Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..1.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №1584 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на ЗК„ЛЕВ
ИНС“ АД, ЕИК ********* срещу ЧАСТИ от решение
№2766/20.06.2019г., постановено по гр.д. №3368/19г. по описа на ВРС, 41с-в,
с които е била уважена претенция на трето увредено лице за присъждане на
застрахователно обезщетение над 3000лв до 5000лв за неимуществени вреди,
понесени поради загуба на внук и до 5000лв поради загуба на зет, причинени от
застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ виновен
участник в ПТП, ведно със съответна законна лихва върху двете обезщетения,
считано от 14.03.2014г, и са били определени разноски в полза на ищеца.
Въззивникът, чрез
адв. Р. (САК) основава жалбата на оплаквания за процесуални нарушения по
преценка на доказателствата и необосновани изводи, довели до неправилно
приложение на материалния закон. Позовава се на определяне на обезщетение за
понесените морални страдания от баба без значителния му размер да е обоснован с
установени изключително близки отношения с починалия внук, поради което е и
несъобразено с изискванията на закона за справедлив размер. Счита, за изцяло
немотивиран и извода за присъждане на претендирания размер вреди, понесени
поради загуба на отношенията със зет й при липса на обсъждане на конкретни
обстоятелства относно връзката между тях. Оплаква се и за пропуск по
разглеждане на възражение за погасяване по давност на претенция за лихви, като
сочи че от претендирания момент на увреждането са изтекли повече от три години,
но този факт не е бил обсъждан в обжалваното решение. Моли предявената
застрахователна претенция да бъде отхвърлена за вредите от загуба на внука над
справедливия размер от 3000лв, а за зетя изцяло като недоказана, както и да
бъде отхвърлена съединената с всяко от обезщетенията претенция за лихви за
период до 26.11.2015г. Становище по същество въззвиникът не е изложил.
Насрещната страна,
чрез адв. В. (ДАК) оспорва жалбата с доводи за правилно и обосновано постановен
акт. Счита, че бланкетно посочените оплаквания са неоснователни, тъй като обема
и интензитета на страданията както по повод смъртта на внука, така и на зетя на
ищцата са били установени с обсъдените от първата инстанция гласни
доказателства като идентични с тези, понасяни от най-близки роднини. В
пледоария по същество пълномощникът на въззиваемата моли да бъде потвърдено
решението, с които основателните претенции на ищцата са били уважени в цялост.
Страните са предявили и насрещни претенции за
определяне на разноски в настоящото производство, без да са ги конкретизирали
по размери в списъци по чл. 80 ГПК. Въззивникът бланкетно оспорва като
прекомерен размер на заплатен хонорар за защита на насрещната страна във въззивна
инстанция.
Предварителните
въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал в
определение №3706/10.10.2019г., като към настоящия момент няма настъпили
нови обстоятелства които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на
първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително,
като съответства на предявени съединени осъдителни преки искове за присъждане
на обезщетяване на понесени щети спрямо
застраховател, отговарящ по задължителна застраховка „гражданска
отговорност на автомобилистите, действаща за период на покритие от 09.09.2013г,
съответно за това правоотношение не може да намери приложение нововъведеното с
чл. 498 ал.3 КЗ(в сила от 1.01.2016 г.) изискване за предварително извънсъдебно
предявяване на претенция за обезщетяване на пострадалото лице. По силата на
пар. 22 от ПР на КЗ за договори, сключени преди въвеждането на новия нормативен
режим се прилага уредба на част ІV от отменения Кодекс за застраховането, която
допуска пряко сезиране на съда от увредения
с иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Произнасянето съответства на
търсената претенция за обезщетяване на
понесени от пострадало трето лице неимуществени вреди причинени при ПТП от
застрахован водач, представляващи изживяни психични страдания поради смърт на
близки роднини, ведно със лихва от момента на увреждането.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата
оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Липсват оплаквания
относно установените факти по настъпване на застрахователно събитие, породило
вредоносните последици и поемането на риска по задължителна застраховка
„гражданска отговорност” за лек автомобил БМВ 328, с ДКН ТХ 2919ХМ, управляван
от Николай Каменов Николов, осъден за причиняване на смъртта на Яни Янков и
Кристиян Димитров (зет и внук на ищцата). Правните изводи за пораждане на
отговорност на въззивника за вреди, породени от престъпното деяние са в
основата на необжалваната част от постановеното решение, поради което съдът
намира, че правопораждащите факти вече са установени по обвързващ страните
начин.
