Решение по дело №495/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл., във връзка с § 8 от АПК.

Образувано е по жалба на А. К. Г. чрез адв. Х. Я. срещу мълчалив отказ на кмета на община Варна по негово заявление рег. № АУ018929ВН/21.02.2024 година, с което е поискана заверка на молба-декларация във връзка с обстоятелствена проверка относно поземлен имот с [идентификатор] с площ от 1954 кв.м, находящ се в гр.Варна, район „Аспарухово“, местност „Боровец-юг“.

В жалбата се правят оплаквания, че мълчаливият отказ е неправилен. Жалбоподателят смята, че кметът на общината е упражнил превратно властта си като е встъпил в правомощията, които има нотариуса в дадено нотариално производство. Сочи се, че е извън компетентността на кмета на община Варна да преценява наличието или отсъствието на предпоставките за придобиване по давност на имот. Позовавайки се на практика, обективирана в решения на административни съдилища и на Върховния административен съд се иска отмяна на мълчаливия отказ, както и задължаване на административния орган да извърши поисканата административна услуга. Отправено е искане за присъждане на сторените по делото разноски.

В съдебното заседание на осми май 2024г., пълномощника на жалбоподателя адв. Якимов допълва, че възражението на ответника относно размера на адвокатското възнаграждение следва да бъде оставено без уважение, тъй като ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото.

Ответникът – кметът на община Варна чрез юрисконсулт Т. в заявление с.д. № 3791/15.03.2024г. намира жалбата за преждевременно подадена, като изтъква, че срокът за изпълнение на административната поръчка е 30 дневен и е бил до 21 март 2024г., т.е. към датата на подаване на жалбата все още не е бил изтекъл.

В молба с.д. № 6550/08.05.2024г. ответникът чрез юрисконсулт Т. е оспорил жалбата като неоснователна и е поискал намаляване на адвокатското възнаграждение предвид правната и фактическа сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/22.

Заверката на молба-декларация за обстоятелствена проверка пред нотариус представлява административна услуга. Според § 2 т.2 б."в" от ДР на Закона за администрацията, административна услуга е извършването на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице. Отказът за нейното извършване е приравнен на отказ за издаването на индивидуален административен акт, според чл.21 ал.3 от АПК във връзка с §8 от ПЗР на АПК.

Съгласно чл.57 ал.2 от АПК, административният акт по чл.21 ал.3 от АПК се издава не по-късно от 7 дни от датата на започване на производството и според чл.25 ал.1 от АПК - това е датата на постъпване на искането в компетентния орган. В разглеждания случай, заявлението на А. Г. е постъпило в община Варна на 21 февруари 2024г., от когато е започнал да тече 7-дневния срок за изпълнение на административната услуга от страна на ответника.

За извършване на обстоятелствена проверка пред нотариус са необходими две заверки: едната е от кмета на общината (по местонахождението на имота) с отбелязване дали за имота има издаден акт за общинска собственост или не, а другата е от областния управител на областта по местонахождението на имота, дали за него има издаден акт за държавна собственост.

В тази връзка, запитването от главния експерт ЗЗЗК в дирекция "ОСИСД" при община Варна до началник отдел "Общинска собственост" в дирекция "ОСИСД" при община Варна и запитването от директора на дирекция "ОСИСД" при община Варна до директора на дирекция "ИАО" при община Варна не представлява даване на възможност на други граждани или организации да се защитят, защото и двете дирекции са в административната структура на община Варна и не представляват "трето лице" по смисъла на чл.57 ал.5 от АПК.

Запитването на директора на дирекция "ОСИСД" при община Варна до началника на Общинска служба по земеделие също не представлява даване на възможност на други граждани или организации да се защитят по чл.57 ал.5 от АПК, тъй като решението на ОСЗ възстановява или отказва да възстанови правото на собственост върху земеделската земя в полза на определени лица в стари реални граници, както и признаване или отказ за признаване на правото на възстановяване на собствеността в случай, че при признаване правото на възстановяване на собствеността реституцията не е приключила, необходимо е и второ решение на ОСЗ за възстановяване в стари реални граници или с план за земеразделяне, респ. за териториите по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ е необходима заповед на кмета по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ. За съда и за кмета на община Варна е служебно известно, че селищно образование "Боровец-юг" е територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и процедурата по възстановяване или отказ за възстановяване на правото на собственост след постановено решение на Общинската служба по земеделие гр.Варна приключва със заповед на кмета на община Варна по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ. В случай, че е било налице съдебно производство по чл. 14 ал.4 от ЗСПЗЗ, тогава съдебното решение или съответно нотариалния акт ще бъдат вписани в Службата по вписвания гр.Варна и тази проверка ще бъде извършена служебно от самия нотариус.

