Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../29.09.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав, в публично съдебно заседание
на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ
: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело №4855 по описа за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №20238670/29.10.2020г.,
постановено по гр.д. №72336/2019г. по описа на СРС, 163 състав, са отхвърлени
като неоснователни исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.С.и М.Н.М. за
признаване за установено, че ответниците дължат на
ищеца при условията на разделност по равно следните
суми: 3798,17 лева – главница, представляваща незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2015г. до 31.01.2018г., 878,06 лева – мораторна
лихва за периода от 14.09.2016г. до 02.09.2019г., както и сумата от 40,76 лева
– главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, и
8,75 лева – мораторна лихва за периода от
30.09.2016г. до 02.09.2019г., ведно със законна лихва върху главниците от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение (11.09.2019г.) до окончателното й изплащане за топлоснабден имот, находящ се на
адрес гр. София, ж.к. „********, ап.24, аб.№213905,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 от ГПК. Осъдено е „Т.С.“ ЕАД да заплати на М.Н.М. сумата от 395,40 лева
разноски в исковото производство на основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице- помагач
на страната на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез
пълномощника юрисконсулт Т.Ж.. Излагат се доводи, че ответниците
отговарят за задълженията за доставена топлинна енергия, тъй като са ползвали
общинското жилище на валидно правно основание. Същите били настанени в имота
първоначално като членове на домакинството на В.М., а впоследствие били настанени
в имота до издаването на нова заповед за последващ
наемател. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна М.Н.М.,
чрез пълномощника адв. В.Д.. Излагат се доводи, че
наемното правоотношение е било прекратено през 2010г., че е била изведена от
апартамента през 2013г., както и, че не е имала достъп до имота впоследствие.
Поради това моли решението да бъде потвърдено.
Насрещните страни
по жалбата Г.И.С., В.С.Г. и И.С.И., конституирани на мястото на починалия в
хода на производството ответник С.Н.С., не са подали писмен отговор на жалбата
в законоустановения срок.
Постъпила е и
частна жалба от М.Н.М., чрез пълномощника адв. В.Д.,
срещу определение №20276640/15.12.2020г., постановено по гр.д. №72336/2019г. по
описа на СРС, 163 състав.
Насрещната страна
не е изразила становище по частната жалба.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.С.и
М.Н.М. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д. №52158/2019г. на СРС, 163 състав.
Основният спорен
въпрос в производството по делото е дали през процесния
период между страните по делото е съществувало валидно договорно правоотношение
за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата
на чл.
153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Понятието
"потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1,
т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г.
от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153
ЗЕ. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или
титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се
явява потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици
за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да
бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна
енергия.
В случая не е
спорно между страните обстоятелството, което се установява и от събраните по
делото доказателства, че процесният топлоснабден имот е собственост на Столична Община, като
през 1993г. в него е била настаненаВ.И. М., тъй като
същата е била обезщетена за отчужден имот с друго жилище, което предстояло да
бъде изградено. Правото на обезщетение по чл.100-102 от ЗТСУ (отм.) било
прехвърлено на дъщеря й М.Н.М. и внука й В. Н.М..В.И. М. е починала на
16.11.2004г., като е оставила за свои наследници по закон дъщеря си М.Н.М. и
сина си С.Н.С.. Със заповед №РД-09-11-303/20.12.2010г. на кмета на СО – район
„Красна поляна“ поради смъртта на наемателкатаВ.М. е
прекратено наемното правоотношение, като въз основа на тази заповед е
постановено изземване на апартамента, което е извършено на 20.03.2013г., видно
от приетия като писмено доказателство по делото приемо-предавателен
протокол от същата дата. От събраните по делото доказателства не се установява ответниците М.Н.М. и С.Н.С.да са били настанени в процесното топлоснабдено жилище
на самостоятелно основание или като членове на домакинството наВ.М., като от друга страна се установява, че наемното
правоотношение сВ.М. и членовете на домакинството й е
прекратено и имотът е иззет преди процесния период.
