№ 6167
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505964 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно Решение № 3080 от 28.02.2023 г. на СРС по гр. д. № 49267/2022 г., са
отхвърлени предявените от „Г.К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град
Благоевград, ул. ****, представлявано от управителя Г.А., действащ чрез процесуалния си
представител адв. П. А. от САК срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: град София, р – н Красно село, ж.к. Борово, ул. „Казбек“, представлявано от
управителя Б.М., действащ чрез процесуалния си представител адв. И. Е. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. „****, офис 5 осъдителни искове с правна квалификация по чл.
79,ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 327,ал.1 ТЗ, вр. чл. 309а ТЗ вр. чл.86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: 2588, 56 лева – стойност на доставени
строителни материали, подробно описани във фактури с номера: 1006912 от 15.12.2021 г. и
1006925 от 22.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.09.2022 г.
до окончателното изплащане на вземането като недоказан; 168, 51 лева – мораторна лихва
върху главницата за периода от 15.12.2021 г. до 26.08.2022 г. като неоснователен. Ищецът е
осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответника сума в размер на 600 лева,
представляваща направени разноски в производството за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба е подадена от ищеца „Г.К.“ ООД, с която
твърди, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено
при съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Въззивникът
твърди, че са доказани всички елементи от фактическия състав, необходим за ангажиране на
1
отговорността на ответника за процесните задължения. Оспорва изводите на съда, че
представените от ищеца документи по делото не са годни да докажат съществуването на
облигационно правоотношение между страните с посочения предмет и с посочените
задължения за всяка от страните, а от там и че ответникът дължи заплащане на процесните
суми. Не споделя изводите на съда за недоказаност на реално доставяне на стоките,
отразени във фактурите и твърдени в исковата молба. Въззивникът твърди, че представените
по делото доказателства, както писмени, така и гласни, не са преценени правилно от
първоинстанционния съд в тяхната съвкупност и взаимовръзка, което е довело до
неправилните изводи по същество на спора. Въззивникът твърди, че показанията на
свидетелите са достатъчно последователни и непротиворечиви за да могат да се приемат за
достоверни относно подлежащите на доказване факти по делото. Въззивникът смята, че
съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.172 ГПК, доколкото в настоящия случай
не е следвало изцяло да дискредитира показанията, а единствено да ги преценява с оглед
останалия доказателствен материал и отчитайки възможната заинтересованост на
свидетелите. Резултат от това неправилно приемане за оборена презумпцията по чл.301, ал.1
ТЗ и неотчитане на наличните търговски отношения между страните. Моли съда да отмени
изцяло постановеното решение и да постанови ново, с което да отхвърли така предявените
претенции. Претендира разноски, за които представя и списък с разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Ф.Б.“
ЕООД, с който се излага становище за правилност и законосъобразност на обжалваното
съдебно решение и за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа заявеното още в
отговора на исковата молба, респ. подкрепя изводите на първоинстанционния съд, по
отношение на процесните фактури, с които ищеца се домогва да докаже вземането си.
Оспорва възраженията на ищеца относно редовно воденото счетоводство на ответника, като
за да защити възражението си се позовава на характера на счетоводните книги като
доказателствено средство и доказателствената им стойност. Поддържа заявеното с отговора
на исковата молба относно кога фактурите са годни да установят действително
облигационно правоотношение и съдържанието, което трябва да съдържат. Споделя
изводите на съда за оборване на презумпцията по чл.301, ал.1 ТЗ. Смята, че съда правилно е
преценил и останалия доказателствен материал по делото, а именно свидетелските
показания и кореспонденцията, която ищецът твърди да е осъществявана между страните,
която да е относима към конкретните парични задължения, предмет на настоящото дело.
Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна, а първоинстанционното решение да
потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, за което представя списък
с разноски и договор за правна защита и съдействие за въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по чл.263,
ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва да бъде
2
разгледан по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания или
представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Производството е образувано по искова молба от Г К ОД с искане ответникът Ф б
ЕООД да бъде осъден да му заплати сумата от 2588, 56 лева – стойност на доставени стоки,
ведно със законната лихва считано от подаването на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането и сумата от 168, 51 лева – мораторна лихва върху главницата.
