№ 490
гр. Пловдив, 11.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Миглена Ил. Площакова
при участието на секретаря Боряна Ал. Костанева
като разгледа докладваното от Миглена Ил. Площакова Търговско дело №
20225300900708 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по исковата молба, постъпила в
съда на 15.12.2022 год., изпратена чрез куриер на 14.12.2022 год., подадена от
„Лено“ АД против ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П.. С исковата молба са
предявени субективно пасивно съединени искове за установяване на парични
вземания по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК.
Исковите претенции се основават на следните фактически
обстоятелства:
Твърди се, че на 29.03.2021 год. между „Лено“ АД като заемодател от
една страна и ЕТ „Вегас – В. П.“, като заемополучател, В. П. и В. П., като
солидарни и ипотекарни длъжници, било сключено писмено споразумение с
нотариална заверка на подписите. По силата на това споразумение
заемополучателят и солидарните и ипотекарни длъжници поели задължение в
срок от два месеца от подписването на споразумението да изплатят на
заемодателя сума в общ размер на 230 000 евро с левова равностойност 449
840,90 лв. Тази сума следвало да послужи за погасяването на задълженията на
заемополучателя и солидарните длъжници спрямо „Лено“ АД по сключените
съответно на 13.11.2017 год., на 07.06.2018 год. и на 17.05.2019 год. три
1
договора за бизнес кредит. В споразумението било предвидено, че в случай не
неизпълнение на задължението в уговорения срок, всички направени
уговорки и отстъпки отпадат и сумите по раздел първи, чл. 8 стават незабавно
дължими и изискуеми и заемодателят може да търси тяхното принудително
изпълнение.
Предвид неизпълнението на поетите парични задължения в уговорения
срок, на 09.07.2021 год. „Лено“ АД подало заявление по чл. 417 ГПК за
издаване на заповед за изпълнение. По образуваното ч.гр.д. № 11501/2021
год. по описа на РС – Пловдив била издадена заповед за изпълнение и в полза
на „Лено“ АД била издадена заповед за изпълнение за сумата 240 000 евро
частично дължима съгласно раздел II чл. 20, вр. раздел I чл. 8 от
споразумението от 29.03.2021 год., ведно с разноски в размер на 9 387,98 лв. и
150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В изпълнение на указанията на съда, съдържащи се в разпореждане №
2978 / 30.12.2022 год., в частта, касаеща частичния характер на предявения
установителен иск, дадени във връзка с уточнението, направено от заявителя
в заповедното производство с молба вх. № 47335/20.08.2021 год., изрично
уточнено от страна на ищеца в настоящия процес е обстоятелството, че
сумата 240 000 евро е изцяло свързана и дължима във връзка с договор за
заем бизнес кредит – Клиентски № 5668/13.11.2017 год. и е формирана както
следва:
102 300 евро главница;
15 588,45 евро договорна лихва съгласно чл. 2.3.б. а и б. б от договора за периода от
08.06.2019 год. до 29.03.2021 год.;
121 741,08 евро неустойка съгласно чл. 2.3. б. c и б. dот договора за периода от
08.06.2019 год. до 29.03.2021 год.
370,47 евро частично дължими такси и разноски по заема, които са в общ размер към
датата на подписването на споразумението – 2 632,37 евро.
Предвид постъпилото възражение от длъжниците по чл. 414 ГПК
ищецът предявява настоящия установителен иск, като моли съда да постанови
решение, с което бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П. дължат при условията на
солидарна отговорност на „Лено“ АД сумата 240 000 евро, частично дължима
сума от изискуемите такива по договор за заем Бизнес кредит – клиентски №
2
5668 от 13.11.2017 год., съгласно раздел II чл. 20 във вр. с раздел I чл. 8 от
споразумение от 29.03.2021 год. с нотариална заверка на подписите.
Претендират се сторените по настоящото исково дело разноски, както и
разноските в заповедното производство.
Ответниците ЕТ „Вегас – В. П.“, В. Г. П. и В. Х. П. са подали отговор на
исковата молба след изтичането на законовия двуседмичен срок. С
определение № 500 / 04.05.2023 год. срокът за подаване на отговор е
възстановен и подаденият отговор съставлява редовно процесуално действие.
Ответниците считат исковете за допустими, но по същество за
неоснователни и молят същите да бъдат отхвърлени.
Оспорва се, че В. П. е имал качеството на търговец по сключените
договори за кредит; настоява се, че същият има качеството потребител и че
сключените договори, макар и наименовени договори за „бизнес кредит“,
всъщност са потребителски кредити. Формулирано е възражение за
прекомерност на възнаградителната лихва. Въведено е възражение за
неравноправност на клаузи в договорите за кредит: уговорената в договора за
кредит от 2017 год. неустойка била в размер на 83,95% на година, а основата,
върху която се начислява ставала все по-голяма с всеки ден забава – според
чл. 2.3. б. b, точка ii договорната лихва се изчислява на дневна база, което
според ответниците противоречи на добрите нрави и на функциите на
неустойката. Порокът на клаузата за неустойка се състоял не само в процента,
с който се олихвява основата, а самата основа и нейното формиране; същата
била постоянно растяща с всеки ден забава, което я прави непосилна за
плащане.
Претендират се сторените по делото разноски.
В допълнителната искова молба ищецът обосновава становище за
недопустимост на възраженията за нищожност на клаузите в договора,
уреждащи неустойката за забава. Твърди се, че между страните е било налице
висящо гр.д. № 9024/2020 год. по описа на РС – Пловдив, което било
прекратено с влязъл в сила акт поради заявен от настоящите ответници отказ
от предявените искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване на
нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Чрез заявения отказ от иск ищецът по посоченото дело се отказвал от
търсената от него защита и изгубил окончателно възможността да получи
3
защита на претендираното от него право. Поради това „Лено“ АД счита, че в
хода на настоящото производство не могат да се релевират възражения за
нищожност на клаузи в договора, които са били предмет на прекратеното
дело. По същество ищецът счита възражението за нищожност за
неоснователно.
Настоява се, че спорът има търговско-правен характер. За
неоснователни се считат възраженията, основани на ЗЗП и ЗПК.