Поради изложеното, доколкото не е доказано от ищеца,
чиято е доказателствената тежест в процеса за
установяване на това обстоятелство при условията на пълно и главно доказване,
наличието на вещно или облигационно право за ответниците
да ползват апартамента, същите не се явяват потребители на топлинна енергия в
имота по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, поради което предявените искове за
установяване дължимостта на вземанията за ползвана в
имота топлинна енергия и за извършена услуга дялово разпределение през процесния период се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Предвид акцесорния им
характер неоснователни се явяват и претенциите с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По частната
жалба:
С определение
№20276640/15.12.2020г., постановено по гр.д. №72336/2019г. по описа на СРС, 163
състав, е оставена без разглеждане молбата на ответницата М.М.,
чрез адв. Д., за допълване на решението по реда на
чл.248 от ГПК с присъждане на адв. хонорар в полза на
ответника в размер на 650 лева за заповедното производство. Оставена е без
уважение като неоснователна молбата на М.М., чрез адв. Д. за изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК
в частта за разноските, като й се присъди адв.
хонорар в пълния размер, поискан със списък по чл.80 от ГПК.
По частната жалба
срещу определението, с което е оставена без разглеждане молбата за допълване на
решението в частта за разноските по заповедното производство:
Съобразно
становището, възприето в т.8 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, аналогично на чл.
250 ГПК, първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които
съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски.
Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в обсъжданата
част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на
съда. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл. 246 ГПК, тази
непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен
акт в същата част. Пропускът на съда да се произнесе по своевременно
направеното от страната искане за разноски не се преклудира
при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на
списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението
в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е
определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени
в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за
допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. В
случая е налице произнасяне на първоинстанционния съд
по направеното от страната искане за присъждане на разноски, поради което
искането за допълване на решението в частта за разноските се явява процесуално
недопустимо.
Искането за изменение на
решението в частта за разноските, като бъдат присъдени на ответницата разноски
за заповедното производство, се явява неоснователно с оглед установената
практика на ВКС, формирана в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г., определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. №
236/2020 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, според
която на длъжника не следва да се присъждат разноски във връзка с мотивиране
на възражение по чл.414
от ГПК. В цитираните определения на ВКС е изразено становището, че заповедното производство е уредено като едностранно и
затова в чл.7, ал.7 от НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск,
производство по издаване на изпълнителен
лист. Защитата на
длъжника в рамките на тези производства
се осъществява чрез обжалване актовете на съда
с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба №1/09.07.2004г. Подаването на възражение в срока по чл.414 от (в приложимата
към казуса редакция) е основание за отпочване
на исков процес. По възражението
заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване
на иска по чл.422 от ГПК. То няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на
заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на
материалноправната защита на длъжника. Поради това в полза на ответницата не
следва да бъдат присъждани разноски за процесуално представителство в
заповедното производство.
Въззивният съд
споделя изложените в обжалваното определение мотиви, че спорът не се отличава с
фактическа и правна сложност, както и, че не са извършени от процесуалния
представител на ответника процесуални действия, обуславящи присъждане на
възнаграждение над минималния размер по Наредба №1 от 9 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед направеното от
насрещната страна възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, поради
което частната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за процесуално представителство във въззивната
инстанция. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност на
заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 640 лева,
което съдът намира за основателно с оглед фактическата и правна сложност на
спора и обема на извършените от пълномощника на ответницата процесуални
действия, поради което същото следва да бъде намалено до минималния размер,
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 395,40 лева.
По изложените
мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е
състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20238670/29.10.2020г., постановено по гр.д. №72336/2019г. по
описа на СРС, 163 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№20276640/15.12.2020г., постановено по гр.д. №72336/2019г. по описа на СРС, 163
състав, по реда на чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на М.Н.М. разноски за въззивното
производство в размер на 395,40 лева.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.