Ищецът твърди, че с ответника били в трайни търговски отношения, в рамките на които в
качеството на продавач доставял и продавал стоки на ответника в качеството му на купувач.
Ищецът доставил на ответника стоки на 15.12.2021 г. и на 22.12.2021 г., за което били
издадени фактури с номера съответно 1006912 за сумата от 120, 31 лева и 1006925 за сумата
от 2468, 24 лева. Стоките били доставени до обект на купувача в с. Смочево, фактурите му
били изпращани по имейл. С изтичане на 14 дни от получаване на всяка от фактурите
длъжникът бил изпаднал в забава, поради което дължал и лихва в размер на 168, 51 лева.
Ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати тези суми. Претендира разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата молба. Взема
становище за неоснователност на иска. Оспорва наличието на трайни търговски отношения
с ищеца, приемането на стоките и получаването на процесните фактури.
В последното по делото съдебно заседание страните – редовно призовани – се явяват и
поддържат исканията си.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата като следи служебно единствено за нарушения при
приложението на императивни материалноправни норми.
Съдебното решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност
съдът, преценявайки събраните по делото доказателства и твърденията на страните, намира
изводите на първоинстанционния съд за правилни и законосъобразни. Съображенията за
това са следните.
Договорът за търговска продажба на движими вещи, съгласно чл. 318, ал. 1 ТЗ е
консенсуален, двустранен, комутативен и неформален договор. Сключването му предпоставя
постигане на съгласие между страните продавач и купувач, относно съществените елементи
от съдържанието на сделката, а такива са вещта /стоката/, обект на продажба и цената. С
постигането на съгласие, за купувача възниква задължението да заплати уговорената цена.
Поради консенсуалния характер на сделката предаването на вещта и плащането на цената не
са елемент от фактическия състав на търговската продажба, а са относими към изпълнението
на произтичащите от договора задължения, като при липса на други договорености - чл. 327,
3
ал. 1 ТЗ поставя плащането в зависимост от предаването. Следователно основателността на
предявения иск предполага наличието и установяването в хода на процеса на следните
предпоставки – наличието на валидно облигационно отношение по договор за доставка
/продажба/ на стоки, по силата на което ищецът, в качеството му на продавач, е доставил на
ответника уговорената стока, а за ответникът е възникнало задължение за заплащане на
уговорената цена в размер на процесната сума.
Принципен отговор на въпроса дали фактурата доказва възникване на правоотношение
между страните по договор за търговска продажба, а оттук и съществуването на задължение
за ответника да заплати цената на посочените във фактурата стоки е даден в множество
решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които са със характер на
задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, съгласно указанията по т. 1
на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК. Същата е в смисъл, че фактурата
може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в
случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката вид на
стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и
купувач, време и място на съставянето й. Вписването на фактурата в дневниците за
продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на търговци, както и
отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС /при наличие на данъчна
регистрация/ и ползването на данъчен кредит във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни
за установяване възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което е била
съставена (решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г., ІІ т. о.; решение №
62/25.06.2009 г. по т. д. №. № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г.
на ІІ т. о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г., ІІ т. о.; решение №
109/07.09.2011 г. по т. д № 465/2010 г., ІІ т. о.; решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т.
д. № 206/2012 г., I т. о., ТК, Решение № 17657 от 30.10.2023 г. на СРС по гр. д. №
32962/2022 г.).
В процесния случай, при разпределяне на доказателствената тежест,
първоинстанционният съд правилно е възложил в тежест на дружеството – ищец да докаже
наличието на договори за покупко – продажба на строителни материали и консумативи, въз
основа на които претендира вземанията си. От представената фактура във връзка с друга
сделка между страните не може да се направи извод, че страните да са били в трайни
търговски отношения, но дори да беше така, само по себе си наличието на такива отношения
не доказва както сключването на процесните два договора, така и факта на узнаване от
ответника за извършените за него действия. Едва при доказване от ищеца на факта на
узнаване, в тежест на ответника би било да докаже, че е възразил незабавно след узнаването.
