между страните от датата на сключването на договора, с
изключение на договорите за периодично или продължително изпълнение. С
изявлението за предсрочна изискуемост се претендира заплащане на всичко
дължимо по договора за кредит, а не отпадане на договорното
правоотношение. В този смисъл са неоснователни доводите, че след
14
изявленията за разваляне банката не е поканила длъжника да продължи да
плаща, не го е уведомила, че договорът не е развален и е извършвала
нередовни счетоводни отразявания на задължения по договора, без да е
дадено съгласие на кредитополучателя, след уведомяването му за разваляне
на договора. Отделен е въпросът, че като страна в предходните искови
производства по чл. 422 от ГПК ответникът И. П. е запознат с постановените
решения и е обвързан от тях, поради което не е необходимо каквото и да е
нарочно уведомяване от страна на банката.
Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че дължимите
вноски по договора за кредит имат характер на периодично плащане. Те са
във връзка с доводите му за погасяване по давност на вземанията по
договора за кредит в цялост поради отправеното още през 2013 година
изявление на кредитора, че го обявява за изцяло предсрочно изискуем,
евентуално за погасяване по давност на част вноските предвид техните
падежи и погасяването им с тригодишна давност съгласно чл. 111, б. „в“ от
ЗЗД като периодични плащания. Разсрочването на едно парично задължение,
което по естеството си е еднократно, каквото е и връщането на заем, респ.
уговорката плащането да се извършва на вноски с падежи на определени
дати, не превръща договора за кредит в договор с периодично действие и
отделните вноски не стават сбор от отделни периодични плащания, а
задължението е само. Това разрешение е възприето в ТР 5/2019 година от
21.01.2022 година на ОСГТК на ВКС. Още повече, че в случая със сила на
пресъдено нещо е прието, че между страните не е постигнато съгласие за
плащане на задълженията по договора за кредит на вноски с отделни
падежи, поради което падежът на цялата дължима сума по договора е
крайният му срок – 29.12.2019 година.
Приемайки, че крайният срок за погасяване на всички задължения по
договора за кредит е 29.12.2019 година, когато настъпва и падежът им, съдът
намира за неоснователни и доводите на жалбоподателя, свързани с начина на
погасяване на задълженията с извършените от него плащания. Общият
размер на извършените плащания от ответника, установен с приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Ш. пред
въззивната инстанция, е 264 110,84 лева. Тези плащания са извършени
преди настъпване на крайния срок на договора, от който настъпва
15
изискуемостта. При изготвяне на заключението по поставената от въззивния
съд задача, вещото лице, съобразявайки клаузите на първоначалния договор, а
именно отпусната сума в размер на 236 000 лева, договорен годишен лихвен
процент с чл. 6 от договора в размер на 13,25% и срок на погасяване на
кредита след изтичане на 180 месеца от усвояването, или до 29.12.2019
година, е изчислило, че с внесената сума са погасени съразмерно
задълженията по договора за такси, лихви и разноски, включващи изцяло
възнаградителна лихва и главница за 87 месеца, част от дължимата
възнаградителна лихва за 88-мия месец и дължимата годишна такса за
управление за седем години.
С изготвянето на заключението на вещото лице Ш. не е заменена
волята на страните. Таблица 2 от него, която е от значение за решаването на
спора по настоящото дело с оглед изложените по-горе съображения за
нищожност на клаузите на чл. 6 и чл. 7 от договора и изцяло на
допълнителното споразумение, не представлява погасителен план като част
от договора за кредит, който да замества несъществуващия такъв. Таблицата
е съставена за нуждите на исковото производство, за да се определи размерът
на задълженията за главница, възнаградителна лихва и такси по договора към
момента на настъпване на падежа – 29.12.2019 година. В този смисъл
посочените от вещото лице суми, които са погасени с направените от
кредитополучателя вноски, са съобразени с това, че дължимите такси,
възнаградителна лихва и главница са части от вземането на банката по
договора за кредит и с установената в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД поредност, на
погасяване на такси, лихви и главница, когато изпълнението не е достатъчно.
Тази разпоредба е в интерес на кредитора и е насочена към осигуряване на
изпълнение и неделимост на плащането от длъжника, при положение, че чл.