В отговора на допълнителната искова молба ответниците акцентират
върху необходимостта да е налице пълна идентичност между предмета на
заповедното производство и предмета на исковото производство по чл. 422
ГПК. Документът по чл. 417 ГПК, въз основа на който е издадена заповедта за
изпълнение, бил споразумението, а в исковия процес се претендирали суми за
възнаградителна лихва и неустойка по договора за заем от 2017 год., които
липсвали в споразумението. Ответната страна счита, че след като според чл.
20 от споразумението в случай на неизпълнение всички отстъпки отпадали,
то споразумението било развалено от датата на неизпълнението и сумите
можели да се търсят единствено на основание договора за заем от 2017 год.
Поддържат се вече формулираните в първоначалния отговор
възражения, като се правят и следните: оспорва се предоставянето на
заемните средства по трите договора за заем; възразява се срещу правилното
изчисляване на възнаградителната лихва; възразява се срещу довода, че
ответниците са признали своето задължение, тъй като е невъзможно да
признаеш задължение по недействителна клауза. Акцентира се, че предметът
на гр.д. № 9024/2020 год. е бил да се признае за установено, че суми,
произтичащи от разпоредби в договора за кредит, са недължими поради
противоречие с добрите нрави, поради което и въведените в настоящото
производство възражения за нищожност, са допустими.
По предварителните въпроси:
Предявеният по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124 ГПК
установителен иск е с материално правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр.
чл. 79, ал. 1, чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 286 и сл. ТЗ.
От служебно изисканото от РС - Пловдив ч.гр.д. № 11501 / 2021 год. се
установява, че по заявление, подадено на 09.02.2021 год. от „Лено“ АД, е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ЕТ „Вегас – В. П.“, В.
4
Г. П. и В. Х. П. за сумата 240000 евро. Поканата за доброволно изпълнение е
връчена от съдебния изпълнител на длъжниците към 29.09.2022 год., от
когато е съобщението на ЧСИ Павлов до РС – Пловдив /л. 62/. Възражението
от ответниците срещу заповедта за изпълнение е постъпило на 27.10.2022
год., в рамките на предвидения едномесечен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК от
връчването на заповедта за изпълнение. Като е приел обосновано, че
възражението е своевременно подадено, заповедният съд е дал указания на
заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, че следва да установи правата си спрямо
възразилите длъжници в едномесечен срок от съобщението. Това съобщение е
връчено на заявителя на 14.11.2022 год. Исковата молба, с която съдът е
сезиран понастоящем, е постъпила в канцеларията на ПОС на 15.12.2022 год.,
но е изпратена чрез куриер на 14.12.2022 год., т.е. в рамките на едномесечния
срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл. 62, ал. 2 ГПК. Довнесена е дължимата за
производството държавна такса.
Поради това следва да се приеме, че предявеният по реда на чл. 415, ал.
1, вр. чл. 422 ГПК установителен иск е процесуално допустим.
В съответствие с уточнението, направено от заявителя в заповедното
производство с молба вх. № 47335/20.08.2021 год., в изпълнение на
указанията на съда, претендираната пред заповедния съд сума от 240 000 евро
е частична от общодължимите суми по раздел I чл. 8 от споразумението и
включва описаните пера /главница, лихва, неустойка, такса и разноски/,
произтичащи единствено и само от договор за заем бизнес Кредит –
клиентски номер 5668/13.11.2017 год., като изрично е посочено, че не се
претендират суми, които според нотариално завереното споразумение са
дължими по другите два договора, сключени между страните през 2018 и 2019
год. В изпълнение на указанията на исковия съд исковата молба е уточнена с
уточняваща молба вх. № 1865/20.01.2023 год. в стриктно съответствие с
уточнението, вече заявено в заповедното производство. Ето защо следва да се
подчертае за прецизност и яснота /с оглед доводите и възраженията на
ответниците/, че претендираната в процеса сума от 240 000 евро е основана на
споразумението от 29.03.2021 год. единствено във връзката му с договор за
заем бизнес кредит клиентски номер 5668/13.11.2017 год. Вземанията на
дружеството, произтичащи от другите два договора за заем, сключени
съответно през 2018 и 2019 год., са извън предмета на настоящото дело.
5
Поради това всички възражения, свързани с тези договори, са извън предмета
на спора, а доказателствените искания на страните във връзка с тях са
неотносими. В раздел I чл. 8 от споразумението са описани перата, дължими
по посочения договор за заем от 2017 год. и те включват главница,
възнаградителна лихва, неустойка и разноски, които се претендират по
делото. С оглед така направената констатация, не се възприемат възраженията
на ответната страна по п. I от допълнителния отговор във връзка с
допустимостта на установителния иск. Налице е пълно съответствие на
предмета на заповедно производство, в хода на което е издадена заповед за
изпълнение и исковия процес.
С доклада по делото съдът е приел за допустими възраженията на
ответника за нищожност на клаузи от договора за заем, сключен през 2017
год., като противоречащи на добрите нрави /възражение по чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД/ и на нормативната уредба по ЗЗП и ЗКНИП. Отказът от предявения
установителен иск, предмет на гр.д. № 9024/2020 год. на ПРС за недължимост
на суми по договора за заем от 2017 год. има единствено последиците,
изрично предвидени в разпоредбата на чл. 233 ГПК – ищецът не може да
предяви отново същият установителен иск. Следователно ищцецът, който се е
отказал от иска си, не може сам да инициира нов исков процес, в рамките на
който на поиска със сила на пресъдено нещо да се разреши същия спор като
спорът по прекратеното на основание чл. 233 ГПК дело. Предвидените в
посочената разпоредба последици на чл. 233 ГПК не могат да се прилагат
разширително, а само стриктно. Отказът от иск, предявен от ищците, който е
бил предмет на гр.д. № 9024/2020 год., не изключва възможността им да
използват възражението за нищожност като отбранително средство в процес
по предявен срещу тях иск.
Наред с това, във връзка с възраженията за недопустимост, които се
поддържат и в писмената защита на ищеца, следва да се акцентира върху
обстоятелството, че според трайната съдебна практика съдът следи служебно
за спазването на императивни правни норми, сред които са и нормите,
уреждащи потребителската защита. Дори ответната да не бе въвела
правоизключващи възражения, основани на твърдения за противоречие на
договора със закона и добрите нрави, то съдът е длъжен сам да изследва този
въпрос и би могъл да приеме, че определени клаузи в договора, както и целия
договор, предмет на спора, са нищожни на посочените две основания от чл.
