№ 1499
гр. София, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20211100506828 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение № 20055256 от 1.03.2021 г. по гр.д. № 46736/2019 г. на Софийски
районен съд, 145 състав, е осъден ответникът „ВСБ А. 6 – Д.У.“ ЕООД, с ЕИК
*******, да заплати на „Ф.М.“ ЕООД, с ЕИК *******, сумата от 1560,44 лева,
представляваща дължими по договор от 20.01.2016 г. суми за такса и
управление и поддръжка на общите части на етажната собственост, находяща
се в жилищен комплекс „В.С.Б..БР.“ – гр. Варна, ул. „*******, за периода
1.05.2018 г. – 31.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на иска /0.08.2019 г./ до окончателното плащане, както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата от 512,40 лв. – разноски по делото.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от
ответника „ВСБ А. 6 – Д.У.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв.
П.И., с която се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен
акт. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е заключил, че по
делото е предявен иск за реално изпълнение на договор, а не за заплащане на
такса управление и поддръжка, както и че таксата е дължима на ищеца. В
исковата молба било изрично посочено, че „Ф.М.“ ЕООД претендира именно
такса поддръжка на общи части на жилищната сграда. От анализа на
договора, сключен между ищеца и етажната собственост, не можело да се
направи извод, че на ищеца е прехвърлено правото да получава такса
поддръжка за себе си. Ищецът бил упълномощен да събира такса поддръжка
от името на етажната собственост. Сочи се, че представляващият етажните
собственици е предявил иска от свое име и в своя полза или същият няма
1
надлежно сключен договор по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, искът е неоснователен, тъй
като съдът не може да се произнесе в полза на етажните собственици, чиито
интерес се защитава и които не са страни по договора. В тази връзка се
позовава на решение № 326 от 7.11.2014 г. по гр.д.№ 4010/2013 г. на ВКС. На
следващо място, оспорва се ищецът да е осъществявал поддръжка в
процесния комплекс. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по
делото са събрани доказателства, установяващи провеждането на процесното
общо събрание и сключването на процесния договор за поддръжка и
управление. В първоинстанционното решение неправилно било заключено, че
процесният договор е договор за поддръжка по смисъла на чл. 11, т. 11 ЗУЕС
и за него не намирал приложение чл. 19, ал. 8 ЗУЕС. В § 1, т. 13 ЗУЕС се
съдържала легалната дефиниция на дейности по поддръжка на общите части
и същите не включвали събиране на такси и представителство пред съд. В
раздел III, чл.3, б. с) от договора се съдържали повече от 7 правомощия по
управление на етажната собственост, сред които и правомощието на
дружеството да събира таксите поддръжка. Следователно тези правомощия
по управление на комплекса не попадали сред правата по чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗУЕС и можели да бъдат възложени на трето лице единствено по реда на чл.
19, ал. 8 ЗУЕС. В тази връзка отново се изтъква, че дори договорът да е такъв
по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС, винаги, когато се претендирала такса поддръжка,
надлежно легитимирано лице да я получи е етажната собственост, която
съответно може да завежда и дела срещу собственик, който не изпълнява
решенията на общото събрание. Сочи се, че правомощията на ищеца да
събира такса поддръжка и да предявява искове срещу собственик безспорно
са такива по управление, а не по поддръжка на общите части, като към тях се
прилагат правилата на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС. В тази връзка недействителна била
клаузата за автоматично подновяване на договора, като следвало да се
приеме, че договорът е имал действие най-късно до 20.01.2018 г. От тази дата
той бил прекратен ex lege. Излагат се съображения във връзка с релевирано от
ответника възражение за нищожност на процесното решение на ОС на
етажната собственост и протокола от ОС. Излагат се подробни съображения в
тази връзка. Сочи се и че таксата поддръжка е изчислена погрешно в исковата
молба и решението на съда. Прави се искане обжалваното решение да бъде
отменено, исковете – отхвърлени, а на ответника да се присъдят направените
по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба
от ищеца „Ф.М.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. М.С., с
който същата се оспорва. Излагат се съображения, че правилно районният съд
е приел, че предявеният иск има за предмет възнаграждението за
извършването на услугата по поддръжка и управление на общите части,
каквато била и хипотезата на приложимия в случая чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС.