66 от ЗЗД изрично урежда възможността на кредитора да откаже изпълнение
на части. При извършено частично плащане на задълженията по
договора за кредит длъжникът не може да се ползва на правото да
определи кое задължение е най-обременително за него, респ. което следва да
бъде погасено. Чл. 76, ал. 1 от ЗЗД е разпоредба, приложима тогава, когато
съществуват няколко еднородни задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер. В случая не сме
изправени пред такава хипотеза.
По настоящото дело съдът възприема вариант втори от приетото пред
16
въззивната инстанция заключение на вещото лице Ш.. При него изчисленията
са направени въз основа на клаузите на първоначалния договор за кредит –
размер на отпусната сума 236 000 лева, годишен лихвен процент 13,25%,
падеж – 29.12.2019 година, без да са съобразявани капитализирането и
едностранната промяна на лихвата, както и свързаните с тях уговорки с
допълнителното споразумение от 20.11.2009 година. Отчетени са от вещото
лице всички извършени от ответника И. П. плащания по договора за кредит.
В заключението е отразено, че дължимият размер на главницата по договора
за кредит е 175 290,08 лева към момента на настъпване на падежа му –
29.12.2009 година. Дължимата възнаградителна лихва по договора към този
момент е 105430,89 лева, а дължимите такси за управление на кредита – 400
лева / за осем години по петдесет лева/. Въззивният съд намира, че следва да
възприеме тази експертиза, а не изготвената и приета в първоинстанционното
производство –първоначална и допълнителна в частите, касаещи размерите на
главница и възнаградителни лихви към датата на падежа. В експертизите,
приети в първоинстанционното производство, липсва вариант, при който
изчисленията да са направени на само на база клаузите на първоначалния
договор, без отчитане на капитализирането на лихвата и на едностранната й
промяна от банката.
Въззивният съд намира, че размерът на възнаградителната лихва,
посочен в т. 2 от допълнителното споразумение, а именно 14,25% , също не
обвързва страните, както и размерът на посочената в допълнителното
споразумение главница, за която бяха изложени мотиви по-горе. В т. 2 от
допълнителното споразумение е посочено, че към датата на сключването му
лихвата по кредита, формирана при условията на договора за кредит, е в
размер общо на 14,25%. Налице е завишаване на възнаградителната лихва от
13,25% при сключването на договора - 17.12.2004 година, на 14,25% при
сключването на допълнителното споразумение от 20.11.2009 година. Това се
дължи на едностранна промяна на лихвения процент от банката, извършена
на 21.10.2008 година, видно от допълнителното заключение на вещото лице в
първоинстанционното производство, която е извършена въз основа на
приетата за нищожна и необвързваща страните клауза на чл. 6, изречение
трето от договора. Обстоятелството, че кредитополучателят е подписал
допълнителното споразумение с клаузата на чл.2, не е основание да се
приеме, че той е обвързан от нея. Не става дума за индивидуално договорен
17
с кредитополучателя размер на възнаградителната лихва, а само за
констатация какъв е размерът й, определен при прилагане на нищожните
клаузи на договора, към момента на подписване на допълнителното
споразумение.
Доводите на ответника, които се поддържат и във въззивната жалба, за
недължимост на присъдените с първоинстанционното решение такси и
разноски, включващи годишна такса за управление от 350 лева, 1923,35 лева
такси за подновяване на имуществената застраховка на имуществата,
служещи като обезпечение и 744,50 лева направени разноски за подновяване
на вписаната ипотека са неоснователни.
По отношение на таксата за управление на кредита, задължението за
заплащането й от кредитополучателя е установено в чл. 21, б. „а“ от договора.
Според подписаната от него тарифа на банката дължимият размер на таксата
за управление е 0,4% годишно върху остатъка от кредита. Този размер е
значително по-висок от претендирания от банката от 50 лева годишно. Освен
това според заключението на вещото лице, прието във въззивната
инстанция, неплатените такси за управление на кредита са 8 на брой в общ
размер на 400 лева, а банката е претендирала 350 лева, колкото следва да й
бъдат присъдени.