Следователно, не е било налице основание п о чл.57 ал.5 от АПК за удължаване на срока за произнасяне от страна на кмета на община Варна по заявление вх.№ АУ018929ВН/21.02.2024г. от А. К. Г. чрез адв. Якимов. Освен това, правилата за извършване на административни услуги, публикувани на сайта на община Варна не трябва да противоречат на закона. В случая, те противоречат на АПК - чл.57 ал.2 от АПК, поради което съдът не е длъжен да се съобрази с тях, като единствено трябва да се позова на законовата норма.

С оглед на гореизложеното, жалбата е подадена в срок от лице, притежаващо правен интерес от оспорване, срещу подлежащ на обжалване по съдебен ред пред Административен съд – Варна административен акт, поради което е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.

Съдът като взе предвид доводите, изложени в жалбата и като прецени поотделно и в съвкупност събраните доказателства стигна до следните фактически изводи:

В община Варна е постъпило заявление с рег. № АУ018929ВН от 21.02.2024 г. от А. К. Г. чрез адв. Х. Я. за заверка на молба-декларация във връзка с обстоятелствена проверка относно имот с [идентификатор] с площ от 1954 кв.м, находящ се в гр.Варна, район „Аспарухово“, местност „Боровец-юг“. Няма спор между страните, че заявителят е заплатил изискуемата такса от 180 лева по сметка на община Варна за извършване на заявената административна услуга.

От приложената скица № 15-51417/19.01.2024г. на Службата по геодезия, картография и кадастър гр.Варна към преписката става ясно, че за процесния имот няма съставен акт за общинска собственост преди датата на заявлението и същия е с неидентифициран собственик. Същото обстоятелство се удостоверява и с извадката от регистъра към кадастралния план, предхождащ одобряването на кадастралната карта, от извадката от регистъра към плана на новообразуваните имоти и от извадката към комбинирания план между ползватели и собственици, в които [имот номер] с площ от 1954 кв.м е с неидентифициран собственик. Представено е удостоверение с рег.№ МД-Т24001674ВН/19.02.2024г. от директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна, в което е указано, че имот с [идентификатор] с площ от 1954 кв.м, находящ се в гр.Варна, район „Аспарухово“, местност „Боровец-юг“ е бил деклариран от А. Г. с декларация № **********/02.01.2024г. и към 14.02.2024г. по партидата на имота няма неизплатени изискуеми задължения към община Варна.

Заверката на молбата-декларация е във връзка с нотариално производство по обстоятелствена проверка относно правото на собственост върху посочения имот, придобито по давностно владение.

При така установената фактическа обстановка, съдът извежда следния правен извод:

Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 от АПК на задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, и при неговото бездействие. С него той едностранно прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са търсеният правен резултат.

Според § 2, т. 2, б. "в" ДР на Закона за администрацията, административна услуга е извършването на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице. Отказът от извършването  е приравнен на отказ от издаването на индивидуален административен акт, според чл. 21, ал. 3 АПК във връзка с § 8 ПЗР. По делото са приложени доказателства, които сочат на законен интерес за жалбоподателя от исканата административна услуга - заверка на молбата-декларация, която да им послужи в охранителното производство по реда на чл. 587 ГПК, извършвано от нотариус.

В рамките на производство по заверка на молба-декларация административният орган няма правомощия да преценява дали заявителят е собственик на имота, нито има право да препятства посредством неизвършването на услугата снабдяването на заявителя с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Исканата административна услуга е по повод бъдещо производство по чл.587 от ГПК за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, във връзка с чл. 79 от ЗС, с цел установяване на изискуемите предпоставки, сред които и тази, че придобиването на имота по давност не е забранено, съгласно чл. 86 от ЗС. Компетентен да извърши проверка относно правото на собственост на жалбоподателя е само и единствено нотариусът. Именно необходимостта в охранителното производство да се представи документ, че имотът, за който жалбоподателя иска да се снабди с нотариален акт, не е общинска собственост, обуславя интереса от извършваната услуга. Макар, че по делото няма доказателства и ответникът не сочи данни процесният имот, посочен в заявлението на жалбоподателя да е общинска собственост, наличието на акт за общинска собственост не би могло да се разглежда като абсолютна пречка за извършване на услугата. По силата на чл. 5 от Закона за общинската собственост, актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което, аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК, на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Тоест, простото възпроизвеждане в акта за общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която имотът е станал общински, не е в състояние да обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите в хода на исково производство. Още по-малка би била доказателствената стойност на акт за общинска собственост съставен след подаване на заявление от гражданин за заверка на молба-декларация.