Сочи се, че протоколът от общото събрание и взетите решения били валидни
и законосъобразни, но изтъква и че тези възражения са релевирани извън
срока по чл. 40 ЗУЕС.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
2
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Въззивният съд споделя съображенията на първоинстанционния относно
наличието на процесуална легитимация на ищеца за предявяване на иска –
видно и от направеното уточнение на исковата молба от 18.12.2019 г., същият
претендира процесните вземания като дължими именно на него и иска
осъждане в своя полза. Процесуалната легитимация на страните се извежда от
техните твърдения във връзка с принадлежността на спорното право и
направеното искане. Дали ищецът е материалноправно легитимиран по
предявените искове е въпрос от значение за тяхната основателност,
респективно въпрос, който следва да се разреши при разглеждане на делото
по същество.
Въззивният съд, като взе предвид доказателствата по делото, както и
всички доводи и възражения на страните, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
51 от ЗУЕС, за осъждане на ответника да заплати такси за управление и
поддръжка на жилищен комплекс „В.С.Б..БР.“, в който се намират обектите,
собственост на въззивника.
По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че ответникът е
собственик на самостоятелни обекти в процесната етажна собственост, а
именно: А. № 6 и гараж № 19 находящи се в гр. Варна, кв. „Аспарухово“, м.
„Вилите“ /м. „Карантината“/, ул. „*******.
Представен е протокол от 15.01.2016 г. от общото събрание на собствениците
на самостоятелни обекти в режим на етажна собственост в жилищен
комплекс „В.С.Б..БР.“. Взети са решения относно избор на управител и
касиер на ЕС (решение № 2 и 3), определяне на годишна такса, която всеки
собственик на имот ще заплаща за всеки обект в сградата (решение № 4);
взето е решение годишната такса за поддръжка да се дължи независимо от
продължителността на ползването на имота през съответната година (решение
№ 5); взето е решение за възлагане на дейностите по поддържането на общите
части на „Ф.М.“ ЕООД (решение № 6); взето е решение, че ОС на ЕС дава
право на управителя да сключи договор при параметрите, посочени в
презентацията и проектодоговора, представени от „Ф.М.“ ЕООД (решение №
7); взето е решение от ОС на ЕС, че дава право на управителя на ЕС да
прехвърля част от правомощията си, в частност да представлява управителя и
ЕС пред държавни органи с цел защита интересите на ЕС; правомощия,
свързани с процесуални права по събиране на дължимите такси, включително
чрез провеждане на административни и съдебни процеси, като за това се
предвижда издаване на пълномощно от управителя на ЕС на дружеството
(решение № 8); взето е решение инвеститорът „В.С.Б.“ ЕООД да заплати
разходите по поддръжка на ЕС за 2016 г. и да му се даде право да договаря
условията по заплащане на посочените разходи директно с избраното
управленско дружество „Ф.М.“ ЕООД (решение № 9); утвърден е
предложеният правилник на вътрешния ред в сградата и правилник за
ползване на басейна (решение № 10); взето е решение от ОС без изричното
3
одобрение на всички собственици и приемане по надлежния законов ред да не
се извършват конструктивни и архитектурни изменения по общите части,
фасади, различните видове инсталации в сградата и всичко извън рамките на
притежавания от всеки съсобственик на самостоятелен обект.
Представен е договор за поддръжка и управление на общите части от
20.01.2016 г., сключен между етажната собственост в комплекс „В.С.Б..БР.“,
чрез управителя В.Н., и „Ф.М.“ ЕООД.
Съгласно дефинициите в раздел І от договора, „такса“ означава сумите,
определени по размер в договора, които собствениците са длъжни да
заплащат на изпълнителя за покриване на допустимите разходи и
възнаграждението на последния. „Допустими разходи“ означава разходите,
които могат да се правят във връзка с изпълнение на задълженията на
изпълнителя по договора. Подробен списък на допустимите разходи по
договора е съставен в раздел ІІІ, т. 5 от същия, като е посочено, че в
допустимите разходи се включват заплати, възнаграждения и осигуровки за
лица, ангажирани експлоатацията, поддържането, почистването и
управлението на комплекса, юристи и друг експертен персонал; разходи за
електроенергия и вода за комплекса; разходи за закупуване на трайни
насаждения и преносими декоративни растения за нуждите на комплекса;
разходи за текущи ремонти; разходи, свързани с почистването, поддръжката и
ремонта на съоръженията и закупуване и изграждане на нова съоръжения в
комплекса и тяхното техническо обслужване и поддръжка; разходи, свързани
с надграждане на техниката за видеонаблюдение и контрол на достъпа;
разходи за консумативи, препарати и почистване на комплекса, разходи за
събиране и извозване на смет, разходи за обезпаразитяване и дератизация;
разходи за обработка на водата на басейна; разходи по сключени от
изпълнителя външни договори за поддръжка на комплекса; разходи по
оборудване, организация, наем, поддръжка на фронт офис, помещения за
персонала и складови помещения на територията на комплекса; други
разходи, разумно нужни за функционирането, управлението и поддръжката
на комплекса.