6
26, ал. 1 ЗЗД. Ето защо отказът от иск на ответниците по посоченото
гражданско дело, направен в изпълнение на споразумението /което сам
ищецът твърди, че е преустановило действието си/, не прави защитните
възраженията на ответниците недопустими.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, след като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и
възраженията на страните, намира за установено следното:
За безспорно между страните с доклада по делото е прието
обстоятелството, че между тях е сключено процесното споразумение от
29.03.2021 год., както и договора за заем от 13.11.2017 год. Не се спори и
досежно неизпълнението на задълженията, произтичащи от споразумението в
предвидения в него срок.
Страни по договора, наименован договор за заем Бизнес кредит
клиентски № 5668 от 13.11.2017 год. са „ТНК Кепитъл мениджмънт“ АД от
една страна, в качеството на заемодател; ЕТ „Вегас – В. П.“, със седалище гр.
Пловдив, в качеството на заемополучател; физическите лица В. Г. П. и В. Х.
П., в качеството им на солидарни длъжници и ипотекарни кредитори.
От справка в Търговския регистър се установява, че след сключването
на договора, заемодателят е променял двукратно фирменото си
наименование, като през 2018 год. същото е „Ленно“ АД, а от 16.03.2020 год.
е „Лено“ АД. Така, установено е твърдението в исковата молба, че ищецът
„Лено“ АД е заемодател по договора за заем от 2017 год. Отново от справка в
Търговския регистър се установява и твърдението на ответната страна, че
заемополучателят ЕТ „Вегас“ е вписан в регистъра на 06.11.2017 год., т.е.
една седмица преди сключванетона договора за заем.
Договорът е сключен в писмена форма с нотариална заверка на
подписите, датираща от 13.11.2017 год. Посочено е, че нотариалната такса за
заверката е 335,04 лв. По силата на договора заемодателят се е задължил да
предостави на заемополучателя лихвоносен обезпечен заем с максимален
размер на главницата до 102 300 евро, а заемополучателят се е задължил да
върне заема, заедно с натрупаната лихва.
В договора са описани целите и етапите на усвояване на предоставения
заем:
7
първият етап включва предоставянето на сумата 192,78 евро
/равностойни на 377,04 лв./, предназначена за заплащане на разноските по
нотариално удостоверяване на подписите на страните по този договор, които
са за сметка на заемополучателя;
вторият етап е за предоставяне на сумата 155 455,18 лв., която следва
да бъде заплатена по сметка на „Финансова къща Кристи“ ООД за погасяване
на задълженията на В. Г. П. по договор за заем № 620/07.07.2017 год. и
договор за заем № 581/06.02.2017 год., обезпечени с договорна ипотека;
третият етап съставлява предоставяне на сумата 335,80 лв., платима
по сметка на ЗК „Уника“ АД за сключване на имуществена застраховка на
имуществото, предмет на обезпечение по договора за заем, за срок от една
година, като застрахователната премия е за сметка на заемополучателя.
Предвидено е, че след погасяването на описаните задължения на
заемополучателя към третото лице и учредяване на първа по ред ипотека в
полза на заемодателя, остатъкът от отпуснатия заем се превежда по сметка,
посочена от заемополучателя за оборотни средства. Предвидено е също, че
нотариалната такса за учредяване на ипотеката, обезпечаваща заема, в размер
на 1179,19 лв. и таксата за проучване и изготвяне на документи за кредит в
размер на 1858,04 лв. или общо 3037,23 лв. /равностойни на 1552,91 евро/ ще
бъдат приспаднати от заема при усвояването му.
Според договора заемополучателят дължи фиксирана лихва в размер на
24% на година върху усвоената и непогасена част от главницата. Предвидено
е, че лихвата за първите шест вноски се начислява в пълен размер, но се
дължи в размер на 50%, като „разликата между начислената и дължимата
лихва“ за посочения период от шест месеца ще се капитализира като
„главнично задължение“ и ще се разсрочи за целия период на кредита,
считано от вноска № 13 от дата 13.12.2018 год.
Кредитът е отпуснат за срок от 120 месеца от датата на сключването на
договора и подлежи на погасяване по погасителен план, неразделна част от
съглашението. Същият е представен с исковата молба. В него са описани по
размер 120-те месечни погасителни вноски, всяка една с падеж 13-то число на
месеца. Планът съдържа разбивка каква част от всяка месечна вноска е за
главница и каква за лихва. Вноските от 13-та до последната 120-та са в
размер на по 2 458,38 евро. В погасителния план е посочено, че той отразява
8
начина на погасяване само в случай, че заемът е редовен, а в случай на
неизпълнение се начисляват допълнително неустойки, такси и разноски.
Предвидено в договора е, че в случай, че заемополучателят не изпълни
което и да е задължение по този договор на съответната дата на падеж, както
и при предсрочна изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава
в размер на 0,23% върху сбора от цялата непогасена част от предоставения
заем и натрупалата се до момента договорна лихва , за всеки ден, считано от
датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното
плащане на всички просрочени дължими суми. С цел избягване на неясноти е
посочено, че неустойката за забава се начислява и след обявяване на кредита
за предсрочно изискуем.
Сред предвидените разноски, които са за сметка на заемополучателя, са
разходите за изпращане на нотариална покана за предсрочна изискуемост в
размер на 1,5% от размера на заема, но не по-малко то 100 евро за всяко лице;
3% от размера на заема за юридическо обслужване при анексиране на
договора.
Постигнато е съгласие вземанията на заемодателя да бъдат обезпечени с
първа по ред ипотека върху описания в чл. 4 недвижим имот, представляващ
ид.части от поземлен имот в с. Белащица, обл. Пловдив, целия с площ 873
кв.м., ведно с двуетажна сграда с предназначение „кафе-аператив и стаи за
настаняване“ със застроена площ от 182 кв.м. Приет по делото е сключения на
13.11.2017 год. договор във формата на нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот, с който е учредена вещна тежест
върху притежавания от физическите лица В. Г. П. и В. Х. П. недвижим имот в
с. Белащица.
Заемополучателят се е задължил да заплати всички такси, разноски и
възнаграждения по подписването на договора и учредяването на
обезпечението; за своя сметка да поддържа за целия срок на договора
застраховка на имуществото, предмет на обезпечението, като в случай на
неизпълнение заемателят дължи на заемодателя такса в троен размер на
направената от заемодателя служебно застраховка.
