Р Е Ш Е Н И Е
№ 149
04.07.2016 г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА
Секретар: Д.Д.
Прокурор: Розалин Трендафилов
като разгледа докладваното от съдия В.Желева и.административно дело №585 по описа на съда за 2015 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.1, ал.2 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по предявен от М.С.Б., ЕГН **********, с адрес Затворническо общежитие с.Ч. г., община Чирпан, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, бул.„Н.Столетов“ №21, иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 40 000 (четиридесет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди за периода от 27.11.2009 г. до 22.11.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че от 27.09.2009 г. до 22.11.2010 г. ищецът бил задържан в ареста – гр.Хасково. През този период претърпял вреди от неимуществен характер, които били следствие на незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГД „ИН“). Същите се изразили в това, че администрацията на ГД „ИН“ не осигурила на ищеца нормални условия на живот, тъй като в ареста – Хасково било пренаселено, липсвал минимум на жилищна площ, полагаща се на всеки лишен от свобода. Ищецът бил настанен в тясна килия, без достъп до слънчева светлина, без санитарен възел и течеща вода, поради което всички затворници, включително той, били принудени да удовлетворяват естествените си нужди в кофа в килията, пред очите на другите затворници. Нямали престой и разходка на открито. Така описаните действия и бездействия за периода на престоя на ищеца в ареста представлявали незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД „ИН“. В резултат на тях ищецът живял при унизителни и нехуманни условия на живот, преживял унижения, срам и неудобство, емоционални страдания и психически стрес, надвишаващ неизбежното ниво, присъщо на МН Задържане под стража. Твърди се, че били налице и трите предпоставки на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за уважаване на иска – действия и бездействия на длъжностни лица при ответника, изразяващо се в неизпълнение на задължения, произтичащи от закона; неимуществени вреди за лишения от свобода и пряка причинна връзка между действията и бездействията на администрацията и претърпените вреди.
В съдебно
заседание по делото, проведено на 10.03.2016 г. от страна на ищеца е отстранена
допусната техническа грешка в изписването на исковата молба относно периода на
исковата претенция, като се поддържа, че същият следва да се счита от 27.11.2009
г. до 22.11.2010 г.
В съдебно
заседание, проведено на 02.06.2016 г. е допуснато изменение на размера на иска,
като вместо посочената в исковата молба сума от 4 000 лева искът се счита предявен
за сумата 40 000 лева.
Ответникът по иска, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, в писмен отговор на исковата молба и чрез процесуалния си представител по делото – юрк.Ч., заема становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Хасково изразява становище, че предявената исковата претенция е неоснователна
и недоказана, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява
твърдяната причинна връзка между настъпили неимуществени вреди и неизпълнения
на задълженията от Държавата, в частност от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ София, Следствен арест – Хасково, по отношение на режим и условия
на живот на задържаните по специалната глава на ЗИН. Счита, че не са налице
предпоставките на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и пледира за отхвърляне на иска.
Алтернативно излага становище, че при евентуалното му уважаване размерът на
претендираното обезщетение е значително завишен.
Административен съд – Хасково, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Ищецът М.С.Б. е бил задържан в арест – Хасково към Областна служба „Изпълнение на наказанията“ град Хасково, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, Министерство на правосъдието, на 27.11.2009 г., на основание постановление на Хасковска окръжна прокуратура, като обвиняем по ДП №182/2009 г. по описа на ОД на МВР Хасково. На 01.07.2010 г. на основание разпореждане на Хасковска окръжна прокуратура същият е изпратен в Затвора – Стара Загора. На 08.07.2010 г. е върнат в арест – Хасково и на 22.11.2010 г. отново е изпратен в Затвора – Стара Загора. Тези обстоятелства са безспорни и се установяват от Служебна бележка Рег.№1575/27.06.2014 г. на Началника на ОС „ИН“ Хасково.