Страните са се договорили изпълнителят „Ф.М.“ да предоставя на
възложителя услуги, посочени в договора, между които почистване,
поддръжка, и управление на етажната собственост. В дейността по
управление се включва, съгласно раздел ІІІ, т. 3, б. с, т. vi, се включва
организиране, насочване, осъществяване и контролиране събирането на
таксите като за целта се издава и изпраща на всеки собственик проформа
фактура и фактура в оригинал. Съгласно раздел VІ, т. 6 собствениците се
задължават да заплащат на изпълнителя годишна такса за покриване на
допустимите разходи /описани по-горе/ и възнаграждението на последния,
като от доказателствата по делото е видно, че описаните в договора дължими
такси по раздел ІV, т. 6, тт. i, са идентични с определените с решение № 4 от
проведеното общо събрание на етажните собственици от 15.01.2016 г.
Съгласно раздел ІV, т. 7, тт.b, при необходимост от индексация на таксата в
по-голям размер от индекса на НСИ, изпълнителят отправя мотивирано
искане до управителя на ЕС, който се задължава да внесе искането за
увеличаване на годишната такса за обслужване и гласуване на общото
събрание на ЕС.
4
В раздел VІІІ, т. 29 е уговорено, че при неплащане на дължими суми от
собственик, освен последиците по т. 27 и т. 28 от същия раздел /клаузи за
неустойки/, възложителят може да поиска издаване на заповед за
изпълнение, съгласно разпоредбите на глава ХХХVІІ от ГПК /Заповедно
производство/ и снабдяване с изпълнителен лист срещу собственика длъжник,
като всички разноски по делото остават за сметка на неизправния собственик.
Представено е пълномощно от В.Г.Н. в качеството му на управител на
етажната собственост на жилищен комплекс „В.С.Б..БР.“ – гр. Варна, с което
управителят упълномощава дружеството „Ф.М.“ ЕООД с правата да го
представлява в качеството му на управител на етажните собственици пред
всякакви органи на местното самоуправление и държавно управление във
връзка с реализиране на отговорността за нарушаване на Правилника за
вътрешния ред на ЕС; да го представлява в качеството му на управител на
етажните собственици пред етажните собственици, като връчва от негово име
покани по реда на ЗУЕС за заплащане на всички такси и разходи, свързани с
етажната собственост, в това число такси за поддръжка на общите части,
разходи за ток, вода, канал, охрана, направените разходи за ремонти и вноски
във фонд „Ремонт и обновяване“; да го представлява в качеството му на
управител на етажните собственици пред всички съдилища в Република
България, както и пред съдебни изпълнители, като завежда и води граждански
и изпълнителни дела от името на управителя против етажните собственици,
неплатили дължимите такси и разходи по ЕС на сградата; да го представлява
до окончателното свършване на делата във всички инстанции, включително и
с правото на сключва спогодби, за намаляване, оттегляне или отказ от иск и
изобщо да извършва действия, представляващи разпореждане с предмета на
делото; да преупълномощава адвокати с тези права; да го представлява в
качеството му на управител на етажните собственици при водене на съдебни
дела срещу собственици, които не изпълняват решенията на общото събрание
на ЕС и/или нарушават правилника за вътрешния ред на ЕС и да
преупълномощава адвокати с тези права; да го представлява в качеството му
на управител на етажните собственици пред всякакви административни
органи и учреждения.
Въззивният съд дължи произнасяне по релевираното от въззивника
възражение за липса на материалноправна легитимация на ищеца да
претендира вземането за такса поддръжка и управление на етажната
собственост. Същото е основателно.
В случая задължението на етажния собственик за заплащане на такси за
управление и поддръжка, определени с решение № 4, във вр. с решение № 6
от протокол от Общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти
в режим на етажна собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б..БР.“ – гр. Варна
от 15.01.2016г., е възникнало на основание чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Размерът на
задължението се определя по решение на Общото събрание на ЕС, на
основание чл. 11, ал. 1, т. 5 от ЗУЕС.