В чл. 5.2. са уредени последиците от неизпълнението на поетите
задължения. Предвидено е, че при неизпълнение, което продължава повече от
7 дни, заемодателят има право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
9
Сред проявните форми на неизпълнение по смисъла на договора е забава в
плащането на съответния падеж на което и да е парично задължение по
договора.
През 2018 и 2019 год. между страните са сключени още два договора за
заем. Съобразно уточнението на претенциите в заповедното производство,
както и в исковия процес, вземанията по тези договори не са предмет на
настоящия спор. Единствено като относим към спора факт е, че с договора за
заем от , сключен на 17.05.2019 год. на заемополучателя ЕТ „Вегас – В. П.“ е
отпуснат заем в размер на 66 000 евро, като част от него, а именно 87432,27
лв. или 44 703,41 евро са предоставени с цел погасяване на дължимите към
17.05.2019 год. задължения по процесния договор за заем, сключен на
13.11.2017 год.
Приети по делото са три нотариални покани, отправени от заемодателя
до всеки от ответниците на 19.12.2019 год., преди подписването на
споразумението, с което кредиторът уведомява заемополучателя и
солидарните съдлъжници за размера на допуснатите просрочия по договора
от 2017 год., за забавата, продължила 147 дни към 07.12.2019 год., и прави
изявления за трансформация на вземанията по заема в предсрочно изискуеми.
Предоставен е срок за доброволно изпълнение от седем дни. Поканите са
връчени на В. П. в нотариалната кантора на 20.01.2020 год. От счетоводната
експертиза се установява, че считано от 21.01.2021 год. кредитът е
осчетоводен като предсрочно изискуем. По делото не се спори, че кредиторът
е имал право да предприеме действия по трансформация на кредита в
предсрочно изискуем, както и че изявленията му в тази насока са надлежно
връчени на ответниците и те са произвели действие.
От данните по делото може да се съди, че след обявяването на
предсрочната изискуемост на вземанията по договора за заем от 2017 год.
ищецът е завел заповедно производство пред РС – Пловдив и се е снабдил със
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 9024/2020 год., след което е
образувано и изпълнително дело № 2043/2020 год. по описа на ЧСИ
Константин Павлов.
На 29.03.2021 год., след образуването на изпълнително производство,
между страните е сключено споразумение в писмена форма с нотариална
заверка на подписите. В констативната част на споразумението страните са се
10
обединили около констатациите, че между тях са сключени три договора за
заем – процесния договор от 2017 год., договор от 07.06.2018 год. и договор
от 17.05.2019 год. В чл. 8 са описани задълженията по пера по всеки от трите
договора. Така, задълженията по договора за заем от 13.11.2017 год. по пера
са описа както следва: 102 300 евро главница; 15 588,45 евро договорна лихва
съгласно чл. 2.3.б. а и б. б от договора за периода от 14.06.2020 год. до
20.01.2020 год.; 121 741,08 евро неустойка съгласно чл. 2.3. б. c и б. d от
договора за периода от 14.07.2019 год. до 29.03.2021 год.; 2 632,37 евро
дължими такси и разноски по заема и 2462,86 евро държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение по образувано ч.гр.д. № 11286/2020 год.
След като са описани задълженията по другите два договора за заем, в
чл. 9 е отразено, че в дух на разбирателство и консенсус заемополучателят и
солидарните длъжници да изплатят сумата 230 000 евро по трите договора за
заем в срок от два месеца от подписването на споразумението. Постигнато е
също съгласие заемополучателят да се откаже от иска си, предмет на гр.д. №
9706/2020 год. по описа на РС – Пловдив, а заемодателят да предприеме
действия по образуваното срещу заемополучателя и солидарните длъжници
изпълнително дело № 2043/2020 год.
В чл. 20 са уредени последиците от неизпълнението – в случай че в
уговорения срок задълженията не бъдат изплатени в пълен размер, то всички
направени уговорки и отстъпки отпадат, като сумите по чл. 8 от
споразумението стават незабавно дължими и изискуеми и заемодателят може
да търси тяхното принудително изпълнение.
Както се спомена, страните не спорят, че поетите със споразумението
парични задължения не са изпълнени от ответниците. При това положение за
несъмнено следва да се приеме, че са настъпили последиците на чл. 20, а
именно, че направените в него уговорки и отстъпки са отпаднали и
ответниците дължат на заемодателя сумите, произтичащи от сключените
договори за заем.
От заключението по допуснатата по делото и приета без възражения от
страните съдебно-счетоводна експертиза се установява следното:
На първо място, във връзка с усвояването на заема, констатациите на
вещото лице са следните:
На 15.11.2017 год. от заемодателя е нареден превод в полза на „финансова къща
11
Кристи“ ООД за погасяване на задълженията на В. П. и В. П. в размер на 155455,18 лв. /в
тази връзка е представено извлечение от сметка – л. 86/;
На 20.11.2017 год. е нареден превод в полза на В. П. по личната му сметка в „Банка
ДСК“ в размер на 40864,16 лв. /прието по делото е преводното нареждане/;
На 22.11.2017 год. е заплатена сумата 377,04 лв. по фактура, издадена от заемодателя
на името на В. П. с основание „договор за заем, удостоверяване на верността на подписи,
удостоверяване на съдържание“;
На 22.11.2017 год. е извършено плащане в размер на 1179,19 лв. по фактура № 9463,
издадена от заемодателя с основание „Договор за учредяване на договорна ипотека“
/представя се общо преводно нареждане от 14.11.2017 год. за плащане на двете задължения
към нотариус – л. 87/;
На 29.11.2017 год. като част от процеса по отпускането на главницата по заема е
заплатена сумата 1858,04 лв. по фактура с основание „такса проучване и изготвяне на
документи за кредит“ /представена е фактура № 9568/29.11.2017 год. – л. 83/;
30.11.2017 год. – платена застрахователна полица към „Уника“ АД в размер на 335,180
лв. /представя се преводно нареждане за сумата 756,98 лв. за общо шест застраховки – л. 85/
Така, с описаните траншове, е усвоена договорената сума от 200 069,41
лева, равностойна на 102 300 евро, какъвто е предмета на договора.
Недоказани са възраженията за липса на доказателства за усвояване на
максималния размер на договорената заемна сума.