Като писмено доказателство по делото е приета Справка Рег.№833/06.04.2016 г. от Началника на ОС „ИН“ Хасково, с която се удостоверява следните обстоятелства:
За времето на престоя си в арест – Хасково М.С.Б. е пребивавал, както следва: от 27.11.2009 г. до 01.07.2010 г. в килия №3; от 08.07.2010 г. до 22.11.2010 г. в килия №2. Посочено е по отделни периоди, че в тези килии са били настанени по едно, две и три лица, включително Б.. От 07.12.2009 г. до 10.12.2009 г. Б. е бил в ОСИН Пловдив за явяване пред ПАС, а от 02.07.2010 г. до 07.07.2010 г. е бил в Затвора – гр.Стара Загора. Посочена е площта, изчислена средно на денонощие, която се пада на едно лице при престоя му в съответните килии, която по отношение на Б. е 11,6 кв.м. жилищна площ за 37 дни; 5,8 кв.м. жилищна площ за 172 дни и 3,86 кв.м. жилищна площ за 141 дни. Посочено е, че килиите в арест – Хасково не разполагат със собствен санитарен възел и течаща вода. На разположение на задържаните са общи тоалетни и баня и умивалня, които се ползват задължително в определените часове на вътрешния ред за сутрешен и вечерен тоалет и при извеждането за хранене, а в останалите часове от денонощието при желание на хората. При обхода на постовия (в рамките на астрономическия час приблизително по два пъти) се правят огледи и се наблюдават лицата в спалните помещения. По този начин се поддържа постоянен контакт с арестантите, при което те заявяват необходимостта да ползват тоалетната и незабавно се извеждат, без ограничение в коя част на денонощието се случва това. Съгласно разпределението на времето и вътрешния ред на ареста в събота и неделя се извършва задължително извеждане до банята за къпане, при което се осигурява и достатъчно време. При необходимост и желание на задържаните, банята също се ползва и през другите дни от седмицата. Килии с №№2 и 3 разполагат с метална решетка, монтирана на вратата на помещението, която е на отстояние 1 м. от отваряем прозорец на южната стена на ареста, което осигурява достъп на дневна светлина и свеж въздух в килията. Престоят на открито на задържаните лица в арест – Хасково се осъществява на оборудвано за целта помещение с размери 14,5 кв.м. с два прозореца, осигуряващи свеж въздух и дневна светлина.
По делото бяха събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите А.Г.Д., И.А.П. и Д.И.Д..
Съгласно писмената справка
на Началника на ОС „ИН“ Хасково, свид.Д. е бил задържан в ареста в гр.Хасково
от 22.05.2009 г. до 22.11.2010 г., като за процесния период престоят му в
ареста е 24 дни, през които е бил настанен в отделна от ищеца килия с друго
лице. Свид.Д. обяснява, че с М.С.Б. се познават бегло от Следствения арест в
гр.Хасково, където са се виждали по време на извеждането им „на каре“ в „една
стаичка“, а също свидетелят виждал ищеца „като минава по коридорите на
следствения арест“. Свидетелят описва ищеца, че през този период бил „един
омърлушен, подтиснат … мълчалив,
притеснен“. Спомня си, че имало период, в който „зъбите нещо го боляха и имаше
някакъв проблем, но не му обръщаха внимание“.
Свид.Д. описва и обстановката във втора килия, където и той е пребивавал, като сочи, че там било много тясно, леглата били разположени между едно коридорче, масата, тубата за малка нужда и кошчето, пространството било много малко и не ставало за разходки. Сочи, че в килиите нямало пряка слънчева светлина. Имало едно малко прозорче с армирано стъкло, с метална решетка с малки дупки, с размери около сантиметър на сантиметър, след което имало коридор и светлината влизала в килията през външния прозореца, който бил на коридора. Обяснява, че и във втора килия на вратата имало капандура с голяма решетка, която капандура се повдигала за отваряне през деня и затваряне вечерта. От тази капандура се виждали коридора и прозореца отсреща. Осветлението на килията се извършвало от една крушка извън килията. В килията имало и инсталация за отвеждане на въздуха, която пускали сутрин в 6 часа и вечер в 10 часа спирали, но според свидетеля „тя само бучи … изобщо не е почиствана, задръстена е от много години и изобщо не поема … Бръмчи, но не работи.“ Същото било положението с инсталацията и във втора килия през 2009 г. и 2010 г. Свидетелят описва, че вътре в килиите било „мръсотия“, одеалата били мазни, за постелъчно бельо им давали разкъсани чаршафи веднъж седмично. Не им давали препарати, с които да се почистват килиите.
