Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София,
10.05.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми май, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева Мл. съдия Ива Нешева
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева
гр.дело № 4676 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение от 29.12.2018 г. по гр.д. № 6100/2016 г. на СРС, 37 състав, в частта, с която е признато за
установено по предявени от „Ф.И.“ ЕАД срещу Я.Б.Г. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК положителни установителни искове, че Я.Б.Г. дължи на „Ф.И.“ ЕАД следните
суми: 1/ сумата от 3678,05 лв. – главница по Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS-01327688/19.01.2009
г.,
ведно със законната лихва за периода от 20.05.2015 г. до изплащане на вземането
и 2/ сумата от 1805,30 лв. – лихва за забава за периода от 20.05.2012 г. до
23.04.2015 г.
Решението
се обжалва от ответника Я.Б.Г..
Въззивникът поддържа
доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част, като
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон , както и доводи за
необоснованост. Възразява , че първоинстанционният съд неправилно е приел
за доказано настъпилото прехвърляне на
вземания по сключения между него и „Д.Ф.И.“ АД договор за потребителски паричен
кредит. Въззивникът намира за неправилен
извода на първата инстанция, с който е прието, че той е бил надлежно уведомен
за извършената цесия, като възразява, че представеното известие за доставяне не
удостоверява това обстоятелство, тъй като не е доказано, че именно той е автор
на положения подпис в документа. Поддържа, че неправилно е приложен и
институтът на погасителната давност, като сочи, че началният момент, от който
следва да се изчислява давностният срок е настъпването на сочената в исковата
молба предсрочната изискуемост на задълженията по договора – 31.05.2010 г. С
изложените доводи въззивникът мотивира искането си за отмяна на решението в
обжалваната част и постановяването на друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени в цялост.
Въззиваемата страна
„Ф.И.“ ЕАД, оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване
на атакуваното решение, с присъждане на разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата
е подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ГПК и е процесуално
допустима.
При
извършената от съда проверка по реда на чл. 269, предл.1 от ГПК, настоящият
съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето
защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на
чл. 269, предл.2 от ГПК.
Съдът
е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 99, ал. 1
от ЗЗД , вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - за сумата от 3 678,05 лв.,
претендирана като неиздължена главница по Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS-01327688/19.01.2009
г.,
ведно със законната лихва от 20.05.2015 г. до окончателното изплащане на
вземането, чл.99, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК, вр. с чл.240,ал.2 от ЗЗД и
чл.79,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 1 680,21 лв.– възнаградителна лихва и с правно
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата в размер на 1 805,30 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.05.2010 г.
до 23.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 13.10.2015 г. по ч.гр.д. № 27393/2015 г. на
СРС, 37 с-в.
С
обжалваното решение са уважени претенциите за главница в размер на 3678,05 лв.
и законна лихва върху нея за периода от 20.05.2012 г. до 23.04.2015 г. в размер
на 1 805,30лв. и са отхвърлени тези за възнаградителна лихва в размер на
1680,21 лв. за периода от 30.04.2010 г. до 30.01.2012 г. и за законната лихва
за периода от 31.05.2010 г. до 19.05.2012 г., като погасени по давност.
Решението в отхвърлителната му част е влязло в сила като необжалвано.
Между
страните по делото в рамките на въззивното производство, с оглед заявени с
жалбата доводи и тези, развити в отговора на жалбата, няма спор по фактите, а
те се установяват и от събраните по делото писмени доказателства, а именно:
процесните вземания за главница и законна лихва произтичат от сключен между ответника
и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, договор за потребителски паричен кредит № PLUS-01327688/19.01.2009 г.,
обективиращ погасителен план, с краен падеж 30.01.2012 г. Вземанията по този
договор са прехвърлени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на ищеца „Ф.И.“ ЕАД
с договор за цесия от 08.07.2014 г. По делото е представено пълномощно, с което
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е упълномощило „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжниците
по прехвърлените вземания за настъпилата цесия.
От неоспореното заключение на ССЕ се
установява, че ответникът има следните задължения по договора за кредит:
3678,05 лв. – главница; 1455,51 лв. – договорна лихва; 224,70 лв. – застраховка
и 1805,30 лв. – законна лихва от 31.05.2010 г. до 23.04.2015 г.
По
отношение на спорните вземания за главница и законна лихва, чията дължимост е
призната с първоинстанционното решение- предмет на настоящият инстанционен
контрол, недължимостта им е обоснована от ответника с нередовно съобщаване на
цесията и поддържаното и във въззивното производство своевременно заявено с
отговора на ИМ възражение за погасителна давност. Настоящият съдебен състав
намира и двете възражения за неоснователни.