Същевременно, в констативната част на заключението е посочено, че
усвоената главница е в размер на 108 438 евро. Разликата между посочената в
договора главница от 102 300 евро и тази, която е осчетоводена като
отпусната от 108 438 евро е сумата 6 138 евро. Без да е разяснено в
заключението, от доказателствата по делото може да се съди, че сумата 6 138
евро е прибавена към усвоената главница на основание чл. 2.3.а. от договора.
Погасяванията по кредита са в общ размер на 68 037,66 евро, като са
описани в табличен вид на стр. 2 от заключението. Последните две
погасявания датират от 17.05.2019 год., те са на стойност 47 161,79 евро и са в
резултат на целево отпуснатия заем с договора от същата дата, сключен с
„Лено“ АД. В таблицата е описано как са разнесени плащанията – 2 153,11
евро са за погасяване на главница; 33 469,55 евро са за погасяване на редовна
лихва; 32181,59 евро са за погасяване на наказателна лихва и 23 341 евро са за
погасяване на застраховки.
В съответствие с договореностите между страните за размера на
12
договорените лихви и неустойки и за поредността на погасяванията общият
размер на дълга е както следва: неплатена главница в размер на 106 284,89
евро; неплатена договорна лихва – 42 513,96 евро; дължима неустойка до
29.03.2021 год. – 121 741,08 евро. Така общият размер на дълга е 270 539,93
евро.
Според изчисленията на вещото лице, от общия размер на
претендираната сума от 240 000 евро, 102 300 евро са главница; 15 375,88
евро – договорна лихва за периода от 14.06.2020 год. до 20.01.2021 год.; 121
741,08 евро неустойка за периода от 08.06.2019 год. до 20.01.2021 год. и
370,47 евро частично дължими такси и разноски по заема, които към датата на
споразумението са в общ размер на 2 632,37 евро.
На въпросите на ответника досежно изразходването на отпуснатия заем,
вещото лице е отговорило, че заемът е усвоен по два начина: на 15.11.2017
год. е нареден превод в полза на „Финансова къща Кристи“ в размер на 155
455,18 лв. за погасяване на задълженията на В. П. и В. П.; останалата част от
заема – 40 864,16 лв. на 21.11.2017 год. е наредена с банков превод по
разплащателната сметка на В. П. в „Банка ДСК“ ЕАД и в периода от
21.11.2017 год. до 31.12.2017 год. е изтеглена от В. Б. в брой.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните
правни изводи:
За разлика от договора за банков кредит, който е консенсуален,
договорът за паричен заем е реален – той се счита за сключен с
предоставянето на парични средства, които заемателят е получил със
задължение да ги върне. Установи се посредством счетоводната експертиза,
че сумата, уговорена в писмения договор за заем от 13.11.2017 год. е
предоставена на заемателя, усвоена е от него. Поради това несъмнено е, че
договорът за заем е породил правните последици. За заемополучателя се е
породило задължение да върне предоставената му в заем парична сума в
сроковете и условията, предвидени в договора.
Задълженията по договора за заем от 2017 год. са преуредени със
споразумението от 29.03.2021 год., но доколкото е безспорно, че поетите от
страна на заемополучателя задължения по това споразумение не са изпълнени
в предвидения двумесечен срок, то по волята на страните неговото действие е
прекратено и страните са останали обвързани от първоначално сключения
13
договор за заем от 2017 год.
Основен спорен момент по делото е дали предоставеният заем
действително има характеристиката на „бизнес кредит“, както е наименован,
на двустранна търговска сделка или по отношение на него са приложими
императивните правни норми, уреждащи потребителската защита.
Факт е, че като заемополучател по договора е посочен ЕТ „Вегас – В. П.“.
Едноличният търговец е вид търговец. Според чл. 56 ТЗ като едноличен
търговец може да се регистрира всяко дееспособно физическо лице с
местожителство в страната. Едноличният търговец не е самостоятелен правен
субект, различен от физическото лице, което го е регистрирало.
Регистрацията на ЕТ разширява правоспособността на физическото лице с
възможността да участва в търговския оборт и да сключва търговски сделки
по занятие.
Според чл. 286, ал. 1 ТЗ търговска е сделката, сключена от търговец,
която е свързана с упражняваното от него занятие. Процесната сделка е
несъмнено търговска за заемодателя, в чийто предмет на дейност е включено
предоставянето на заеми. За да бъде сделката търговска и за заемополучателя
според дефиницията на чл. 286, ал. 1 ТЗ не е достатъчно насрещната страна по
сделката да е търговец, но и да е свързана с упражняваното от него занятие.
Според ал. 3 на чл. 286 ТЗ при съмнение се счита, че извършената от
търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Т.е. нормата въвежда
презумпция, която е оборима.
Презумпцията се оспорва от ответника с твърдения, че действителен
заемополучател по договора е физическо лице и сделката не е свързана с
упражнявана от П. търговска дейност.
Въз основа на доказателствата по делото, съдът приема, че презумпцията
по чл. 286, ал. 3 ТЗ е оборена. Едноличният търговец ЕТ „Вегас – В. П.“ е
регистриран в Търговския регистър на 06.11.2017 год. – седмица преди
сключването на договора. Може да се съди, че преддоговорните отношения
между страните са започнали преди учредяваното на едноличния търговец от
обстоятелството, че на 27.10.2017 год. по възлагане на „ТНК Кепитъл
Мениджмънт“ АД във връзка с искане на кредитоискателя В. Г. П. е извършен
оглед на недвижимия имот на П.и и на 30.10.2017 год. от „Адванс експертни
оценки“ е изготвена оценка на имота /л. 193/. Това обстоятелство подкрепя
14
твърденията на ответника, че ЕТ е учреден по настояване на заемодателя, за
да се придаде търговски вид на заема, каквото предназначение той
напрактика няма. Съществената част от заемната сума /77,69% от нея/ е
отпусната с конкретна цел – рефинансиране на задължения на физическите
лица В. П. и В. П., които са имали по отпуснат им заем от друга кредитна
институция - „Финансова къща Кристи“ ООД. По рефинансирания заем В. П.
и В. П. са били заемополучатели като физически лица. Другата част от сумата
– 40 864,16 лв. е отпусната по личната банкова сметка на В. П. и той я
изтеглил на няколко пъти в брой. Липсват каквито и да е доказателства
сумата да е използвана за оборотни средства, както е посочено в договора.