Свидетелят обяснява, че в
килията имало туба от 10 литра, предназначена „за малка нужда“. Ходенето до
тоалетна вечерно време не им било разрешено, давали им „някакви пликове и в
кофата ходиш по голяма нужда. За ходенето до тоалетна вечер, изобщо дума да не
става … През деня има определено време – сутрин, по обяд, след обяд и
вечерта. Вечерта ходехме в кофата,
дават ти една черна торбичка и там“. Имало и случаи докато някой от арестантите
се храни, другите да ходят по нужда в килията.
По отношение на мястото за
разходки, т.нар. „каре“, свидетелят обяснява, че и там нямало достъп на въздух
и на дневна светлина. „Карето“ било разположено в помещение на третия или
четвъртия етаж на сградата, имало два прозореца, но и те били с плътна решетка
от ламарина и още една мрежа, а в събота и в неделя на арестантите не им било
позволявано да ползват „карето“.
Съгласно писмената справка
на Началника на ОС „ИН“ Хасково, свид.П. е бил задържан в ареста в гр.Хасково
от 19.07.2010 г. до 21.07.2010 г., като за престоя от 2 дни е бил настанен в
самостоятелна килия. При разпита свидетелят заявява, че многократно е лежал в
Следствения арест в гр.Хасково, от 2005 година, а в периода 2009-2010 г. е
пребивавал там за кратък период, но си спомня ищеца М.С.Б., с когото се „засекли“
в тоалетната на ареста още същия ден, в който го докарали в ареста, а и след
това свидетелят идвал в ареста доста пъти по дела и се засичал с него на „карето“
на два пъти. Свид.П. твърди, че Б. бил „изпаднал в някаква депресия. Беше доста
отпаднал. Стоеше и гледаше в една точка. Имаше някакви проблеми с детето си и
това го разбрах от стаята, където правехме „карето“. Там имаше телефон, от
който всички ние от там говорихме. Беше провел телефонен разговор и беше нещо
доста притеснен. Притеснен ми се видя“.
Свидетелят описва обстановката в трета килия, в която бил лежал и познавал. Според него освен трите отделни легла в килията имало разположени две масички, едната малка, другата по-голяма и три табуретки, които не можели да се разместват, защото били „заварени, бетонирани са в цимента“. Имало много малко място за разхождане, като „ако единият е прав, другите двама трябва да седят“. Арестантите държали храната и вещите си на земята, под леглата, до кошчето. Кошчето и масата за храна били едно до друго и там уринирали, като имало и случаи, когато някой яде, другият да уринира. В килиите било „пълна мизерия“, според свидетелят нито одеялата, нито дюшеците не били сменяни сигурно от преди 20 години.
Свидетелят сочи, че светлината в килията идвала от крушка, разположена отвън на външната страна на килията. Нямало пряка светлина. Имало коридорче и тогава прозорци, обаче нямало пряка светлина. На отвора в килията имало дебела метална решетка с малки светли отвори, през които можело да мине „само химикалка“, а слънчева светлина изобщо нямало. Пред въпросната метална решетка на вратата на килията отпред бил разположен коридор, на който на около метър и половина разстояние имало прозорец, който отваряли през лятото, но не и през зимата. В килиите нямало от къде да влезе свеж въздух, защото те нямали прозорци, откъдето да се проветрява. Имало вентилация, но според свидетеля „Тя изобщо никакъв свеж въздух не вкарва вътре … Издава само шум и нищо друго не върши“. Вентилацията била много стара и не можела да засмучи въздух вътре, като същото било положението и по време на процесния период.
Свидетелят обяснява също,
че стаята, в която ги водели „на каре“ била около 12 кв.м. най-много, като в
процесния период там ги водели по 5-6 човека за по петнадесет -двадесет минути
на ден. В онзи период в събота и неделя нямало „каре“, защото имало баня. В
стаята за „каре“ имало прозорци, обаче имало пак ламарина и нямало пряк достъп
до светлина.
Според свид.П. в ареста има общо две тоалетни, вътре в килиите нямало тоалетни, а старшините се държали доста грубо, когато арестантите поискали да ходят до тоалетна. „Вечерно време чукаш за тоалетна, не ти отварят. През деня отварят, но трябва да чакаш поне половин-един час. Даже два часа. Нощно време, когато чукаш за тоалетна, те идват и викат „Какво искаш? Сега ще чакаш. Има други хора преди тебе.“. И чакаш час - час и половина, понякога и два часа … Вечерно време се принуждавахме, раздаваха ни едни туби от по 10 л., или по 3 л. и в тях ходихме, а пък за по голяма нужда, ходихме в торбички … После на сутринта ги изхвърляме в коша“.