По
първия спорен въпрос- съобщен ли е на ответника, съгласно изискването на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД, договорът за цесия от 08.07.2014 г., с който процесното
вземане е прехвърлено от първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД на ищеца „Ф.И.“ ЕАД, настоящият
съдебен състав приема, че ответникът е надлежно уведомен за цедирането на
процесното вземане за главница. Връчването на съобщението за сключения договор
за цесия от цедента - на длъжника, съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, има за цел длъжникът да бъде известен за кредитора, на който следва да
изпълни надлежно и съответно - да бъде предотвратено изпълнението на лице,
което не е титуляр на вземането. Ето защо и с цел гарантиране на сигурността на
длъжника да изпълни именно на овластения кредитор по смисъла на чл. 75, ал. 1
от ЗЗД, нормата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД изисква уведомяването за сключения
договор за цесия да бъде извършено от предишния кредитор-цедент. Няма пречка
обаче, цесионерът да бъде упълномощен от цедента за извършването на тези
действия. Настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай от събраните
по делото доказателства се установява изпълнението на изискването на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД. Следва да бъдат напълно споделени изводите на СРС, с които е
прието, че уведомяването на ответника - длъжник за цедирането на вземанията
срещу него са му надлежно съобщени на 20.02.2015 г. Уведомлението e извършено чрез пълномощник, който в
случая съвпада с цесионера „Ф.И.“ ЕАД, съгласно представеното по делото изрично
пълномощно за извършване на това правно действие, представено на л. 8 от делото
на СРС. Съдът намира за неоснователни, изложените от въззивника доводи, че
подписът върху представената по делото обратна разписка не е положен от него. Авторството
на подписа и в този смисъл, уведомяването по реда на чл. 99, ал. 3 от ГПК, се
установява от заключението на заключението на вещото лице по назначената по
делото съдебно-почеркова експертиза, ценено в съвкупност с изявлението на
ответника в подаденото по реда на чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу
заповедта за изпълнение, че е получил писмо от „Ф.И.“ ЕАД във връзка с
настъпилата цесия, което не можел да счита за официално уведомление, доколкото
не изхождало от кредитора му, което изявление представлява признание за
неизгоден за него факт. Независимо от гореизложеното, следва да бъде посочено,
че дори да се приеме, че на ответника не е било съобщено за цесията преди предявяването
на иска, то следва да се счете че това е станало в хода на процеса. Както бе
посочено, ищецът - цесионер е изрично упълномощен да извърши уведомяването по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Предвид съдържащите се в подадената от него искова молба данни
за сключване на договора за цесия, както и прилагането на препис него по
делото, следва да се приеме, че с получаването на преписа от исковата молба
ответникът е уведомен за цедирането на вземанията срещу него, като това
обстоятелство следва да бъде зачетено на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. . В този смисъл е и константната
съдебна практика- постановените по реда на чл.290 от ГПК : Решение № 78 от
09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 109 от
13.07.2016г. по т.д.№ 1050/2015г. на І ТО на ВКС. И на последно място следва да
се посочи, че ответникът –длъжник може да възразява успешно
за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди и доказва, че до
момента на уведомяването е изпълнил
задължението на предишния кредитор или на овластено от този кредитор лице по
смисъла на чл.75,ал.1 от ЗЗД. В
конкретния случай такова възражение от
страна на ответника не е заявено.
Съдът
намира за неоснователно и второто възражение на ответника- за погасяване на
вземането на ищеца за главницата по давност. На първо място следва да се
посочи, че действително в
обстоятелствената част на исковата молба е налице противоречие относно момента
на изискуемостта на вземането за
главницата, като едновременно тя е обоснована с твърдяния факт за настъпила
предсрочна изискуемост, а от друга страна-ищецът изрично се позовава и на
настъпил краен падеж за издлъжаване на кредита преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК. Тази нередовност на обстоятелствената част на
исковата молба е констатирана от въззивната инстанция по реда на чл. 129, ал.