Липсват доказателства Едноличният търговец да е развивал дейност и в тази
връзка да е имал нужда от оборот.
Ето защо, сключеният от новоучредения едноличен търговец договор за
заем по никакъв начин не се установи да е свързан с упражняваното от В. П.
занятие като търговец.
Данни за това не могат по никакъв начин да се извлекат от двата факта,
на които се позовава ищеца в писмените си бележки. На първо място, от
обстоятелството, че в ипотекирания в полза на ищеца недвижим имот е
изградена сграда с предназначение „Кафе-аператив и стаи за настаняване“ по
никакъв начин не следва обоснован логически извод, че този обект е
функционирал и че предоставената заемна сума е била предназначена да
спомогне извършването на търговска дейност, свързана с посочения обект. Не
може да се сложи знак на равенство между предназначението на заема и
характера на обезпечението по него. На второ място, от факта, че В. П. има
участие в събирателно дружество с наименование „Универсал-2-П-Л., П., П.“
/обстоятелство, което не се твърди и доказва в хода на съдебното дирене, но
все пак е общоизвестно на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ и като такова
не подлежи на доказване/ също не следва извод, че сделката е свързана с
упражнявано от В. П. търговско занятие. От една страна, за да е сделката
търговска за заемополучателя, тя следва да е свързана с упражняваното от
страната по търговската сделка занятие, в случая със занятието на В. П. като
Едноличен търговец. Без правно значение е дали физическото лице има
участие в други търговски дружества и дали чрез тях извършва друга
търговска дейност. От друга страна, както се акцентира и от ответника в
писмената му защита, посоченото от ищеца събирателно дружество, в което
15
участие като съдружник има П., е с прекратена дейност още от 2011 год. и е в
неприключила процедура по ликвидация. Не биха могли да се използват
средствата от отпуснат през 2017 год. заем за дейността на събирателно
дружество, което е с прекратена търговска дейност, т.е. няма дейност.
Следва да се отчете факта, че след регистрацията на ЕТ по партидата на
търговеца в ТР не са обявявани никакви актове. От липсата на обявени в
регистъра отчети и на основание чл. 38, ал. 9, т. 1, вр. ал. 1 ЗСч може да се
съди, че търговецът не е осъществявал дейност през целия период от
вписването си през 2017 год. и до текущата 2023 год. Това обстоятелство
затвърждава извода, че процесният договор за заем не е свързан с
упражнявано от ЕТ „Вегас“ занятие.
Следователно договорът за заем е едностранна търговска сделка, тя няма
търговски характер за заемополучателя.
Следващият въпрос от значение за спора е този дали заемателят има
качеството на потребител по договора за заем.
Дефиницията за потребител се съдържа в пар. 13, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. Според нея потребител е всяко физическо лице,
което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо
лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност.
Заемополучателят по договора за заем, макар и подписал договора като
новорегистриран едноличен търговец, е ползвал услуги – предоставяне на
финансов ресурс, които не са били предназначени за извършване на търговска
дейност; при сключването на договора не се установи да е действал в рамките
на търговската си дейност. В тази връзка напълно приложими са изводите,
изложени по-горе във връзка с това дали заемът е бил двустранна търговска
сделка: финансовата услуга е предоставена на физическото лице, вписало
търговец седмица преди сделката; заемът е предназначен да погаси личните
му задължения /лични и на съпругата му/ към друга финансова институция;
разликата над сумата, предназначена за рефинансиране, е изтеглена на каса в
брой от физическото лице без каквито и да е доказателства за разходването й
за търговска дейност; търговецът не е обявявал никакви финансови отчети от
вписването си и до момента, което пасивно поведение според ЗСЧ е в
16
съответствие със закона при липса на стопанска дейност.
Ето защо съдът приема, че В. П. при сключването на договора за заем от
2017 год. е имал качеството потребител. Към сключения от него договор са
приложими разпоредбите на Закона за защита на потребителите. За
прецизност следва да се посочи, че предвид размера на отпуснатия заем /над
147 000 лв./, договорът не попада под уредбата на Закона за потребителския
кредит.
Договорът за заем е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим
имот. Той попада в приложното поле на Закона за кредитите за недвижими
имоти на потребители – според чл. 2, ал. 2, предл. първо от този закон е
приложим за кредити, обезпечени с ипотека. Кредитиполучателят има
качеството на потребител както по смисъла на ЗЗП, така и по смисъла на пар.
1, т. 20 ЗКНИП. Дефиницията за потребител по този закон е почти идентична
с дефиницията по ЗЗП - "Потребител" е всяко физическо лице, което при
сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките
на своята търговска, стопанска или професионална дейност. Ищецът е
"Кредитор" по смисъла на закона, тъй като е финансова институция по чл. 3а
от ЗКИ, включен в регистъра на БНБ. ЗКНИП е приложим към процесния
договор и във времево отношение, съобразно пар. 4, тъй като нормативният
акт е в сила от 01.01.2017 год., т.е. преди сключването на процесния договор
за заем от 13.11.2017 год.
Чл. 24, ал. 1 ЗКНИП урежда задължителното съдържание на договора за
заем. В него следва да се съдържа годишния процент на разходите /ГПР/ по
кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в
общите разходи по кредита за потребителя /т. 9/, както и общата сума,
дължима от потребителя по кредита /т. 11/. В чл. 29 е дадена дефиниция на
ГПР и начина на неговото изчисляване, по формула, утвърдена в приложение
№ 1.
Процесният договор не съдържа информация за ГПР, в който да са
включени и дължимите такси, в т.ч. по отпускането на кредита, нотариалните
такси по заверка на подписи и за учредяване на ипотека, разноските за
застраховането на имуществото и пр. Договорът и погасителният план към
него не съдържат обобщена информация за общата сума, дължима от
потребителя. Такава информация не може да се извлече и от погасителния
17
план, който не съдържа обобщение в края на договорения срок каква сума
следва да бъде заплатена от кредитополучателя, не съдържа дори сборуване
на размера на начислените лихви, за да създава яснота в какъв размер са те и
какъв е общият размер на главница и лихви, които следва да бъдат върнати
след 120 месеца.
Според чл. 38 ЗКНИП когато не са спазени изискванията на чл. 24, ал. 1,
т. 5-9 и 11 договорът за кредит е нищожен.
А според чл. 39 когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда,
потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на
кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.
Според чл. 40 за договора за кредит за недвижим имот на потребителите
се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148а ЗЗП.
Чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП приема за неравноправна клауза в потребителски
договор, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В
конкретния договор договорената чл. 2.3.с. неустойка за забава е в размер на
0,23% върху сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до
момента договорна лихва за всеки ден, считано от датата на падежа на
дължимото плащане до момента на окончателното погасяване. При приетото
в договора, че годината се състои от 360 дни, годишната неустойка за забава е
в размер на 84%, при годишна договорна лихва от 24%, т.е. 3,5 пъти по-
висока от договорната лихва. Наред с това базата, върху която се начислява
неустойката е необоснована с оглед целите на неустойката – обезщетителна и
обезпечителна. Тя се начислява върху цялата непогасена част от заема, а не
върху просрочената вноска. Така, при просрочена една месечна вноска в
размер на 2458,38 евро (която напр. за м. 06.2019 год. /началния момент, от
който се претендира неустойка по делото/ включва 326,16 евро главница),
неустойка ще се начислява върху цялата дължима главница преди
погасяването от 106 611,05 евро, ведно с натрупалата се лихва. Подобна
неустойка, чиято база не е свързана с размера на забавеното плащане, а с
целия дълг, в т.ч. неизискуемата му част, за съда е необосновано високо
обезщетение за вредите на кредитора от забавата и е в пряко противоречие с
нормата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, има единствено и само санкционна
функция и поради това е неравноправна. Според чл. 146 ЗЗП
18
неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
Наред с това съдът приема за основателни възраженията на ответната
страна за нищожност на договорената възнаградителна лихва от 24%
годишно и на общото основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП, следва да се приеме, че максималният
размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен.
Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30, 12, 2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Валидността на договора се преценява към момента на сключването му. През
цялата 2017 год., когато е сключен процесния договор за заем ОЛП на БНБ е
0,00%. Следователно законната лихва е 10%. По изложените съображения
договорна лихва по обезпечен заем, сключен с потребител, която надвишава
20% /двукратния размер на законната лихва/, е в противоречие с добрите
нрави и като такава и нищожна.
Въз основа на всички изложени съображения за накърняване на
потребителската защита с клаузите на процесния договор за заем и най-вече
на основание разпоредбата на 39 ЗКНИП заемополучателят и солидарно
отговорният с него съпруг дължат връщане на сума, равняваща се на общия
невърнат размер на главницата от кредита, но не и лихвите /възнаградителни
и наказателни/ и другите разходи по кредита.
В случая отпуснатият заем според посоченото в чл. 2.1.а. от договора и
констатациите на вещото лице е в размер на 102 300 евро.
19
Тук следва да се отчете обстоятелството, посочено и при фактическите
констатации по-горе в мотивите на решението, че към първоначално
предоставения заем е капитализирана и лихва в размер на 6 138 евро.
Прибавянето на изтекли лихви към главницата е допустимо единствено при
двустранните търговски сделки, когато това е изрично договорено между
търговците според чл. 294, ал. 2, вр. ал. 1 ТЗ. Но по всички изложени
съображения В. П. не е действал при сключването на процесния договор в
качеството си на търговец и сделката не е свързана с упражняваната от него
търговска дейност. Поради това нормата на чл. 294, ал. 2 ТЗ е неприложима
към правоотношенията между страните. Анатоцизмът - прибавянето на
изтекли лихви към главницата, е недопустимо в частноправните отношения,
по които двете насрещни страни не са търговци. Приложима в случая е
нормата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че олихвяването на изтекли
лихви става съобразно наредбите на БНБ. А БНБ не е създала наредба,
уреждаща правилата и границите на анатоцизма в гражданските
правоотношения. Липсата на нормативна уредба на анатоцизма от БНБ
според трайната практика на съдилищата изключва възможността той да бъде
прилаган в отношения между страни, които не са търговци. Поради това
съдът приема за недействително съглашението в чл. 2.3.а от договора за
капитализиране на лихвата 6 138 евро. Следователно отразената в посочената
норма от договора воля за прибавяне на изтекли лихви към главницата е
недействително и главницата по договора е останала в първоначално
договорения размер от 102 300 евро. Този извод следва и от реалния характер
на договора за заем, а в случая предаване на сумата 6 138 евро от заемодателя
на кредитополучателя не е извършвано.
От заключението по счетоводната експертиза се установява, че по
заемната сметка на заемателя за погасяване на задълженията по него е
постъпила сума в общ размер на 68 037,66 евро.
Според счетоводните записвания само 2 153,11 евро е отнесена към
погасяване на главница. Останалата сума е отнесена към погасяване на
редовна лихва, наказателна лихва и разноски. Това осчетоводяване на
постъпилите за погасяването на задълженията по заема суми е съответстващо
на клаузите на договора. Но доколкото тези клаузи се приемат за нищожни
като противоречащи на императивните правни норми, уреждащи
20
потребителската защита и заемополучателят дължи единствено връщане на
главницата, отнасянето на плащанията към акцесорните вземания, които не са
надлежно възникнали, не може да бъде зачетено по делото.
По аргумент от чл. 39 ЗКНИП всички постъпили във връзка с
погасяването на задължения по заема суми следва да се отнесат към
главницата, тъй като единствено задължението за връщането й е възникнало
валидно. Ето защо с постъпването на сумата 68 037,66 евро, отпуснатата в
заем главница от 102 300 евро е редуцирана до 34 262,34 евро. Това е
неиздълженият размер от главницата както към момента на образуването на
заповедното производство /м. 07.2021 год./, така и към настоящия момент.
Само за посочената главница искът е основателен и следва да се уважи.
За разликата над 34 262,34 евро до пълния размер на претендираната
главница от 102 300 евро искът следва да се отхвърли като неоснователен.
Следва да се отхвърлят и исковете за акцесорните вземания за
възнаградителна лихва, неустойка и за разноски по изложените съображения
– валидни задължения за заплащането им не са възникнали.