Свид.Д. от 1995 г. работи
в Следствения арест на гр.Хасково, където заема длъжност „командир на
отделение“. Той също описва условията в килии с номера 2 и 3, включително в
периода 2009-2010 година. Свидетелят заявява, че от този период и до сега не
били правени никакви ремонти и състоянието и към момента си било същото и не било
променяно. Пред килиите имало коридор, вратите на килиите били с решетка, а „на
метър и нещо пред тях са външните прозорци на фасадата на сградата“, като
прозорците били от външната страна на вратата спрямо килията, на самата килия
нямало прозорец. На вратата на килията имало капак „метър на метър“, от който
светлината от прозорците на коридора влизала в килиите, а освен това същите се
осветявали с луминисцентно осветление, разположено зад решетка извън
помещението. Проветрението на помещенията се извършвало общо за целия етаж,
имало тръби, насочени във всяка една килия, откъдето да се взима мръсния въздух,
но самата вентилационна инсталация не била почиствана и не била ефективна. През
лятото прозорците в коридора се сваляли, като оставали само на решетка и оттам
се извършвало проветряване.
Според свидетеля, задържаните имали достъп до санитарен възел минимум три пъти дневно и през останалото време при поискване, като след 20.00 часа също при поискване се отваряла килията, извеждало се задържаното лице и се водело до санитарния възел. Свид.Д. сочи, че приблизително до 1995 година било забранено въобще да се отваря килията в тъмната част на денонощието, но през процесния период 2009 - 2010 г. нямало такава забрана и при поискване от страна на арестантите, същите били извеждани нощно време до тоалетна. Твърди, че официално нямало нито наредба, нито вътрешна инструкция, или заповед, които да изискват да не се отварят нощно време вратите на килиите на арестантите в този период. Свидетелят дава показания, че е виждал в периода 2009 - 2010 година по килиите туби от минерална вода, които арестантите са ползвали за ходене по нужда. Спомня си, че е имало период, в който в събота и неделя нямало „каре“.
Въз основа на така установените обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството осъдителен иск е с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, съгласно която разпоредба Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Съгласно чл.205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, респективно за да е допустим искът, ответникът трябва да е юридическо лице, в чиято система бюджетно и организационно е включен органът или длъжностното лице, пряк причинител на увреждането. В случая исковете са предявени срещу надлежен ответник. Съгласно чл.12, ал.2, вр. ал.1 от ЗИНЗС, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода. Исковата претенция е за вреди, произтичащи от незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на ареста към Областна служба „Изпълнение на наказанията” в град Хасково, която, съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, е териториално подразделение на ГД „ИН”. Визираната дейност се явява административна по своя характер, доколкото осъществяваната от тези длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката, а обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Доколкото предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на ОС „ИН” Хасково, следва да се приеме, че са налице специфичните предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, обуславящи допустимостта на настоящия иск.
Материалноправните основания за възникване правото на обезщетение за ищеца, регламентирани в чл.4, във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са следните: на същия да е причинена имуществена или неимуществена вреда, вредата да е пряка и непосредствена последица от увреждането, а увреждането да е настъпило като резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност.