В закона се съдържа легална дефиниция на понятието „разходи за управление
и поддръжка“ – съгласно § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС, "разходи за управление и
поддържане" са разходите за консумативни материали, свързани с
управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и
контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода,
5
отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други
разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на
сградата.
От посочената легална дефиниция е видно, че това задължение е различно по
своя правопораждащ юридически факт от вземането за възнаграждение по
договор за изработка или по който и да е друг договор, сключен между
етажната собственост и физическо или юридическо лице, осъществяващо
дейностите по управлението на общите части на сгради в режим на етажна
собственост.
В конкретния случай ищецът в исковата си молба нито твърди, нито се
установява да има качеството на управител на етажната собственост по
смисъла на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, откъдето да произтичат и правомощията му
по чл. 23, ал. 4, във вр. с чл. 23, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС да предявява искове от
името на етажната собственост срещу собственик, който не изпълнява
задълженията си за заплащане на дължимите такси по ЗУЕС, определени по
размер с решение на етажната собственост. Както се установява от
материалите по делото, за управител на етажната собственост по смисъла на
чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС ищецът не е избиран, като такава възможност към датата
на приемане на решението на ЕС от 15.01.2016г. не е била предвидена в
ЗУЕС. Изменението на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, с което е предвидено, че по
решение на общото събрание, взето с мнозинството повече от 67 на сто
идеални части от общите части на етажната собственост, правомощията или
част от тях на управителния съвет (управителя) могат да бъдат възлагани и на
физически или юридически лица, които не са собственици, е обнародвано в
ДВ., бр. 26 от 01.04.2016г. До този момент възможността лице да бъде
избрано за управител е обвързана с качеството на собственик или ползвател
или лице, което живее в сградата и е вписано в книгата на етажната
собственост - чл. 19, ал. 5 от ЗУЕС в приложимата редакция. В този смисъл,
доколкото на първо място няма твърдения ищецът да е избиран за управител
на ЕС, а на второ – да е отговарял на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС,
въззивният съд не следва да анализира доводите на страните по приложението
на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС – същите се явяват неотносими.
Първоинстанционният съд е приел, че сключеният от страните договор е
такъв по чл. 11, т. 11 ЗУЕС. Съгласно посочената разпоредба, общото
събрание на ЕС може да приеме решение за възлагане на дейности по
поддържането на общите части на сградата на юридическо или физическо
лице срещу възнаграждение, като определя и конкретни правомощия на
управителния съвет (управителя), които могат да бъдат възложени за
изпълнение на тези лица.
В тази връзка въззивният съд приема, че правомощия на управителя са били
възложени на ищеца – това обстоятелство се установява от взетите решения
№ 6, 7 и 8 на общото събрание от 15.01.2016 г., както и от представеното
пълномощно от управителя в полза на дружеството ищец.
В случая обаче от решаващо значение е обстоятелството, че по смисъла на
сключения между страните договор, сумите, събирани под формата на т.нар.
такса, включват не само възнаграждението на ищеца по договора, но и
„допустимите разходи“, в съдържанието на които на практика попадат и
6
"разходите за управление и поддържане" по смисъла на § 1, т. 11 от ДР
на ЗУЕС – разходите за консумативни материали, свързани с управлението,
както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, и други
разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на
сградата – в този смисъл изрично посочената от въззивния съд т. 5 от раздел
ІІІ от договора.
Ето защо не може да се приеме, че претенцията на ищеца има за предмет
договорно възнаграждение по смисъла на чл. 11, т. 11 от ЗУЕС, дължимо
лично на него. Напротив – последователната позиция на ищеца в
производството пред двете инстанции е, че претендираната от него сума
включва таксата за поддръжка и управление, включваща в себе си както
възнаграждението, дължимо по договора, така и разходите за управление и
поддържане на етажната собственост /наречени от страните „допустими
разходи“/.
Вземането за таксата за разходи за управление и поддържане на общите части
по чл. 51 от ЗУЕС, определено по размер от общото събрание в решение № 4
от 15.01.2016 г., е вземане на етажната собственост /на всички етажни
съсобственици/, което не е било прехвърлено от етажната собственост на
изпълнителя, на когото е възложено извършването на конкретните дейности.