Законна лихва върху главницата не се присъжда, тъй като не е търсена в
заповедното производство, не е включена в заповедта за изпълнение, не е
претендирана и в исковия процес
По въпроса за разноските:
В хода на заповедното производство заявителят е направил разноски в
размер на 14 131,97 лв. за държавни такси и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 150 лв. Част от тези разноски в общ размер на 9 387,98 лв. са
залегнали в заповедта за изпълнение. Сумата 4 678,99 лв. такса за въззивно
обжалване, заплатена по в.ч.гр.д. № 3128/2021 год. по описа на ПОС поради
пропуск не е включена в общия размер на разноските в заповедното
производство. Съобразно т. 12 от ТР № 4 / 2014 год. разноските, сторени в
заповедното производство, включително когато не се изменят разноските по
издадената заповед за изпълнение, се присъждат от исковия съд, тъй като
подаденото възражение е отнело изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта за разноските. Искът се уважава частично. Ето защо,
разноските на заявителя в заповедното производство следва да се присъдят с
решението по исковото производство, пропорционално на уважената част,
21
като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В полза на ищеца ще се
присъдят 2017,48 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят и
разноските, които същият е направил в исковия процес, пропорционално на
уважената част от исковете. Същите са в размер на 9 387,98 лв. държавна
такса, 500 лв. депозит по допуснатата експертиза и 9 500 лв. адвокатско
възнаграждение, договорено в договор за правна защита и съдействие от
14.12.2022 год. и заплатено в брой. Ищецът претендира заплащане на
адвокатско възнаграждение и за втория адвокат, който го е представлявал,
като представя договор за правна защита от 22.11.2023 год. Ищецът има право
да възложи правната си защита на множество адвокати и да направи разноски
в тази насока, но според чл. 78, ал. 1 ГПК върху ответника се възлагат
разноските за един адвокат. Поради това разноските на ищеца за исковия
процес се приемат в размер на 19 387,98 лв. Пропорционално на уважената
част от исковете в полза на ищеца ще се присъдят 2 767,82 лв.
Съответно, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответната страна също има
право на разноски, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Според
списъка с разноски ответната страна претендира присъждане на
възнаграждение за предоставена на основание чл. 38, ал. 2 ЗА безплатна
правна помощ на всеки един от ответниците. Съдът приема, че интересите на
ответниците са общи, направените възражения касаят общо всички
ответници, всички процесуални действия са извършени общо от името на
всички ответници, в т.ч. подаването на отговор и представянето на писмена
защита, поради което за оказаната правна защита се дължи едно
възнаграждение. Възнаграждението за заповедното производство съобразно
върху материалния интерес е в размер на 6 223,99 лв., определено в
съответствие с нормите на чл. 7, ал. 2, т. 5, вр. ал. 7 от Наредба № 1 в
редакцията й към 25.10.2022 год., когато е сключен договора за правна защита
е съдействие, приложен на л. 73 от заповедното производство. От него на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвоката, предоставил безплатна правна
помощ, ще се присъди сумата 5 335,20 лева пропорционално на отхвърлената
част от исковете.
Респективно, дължимото адвокатско възнаграждение за предоставената
на ответниците безплатна правна помощ е в размер на 23 425,97 лв.,
22
определено в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 МРАВ в
редакцията й към дата на сключването на договора за правна защита -
05.02.2023 год. /л. 216/. От тази сума в полза на адвоката, предоставел
правната защита, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ще се присъди сумата 20
081,69 лв., пропорционално на отхвърлената част от исковете.
Ето защо, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
делото, че ответниците ЕТ „ВЕГАС – В. П.“ ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление **, В. Г. П., ЕГН ********** и В. Х. П., ЕГН
**********, и двамата с адрес **, дължат при условията на солидарна
отговорност на ищеца „ЛЕНО“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1784, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“
№ 96, ет. 7, представлявано от изпълнителния директор А.Г.Т., сумата 34
262,34 евро, дължима във връзка с договор за заем Бизнес кредит –
клиентски № 5668 от 13.11.2017 год., съгласно раздел II чл. 20 във вр. с
раздел I чл. 8 от споразумение от 29.03.2021 год. с нотариална заверка на
подписите, за което вземане в полза на „ЛЕНО“ АД, ЕИК ********* е
издадена заповед № 1603/04.03.2022 год. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 11501 по
описа на Районен съд - Пловдив, шести гр. състав за 2021 год.,
Като ОТХВЪРЛЯ предявените установителни искове за разликата над
признатата за дължима сума от 34 262,34 евро до пълния претендиран размер
от 240 000 евро, частично дължима сума от изискуемите такива по договор за
заем Бизнес кредит – клиентски № 5668 от 13.11.2017 год., съгласно раздел
II чл. 20 във вр. с раздел I чл. 8 от споразумение от 29.03.2021 год. с
нотариална заверка на подписите.
О С Ъ Ж Д А ЕТ „ВЕГАС – В. П.“ ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление **, В. Г. П., ЕГН ********** И В. Х. П., ЕГН **********, и
двамата от **, да заплатят на „ЛЕНО“ АД, ЕИК *********, със седалище и
23
адрес на управление гр. София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 96, ет. 7, представлявано от изпълнителния директор
А.Г.Т., сумата 2 017,48 лева представляваща част от разноските, сторени от
заявителя „ЛЕНО“ АД, ЕИК ********* в хода на заповедното производство,
развило се по ч.гр.д. № 11501 по описа на Районен съд - Пловдив за 2021 год.,
пропорционално на уважената част от исковете, както и сумата 2 767,82 лева,
представляваща част от разноските на „Лено“ АД, сторени в настоящия исков
процес, развил се по т.д. № 708/2022 по описа на ОС – Пловдив,
пропорционално на уважената част от исковете.
О С Ъ Ж Д А на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК
„ЛЕНО“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
п.к. 1784, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 96, ет. 7,
представлявано от изпълнителния директор А.Г.Т., да заплати на адвокат И.
Т. С., вписан в АК – Пловдив с личен номер **********, с адрес **, сумата 5
335,20 лева адвокатско възнаграждение за предоставена на ответниците
безплатна правна помощ в рамките на заповедното производство по ч.гр.д. №
11501/2021 год. по описа на РС – Пловдив и сумата 20 081,69 лева
адвокатско възнаграждение за предоставена на ответниците безплатна
правна помощ в хода на настоящия исков процес, развил се по т.д. №
708/2023 год. по описа на ОС – Пловдив, определени пропорционално на
отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Апелативен съд – Пловдив.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
24