Извън компетентността на административния орган е да преценява наличието или отсъствието на предпоставките за придобиване по давност на имотът, за който се иска заверката на молба-декларация. В нея само се отбелязва има ли съставен акт за общинска собственост, какъв е видът на собствеността и евентуално - какви са данните за собствеността по имотния регистър. Извън предмета на настоящото дело е дали имотът е бил предмет на отчуждително производство, реализирано ли е отчуждаването и извършено ли е възстановяване по ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др.

Няма никаква пречка за общинската администрация да впише в молбата-декларация всички данни, с които разполага за имотите, включително и акта за общинска собственост, ако има такъв, а нотариусът следва да прецени, дали жалбоподателят е придобил правото на собственост чрез давностно владение върху сочения от него имот. В производството касаещо заверка на молба-декларация административния орган не може да преценява дали заявителят може или не да придобие правото на собственост върху даден имот.

В допълнение следва да се посочи, че административното производство за извършване на административна услуга по заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка няма заинтересувани лица, поради което неправилно административният орган е забавил произнасянето си, за да уведоми останалите лица, които евентуално биха имали собственически претенции върху имота.

Варненският административен съд, ХІХ състав въз основа на приетите за установени факти и след служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168 ал.1 от АПК на всички основания по чл.146 от АПК установява следното:

Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. Налице е незаконосъобразен мълчалив отказ на кмета на община Варна, формиран по заявление рег. № АУ018929ВН от 21.02.2022г. от А. К. Г., който трябва да бъде отменен.

С оглед естеството на оспорения акт, преписката следва да се върне на административния орган за произнасяне, като се съобрази с мотивите на настоящото решение. Административният орган следва да бъде задължен, съгласно чл. 174 от АПК, да се произнесе в срок до 7 дни от влизане на решението в сила, съобразно чл. 57, ал. 2 от АПК.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски, които възлизат на 1260 лева, съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК, от които 1250 лева за адвокатски хонорар, платен във връзка с приложения договор за правна защита и съдействие и 10 лева държавна такса.

По отношение на възражението на ответника за намаляване на адвокатското възнаграждение предвид решението на СЕС по дело С-438/22, настоящият съд изразява следното становище:

На първо място, следва да се има предвид съображенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) в т. 25 и т.26 от цитираното решение, а именно: „Съдът оставя на националния съд да прецени дали са допустими минимални прагове за цена на услуги, определени от орган на сдружение на предприятия, които предоставят тази услуга и имат антиконкурентен интерес, т.е. да формулира изключения от принципната забрана по член 101 ДФЕС.“. Както и: „В това отношение следва да се припомни, че в рамките на производство по член 267 ДФЕС, основаващо се на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, ролята на последния се свежда до тълкуването на разпоредбите от правото на Съюза, във връзка с които е отправено запитването, в случая член 101, параграф 1 ДФЕС. Затова не Съдът, а запитващата юрисдикция следва да прецени в крайна сметка дали с оглед на всички релевантни обстоятелства, характеризиращи случая, разглеждан в главното производство, както и на икономическия и правен контекст, в който той се вписва, разглежданото споразумение има за своя цел ограничаването на конкуренцията (решения от 18 ноември 2021 г., Visma Enterprise, C306/20, EU:C:2021:935, т. 51 и цитираната съдебна практика, и от 29 юни 2023 г., Super Bock Bebidas, C211/22, EU:C:2023:529, т. 28).“.

На второ място, както е посочил СЕС в т.27 от решението по дело С.438/22, „Когато се произнася по преюдициално запитване обаче, Съдът може, въз основа на материалите по преписката, с която разполага, да даде пояснения, които да насочат запитващата юрисдикция при тълкуването и да  помогнат да разреши спора (решение от 18 ноември 2021 г., Visma Enterprise, C306/20, EU:C:2021:935, т. 52 и цитираната съдебна практика, и от 29 юни 2023 г., Super Bock Bebidas, C211/22, EU:C:2023:529, т. 29).“.

Разясненията на СЕС в т.29 от решението, сочат, че „дори поведение на предприятие, което води до ограничаване на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, каквото е хоризонталното определяне на задължителни минимални тарифи, може да избегне забраната, установена в тази разпоредба, евентуално във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато ограничаващият конкуренцията резултат, който произтича от него, е присъщ на преследването на легитимни цели.“.