Категоричен извод в тази насока може да бъде направен от приетите по
делото доказателства, а именно – самият договор за поддръжка и управление
на общите части от 20.01.2016 г., в който съгласно раздел VІІІ, т. 29, страните
са се уговорили, че при неплащане на дължими суми от собственик,
възложителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение,
съгласно разпоредбите на глава ХХХVІІ от ГПК /Заповедно производство/ и
снабдяване с изпълнителен лист срещу собственика длъжник, като всички
разноски по делото остават за сметка на неизправния собственик. Ясна е
волята на страните, че вземанията за „такса“ са вземания на етажната
собственост, затова и възложителят по договора – етажната собственост,
представлявана от управителя – има право да ги претендира по реда на
заповедното производство. Този извод следва и от решение № 8 на общото
събрание на ЕС от 15.01.2016 г. управителят да има право да упълномощи
изпълнителя по договора с някои от правомощията си, включително
правомощия, свързани с процесуални права по събиране на дължимите
такси, включително чрез провеждане на административни и съдебни процеси,
като за това се предвижда издаване на пълномощно от управителя на ЕС на
дружеството. Т.е. волята на етажната собственост е да бъдат прехвърлени
единствено процесуалните права по събиране на дължимите такси, уговорка,
че таксите се събират в полза на изпълнителя няма, напротив – издадено е
пълномощно от управителя за оправомощаване на изпълнителя да събира
дължимите такси, включително по съдебен ред, като от това обстоятелство
също следва извод, че таксите се събират в полза на етажната собственост.
В тази връзка следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е дал
указания на ищеца да уточни претенцията си като посочи дали претендира
процесните вземания в своя полза или в полза на етажната собственост, като с
молба от 18.12.2019 г. ищецът е уточнил, че предявява претенцията в лично
качество като страна по процесния договор, по който ответникът като
собственик и съобразно задълженията си по чл. 6 и сл. ЗУЕС се явява
7
възложител. Доколкото е категорична волята на ищеца да претендира сумите
в лично качество и в своя полза, безпредметно е въззивният съд да излага
мотиви във връзка с правото му да претендира сумите като пълномощник на
етажната собственост, било по силата на пряко или косвено
представителство.
На следващо място, както беше отбелязано и по-горе, съгласно решение № 8
от протокола от общото събрание на ЕС от 15.01.2016 г. управителят следва
да упълномощи изрично изпълнителя да събира по съдебен ред дължимата
годишна такса за поддръжка, в случай че някой собственик не я заплаща.
Следователно задължаването с договора от 20.01.2016 г. на всеки отделен
собственик да заплаща в полза на изпълнителя таксата за поддръжка на
общите части, следва да се счита за действие, с което представителят на
етажната собственост е превишил обема на представителната си власт, като
няма и данни да е налице допълнително решение на общото събрание за
овластяването му за възлагане на това право на изпълнителя по договора. В
този смисъл клаузите от договора, с който етажната собственост задължава
всеки един от собствениците, са непротивопоставими на последните.
Ищецът твърди, че претендираното вземане представлява уговореното
възнаграждение по процесния договор от 20.01.2016г., дължимо от всеки
един от съсобствениците. Действително, в раздел ІV, т. 6 от договора е
уговорено, че в полза на изпълнителя се дължи годишна такса за покриване
на допустимите разходи и възнаграждение, като сумата е определена общо,
без да е налице разграничение на конкретния размер на уговореното
възнаграждение. Не може да се приеме тезата на ищеца, че посочената и
претендирана такса е размерът на възнаграждението на изпълнителя за
предоставените от последния услуги по поддръжка и управление на общите
части на сградата. Такъв извод не следва нито от клаузата в т. 6, раздел ІV от
договора, нито от приетите на 15.01.2016 г. решения на общото събрание на
етажните собственици. Този размер и начин на определяне е изрично посочен
в решение № 4 на общото събрание на етажните собственици като годишна
такса за поддръжка на общите части. В решението на общото събрание на ЕС
също липсва разграничение каква част от общо дължимата такса представлява
възнаграждение на изпълнителя за предоставените от последния услуги по
поддръжка и управление на общите части на комплекса. От това следва извод,
че дължимата годишна такса включва и възнаграждението на изпълнителя за
предоставените услуги по поддръжка на общите части в сградата, което обаче
му се следва от касата на етажната собственост /доколкото няма данни на
общото събрание да е прието решение за конкретен размер на
възнаграждението на изпълнителя/, след като е събрано от всеки собственик
на самостоятелен обект доброволно или по съдебен ред чрез управителя,
представляващ собствениците в етажната собственост по исковете срещу
собственик, който не изпълнява решение на общото събрание – в настоящия
случай за заплащане на годишната такса, определена с решение на общото
събрание от 15.01.2016 г.
С оглед така формираните изводи не следва да се обсъждат останалите
възражения на ответника срещу възникването и съществуването на
претендираното вземане, нито съображенията на ищеца относно наличието на
останалите предпоставки за дължимост на вземането. Предявеният иск е
8
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Доколкото изводите на въззивния
съд относно основателността на претенцията не съвпадат с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение като неправилно следва да бъде
отменено.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по дела с предмет,
сходен с настоящия, и с участието на ищеца като страна, са постановени
решение № 262074 от 29.03.2021 г. по в. гр. д. № 13099/2020 г. Софийски
градски съд, ІІ-б състав, решение № 260498 от 10.02.2022 г. по в. гр. д. №
449/2021 г. Софийски градски съд, ІІ-а състав; решение № 261032 от
22.03.2022 г. по в. гр. д. № 2925/2021 г. на Софийски градски съд, ІV-д състав;
решение № 261511 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 1960/2021 г. на Софийски
градски съд, ІV-д състав; решение № 261418 от 27.04.2022 г. по в. гр. д. №
9957/2020 г. на Софийски градски съд, ІІ-г състав, като исковете, предявени
от ищеца, са отхвърлени по съображения, сходни с изложените в настоящето
решение относно липсата на материалноправна легитимация на ищеца да
претендира вземанията. Все пак следва да се отбележи, че в обратния смисъл
са постановени решение № 261623 от 04.12.2020 г. по в. гр. д. № 6973/2020 г.
на Софийски градски съд, ІV-а състав, както и решение № 261245 от
24.02.2021 г. по в. гр. д. № 6972 /2020 г. на Софийски градски съд, ІV-г състав,
но предвид изложените по-горе съображения, настоящият състав споделя
преобладаващата практика на Софийски градски съд по въпроса относно
липсата на материалноправна легитимация на ищеца да претендира
вземанията за такси за управление и поддръжка в своя полза.
Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция, разноски се дължат на
ответника в производството. Съгласно списъците по чл. 80 от ГПК,
представени от ответника съответно в първоинстанционното и във
въззивното производство, разноски се претендират както следва: за
производството пред първата инстанция се претендират 1500 лв. – адвокатско
възнаграждение, за обезпечителното производство – 375,52 лв., за въззивното
производство – 600 лв. адвокатско възнаграждение и 31,21 лв. – държавна
такса. Реалното извършване на разноските е доказано, предвид представените
договори за правна помощ и съдействие и платежни документи. Направени са
възражения за прекомерност от ищеца както пред първоинстанционния, така
и пред въззивния съд. Същите са частично основателни. Претендираното
вземане е в размер от 1560,44 лв., а възнаграждението на процесуалния
представител за първоинстанционното производство е уговорено в размер,
близък до размера на претенцията. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
дължимият минимален размер на възнаграждението, предвид материалния
интерес по делото, е 407,07 лв., с включен ДДС. Дължимото възнаграждение
не следва да бъде намалявано до минимума, предвид обема на
осъществяваната от процесуалния представител защита и при отчитане
фактическата и правна сложност на делото, която макар да не е значителна, не
е и минимална. Ето защо справедлив размер на възнаграждението е сумата от
по 500 лв., с включен ДДС, дължима за представителството пред всяка от
инстанциите – първа и въззивна. По отношение на претендираното
възнаграждение за обезпечителното производство, възражението за
прекомерност се явява неоснователно – претендираният размер е близък до
9
минимума.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20055256 от 1.03.2021 г. по гр.д. № 46736/2019 г. на
Софийски районен съд, ІІІ гражданско отделение, 145 състав, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ф.М.“ ЕООД, с ЕИК *******, иск с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за осъждане на
ответника „ВСБ А. 6 – Д.У.“ ЕООД, с ЕИК *******, да заплати на ищеца
сумата от 1560,44 лева, представляваща дължими по договор от 20.01.2016 г.
суми за такса и управление и поддръжка на общите части на етажната
собственост, находяща се в жилищен комплекс „В.С.Б..БР.“ – гр. Варна, ул.
„*******, за периода 1.05.2018 г. – 31.12.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска /9.08.2019 г./ до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.М.“ ЕООД, с ЕИК *******, да заплати на „ВСБ А. 6 – Д.У.“
ЕООД, с ЕИК *******, сумата от 1406,73 лв., представляваща направени по
делото разноски за двете съдебни инстанции и за проведеното обезпечително
производство по ч.гр.д.№ 11686/2019 г. по описа на Районен съд – Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10