В пилотното решение от
27.01.2015 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург по
делото Нешков и други против България, ЕСПЧ, коментирайки практиката на
българските съдилища при разглеждането на исковете по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ сочи,
че те „са поискали да се установи дали ищците са успели да докажат, че
ответният орган е отговорен за незаконосъобразно действие или бездействие. При
преценка на този критерий, съдилищата са вземали предвид само специфичните
правила, предвидени в съответните закони или нормативни актове … Дори когато те
вземат предвид общите правила, като забраната за нечовешко и унизително
отношение по см. на чл.3 от Конвенцията (ЕКПЧ) … съдилищата … се отнасят към
тези правила просто като помощни средства при тълкуването на конкретни законови
или нормативни разпоредби, а не като към пълноправни норми, чието нарушение
само по себе си да доведе до установяване незаконосъобразност на поведението на
ответния орган.” В същото решение ЕСПЧ коментира, че разделянето на исковете, с
оглед на всеки отделен елемент от условията на задържането, би довело до там,
че ако „един аспект на тези условия не противоречи на дадено конкретно
национално правило, когато се разглежда изолирано”, обосновава у тези съдилища
„склонност да постановят, че условията са „законни”. По нататък в решението се
сочи, че „по отношение на средствата за обезщетяване във връзка с условията на
задържане, били те съдебни или административни, тежестта на доказване, наложена
на ищеца, следва да не бъде прекомерна. Макар и затворниците (задържаните) да
могат да бъдат задължени да посочат в самото начало достатъчно доказателства в
подкрепа на тяхното искане … след това опровержението на твърденията се пада в
тежест на властите. В допълнение, процесуалните правила за разглеждане на
искове за обезщетения трябва да съответстват на принципа на справедливостта,
уреден в чл.6, §1 от Конвенцията”. В същото решение ЕСПЧ сочи, че „когато
оплакването … е по силата на чл.3 от Конвенцията … съдът … трябва да направи
преглед на твърдените действия или бездействия, и дали съответното поведение е
прекомерно и е довело до нарушаване на този член съобразно принципите и
стандартите, установени от Съда (ЕСПЧ) в неговата практика … Ако … съдът … констатира,
било то по същество или изрично, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение на условията, при които въпросното лице е било задържано (в миналото
или към настоящия момент), то този … съд трябва да предостави подходяща компенсация
… Констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл.3 от
Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са причинили
неимуществени вреди на пострадалия човек.”
Същото се приема от ЕСПЧ и в решение от 10.02.2012 г. по делото на Шъханов срещу България, където се сочи, че разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода, като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Като съобрази приетото в
решенията на ЕСПЧ, вкл. и приетото в пилотно решение от 27.01.2015 г.,
настоящият съдебен състав намира, че за извършване на преценката относно ефекта
от евентуално установено неизпълнение на задълженията от страна на
затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца
неимуществени вреди, следва да отчете в съвкупност всички наведени от Б.
твърдения, независимо дали за всяко от тези твърдения за бездействия от страна
на администрацията на Следствения арест в град Хасково се установява или
доказва да е налице неспазване на някаква вътрешно правна регламентация. Съдът
следва да извърши глобално преценката си дали така визираните аспекти на
условията, при които е изтърпявана наложената мярка „задържане под стража”
водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС (Конвенцията),
която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми
на вътрешното право, ако последните му противоречат и установената практика на ЕСПЧ
по делата за нарушение на тази разпоредба.
Правното положение на лицата, задържани под стража по реда на НПК, се урежда със Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), в сила от 01.06.2009 г., както и от Правилника за прилагането му. Съгласно разпоредбите на чл.3 от ЗИНЗС (1) Осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение; (2) За изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1. всяко умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2. умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3. унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност; (3) За изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
В част втора „Изпълнение на наказанията“, Глава осма „Места за лишаване от свобода“ на ЗИНЗС е регламентирано изискването на чл.40, ал.2, т.1 поправителното въздействие върху затворниците да се осъществява чрез осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве и за уважаване на човешкото достойнство на осъдените. В чл.43, ал.2 до ал.4 от закона се уреждат материалните условия, на които трябва да отговарят местата за лишаване от свобода. Според тях (2) Всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица; (3) (в сила от 01.01.2019 г.) Минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м.; (4) Количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона. Тези разпоредби са доразвити в ППЗИНЗС, където в чл.20, ал.2 се установява, че в спалните помещения следва да се осигури пряк достъп на дневна светлина и проветряване и че количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определя в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Член 20, ал.3 от ППЗИНЗС гласи, че на лишените от свобода следва да се осигури постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Член 21, ал.1 гласи, че спалните помещения на лишените от свобода трябва да имат отделни легла за всяко лице и същите да са снабдени със спално бельо, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела. Съгласно чл.240 от ЗИНЗС, доколкото в част четвърта – „Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража“ не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража.
Цитираните вътрешноправни разпоредби, с които българският законодател установява законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода и в частност в следствените арести (с изключение на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС) са приложими за процесния период и валидно основание за извършване на преценка доколко тази законова гаранция реално намира проявление в конкретната битова среда на мястото, където ищецът изтърпява наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Съгласно разпоредбата на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Тази разпоредба е с отложено във времето действие и към момента на изтърпяване на наказанието на ищеца не е била в сила, но независимо от това следва да се има предвид, че приетият от българския законодател минимален стандарт при настаняване в обща килия от 4 кв.м. жилищна площ не съответства на този, възприет от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, който е 7 кв.м. („Стандарти на КПИ“ - КПИ/Инф/Е (2002) 1 - Обзор 2006, § 43 („The CPT Standards“ - CPT/Inf/E (2002) 1 - Rev. 2006, § 43)).