4, вр. с, ал. 2 от ГПК и е отстранена с молба- уточнение от 20.08.2019 г. на
въззиваемия- ищец, в която е посочено, че изискуемостта се основава на
настъпването на крайния падеж на договора – 30.01.2012 г. От друга страна,
изложените от ищеца твърдения сами по себе си не могат да обосноват
настъпването на материалноправния ефект на предсрочната изискуемост, извън
хипотезата в която съдържат признание на неизгодни факти, водещи до
настъпването ѝ. В конкретния случай, в частта на исковата молба, където
се съдържат твърдения относно предсрочна изискуемост, е посочено, че тя е
настъпила поради неплащане на две последователни вноски. Неплащането на една
или повече вноски само по себе си няма за последица настъпването на предсрочна
изискуемост на задълженията по договора. Съгласно задължителната съдебна
практика, установена с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК, обявяването на кредита за предсрочно изискуем представлява изменение на
договора, което настъпва с волеизявление на една от страните по него, при
кумулативното наличие на двете предпоставки: настъпилият обективен факт на
неплащане от длъжника и упражнено от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Упражненото от кредитора право да обяви предсрочната
изискуемост на кредита следва да е доведено до знанието на длъжника, за да
породи целяното правно действие. В конкретния случай, по делото няма данни
кредиторът да е упражнил правото си да обяви задълженията по кредита за
предсрочно изискуеми, като уведоми за това длъжника, нито в исковата молба се
съдържат данни за такова уведомяване, които да могат да бъдат ценени като
признание на неблагоприятен за ищеца факт.
Към
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /20.05.2015г./, съдът
установява, че не е изтекъл 5 годишния давностен срок за вземането за главница,
независимо от това дали ще бъде споделено становището на съдебната практика, че
давността тече от изискуемостта на всяка от погасителните вноски , или становището,
че давността тече от настъпването на крайния падеж на задължението. В първия
случай, първата неплатена вноска е с
падеж 30.04.3010г., като съдът зачита прекъсването на давността, настъпило на
датите на извършените от ответника плащания след тази дата – на дати
03.06.2010г., 07.10.2010г., 25.11.2011г., 13.02.2012г. и 29.02.2012г.,
/съгласно приетото по делото заключение на ССЕ/, представляващи по своята
правна същност признания на дълга от ответника по смисъла на чл.116,б.“а“ от ЗЗД, като от датата на всяко плащане е започвала да тече нова 5 годишна
давност, на основание чл.117,ал.1 от ЗЗД. А във втория случай- крайният падеж
за издължаване на кредита е 30.01.2012г. И в двата случая 5 годишната давност
за главницата не е изтекла към датата на заявлението по чл.410 от ГПК. 20.05.2015г.
Ето защо, неоснователно е възражението на ответника за изтекла в негова полза
погасителна давност, както правилно е приел и първоинстанционния съд. По
отношение на вземането за лихва, законосъобразно съдът е зачел и приложил
кратката 3 годишна давност. Настоящият съдебен състав констатира, че в
диспозитива на обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка
относно размера на дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва.
В мотивите на решението на първата инстанция е прието, че вземането за законна
лихва е погасено по давност за периода от 31.05.2010 г. до 19.05.2012 г., като
се дължи единствено за периода след 19.05.2012 г. -до момента на подаване на заявлението –
23.04.2015 г., като е изчислил размерът му на 1097,77 лв. В диспозитива на решението,
обаче, въпреки че правилно е посочил периодът , за който се дължи законна лихва
/20.05.2012-23.04.2015 г./ и е отхвърлил претенцията за периода от 31.05.2010
г. – 19.05.2012 г., първоинстанционния съд е признал за установено, че вземането
на ищеца възлиза на пълния предявен размер от 1805,30 лв., а не на приетия в
мотивите от 1097,77 лв. Това разминаване между формираната от първата инстанция
воля в мотивите на решението и отразената в диспозитива по своята правна
същност представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена
по реда на чл. 247 от ГПК от компетентния първоинстанционен съд във всеки един
момент - до момента на изпълнение на влязлото в сила съдебното решение.
Тъй
като изводите на първоинстанционният съд напълно съвпадат с тези на настоящата
инстанция, първоинстанционното решение, в обжалваната част, следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба срещу него- оставена без уважение, като
неоснователна.
По
разноските по делото: При горния изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК въззивникът - ответник дължи на въззиваемия - ищец разноските по делото,
направени във въззивното производство в размер на 50,00лв.-юрисконсултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден
от горените мотиви Софийският градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 29.12.2018 г. по гр.д. № 6100/2016 г. на СРС, 37 с-в., в обжалваната част, с която е
признато за установено по предявени от „Ф.И.“ ЕАД срещу Я.Б.Г. по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК положителни установителни искове, че Я.Б.Г. дължи на „Ф.И.“
ЕАД следните суми: 1/ сумата от 3678,05 лв. – главница по Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-01327688/19.01.2009
г.,
ведно със законната лихва за периода от 20.05.2015 г.- до изплащане на
вземането и 2/ сумата от 1097,77лв.– лихва за забава за периода от 20.05.2012
г. до 23.04.2015 г. /при допусната
очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението относно размера на
вземането, погрешно посочен като 1805,30 лв./.
В останалата отхвърлителна част,
като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА Я.Б.Г.,
ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 50,00 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.