Предвид изложеното, дори по делото безспорно да бе установено наличието на трайни
търговски отношения между страните, което не е сторено в настоящия случай, това
твърдение не е твърдение за факт или фактически състав, от който произтича отделното,
съдебно предявено вземане. Настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционният съд, че от представените по делото Фактури №
4
**********/15.12.2021 г. и № **********/22.12.2021 г. общо за сумата от 2757,07 лева с ДДС
не се установява възникването на облигационно отношение между страните по договор за
продажба на стоки. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на
дружеството-купувач, включването й в дневника за покупките по ЗДДС и ползването на
данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване. Макар от подписите, положени върху фактурите, респ.
върху други документи относно приемо-предаване на стоките, да не може да се направи
извод, че лицата, които са ги подписали, са били упълномощени от търговеца-купувач да
получат стоката, съгласно чл. 301 ТЗ счита се, че търговецът потвърждава действията на
лице, действало от негово име без представителна власт, ако не се противопостави веднага
след узнаването на тези действия. От приетата и неоспорена от страните по делото ССчЕ,
която съдът кредитира като мотивирана и компетентно дадена, по която вещото лице е
извършило проверка в счетоводството на двете търговски дружества, се установява, че
процесните фактури са били надлежно осчетоводени в счетоводството само на ищцовото
дружество. Фактът на неосчетоводяване на фактурите от страна на дружеството – ответник,
както и неподписването на фактурите от представител, както на дружеството – ищец, така и
на дружеството – ответник води до обоснования извод, че ответникът е узнал за тях за пръв
път с връчването на исковата молба. Подаденият от негова страна отговор на исковата молба
правилно е преценен от първоинстанционния съд като действие по противопоставяне по
смисъла на чл.301 ТЗ. Правната последица от това действие е, че фактурите не могат да
обвържат дружеството – ответник. Тези първични счетоводни документи, доколкото не са
подписани от представител на ответното дружество, сами по себе си не притежават
материална доказателствена сила за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства.
Фактът на осчетоводяването на фактурите от дружеството - ответник би послужил за
признание, че стоките, предмет на процесните договори за търговска продажба, са му
предадени, респ. продавачът е изпълнил своите основни правни задължения, породени от
договора за търговска продажба, а именно –правото на собственост върху вещите е било
прехвърлено от продавача на купувача-ответник, от който момент би било изискуемо
задължението на последния за заплащане на цената.
Противно на твърдяното в жалбата, изрично оспорване на фактурите не е било
необходимо, тъй като като частни свидетелстващи документи, неносещи подписа на
страната те нямат обвързваща ответника материална сила за удостоверените в тях неизгодни
за него факти. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, не е било в тежест на ответника
да доказва, че подписалите ги лица не са имали представителна власт. От ищеца, чиято е
доказателствената тежест, не е установено и че ответникът е узнал за извършените от тези
лица действия преди връчването на препис от исковата молба, с оглед прилагане
презумпцията на чл. 301 ТЗ. По отношение на тези фактури не се доказа съществуването на
валидни търговски отношения по силата на сключени договори за покупко-продажба,
поради което и правилно по отношение на тях исковете са биле отхвърлени.
Относно възражението за преценката на съда на свидетелските показания.
5
При формулиране на фактическите и правните си изводи по предмета на спора, съдът
има задължение да обсъди поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички
събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на
съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Задължението обхваща и
гласните доказателства, когато събирането им е относимо и допустимо, поради което и
разрешено от съда. При преценка на гласните доказателства съдът се ръководи и от
постановките на чл.172 ГПК. В практиката на ВКС по прилагането на чл. 172 ГПК се
приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има
противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти,
съдържащи се в показанията на всеки един свидетел. Преценката на съда следва да обхваща
посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки
поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти
едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи,
доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото
доказателства. От тук възниква и задължението за съда да посочи казаното от кои свидетели
следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, респ. да изложи съображения
налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и
защо. Преценката следва да се основава факти и обстоятелства, установени по безсъмнен
начин от останалия доказателствен материал по делото. И само ако се приеме, че
свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени
впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за
посочените в хипотезата на чл. 172 лица е възможна заинтересованост или предубеденост
от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и
всяко лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една
от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя
от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр.
Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за
него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност.
Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко
поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и
предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към
показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не
съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят
на противната страната. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но
следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими
са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или
не за установено. Не може, обаче, да преиначава свидетелски показания или да обсъжда
избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти,
щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства (Решение № 79/12.07.17 по г.
д. № 3244/16, ІV ГО, Решение № 48/14.05.12 по г. д. № 447/11, ІV ГО, Решение № 622 от
6
24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5086/2023 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева,
Решение № 60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о., ГК, докладчик
съдията Гълъбина Генчева, Решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II
г. о., Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., Решение № 700
от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., Решение № 131 от 12.04.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., Решение № 100 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1737/2017 г., IV г. о.).
Видно от мотивната част на обжалваното съдебно решение, първоинстанционния съд е
действал съобразно изискванията, установени в константната съдебна практика.
Мотивирано е посочено кои свидетелски показания се обсъждат, обстоятелствата, поради
които се приема, че са противоречиви и недостоверни, както и отражението им върху
предмета на доказване по делото. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си,
като не е допуснал фрагментарно и частично обсъждане на части от свидетелските
показания, а е обсъдил и частите, в които същите кореспондират с останалия доказателствен
материал и твърденията на ищеца в исковата молба. По този начин, съдът е направил
обосновано заключение както относно степента, в която кредитира, респ. не кредитира
показанията и на двамата разпитани по делото свидетели, така и относно отражението им
върху крайния му извод. Възражението в тази насока е неоснователно.
Въззивният съд споделя изводите на първата инстанция, че при доказателствена тежест
за ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал пълно и главно наличието на
валидни облигационни правоотношения по договори за търговска продажба със съдържание,
обективирано в процесните фактури, както и получаването на описаните във фактурите
стоки от ответника. Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да
се остави без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС -
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на правния спор само въззиваемият има право на направените от него
разноски в хода на въззивното производство. Същият прави своевременно искане в тази
насока с депозиране на отговора на въззивната жалба, като представя и договор за правна
защита и съдействие и списък с разноски по чл.80 ГПК. Видно от договорките между
страните, възнаграждението е уговорено в размер на 1 000 лева, като е заплатено в брой.
Съобразно материалния интерес по делото, изчисляването на размера на дължимото се
адвокатско възнаграждение се извършва по реда на чл.7,ал.2,т.2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения от 01.09.2004 год., като същото
възлиза в размер на 575,07 лева. В конкретния случай въззиваемият претендира заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева, което преценено съобразно броя на
съдебни заседания по делото, извършените процесуални действия от страна на адвоката на
ответната страна, не се явява прекомерно. Доколкото няма въведено възражение за
прекомерност от страна на ищцовата страна, то съдът няма правомощията да намалява така
7
претендираното възнаграждение.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3080 от 28.02.2023 г. на СРС по гр. д. № 49267/2022 г., са
отхвърлени предявените от „Г.К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град
Благоевград, ул. ****, представлявано от управителя Г.А., действащ чрез процесуалния си
представител адв. П. А. от САК срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: град София, р – н Красно село, ж.к. Борово, ул. „Казбек“, представлявано от
управителя Б.М., действащ чрез процесуалния си представител адв. И. Е. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. „****, офис 5 осъдителни искове с правна квалификация по чл.
79,ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 327,ал.1 ТЗ, вр. чл. 309а ТЗ вр. чл.86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: 2588, 56 лева – стойност на доставени
строителни материали, подробно описани във фактури с номера: 1006912 от 15.12.2021 г. и
1006925 от 22.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.09.2022 г.
до окончателното изплащане на вземането като недоказан; 168, 51 лева – мораторна лихва
върху главницата за периода от 15.12.2021 г. до 26.08.2022 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА „Г.К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град
Благоевград, ул. ****, представлявано от управителя Г.А., действащ чрез процесуалния си
представител адв. П. А. от САК да заплати на „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: град София, р – н Красно село, ж.к. Борово, ул. „Казбек“, представлявано от
управителя Б.М., действащ чрез процесуалния си представител адв. И. Е. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. „****, офис 5 на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от 1 000 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8