Въз основа на събраните по
делото доказателства съдът приема за частично установено твърдението на ищеца,
че през периода на задържането му в следствения арест не му е бил осигурен полагащия
се на всеки лишен от свобода минимум от жилищна площ.
Видно от представената писмена справка, през 172 дни от престоя му в ареста ищецът е бил настанен в килия с по още едно лице, при което жилищната площ за всяко от тях е изчислена на 5,8 кв.м., т.е. под стандартите от 7 кв.м. на задържан. През 141 дни от престоя на М.С.Б. в арест – Хасково, същият е държан в килия с още две лица, с по 3,86 кв.м. жилищна площ на лице, което е по-малко и от предвидения в българското законодателство стандарт от 4 кв.м. на лице. Следва да се отчете и обстоятелството, което се доказва от показанията на всички свидетели, че в така посочената в справката жилищна площ са включени и намиращите се в килията мебели – легла, две маси и три табуретки – трайно прикрепени към пода на килията. Безспорно при това положение действителното свободно пространство в килията, респ. чистата жилищна площ, не дава възможност на задържаното лице свободно да се движи в помещението, или придвижването му е изключително ограничено. Според Стандартите на КПИ, ако затворниците (арестантите) имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността се определя като толкова тежка, че сама по себе си следва да се определя като водеща до нарушение на чл.3 от Конвенцията, дори и без да се отчитат и независимо от другите фактори (решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. против България). Съдът приема, че през преобладаващата част от престоя си в арест – Хасково М.С.Б. е поставен в условия, при които реално той не разполага с минимум от 4 кв.м. жилищна площ, дори и когато е бил настанен само с още един задържан. При безспорната установеност на наличие на мебели в килията, дори и само да се отчетат размерите на разположените в нея три легла, то безспорно реалната жилищна площ за едно лице е под 3 кв.м. на човек, която площ вече се възприема като водеща до тежка пренаселеност и сама по себе си съставляваща нарушение на ЕКПЧОС. Тези условия на пребиваване на задържания Б. през заявения период безспорно са му причинили значителни затруднения и дискомфорт. Освен това според ЕСПЧ, дори и факторът „пренаселеност” сам по себе си да не е толкова тежък или сериозен, че да се определя като водещ до нарушение на чл.3 от Конвенцията, той все пак може да обоснове извод за такова нарушение, ако се комбинира с някои от другите наведени аспекти на условията на задържане – например лоши санитарно-битови условия (така в пилотното решение от 27.01.2015 г.).
Като взе предвид показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът приема за безспорно доказано и твърдението на ищеца Б. в насока липсата на възможност да ползва санитарен възел по всяко време на денонощието. Съдът възприема като достоверни показанията на свидетелите Д. и П., които са пребивавали в Следствения арест в гр.Хасково многократно, включително по време на процесния период и са били поставени в идентични условия, като на тези на ищеца. Техните показания по делото изцяло потвърждават твърдението, че Б. по време на престоя си в ареста е принуден, като другите задържани, да удовлетворява физиологичните си нужди в бутилки и найлонови торбички и то в самото арестантско помещение, когато това е извън регламентираните три пъти на ден. Като се отчита обстоятелството, че по време на престоя си Б. е настанен в килия и с други задържани лица, то безспорно това е изпълнявано в присъствието на тези лица. Тези показания не се опровергават, а се подкрепят и от показанията на разпитания по искане на ответника командир на отделение в ареста – свид.Д., който не отрича да е виждал в периода 2009 - 2010 година по килиите туби от минерална вода, които арестантите използвали за ходене по нужда.