СЕС допълва аргументите си в т.30 от решението: „Несъмнено от постоянната практика следва, че не всяко споразумение между предприятия или решение на сдружение на предприятия, което ограничава свободата на действие на предприятията, страни по това споразумение, или обвързани от спазването на това решение, попада непременно в обхвата на забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Всъщност анализът на икономическия и правния контекст, в който се вписват някои от тези споразумения и решения, може да доведе до констатацията, първо, че те са обосновани от преследването на една или повече легитимни цели от общ интерес, които сами по себе си нямат антиконкурентен характер, второ, че конкретните средства, които се използват за постигането на тези цели, са действително необходими за постигането им, и трето, че дори да се окаже, че тези средства имат за присъщ резултат ограничаването или нарушаването, поне потенциално, на конкуренцията, този присъщ резултат не надхвърля необходимото, по-специално като премахва всякаква конкуренция (решение от 21 декември 2023 г., European Superleague Company, C333/21, EU:C:2023:1011, т. 183).“.

Предвид изложеното, СЕС в т.39 от решението си е казал достатъчно ясно, че в правомощията на националния съд е да установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС.

Следователно, националният съд може да не приложи минималните размери за адвокатски възнаграждения по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, само ако установи, че присъждането на поискания размер на адвокатски хонорар ограничава конкуренцията. Ако обаче, присъждането на поискания размер на адвокатско възнаграждение е в минимален и над минимален размер по цитираната наредба е необходимо средство за постигането на легитимна цел от общ интерес, и самата цел няма антиконкурентен характер, тогава съдът следва да приеме, че наредбата е приложима и съвместима с чл.101 §1 от ДФЕС във връзка с чл.4 §3 от ДЕС.

В разглеждания случай, изобщо не може да се говори за конкуренция между договорен адвокатски хонорар на жалбоподателя с неговия адвокат и разноски, които би могла да получи община Варна, ако решението е в нейна полза. Това е така, защото съгласно чл.143 ал.3 от АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът (административният орган) има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Наредбата за заплащането на правната помощ, приета въз основа на чл.37 от Закона за правната помощ не създава условия за конкуренция между юрисконсултските възнаграждения, които се следват на процесуалните представители на държавните и общински администрации и заплащането на адвокатски услуги въз основа на сключени договори за правна защита и съдействие между гражданите и техните пълномощници. При липса на конкуренция, легитимната цел, която се преследва от Наредба №1/09.07.2004г. е: „осигуряването на качествени правни услуги за обществото. Тя счита, че въвеждането на минимален размер на възнаграждението може да преследва тази цел и да бъде пропорционално, когато то гарантира на адвоката достатъчен доход, който да му позволи да живее достойно, да предоставя качествени услуги и да се усъвършенства.“ (т.16 от решението на СЕС по дело С-438/22). Не е налице ограничаване на конкуренцията между адвокат Якимов, който е самоосигуряващо се лица с частна адвокатска практика и юрисконсулта, представляващ община Варна, който е държавен служител, назначен на заплата в общинската администрация. Липсата на ограничаващ конкуренцията резултат не задължава съда да присъди адвокатско възнаграждение под минимума от 1000 лева по чл.8 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г.

По аргумент за обратното, изхождащ от чл.78 ал.2 от ГПК, когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, тогава надхвърлянето с 250 лева над минималния размер на адвокатското възнаграждение от 1000 лева по чл.8 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. не би могло да се приеме за прекомерно с оглед на преследваната законова цел да се гарантира на адвоката достатъчен доход, който да му позволи да живее достойно, да предоставя качествени услуги и да се усъвършенства. Постигането на тази легитимна цел, която няма антиконкурентен характер не може да се противопостави на ниската правна и фактическа сложност на делото, тъй като ответникът е напълно наясно с трайната и непротиворечиви съдебна практика по този вид дела.

В обобщение, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждения на адв. Якимов и не намира за необходимо да го намали.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, чл. 173, ал. 2 от АПК и чл. 174 от АПК във връзка с § 8 от ПЗР на АПК, както и на основание чл.143 ал.1 от АПК съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ мълчалив отказ на кмета на община Варна, формиран по заявление за извършване на административна услуга с рег. № АУ018929ВН от 21.02.2022г. от А. К. Г..

ВРЪЩА делото като преписка на кмета на община Варна за произнасяне по заявление за извършване на административна услуга с рег. № АУ018929ВН от 21.02.2022г. от А. К. Г. в срок до 7 дни от влизане на решението в сила, съобразно задължителните указания на съда по тълкуването и прилагането на закона, дадени с мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Община Варна да заплати на А. К. Г. с [ЕГН] съдебни разноски в размер на 1260 (хиляда двеста и шестдесет) лева.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.