Задължението на ответника да заплаща държавните и нотариалните
такси за учредяването и заличаването на ипотеката върху недвижимия имот,
учредена като обезпечение на задълженията по договора за кредит, е
установено в чл. 15.3. от договора. По делото са събрани доказателства, от
които е видно, че заплатените такси за подновяване на ипотеката върху
недвижимия имот за нов десетгодишен период, считано от 01.12.2014
година, при изтичане на срока на първата ипотека, са в размер на 744,50
лева. Този размер не е оспорен от ответника. Поради това съдът намира, че
ответникът дължи на банката и посочената сума от 744,50 лева.
Въззивният съд намира, че ответникът дължи на ищеца част от
сумата от 1923,35 лева по следните съображения:
Тази сума е претендирана от ищеца като такса застраховка върху
недвижимия имот, служещ като обезпечение. Представени са
застрахователни полици, от които е видно, че за периода от 12.01.2013 година
до 03.02.2021 година са сключвани годишни имуществени застраховки за
18
недвижимия имот, описан в чл. 15.1. от договора, като общата заплатена
сума по застрахователните договори е 1923,35 лева. Възражението на
ответника е, че той не е сключвал такива договори и не е подписвал
застрахователните полици. Това възражение не е оспорено от ищеца и не е
опровергано със събраните по делото доказателства. От застрахователната
полица на стр. 144, касаеща имуществената застраховка за периода от
03.02.2021 година до 02.02.2022 година е видно, че по нея И. Г. П. е посочен
като застраховащ и като застрахован, а „Б.Д.**“ АД е вписана като ползващо
се лице. Договорът е подписан за застраховащия от „Б.Д.**“ АД като
пълномощник чрез физическото лице К.Р.. Застрахователната полица на стр.
157 за периода от 25.01.2017 година до 24.01.2018 година не съдържа подпис
на застрахован. Същото важи и за застраховтелната полица на стр. 161 за
периода от 12.01.2013 година до 11.01.2014 година. За останалите години по
делото са представени сертификати към застрахователните полици. Тези
доказателства подкрепят твърденията на ответника, че не е сключвал сам
застрахователни договори за имуществото, служещо за обезпечение, а те са
сключвани от негово име от трето лице. Не са опровергани и твърденията му,
че той не е давал пълномощно на банката или на друго трето лице да сключва
застрахователни договори от негово име.
Въпреки това обаче, съдът намира, че платените суми по
застрахователните договори, но само до изтичане срока на договора на
19.12.2019 година, следва да бъдат възложени в негова тежест. С договора за
кредит в чл. 13, б. „в“ и „г“ е уредено задължение за кредитополучателя да
застрахова в полза на кредитора недвижимите имоти, служещи като
обезпечение, и да представя оригиналните застрахователни полици, да
подновява договора за застраховка до изтичане на крайния му срок за сума,
равна на остатъка по дълга, увеличена с 25%. В чл. 13, б. „д“ наред с горните
задължения, е поето от кредитополучателя и задължение да заплаща редовно
застрахователните вноски. По аналогичен начин са уредени задълженията на
кредитополучателя в подписаните от него общи условия за предоставяне на
жилищни и ипотечни кредити, чието приложение в отношенията между
страните е на основание чл. 23 от договора. Става дума за раздел Пети, чл.
13, т. 5,6 и 7 от Общите условия.
При изрично поето задължение от кредитополучателя да заплаща
редовно застрахователните вноски, макар и застрахователните договори да са
19
сключвани не лично от него, а от ползващото се лице – „Б.Д.**“ АД,
кредитополучателят дължи на банката заплатените застрахователни вноски,
но само до изтичане срока на договора, както е уговорено изрично в чл. 13, б.
„г“ от договора, респ. в чл. 13, т. 6 от Общите условия. Размерът на
заплатените застрахователни суми до 29.12.2019 година е 1243,15 лева/ без
последните две вноски от 30.01.2020 година и от 03.02.2021 година съответно
от 160,48 лева и 519,72 лева /.