Оспорват се само
обемите на последиците от причинената загуба на емоционалната връзка, изградена
приживе между членовете на семейна общност, включваща три поколения (баба,
родители и внук). За установяване на тези факти са били събрани посочените от
ищцата гласни показания на свидетели, които са депозирали преки впечатления от
отношенията на задружни роднини, обитаващи заедно една къща на три етажа,
споделени между три семейства: на ищцата
вдовица, на омъжената й дъщеря и на сина
й, също изградил свое семейство на съпружески начала. Св. Каменов, близък
приятел на починалия съпруг на дъщерята излага трайните си лични наблюдения от
ролята, която бабата е изиграла в отглеждането на първия си внук си от ранната
му бебешка възраст до загубата му на възраст от 13 години: грижела се е за
детето, което свикнало да спи в една стая с нея, водела го на училище, замествала
дъщеря си в редица ежедневни дейности, типични за майката. Тези отношения са
потвърдени и от снахата Д., която допълнително сочи, че бабата организирала и
летните почивки на детето и връзката й с внука е била съхранена изцяло
независимо от напредващата възраст на момчето и е съществувала до самата му
смърт като силна емоционална близост, по-интензивна отколкото връзката на
нейните деца с другата им баба. И двамата свидетели посочват, че загубата на
тази връзка се е отразила изключително негативно върху психиката на
въззиваемата, която променила навиците си, избягвала места и дейности, които
преди това вършела с внука си или и напомнят за него (образованието и спортната
му активност), напуснала обитаваната до тогава спалня и се преместила при
детето на сина си. Описват промяна в характера й след загубата, новопоявили се
прояви на затвореност, рязкост, съхраняване на болезнени спомени и замяна на
семейните чествания на празници с посещения на гробищата.
Същите свидетели
описват и отношенията с бащата на това дете, който заживял в семейството още
през 1998г, непосредствено след смъртта на съпруга на ищцата и преди
сключването на брака през 2000г, когато се е родило и детето. Като зет той поел
грижите за всички и се ползвал с доверието на тъщата си, като споделял с нея
преживяванията си като с майка.
Паралелно с
изложените впечатления от отношенията на бабата с внука и зетя обаче са описани
и обстоятелства относно отношенията с другия преживял член на семейството –
майката и съпруга на починалите. Връзката с нея е посочена като също толкова
интензивна и преживяването на загубата от нейна страна също е предадено като непреодолимо.
Именно дъщерята на въззиваемата е затворила и съхранила непроменена стаята на
сина си с вещи, които й напомнят за него и е ограничила контактите си
драстично, което е наложило на майка й да поеме работата в семейния магазин.
Въз основа на тези
обстоятелства въззивният съд намира, че оплакванията на въззивника са отчасти
основателни. Действително описаните от
свидетелите отношения между баба и внук могат да бъдат характеризирани като
емоционална близост подобна по интензитет и съдържание с тази между по-близки
по степен роднини, тъй като положените от бабата грижи, особено в ранната
възраст и по време на укрепването на навиците и изграждането на личността на
детето са били заместител именно на майчините такива. Общото съжителство и
особено обитаването на общата спалня въпреки липсата на фактическа необходимост
от това (при обитаване на друго помещение от същата къща на самите родители на
детето) е несъмнена индикация именно за особената привързаност на детето именно
към бабата като най-близък член на цялата задружна семейна общност. Именно това
емоционално предпочитание, изградено и поддържано 13 години ищцата е загубила
безвъзвратно и не е могла да компенсира чрез отношения с другите си внуци, поради
трагичния характер на загубата, допълнително подсилен и от болезненото
съпреживяване на последиците от дъщеря й.
По отношение на
връзката между тъщата и зетя обаче съдът констатира обичайните уважение,
доверие и взаимна привързаност, съществуващи в рамките на обща емоционална
среда на такива родствени кръгове. Като се изключи изключителната привързаност
към детето, не се установява връзката със семейството на дъщерята да е различна
от връзката със семейството на сина, респективно зетят да е бил предпочетен
спрямо пълнолетния син. Отношенията на починалия с майката на неговата съпруга,
дори и да са били по-близки в сравнение с тези с рожденните му родители, са
типично следствие от изградената здрава емоционална привързаност на брачната
двойка, пренесена и към по-широкия кръг на сватовото семейство поради
фактическото обитание на общия дом. Няма обаче конкретно посочени от
свидетелите факти, които да сочат такъв интензитет на отношенията тъща-зет,
които да са заменили липсваща по някаква друга причина синовна връзка.