Многократно в своята практика ЕСПЧ приема, че достъп до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на задържаните лица за лично достойнство. Така в пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. против България се сочи, че „хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения”. В решението по делото Йовчев против България СПЧ в §134 съдът сочи, че „подлагането на задържано лице на срама да се облекчава в кофа в присъствието на неговите съкилийници, както и да присъства, когато същата кофа е използвана от тях … не може да бъде възприето като необходимост, освен в особени ситуации, когато разрешаване ползването на санитарни помещения би предизвикало конкретни и сериозни рискове за сигурността”. Такива рискове обаче не се сочат от ответната страна, които съдът да приеме като основания за ограничаването на посещенията на тоалетната от страна на задържаните в ареста по време на обсъждания период. ЕСПЧ дори приема в Решението по Делото Малечков от 2007 година, че „във всеки случай и въпреки че е бил настанен сам в килията, подлагането на едно задържано лице на неудобството да трябва да се облекчава в кофа, не може да се счита за допустимо”, т.е. дори и в периода, в които Б. е настанен сам в килията, обстоятелството, че е бил лишаван от достъп до санитарно помещение по всяко време на денонощието, също се възприема като недопустимо и водещо до нарушение на правилото на чл.3 от Конвенцията.
Показанията на разпитаните по делото свидетели потвърждават и следващото оплакване на ищеца, че е имало случаи, в които е бил лишен от минималния едночасов престой на открито. От същите се доказва, че не през всички дни от задържането на Б. в ареста му е осигуряван престой на открито минимум един час, в нарушение на приетите и действащи вътрешни регламенти в тази насока (чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС). Установяват се дни, в които престоят е под един час, както и дни – събота и неделя, в които не е осигуряван престой на открито. Отделно от това се установява от представена от ответника нарочна справка, че престоят „на открито“ всъщност се извършва в оборудвано за целта помещение, с размери 14.5 кв.м. с два прозореца. Предвид писмената справка и свидетелските показания, съдът приема за еднозначно и безспорно установено, че в следствения арест в гр.Хасково в процесния период не е съществувало място, нито е имало изградено помещение за изпълнение на задължението за осигуряване на престой на открито. Използваното за целта място представлява помещение (стая), намираща се вътре в сградата, която макар да разполага с прозорци, не е подходяща за обслужване на търсения ефект. Според ЕСПЧ особено значение следва да се отдаде на това дали са налице възможности за упражнения на открито, каква е продължителността на тази възможност и условията, при които лишените ги правят. Според стандартите на КПИ на задържаните без изключение следва да се позволява най-малко един час упражнения на открито и то за предпочитане, като част от една по-обща програма от дейности извън килията. Същите стандарти установяват, че за упражненията на открито трябва да има осигурено достатъчно пространство, като се приема, че кратката продължителност на упражненията на открито могат да са фактор, който да повлиява положението на лицето.
Ето защо
следва да се приеме за доказано, че реално Б. е лишен не само от правото си на
престой минимум един час на открито, но и
дори когато е „престоявал” на открито, то това е извършвано в такова
място, където целта на престоя на отрито не може да се постигне. На ищеца
формално е било предоставяно правото на престой, който не може да се определи
като такъв „на открито”, каквото де юре е изискването. Ето защо следва да се
обоснове извод, че задържаното лице не е имало условия за реално и
пълноценно упражняване на
правото на престой на открито минимум един час на ден.
По отношение на битовите
условия в килиите, в които пребивава по време на престоя в ареста, ищецът
твърди, че те били изключително нехигиенични, като конкретното му оплакване е
от липсата на пряка слънчева светлина в килиите.
Видно от представената по
делото справка, килии с номера 2 и 3 разполагат с метална решетка, монтирана на
вратата на помещението, която е на отстояние 1 метър от отваряем прозорец на
южната стена на ареста, което осигурява достъп на дневна светлина и свеж въздух
в килията. И тримата разпитани пред съда свидетели установяват, че в килиите
реално няма възможност за достъп на пряка слънчева светлина и достъп на свеж
въздух. Така св.Д. сочи, че във втора килия, където и той е пребивавал, нямало
пряка слънчева светлина, на вратата имало капандура с голяма решетка, която
капандура се повдигала за отваряне през деня и затваряне вечерта. От тази
капандура се виждал коридора и прозореца отсреща. Осветлението на килията се
извършвало от една крушка извън килията. Свид.П. описва обстановката в трета
килия, в която бил лежал и познавал, като сочи, че светлината в килията идвала
от крушка, разположена от външната страна на килията. Нямало пряка светлина.