На ищеца се дължи и законната лихва върху главницата по договора
за кредит за периода от настъпване на падежа, т.е. от 29.12.2019 година до
датата на исковата молба – 10.03.2021 година. При мотивиран по-горе извод,
че размерът на дължимата главница е 175290,08 лева, дължимата законна
лихва за посочения период от 29.12.2019 година до 10.03.2021 година е
21326,97 лева. Присъдената такава с първоинстанционното решение е
19978,39 лева, колкото е претендирана от ищеца. Този размер е по-нисък от
дължимия, поради което няма основание за намаляването му.
Върху главницата от 175290,08 лева се дължи и законната лихва от
11.03.2021 година до окончателното изплащане на сумата.
Съобразявайки гореизложеното, въззивният съд намира, че следва да
отмени първоинстанционното решение в частите, с които ответникът е осъден
да заплати на „Б.Д.**“ АД главница по договора за кредит в размера над
175290,08 лева до 182574,31 лева, възнаградителна лихва в размера над
105430,89 лева до 201778,23 лева и платени застрахователни такси в размера
над 1243,15 лева до 1923,35 лева и следва да постанови ново решение по
съществото на спора, с което да отхвърли исковете в посочените части.
В останалите обжалвани осъдителни части първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по дължимите
от страните разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.
Общият размер на разноските на ищеца „Б.Д.**“ АД в
първоинстанционното производство е 18119,22 лева, а тези на ответника И. П.
са 10080 лева.
Предявените по делото искови претенции са за общо 435496,87 лева.
Те са основателни за 303037,01 лева, респ. неоснователни за 132459,86 лева.
20
Дължимите разноски от И. П. на „Б.Д.**“ АД за първоинстанционното
производство съобразно този изход на спора са 12608,11 лева, а тези, които
„Б.Д.**“АД дължи на И. П. са 3065,91 лева. С влязлото в сила определение по
чл. 248 от ГПК е прието, че страните са изразили желание за прихващане
между дължимите суми за разноски и е извършена компенсация, поради
което въззивният съд също следва да извърши такава. След компенсация
разноските, които И. П. дължи на „Б.Д.**“ АД за първоинстанционното
производство, са 9542,20. Първоинстанционното решение, изменено с
определението по чл. 248 от ГПК, следва да бъде отменено в частта, с която
И. П. е осъден да заплати на „Б.Д.**“ АД по компенсация разноски за
производството по делото в размера над 9542,20 лева до 16297,50 лева.
Във въззивното производство обжалваемият интерес е общо 407348,78
лева. Въззивната жалба е основателна до размера на 104311,77 лева и
неоснователна за 303037,01 лева.
Ответникът по въззивната жалба претендира разноски в размер на
общо 550 лева, от които 250 лева за експертиза и 300 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
Жалбоподателят е претендирал разноски за въззивното производство в
размер на 8175,09 лева заплатена държавна такса. С представения в
последното съдебно заседание списък по чл. 80 от ГПК е посочено, че се иска
и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 т. 2 от
Закона за адвокатурата за осъществена безплатна правна защита на И. П. от
адвокат Ш. Б., като материално затруднено лице. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, с който между И. П. и адвокат Ш. Б. е
договорено безплатно предоставяне на правната помощ във въззивното
производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. На
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА осъществилият безплатна правна помощ адвокат
има право на възнаграждение, чийто размер се определя съобразно Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Минималното
адвокатско възнаграждение при обжалваем интерес от 407348,78 лева,
определено съгласно чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, е 20943,95 лева. Процесуалният
представител на банката е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което в случая е неоснователно, доколкото то
21
се определя от съда в минималния размер по Наредба № 1. Общият размер
на разноските на И. П. във въззивното производство, включващ държавна
такса и адвокатско възнаграждение, е 29119,04 лева. От тях с оглед изхода на
спора той има право на разноски в размер на 7456,63 лева.
С оглед изхода на спора „Б.Д.**“ АД има право на разноски в размер
на 409,16 лева за въззивната инстанция.
Банката е направила изявление за прихващане между дължимите
разноски на двете страни във въззивното производство. Такова обаче липсва
пред въззивната инстанция от жалбоподателя И. П., поради което
компенсация не следва да бъде извършвана.
По изложените съображения П.ският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260227 от 29.11.2022 година, постановено по
т. дело № 168/2021 година по описа на Окръжен съд – П., В СЛЕДНИТЕ
ЧАСТИ:
- в частта, с която е осъден И. Г. П., ЕГН **********, с адрес с. Б.,
област П., ул. „Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П., ул. „В.“ №*, ет.*, адв. Ш.
Б., да заплати на „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. „М.“ №**, със съдебен адрес гр.С., бул. „В.“ №**, ет.*,
по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004г. и
допълнително споразумение към него от 20.11.2009г., следните суми: сума в
размера над 175 290,08 лева до 182 574,31 главница; сума в размера над
105 430,89 лева до 201 778,23лв. възнаградителна лихва; сума в размера над
1243,15 лева до 1 923,35лв. платени такси за подновяване на имуществената
застраховка на недвижимия имот, върху който е учредена ипотека като
обезпечение на задълженията на кредитополучателя;
- в частта, с която с решение № 260227 от 29.11.2022 година,
постановено по т. дело № 168/2021 година по описа на ОС – П., изменено с
определение № 260032 от 12.01.2023 година, постановено по реда на чл. 248
от ГПК, е осъден И. Г. П., ЕГН **********, с адрес с. Б., област П., ул.
„Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П., ул. „В.“ №*, ет.*, адв. Ш. Б., да заплати
22
на „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С.,
ул. „М.“ №**, разноски за първоинстанционното производство, изчислени по
компенсация, в размера над 9542,20 лева до 16297,50 лева,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, против И.
Г. П., ЕГН **********, искове за дължими суми по договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 17.12.2004г. и допълнително споразумение към
него от 20.11.2009г., за следните суми: сума в размера над 175 290,08 лева
до 182 574,31 главница, ведно със законната лихва от 11.03.2021 година до
окончателното й изплащане; сума в размера над 105 430,89 лева до
201 778,23лв. възнаградителна лихва; сума в размера над 1243,15 лева до
1 923,35лв. платени такси за подновяване на имуществената застраховка на
недвижимия имот, върху който е учредена ипотека като обезпечение на
задълженията на кредитополучателя.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260227 от 29.11.2022 година,
постановено по т. дело № 168/2021 година по описа на Окръжен съд – П. В
ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, с които е осъден И. Г. П., ЕГН
**********, с адрес с. Б., област П., ул. „Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П.,
ул. „В.“ №*, ет.*, адв. Ш. Б., да заплати на „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „М.“ №**, със съдебен адрес
гр.С., бул. „В.“ №**, ет.*, по договор за кредит за покупка на недвижим имот
от 17.12.2004г. и допълнително споразумение към него от 20.11.2009г.,
следните суми: сума в размер на 175 290,08 лева главница; сума в размера
на 105 430,89 лева възнаградителна лихва; сума в размера на 1243,15 лева
платени такси за подновяване на имуществената застраховка на недвижимия
имот, върху който е учредена ипотека като обезпечение на задълженията на
кредитополучателя; сума в размера на 19 978.39лв. законна лихва върху
главницата за периода 29.12.2019г. – 10.03.2021г.; законна лихва върху
главницата от 175 290,08 лева от датата на сезиране на съда - 11.03.2021г. до
изплащане на сумата; сума в размера на 350 лева годишна такса за
управление и 744,50лв. направени разноски за подновяване на вписаната
ипотека.
ОСЪЖДА „ Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. „М.“ №**, да заплати на И. Г. П., ЕГН **********, с
23
адрес с. Б., област П., ул. „Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П., ул. „В.“ №*,
ет.*, адв. Ш. Б., разноски за въззивното производство, съобразно изхода на
спора, в размер на 7456,63 лева.
ОСЪЖДА И. Г. П., ЕГН **********, с адрес с. Б., област П., ул.
„Г.С.“ №*, със съдебен адрес гр.П., ул. „В.“ №*, ет.*, адв. Ш. Б., да заплати
на „Б.Д.**“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С.,
ул. „М.“ №**, разноски за въззивното производство, съобразно изхода на
спора, в размер на 409,16 лева.
решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24