Напротив, свидетелите описват привързаността на вдовицата към всички обитатели
на дома и грижовното й отношение към всички нейни близки (като св. Каменов дори
споменава за майчинското отношение и към него самия като приятел на
семейството). В този смисъл връзката с починалия не е била от изключително
естество и макар и да е свързана с по-продължително емоционално изживяване на
тъгата от трагичното събитие при загубата на любимия внук, допълнителната липса
и на баща му не може да се възприема като самостоятелна изключително тежка
последица.
При така
установеното съдът прави извод за основателност на предявения иск само по
отношение на изживените страдания поради смъртта на детето.
На първо място,
следва да се отчете динамиката на нормативната уредба според влаганото
съдържание в нормата, уреждаща отговорност на застрахователя за покритие на
риска „гражданска отговорност”. Задължителната застраховка е сключена при
действието на нормата на чл. 226 КЗ(отм) вр. пар. 22 от ПЗР на КЗ (ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г.), съответно към този момент диспозитивните норми, определящи
съдържанието на застрахователното правоотношение са били тълкувани по начин,
налагащ съобразяване на поведението както на застрахователите, така и на
застрахованите и ползващите се лица със задължително тълкуване на чл. 51 ал.1 и
чл. 52 ЗЗД, като определящи размер на обезщетението за вредите, за които
застрахованото лице носи отговорност. Покритието на тази отговорност от
застрахователя е считано за лимитирано по отношение на увредени родственици
извън кръга на първа степен низходящи лица, като към момента на сключване на застраховката е
действала задължителна за съдилищата практика, обвързваща с това тълкуване на
закона както гражданите, така и правоприлагащите органи (Постановление № 2 от 30.ХI.1984
г. на Пленума на Върховния съд) до обявяването й за загубила сила с ТРОСНГТК№
1/2016 г. Към момента на поемане на застрахователното покритие новото
тълкувателно решение не е съществувало. Тъй като с т.2 от него се отменя
забраната за присъждане на обезщетения извън лимитирания кръг от роднини, от
този момент предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова
последиците от настъпилите по–рано факти следва да се преценяват с оглед на
тълкувателния акт, действал към онзи момент. По отношение на застрахователя,
договарящ премии по предлагани на автомобилистите задължителни застраховки,
прилагането на новото тълкуване би довело до непредвидено завишаване на
икономическата тежест при настъпване на риска, каквото не би настъпило в
случаите, когато се прилага тълкуването, действащо при договарянето. В
конкретния случай тази тежест е и настъпила, с оглед на предявяването на
претенциите от семейството на починалите в по-разширен кръг, отколкото
предписвания в задължителното ППВС (освен вече обезщетената съпруга и майка,
претенция се предявява и от баба и тъща). Това налага обратното действие на
новото тълкуване да се ограничи само до изключителните случаи, в които
отношенията са установени от съда в обем и интензитет изцяло заместващи
отношения с по-близък кръг роднини. В мотивите към т.1 от ТРОСНГТК№ 1/2016 г.
отношенията баба–внук принципно са приети за традиционни за българското
общество семейни отношения, характеризиращи се с взаимна обич, морална
подкрепа, духовна и емоционална близост. Само те обаче не могат са обосноват
справедливо увеличаване на предвидимия от застрахователя обем на
отговорност. За да е оправдано
изключение, е необходимо да съществуват особени и конкретно установени житейски
обстоятелства, породили необичайно силна привързаност, която съответно да може
обективно да причини морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Такова
изключение съдът констатира само по отношение на връзката между ищцата и внука,
като заместваща отчасти родителски грижи приживе. Преждевременна смърт на
детето, поставя преживялата баба в особено уязвимо емоционално състояние, като
осуетява естествени при тази
привързаност очакване на възрастната жена да получава в бъдеще подкрепа от
порасналия внук, идентично с това на родител(Решение №131/04.01.2016 по т.д.
№2592/2014 на ВКС, ТК, Решение №79/06.07.2016 по т.д. №1787/2015 на ВКС). Като
фактор, имащ значение за прилагане на критерия за житейска справедливост следва
да се преценява естественото и предвидимо развитие на отношенията в семейството
в годините занапред (Решение №158/22.03.2016
по т.д №1919/2014 на ВКС, ТК). Съдът отчита, че в конкретния
случай, най-съществената част от привързаността не е могла да бъде изживяна, тъй като емоционалната близост с
невръстно дете не е така пълноценна като очакваната в бъдеще, когато на внука е
предстояло да натрупва житейски опит, да се доизгради като личност и да поеме като
възрастен вече водеща роля в осъзнатото общуване в периода на все-по осезаема
нужда от подкрепа за самата ищцата.
Съчетано с едновременната загуба и на бащата на това дете липсата несъмнено се
очертава като изключителна последица за пострадалата.
Присъденият размер
от 5000лв за емоционалните страдания от разрушената със смъртта на внука
семейна връзка е изцяло адекватен на справедливостта, като се отчете, че този
вид увреждане е траен и не се преодолява с времето, а с оглед възрастта на
увредената ( тогава на 64 г), сравнена със
средна продължителност на живота (77.4 г за жени в периода 2016-2018г за
област Добрич), липсата на поне половината от положителните емоционални изживявания ще се усеща като
неоценяема неимуществена загуба. Признатият в необжалваната част от решението
размер от 3000лв несъмнено е далеч под действителния размер на справедлива
компенсация, още повече че в конкретния случай право на обезщетение по общите
правила има само единият преживял събитието родител на това починало дете.
Обратно, макар
несъмнено да е налице загуба на общуването с разрушеното семейство на дъщерята
в цялост занапред и в частност връзката на въззиваемата със зет й, тя не може
да се третира като изключителен случай, тъй като са съхранени отношения на
взаимна привързаност с родните дъщеря и син. Затова съдът не следва да допуска
изобщо каквото и да е компенсиране на тази загуба, в съответствие на правилата
на справедливостта, отчитана като
зачитане на интересите и на двете насрещни страни в застрахователното
правоотношение. Тази претенция следва да се отхвърли изцяло.
На основание чл.223
ал.2, изр. първо ЗК (отм.) вр. чл. 84
ал.3 и чл.86 от ЗЗД и с оглед основателността на исковете за присъждане на
обезщетенията, съдът приема за установено и вземане за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва от момента на увреждащото събитие.
Забавата в плащането на обезщетение за деликт според тази приложима към
договора нормативна уредба, се понася от застрахователя от същия начален
момент, както и от застрахования деликвент(решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. №
525/2008 г., ВКС ІІ ТК; Решение № 126 от 2.10.2009 г. на ВКС по т. д. №
290/2009 г., II т. о., ТК,).
Възражението за
погасяване на вземането за обезщетяване на вредите по давност обаче е
основателно. В съдебната практика, установена по задължителен начин (ПП № 2 от
21.XII.1981 г. на ВС, Решение № 72 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 475 /2008
г., II т. о., ТК, Определение № 56 от 3.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 629/2011
г., II т. о., ТК ) трайно се поддържа приложението на общата петгодишна давност
по чл. 110 ЗЗД по отношение на вземания за деликт и краткия тригодишен срок
само за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане (чл. 111, б.
"в" ЗЗД). Същите срокове намират приложение и спрямо застрахователя,
поради функционалната обусловеност на неговата отговорност от деликтното правоотношение.
Доколкото в настоящия случай извършителят на деянието е бил установен при
самото ПТП, началният момент на давността съвпада с датата на деликта, довършен
с вредоносните последици – настъпилата смърт на 14.03.14г. Съответно, при
предявяване на иска на 27.11.18г, погасени по давност са само вземанията за
лихви до 26.11.15г. Акцесорната претенция за мораторни лихви следва да се уважи
само за периода следващ тази дата.
В заключение,
поради частичната разлика в приетите за основателни размери на претенциите, обжалваното решение
следва да се отмени само за неоснователната претенция за неимуществените вреди,
понесени от ищцата поради смъртта на Яни Янков, а в останалата част осъждането
на застрахователя съвпада с изводите на въззивния съд и следва да се потвърди,
но със съответна корекция на началния момент на присъдено акцесорно вземане за
лихвите за забава.
Допълнително
въззивният съд констатира, че обжалваното решение не покрива изискванията към
съдържанието на съдебния акт по чл. 236 ал.1 т. 7 ГПК, но данни за банковата
сметка на пострадалата са били оповестени в предсъдебното предявяване на
искането, която и съдът възприема като избран от страната начин на плащане,
който следва да бъде добавен към решението по спора.
Предвид резултата
от разглеждането на делото по същество, всяка от страните следва да понесе
отговорност за разноски, съразмерно на основателната си защита по съединените
претенциите и доказаното фактическо разходване на сумите, описани в списъците
за претендирани разноски(т. 1 от ТР ОСГТК№ 6/12). В случая разноските направени
от всяка от страните следва да се определят на половина, като съответно се
намалят присъдените в полза на ищцата в първата инстанция до 310лв и се отмени
присъждането на половината от държавните такси възложени на ответника до 200лв.
Искане за определяне на разноски от страна на ответника не е направено в
отговора, нито по-късно в хода на процеса пред първа инстанция и съответно
такива не следва да се определят.
Пред настоящата
инстанция общо са потърсени разноски, като въззиваемата е представила
доказателства за разходите за получената правна
услуга, заплатена в брой в размер на 310лв. Този размер е оспорен
неоснователно като прекомерен, тъй като минималният размер за този вид услуга надхвърля
580 лв ( чл.7 ал. 2 т. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения), определен въз основа на общия интерес от двете
обжалвани части. Съответно на неоснователната част от жалбата (2000/7000) на
въззивницата следва да се присъдят само 88.57лв от така доказаните направени
разходи. Въззивното дружество е направило обосновани разходи само по внасяне на
държавна такса в размер на 140лв, като
от тази сума следва се присъдят само 100лв, съразмерно на основателната част (
5000/7000).
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 271 и 272 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №2766/20.06.2019г., постановено по гр.д. №3368/19г. по описа на
ВРС, 41с-в, САМО В ЧАСТИТЕ, с които са присъдени:
·
застрахователно
обезщетение в размер на 5000лв за неимуществени вреди, понесени поради смърт на
зет на ищцата, причинена от застрахован по задължителна застраховка „гражданска
отговорност“ виновен участник в ПТП
·
законна
лихва считано от 14.03.2014г до 26.11.15г.,върху главница от 5000лв, присъдена
като обезщетение за неимуществени вреди, понесени поради смърт на внук на
ищцата, причинена от застрахован по задължителна застраховка „гражданска
отговорност“ виновен участник в ПТП
·
разноски
в полза на ищцата над 310 лв до 620лв за първата инстанция
·
дължими
държавни такси в полза на Варненски районен съд над 200 до 400лв като ВМЕСТО
НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен от С.Е.Д., ЕГН ********** срещу ЗК „Лев Инс“ АД, с ЕИК
********* иск за присъждане на сумата от 5000 лева, претендирана като застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени от смъртта на зет
ѝ Я.Д.Я., в резултат на ПТП настъпило на 14.03.2014г. на магистрала
„Хемус“, причинено от застрахован водач на автомобил БМВ 328, с ДКН ТХ 2919ХМ, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от момента на увреждането.
ПОТВЪРЖДАВА решение №2766/20.06.2019г.,
постановено по гр.д. №3368/19г. по описа на ВРС, 41с-в, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която са
били уважени претенции на пострадалата от причинено от застрахован водач на
МПС произшествие, както са присъдени:
·
5000лв, представляващи застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди причинени от смъртта на внука ѝ К.Я.законната лихва върху тази сума, считано само от 27.11.2015г
до окончателното плащане на сумите по следната банкова сметка ***
***делени разноски за първа
инстанция в полза на ищцата, съразмерно на тези основателни части от
претенциите, на осн. чл. 78 ал.1 ГПК
·
само 200лв възложени на ответника такси в полза на Варненски районен съд, на осн. чл. 78 ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление,
гр.София, бул. „Черни връх“ 51Д да заплати на С.Е.Д., ЕГН ********** *** сумата
от 88.57лв (осемдесет и осем лева и
петдесет и седем стотинки), представляваща направени разноски за защита по
неоснователна част от жалбата, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА С.Е.Д., ЕГН ********** *** да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, с ЕИК
********* и седалище и адрес на управление, гр.София, бул. „Черни връх“ 51Д
сумата от 100лв (сто лева),
представляваща направени разноски във въззивна инстанция, съразмерно на
основателна част от жалбата, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280 ал.3 ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2