Имало коридорче и тогава прозорци, обаче нямало пряка светлина. На отвора в
килията имало дебела метална решетка с малки светли отвори, през които можело
да мине само химикалка, а слънчева светлина изобщо нямало. Пред въпросната
метална решетка на вратата на килията отпред бил разположен коридор, на който
на около метър и половина разстояние имало прозорец, който отваряли през
лятото, но не и през зимата. В килиите нямало от къде да влезе свеж въздух,
защото те нямали прозорци, откъдето да се проветрява. Имало вентилация, но
според свидетеля тя била много стара и реално не работела. Свид.Д. също описва
условията в килии с номера 2 и 3, включително в периода 2009-2010 година.
Свидетелят заявява, че пред килиите имало разположен коридор, вратите на
килиите били с решетка, а „на метър и нещо пред тях са външните прозорци на
фасадата на сградата“, като прозорците били от външната страна на вратата
спрямо килията, на самата килия нямало прозорец. На вратата на килията имало
капак „метър на метър“, от който светлината от прозорците на коридора влизала в
килиите, а освен това същите се осветявали с луминисцентно осветление,
разположено зад решетка извън помещението. Проветрението на помещенията се
извършвало общо за целия етаж, имало тръби, насочени във всяка една килия,
откъдето да се взима мръсния въздух, но самата инсталация не била почиствана и
не била ефективна.
Като се отчетат тези обстоятелства, както и това, че килиите, в които Б. пребивава при престоя си в ареста в гр.Хасково, нямат прозорец, от който в помещението директно да има достъп до слънчева светлина, то следва извода, че при престоя на ищеца в ареста на същия реално не е осигуряван адекватен достъп на слънчева светлина, съответно на свеж въздух.
Така установените
неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в град Хасково в своята
съвкупност са безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на
рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и
е цитираната тук практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл.3 от Конвенцията. Ето
защо и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на
конкретните условия, при които е поставян и е пребивавал Б. в ареста през
заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически
и емоционален дискомфорт, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката
за неотклонение „задържане
под стража“, макар и
без да има доказано конкретно увреждане на здравето.
Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти,
следва да се приеме, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията, което дава
основание да се изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които
се явяват следствие на
незаконосъобразните
бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата,
доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва
разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от
вътрешното си право. В пилотното решение от 27.01.2015 г. по делото Нешков и
др. против България ЕСПЧ дори приема, че „съгласно практиката на Съда, всяко
отношение, което не отговаря на изискванията на чл.3 от Конвенцията, трябва да
се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице”. Доказаните в
настоящото производство като съвкупност наведени от ищеца условия на средата,
при които той е задържан, водят до извод, че през този период за него са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание,
присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по чл.3 от
Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ. Налице са
законоустановените елементи
от фактическия състав за
ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред –
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ,
поради което съдът приема,
че предявеният от М.С.Б. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е доказан по основание.
Ищецът претендира сумата 40 000 лева като обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Според практиката на
ЕСПЧ, при
претендиране на обезщетението за репариране на неимуществените вреди съдът следва да
съобрази размера на обезщетението,
като отчита характера на
деянието, извършено
от служителите на администрацията на ареста, характера на
увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания, и периода на престой на ищеца в ареста,
т.е. интензитета и продължителността на действие на нечовешките или унизителни
условия върху засегнатото лице. Така в §299 от пилотното решение от 27.01.2015 г.
на ЕСПЧ по делото Нешков и другите ЕСПЧ сочи, че „размерът на времето,
изтърпяно от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за оценка на
претърпените вреди”.
Б. престоява в ареста реално
344 дни и като отчита спецификата на неговия случай, настоящият съдебен състав
намира, че на ищеца за целия претендиран период се
следва обезщетение в размер на 3 500
лева, като в останалата
част до пълно предявения размер от 40 000
лева искът следва да бъде
отхвърлен.
С оглед изхода на делото и предвид разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, представляващи внесена държавна такса – 10 лева и изплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат – 1000 лева, които съобразно уважената част от иска възлизат на 115 лева, платими от ответника.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София, бул.„Н.Столетов“ №21, да заплати на М.С.Б., ЕГН **********, с адрес Затворническо общежитие с.Ч. г., община Чирпан, сумата от 3 500 (три хиляди и петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 27.11.2009 г. до 22.11.2010 г. неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Следствения арест в гр.Хасково, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 20.11.2015 г. до окончателното й изплащане.
ОТВЪРЛЯ като неоснователен иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ на М.С.Б. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София в останалата му част до пълния претендиран размер от 40 000 лева.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София да заплати на М.С.Б. разноски по делото в размер на 115 (сто и петнадесет) лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: