Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 27.01.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №3490 по
описа за 2020 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.12.2019 год.,
постановено по гр.дело №34376/2015 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, е
признато за установено по предявения от В.Ц.К. срещу Н.А.Р.-А. иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик по силата на настъпило
наследствено правоприемство на 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО,
представляващо поземлен имот с идентификатор 04234.6969.491 по кадастралната
карта и регистри, одобрени със Заповед №РД-18-51 от 03.11.2011 год. на
изпълнителния директор но АГКК, находящ се в
с.Бистрица, Столична община – район „Панчарево“, ул.“******, с площ от 735
кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 04234.6969.489, 02234.6969.3567, 04234.6969.3454
и 04234.6969.3564, който имот по регулационния план от 1960 год. представлява
УПИ VІІІ-1111, кв.12, а по регулационния план от 1986 год. – УПИ VІІІ-491,
кв.12, гр.София, местност „Вилна зона Бистрица“, като искът е отхвърлен в
останалата 1/2 ид.ч. от имота на основание настъпило
наследствено правоприемство и на евентуално
наведеното основание изтекла придобивна давност;
отхвърлен е предявения от Н.А.Р.-А. срещу В.Ц.К. насрещен иск с правно
основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да спре да възпрепятства ищцата
лични или чрез други лица да ползва гореописаното дворно място и да се въздържа
занапред от действия и посегателства спрямо него, включително да влиза в имота
и в построената върху него сграда и ответницата по първоначалния иск е осъдена
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото в размер на 650 лв., а ищецът по първоначалния иск е осъден да заплати
на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 411.20 лв.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения
първоначален иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и е отхвърлен предявения насрещен иск по
чл. 109 ЗС, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от Н.А.Р.-А.. Жалбоподателката поддържа, че правилно СРС бил приел, че
ищецът по първоначалния иск не би могъл да придобие по давност процесния имот, но изводите му, че е придобил 1/2 ид.ч. от нето на основание наследствено правоприемство,
както и че ответницата не успяла да докаже, че е придобила имота чрез договор
за продажба от ТКЗС през 1967 год., били неправилни. При оспорване на продажбата
тежестта на доказване падала върху ищеца. Не било вярно, че липсват
доказателства, че имотът е бил внесен В ТКЗС. Представен бил нотариален акт за
собственост, придобит по реда на Закона за реда за прехвърляне на вещни права
върху някои недвижими имоти №153, т.ХХVІ, дело №4923/1967 год., т.е.
документът, обективиращ правата на ответницата. Този
нотариален акт представлявал официален документ, поради което се ползвал с
формална и материална сила и до доказване на противното съдът бил длъжен да
приеме, че отразените в него обстоятелства действително са настъпили. Самият
нотариален акт доказвал, че имотът бил внесен в ТКЗС и бил собственост на ТКЗС
„Витоша“ – Симеоново, което съответно го било продало на праводателите
на ответницата /нейните родители/. Голословно било твърдението на ищеца, че
липсва решение на общинския съвет и на членовете на ТКЗС, доколкото
придобиването ставало по специален закон, който възлагал прехвърлянето на вещни
права на председателя или натоварен от него щатен член на изпълнителния комитет
на народния съвет. При съставянето на нотариалния акт изрично било посочено, че
е представено удостоверение №ІІІ-1198 от 19.09.1964 год. на Общинския народен
съвет на с.Бистрица-София, че ТКЗС „Витоша“ – Симеоново е собственик на
продавания имот. Нещо повече, при условие, че документите за внесения в ТКЗС
имот били откраднати, което било видно от удостоверение от 12.09.2014 год. на
кмета на с.Бистрица, нотариалният акт трябвало да бъде зачетен. Вместо това първоинстанционният съд кредитирал показанията на
свидетелите Ц.и К.и приел, че имотът никога не бил внасян в ТКЗС. Нито една от
свидетелките нямала наблюдения върху имота през 60-те години – първата живеела
в района от 33 години, а втората – от 20 години. В този смисъл показанията им
не следвало да бъдат ценени, а и било недопустимо с гласни доказателства да се
опровергава съдържанието на официален документ съгласно чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата
експертиза, че подписите в декларацията за получено позволение от майката на
ответницата да отсекат дърветата от собствения й имот за себе си, като получат
и 2 000 лв., е подписана от бащата на ищеца и от самия ищец. Следователно
ищецът знаел чия собственост е процесния имот. Абсурдно
било той и баща му да се подпишат на такъв документ ако смятат, че имотът е
техен. Не било налице и наследствено правоприемство
при условие, че бащата на ищеца бил жив към момента на продажбата на процесния имот от ТКЗС, както и към момента на отсичане на
дърветата /брезите/. От представените по делото архитектурни проекти било
видно, че родителите на ответницата решили да построят върху закупеното вилно
място къща и им било издадено разрешение за строеж №6452 от 17.08.1988 год., а
на 30.08.1988 год. бил съставен протокол за определяне на строителна линия и
ниво. В периода от 1989 год. до 1991 год. вилата била построена, като същата се
състояла от два етажа, гараж и била с площ от 55 кв.м., като не представлява
„рушаща се постройка“. Установено било от показанията на свидетелите П.и Д., че
родителите на ответницата до смъртта си през 1992 год., респ. 2007 год.,
редовно посещавали вилата си, а след тяхната смърт ответницата със семейството
си поела грижата за имота и неговата поддръжка, в т.ч. плащането на данъци.
Невярно било твърдението на ищеца, че е обработвал имота и че никой не се
интересувал от построеното в него. Не било ясно и как ищецът бил пропуснал да
защити правата си, при положение че върху имота била построена вила. След
смъртта на Ц.К. ищецът бил извършил самоуправни
действия, а видно от показанията на свидетелката Х.той се опитвал да завземе
имота, считано най-рано от 2016 год., т.е. след подаването на исковата молба.
По този начин той възпрепятствал ответницата да ползва имота, като агресивното
поведение и ангажирането на охрана, която да пази имота, и вдигането на
скандали представлявали неоснователно действие по чл. 109 ЗС и предпоставка за
уважаването на негаторния иск. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а първоначалния иск –
отхвърлен, респ. насрещният иск – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата В.Ц.К. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд достигнал до правилния извод, че
ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот на основание наследствено правоприемство. Този имот, представляващ част от по-голям
имот от 3 000 кв.м., бил собственост на дядото на ищеца – Г.К., а след
това по силата на извършена делба между неговите наследници бил придобит от
бащата на ищеца – Ц.К., който владеел имота и се бил снабдил с нотариален акт
№189, т.І, дело №354/1959 год. на ІІІ нотариус при СРС. Със Заповед №39 от
05.02.1960 год. на Софийския народен съвет имотът влязъл в регулация, която
била влязла в сила, като по същото време влязла в сила и уличната регулация, за
което било представено обявление №2112/1960 год. на СГНС. Имотът се намирал
между две улици и бил във вилната зона на с.Бистрица. Този имот бил записан на
името на Ц.К. във влезлия в сила кадастрален план. Тези обстоятелства били
установени от заключението по съдебно-техническата експертиза. Следващия
регулационен план бил от 1986 год., като процесният
имот представлявал парцел VІІІ-491, кв.12, с площ от 735 кв.м. В този смисъл
установено било, че този имот никога не бил внасян в ТКЗС и никога не е бил
собственост на ТКЗС. А и нямало как малка част от големия имот от 3 000
кв.м., която към момента на образуването на ТКЗС не е била самостоятелна
обособена, да е била внесена в ТКЗС. Нямало как тя да е внесена в ТКЗС след
обособяването й като самостоятелна част, тъй като имотът бил в регулация шест
години преди обособяването, намирал се между две улици, не представлявал нива
или друг вид земеделска земя и не можело да бъде включена в блок на ТКЗС, тъй като там нямало такъв. Поради това,
всякакви твърдения, че процесния имот е бил
собственост на ТКЗС, били абсолютно голословни. Въз основа на събраните по
делото доказателства ищецът бил установил по безспорен начин придобиването
правото на собственост на недвижимия имот и движението на собствеността му през
изминалите години, както и че е негов собственик по силата на наследственото правоприемство.
Неговият праводател Ц.Г.К. от момента на
придобиване на собствеността до смъртта си бил владял имота и живял в него, а
ищецът също бил живял също заедно със своя баща и след неговата смърт бил продължил и до днес да живее в него и да го
владее. Тези факти бяха доказани по безспорен начин от показанията на
свидетелите Ц.и К., които имали преки наблюдения върху владението на имота от
дълги години – първата от преди 33 години, а втората от преди повече от 20
години. Тези свидетели абсолютно добросъвестно свидетелствали за владението и
ползването на имота, поради което и правилно СРС ги бил кредитирал. Първоинстанционният съд правилно бил разпределил доказателствената тежест, като приел, че ответницата трябва
да установи, че процесния имот е бил внесен в ТКЗС и
че по време продажбата на имота през 1967 год. същият е бил собственост на ТКЗС – с.Симеоново, т.е.,
че продавачът по някакъв начин е прибил правото на
собственост върху него. В тази насока обаче не били събрани доказателства. Твърдението
на ответницата, че самият нотариален акт от 19.11.1967 год. доказва, че имотът
е внесен в ТКЗС, било неоснователно, тъй като нотариалният акт нямал доказателствена сила за доказване правото на собственост на
праводателя, а имал само удостоверително действие за
доказване страните по сделката и тяхната изявена пред нотариуса воля за
разпореждане с имота. Нотариусът не можел да бъде задължен с действията си да
доказва правото на собственост върху имота, който е предмет на удостоверяване
на волята на страните за извършване на сделки и действия с него. Извършването
на продажбата на недвижимия имот с посочения нотариален акт по никакъв начин не
доказвало правото на собственост на продавача ТКЗС. В този нотариален акт нямало
описано нито едно доказателство, от което да е видно по какъв начин ТКЗС е
придобило и станало собственик на имота, нямало дори описано решение на ТКЗС за
продажбата на имота или някакво искане за предоставяне на процесния
имот за продажба, което да изхожда от ТКЗС, както и доказателство, от което да
е видно как, кога и от кого е взето решение за продажба на имота, с какъв акт е
взето това решение и кой, как, кога и по какви критерии е определил купувача на
имота, а също така не било и посочено правното основание за извършване на тази
продажба. Т.е. нямало както доказателства за придобиване правото на собственост
от продавача ТКЗС, така и такива за спазени изисквания за извършване на тази
продажба съобразно изискванията на Закона за реда за прехвърляне вещни права
върху някои недвижими имоти. Правото на собственост се доказвало с безспорни
доказателства, които по несъмнен начин доказват правата на праводателя
в определена сделка. В случая било без значение дали нотариусът е извършил
проверка на правата на страните. Тази проверка нямала доказателствена
сила за доказване на право на собственост. Следователно не било доказано придобиването
собствеността на имота от страна на К.К.Р. и А.Г.Р.,
тъй като ТКЗС не е било собственик на процесния
недвижим имот и не можело да прехвърли права, които не притежава. Неоснователно
било и твърдението на ответницата, че ищецът и неговия баща Ц.Г.К. били
признали придобиване на собствеността на имота от К.К.Р.
и А.Г.Р., а по наследство и от тяхната дъщеря Н.А.Р.-А., тъй като двамата били
подписали декларация, за получаване на сума за отсичане на брези. Тази
декларация не доказвала по никакъв начин собственост на имот и признаване на такава
собственост. Тя доказвала единствено факта, че К.Р. е платила сума, която
представлявала стойността на отсечените дървета. Тя доказвала, че Ц.К. бил
отстоявал собствеността на имота си и не бил разрешавал да се отсичат
собствените му дървета. По тази причина К.Р. се била принудила да заплати
стойността на дърветата, които трябвало да бъдат отсечени, очевидно за да се
направи място за построяване на сградата. Декларацията, която в случая изпълнява ролята на разписка,
доказвала по безспорен начин, че К.Р. знаела много добре, че Ц.К. е собственик
на дворното място и на засадените в него дървета. Освен това от събраните
гласни доказателства също било видно, че Ц.К. бил отстоявал правото си на
собственост върху процесния недвижим имот, като не допускал
до имота Н. и А.Р.години наред. По тази причина те били отправяли многократни
молби до различни инстанции, които да им съдействат да получат достъп до имота.
В процесния имот нямало изградена ограда, която да прегражда
големия имот от процесния имот. От представените по
делото доказателства било видно, че вътре в имота никога не била поставяна ограда,
която да отделя процесния имот от останалата част от
големия имот, собственост на К.. От представените молби на Н. и А.Р.било видно,
че те били правили искания за издаване на разрешение за изграждане на ограда в
дворното място, но такова разрешение не им било издадено от общината. Неоснователно
било твърдението на ответницата, че оградата на дворното място имало направена
порта за тяхното влизане в процесния недвижим имот,
която била премахната от К.. От описанието на имота, направено в нотариален акт
№153, том XXVI, дело №4923 от 19.11.1967 год., издаден от нотариус при СНС,
било видно, че към 1967 год. мястото било оградено със стабилна ограда, която
била оценена като подобрение на имота. Този факт бил потвърден и от показанията
на свидетелите Ц.и К., които били обяснили, че оградата е била изградена от К.
от метална мрежа и бетонни и метални колове, като в тази мрежа се били вплели
храсти и израснали дървета и не било възможно да се отвори порта в този жив
плет, поради това и никога нямало такава порта, през която да влизат само и
единствено Р.. В тази връзка не следвало
да бъдат кредитирани показанията на свидетелите П.и Д., които били объркани и
неясни. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане първоначални положителни установителни
искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК /предявени при
условията на евентуалност/ и насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е
неправилно.
По отношение на фактическата обстановка:
Установено
е, че на 19.03.1959 год. Ц.Г.К. е бил признат за собственик на основание давностно владение, наследство и делба /въз основа на
обстоятелствена проверка/ на следния недвижим имот: ЛИВАДА с площ от 3 000
кв.м., в местността „Под курията“, землището на
с.Бистрица-София, при съседи: Й.М.К., А.А.К., братя Ф.Г.и
братя С.О.– нотариален акт №189, т.І, дело №354/1959 год. на ІІІ нотариус при
Софийския народен съд.
Ц.Г.К. е починал на 29.08.1992 год. и оставил
за свои наследници по закон съпругата си Ц.Й.К./починала на 12.05.1998 год./ и
сина си В.Ц.К. и дъщеря си Р.Ц.Б.. Ц.Й.К.е оставила за свои наследници по закон
децата си В.Ц.К. и Р.Ц.Б. /удостоверение за наследници от 25.11.2002 год./.
На
09.11.1967 год. К.К.Р. и А.Г.Р. са закупили от ТКЗС “Витоша“
– Симеоново по реда на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои
недвижими имоти следния недвижим имот: ВИЛНО МЯСТО, цялото от 766 кв.м.,
съставляващо УПИ VІІІ-1111 от кв.12 по плана на вилната зона на
с.Бистрица-София, при съседи: улици и парцели ІІ-1111 и І-1111, заедно със следните подобрения:
ограда и овощни дървета – нотариален акт №153, т.ХХVІ, дело №4923/1967 год. на
нотариус при Софийски народен съд.
На 17.08.1988
год. на К.К.Р.
и А.Г.Р. било издадено строително разрешение №6452 за изграждането в
горепосочения имот на вилна сграда по одобрен типов план №6/1979 год., на два
етажа, с площ от 55 кв.м. и 1 гараж /спомагателна площ от 20 кв.м./, като на
30.08.1988 год. бил съставен протокол за определяне на строителна линия.
А.Г.Р. е
починал на 25.05.1992 год. и оставил за свои наследници по закон съпругата си К.К.Р. /починала на 02.09.2007 год./ и дъщеря си Н.А.Р.-А.. К.К.Р. е оставила за свой наследник по закон дъщеря си
/удостоверения за наследници от 11.08.2014 год.
От
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че процесният
имот е с идентификатор 04234.6969.491, с площ от 735 кв.м., като се намира в
южната част на в.з.Бистрица и граничи от север с улица „Момин проход“, от изток
– имот с идентификатор 04234.6969.3454, от юг – с имот с идентификатор 04234.6969.489
и от запад – улица „Калина“. Съобразно първия регулационен план, одобрен със
Заповед № 39 от 05.02.1960 год., имотът, придобит от Ц.К., попадал върху парцел
І-1111 от кв.12. Имот с пл.№1111 бил вписан в разписния лист към кадастралния
план като собственост на Ц.Г.К.. С ЧИРП, одобрено със Заповед №16 от 08.03.1996
год., парцел І бил разделен на три парцела, а именно: парцел VІІІ, парцел І и
парцел VІІ от кв.12. Следващият регулационен план бил одобрен със Заповед
№РД-50-357 от 17.06.1986 год., който действал и понастоящем, като по него процесният имот представлявал парцел /УПИ/ VІІІ-491 от
кв.12.
Безспорно
е във въззивното производство, че на 29.11.1967 год. В.Ц.К.
е придобил собствеността върху парцел VІІ-111 от кв.12 по плана на вилна зона
село Бистрица-София по силата на договор за дарение, сключен с Ц.Г.К. с
нотариален акт №161, т.ХХVІІІ, дело №5320/1967 год. на І нотариус при Софийски
народен съд, който имот е съседен на процесния.
Като
доказателство по делото е представена декларация без дата на Ц.Г.К., с която
същият декларирал, че е получил сумата от 2 000 лв. от К.К.Р. и А.Г.Р. – собственици на парцел VІІІ-1111 от кв.12 по
плана на вилната зона на с.Бистрица-София, с тяхно съгласие да отсече белите
брези за себе си. Не се спори между страните, че декларацията е подписана и от К.К.Р. и отразения като свидетел А.М.А.. Авторството на
посочения документ е била оспорена от ищеца в частта относно подписите,
положени от името на Ц.Г.К. като декларатор/ и от негово име като свидетел и в
тази връзка е било открито производство по реда на чл. 193 ГПК. Видно е от заключението
на вещото лице по допусната в първоинстанционното
производство съдебно-почеркова експертиза, което
подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че подписът за декларатор в декларацията
е положен от Ц.Г.К., поради което, както и при правилно приложение на
неблагоприятните последици от доказателствената
тежест /ищецът не е ангажирал каквито и да е доказателства, че подписът за
свидетел в декларацията не е положен от него/, СРС е приел, че оспорването е
недоказано.
По
искане на страните по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на
свидетелите Е.К.Ц.и М.К.К./по искане на ищеца по
първоначалните искове и ответник по насрещния иск/ и на свидетелите Н.Н.Д., Д.В.П., А.А.А.-К.и Л.А. Х./по
искане на ответницата по първоначалните искове и ищец по насрещния иск/. –
открито съдебно заседание от 16.10.2018 год. В показанията на посочените
свидетели не се съдържат съществени противоречия относно значимите за спора обстоятелства
/с изключение на това дали е имало ограда на вътрешната регулационна граница на
процесният имот и дали достъпът до него от улицата се
е осъществявал от временна порта/, поради което и следва да бъдат кредитирани
като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, включително и при
преценката му по реда на чл. 172 ГПК.
От показанията на свидетелката Ц.и К.се установява, че от
1985 – 1986 год. год. В.К. ползвал парцел от 3 000 кв.м., т.е. старият
парцел І-1111, от който са били създадени три такива, в т.ч. процесния имот – косял го и го поливал, поддържал го, берял
плодовете от дърветата в него, садял картофи. През 1987-1988 год.
наследодателите на Н.Р.-А. дошли в имота, като се представили за съседи и
започнали строителството на къща на два етажа и гараж, които били завършени не
по-късно от 1989-1990 год. Ищецът по първоначалните искове живеел в къщата, изградена
в УПИ VІІ-1111. Мястото от 3 000 кв.м. имало обща ограда и входът към
къщата на ищеца бил откъм ул.“Момин проход“, като между неговата къща и новопостроената
къща нямало ограда.
От показанията на свидетелите П., Д.и А.-К.се установява,
че ответницата по първоначалните искове, респ. нейните наследодатели,
посещавали имота поне веднъж годишно в периода от 1991 год. до 2014 год. Достъпът
до него се осъществявал от порта откъм ул.“Момин проход“ /която свидетелката Д.описва
като примитивна/, разположена почти срещу къщата и гаража, която през 2014 –
2015 год. ответницата установила, че е премахната, като на нейно място била
сложена мрежа с тел, която се откачала, за да може да се влезе в имота. Тези
показания не се опровергават от казаното от свидетелите, допуснати по искане на
ищеца по първоначалните искове, тъй като заявеното от тях, че не са виждали
друг освен ищеца да ползва имота, не изключва възможността ответницата и/или
нейните родители да са посещавали ежегодно имота /невъзприемането на определен
факт от свидетеля не може да бъде приравнено на неговото неосъществяване/. Показанията
на свидетелката Д.в частта им по отношение на достъпа от улицата към процесния имот са недостоверни и неубедителни, тъй като от
една страна същата сочи, че не е виждала да има друг вход, респ. друга порта, а
от друга, че не си спомня как тези, които са строили вилната сграда в процесния имот, са влизали в него, а безспорно влошените отношения
между страните и правилата на житейската логика сочат, че очевидно достъпът не
е бил осъществяван през входа към къщата на ищеца.
Не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелката
К.в частта им, в която същата заявява, че между процесния
имот и имота на ищеца по първоначалните искове е имало ограда, която е била
премахната от него, тъй като същите са непълни – в тях не се съдържа конкретна
информация за момента на поставянето на такава ограда и за нейния вид, както и
изолирани – не могат да бъдат съпоставени с други доказателства по делото, тъй
като такива липсват, а и се опровергават от останалите данни по делото, а
именно от извънсъдебните признания на наследодателите на Н.Р.-А., обективирани в техни молби от 1975 год. и 1979 год. до 07
РПУ, в които сочат, че ще поискат ограждане на имота си.
От показанията на свидетелите К., А.-К.и Х.е видно, че на
28.10.2016 год. ответницата по първоначалните искове, заедно със съпруга и
децата си, се опитала да влезе в процесния имот от
към ул.“Момин проход“, но не била допусната от В., който заявил претенция за
собственост върху него и извикал охранители, с които бил сключил договор за
охрана през м.юли 2016 год. От показанията на свидетелката Х.се установява също
така, че договорът за охрана е бил сключен с „АДТ България“ ЕАД. Между
последното и „Б.Е.Г.“ ЕООД /чиито управител е свидетелката/ съществувало
правоотношение по договор за съвместна дейност, по силата на който последното
подсигурявало физическата охрана на обекта /процесния
имот/.
По отношение
на правните изводи:
По предявените първоначални положителни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК:
Ищецът основава правото си на собственост по отношение на
спорния имот на законово наследствено правоприемство /за 1/2 ид.ч. от него/ и изтекла придобивна давност /за другата 1/2 ид.ч./,
като поддържа, че правата на неговия праводател Ц.Г.К.
произтичат от нотариален акт за право на собственост, издаден на основание
обстоятелствена проверка №189, т.І, дело №354/1959 год. на ІІІ нотариус при
Софийски народен съд, както и че е започнал да владее за себе си идеалната част
на сестра си – другият наследник по закон на Ц.Г.К., а евентуално – на изтекла придобивна давност /по отношение на целия имот/, текла от
1951 год., като към владението си присъединява владението на своя праводател Ц.Г.К. /който евентуален иск следва да се
приеме, че е предявен при условието, че бъде отречено твърдяното производно придобивно основание – извод, който следва от осъщественото
по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на изявленията на ищеца в исковата молба,
уточняващата молба от 22.07.2015 год. и уточняваща молба от 13.09.2018 год./.
Ответницата от своя страна, заявява права на основание нотариален
акт за собственост на имот, придобит по Закона за реда на прехвърляне на вещни
права върху някои недвижими имоти, по който продавач е ТКЗС “Витоша“ –
Симеоново.
Първият спорен между страните въпрос е свързан с това
дали процесният имот е бил част от кооперативното земеползване. Безспорно е във въззивното
производство, а и от съвкупната преценка на доказателствата по делото се
установява, че в периода от 1951 год. до 1959 год. включително процесният имот – част от по-голям такъв с площ от
3 000 кв.м., не е бил регулиран и е представлявал ливада, като до 1967
год. не е бил застроен, а първият регулационен план, в който попада този имот,
е от 1960 год.
Характерът на един имот като
земеделски /т.е. подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ/ или като селищен
се определя нормативно от чл. 2 ЗСПЗЗ. Съгласно тази разпоредба, земеделски
имоти са тези, които са предназначени за земеделско ползване и
/кумулативно/ не се намират в границите
на населени места и селищни образувания, определени с подробен градоустройствен
план, или околовръстен полигон, не са включени в горския фонд и не са застроени
със сгради на промишлени предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни
общности, или други обществени организации, нито представляват дворове или
складови помещения към тях. Законодателят е определил с нормата на чл. 2
приложното поле на ЗСПЗЗ като изхожда от сегашното състояние на имотите, а с
нормата на чл. 10 е дефинирал кои имоти подлежат на реституция, като е изходил
от различни хипотези към момента на колективизацията. Следователно при
преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ /попада в
приложното поле на ЗСПЗЗ/ следва да се изхожда както от правилото на чл. 2
ЗСПЗЗ, т.е. местонахождението му към настоящия момент, така и от статута му и конкретната
хипотеза, при която е обобществен към момента на кооперирането му.
По принцип не всички земи, които се намират извън
регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи,
при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански
сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план
или пък биват изключени от него по силата на ПМС №216/1961 год. Въпреки това те
могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС,
нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат
отнети юридически или фактически от лицата, които ги владеят като дворни места.
Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те могат да запазят в реални граници
собствеността върху тези имоти в размерите и условията, посочени в Тълкувателно
решение № 104 от 26.06.1964 год., ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и
земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях
изцяло, като такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Дали е
налице отнемане на даден имот, а оттам – и основание за включването му в режима
на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване.
Нормата на чл. 5 от Примерния
устав на ТКЗС от 1950 год. /Обн., Изв., бр. 14 от
18.02.1958 год., отм., ДВ, бр. 83 от 25.10.1968 год./ установява задължение за
член-кооператорите да внесат земя и инвентар, но уставът регламентира специални
правила за земите, попадащи в регулацията. Нормата на чл. 10, ал. 3 от устава
предвижда земите, включени в регулационните планове на селищата да не се
групират в блокове, а използването им да става от техните собственици в размер
на определената за лично ползване площ. Тази категория земи не се предоставя за
лично ползване от ТКЗС, а собственикът запазва правото си на собственост върху
нея в реални граници до размера, който общото събрание на съответното ТКЗС е
определило. В този смисъл е изричната норма на чл. 11, ал. 2 от устава. Ако
такъв парцел не е внесен в ТКЗС, а е оставен за лично ползване от собственика
му и не е изключван от регулацията, за него не следва да се провежда процедура
по възстановяване на правото на собственост, защото правото на собственост не е
изгубено от собственика му и не е установено кооперативно земеползване,
тъй като не са заличени реалните му граници /виж и разясненията, дадени с т. 9
от ППВС № 4/1963 год./. Подобен имот би имал селищен характер и ако не е
подлежал на одържавяване по чл. 12 ЗСГ /отм./, той не подлежи на реституция по
ЗСПЗЗ. Останалата част от земите на член-кооператорите, които са попадали в
регулацията над определения размер за лично ползване, се включват в ТКЗС. Върху
тях собствениците също запазват правото си на собственост в реални граници /чл.
11, ал. 2 от устава/. Доколкото обаче върху тези земи се установява
кооперативно земеползване, те подлежат на реституция
по ЗСПЗЗ. Следователно земята, която е била извън регулацията при образуването
на ТКЗС и тази, която е попадала в регулацията, но е над определения размер за
лично ползване и ТКЗС е установило кооперативно земеползване
върху нея /независимо, че не е включена в блок за коооперативно
обработване на земята/ подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Разпоредбата на чл. 86 ЗС /в
редакция до изменението в ДВ, бр. 31 от 1990 год./ изключва действието на придобивната давност по отношение на внесените от
кооператорите земи, върху които ТКЗС е установило правото на кооперативно земеползване. Това се земите по чл. 11, ал. 1 от Примерния
устав на ТКЗС, върху които кооператорите не запазват правото си на собственост
в реални граници. Като основно средство за производство на ТКЗС, тези имоти са
били приравнени на кооперативна собственост и са се ползвали със същата правна
защита, като предоставеното на ТКСЗ право на кооперативно земеползване
включва и разпореждане с кооперативната земя /което се осъществява с решение на
общото събрание на ТКЗС – чл. 11, ал. 5 от Примерния устав/.
Земите по чл. 11, ал. 2 от Примерния устав на ТКЗС, собствеността върху
които се запазва в реалните им граници поради това, че са имали селищен
характер, не попадат в приложното поле на чл. 86 ЗС и могат да се придобиват по
давност, ако по отношение на тях не действат други законови забрани /например
чл. 29 ЗСГ/. По силата на цитираните по-горе нормативни актове, тези имоти са
запазили правната си характеристика на реално обособена вещ, върху която
кооператорът е могъл да упражнява правото си на собственост в пълен обем,
включително и да предявява искове за защита на правото си на собственост – в този
смисъл Решение № 883 от 14.12.2010 год. на ВКС по гр.дело № 1432/2009 год., І г
о., ГК, Решение № 197 от 10.05.2011 год. на ВКС по гр.дело № 430/2010 год., І
г. о., ГК, Решение № 249 от
4.07.2011 год. на
ВКС по гр. дело № 621/2010 год., I г. о., ГК, Решение
№ 96 от 15.07.2016 год. на ВКС по гр.дело № 5835/2015 год., І г. о, ГК, Решение № 765 от 28.10.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1987/2009 год., I г. о., ГК, Решение № 814 от 20.07.2011 год. на ВКС по гр.
дело № 1395/2009 год., I г. о., ГК, Решение № 350 от 17.05.2012 год. на ВКС по гр.
дело № 530/2010 год., I г. о., ГК, Решение № 124 от 30.09.2019 год. на ВКС по гр.
дело № 3824/2018 год., I г. о., ГК.
В разглеждания случай, предвид липсата
както на твърдения, така и на данни, че ТКЗС „Витоша”-Симеоново е било
образувано през 1960 год. или след това /а в общия случай колективизацията е
приключила до към края на 50-те години на ХХ век/, а доказателствената
тежест в тази насока е била на ищеца, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК,
настоящият съдебен състав приема, че процесният имот
е бил обобществен като такъв със земеделски характер, а впоследствие е бил включен в строителните граници, поради
което и конкуренцията на права между страните следва да бъде разрешена
съобразно чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ /Нова - ДВ, бр. 98 от 1997 год./.
Според горепосочената разпоредба се възстановява
собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците преди образуване на
ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации,
които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или
от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените
случаи по този закон. Идеята на текста е възстановяване на всички земеделски
земи /бивши и настоящи/ независимо от обстоятелството, че актът на разпореждане
е бил правомерен и приобретателите са били
добросъвестни с оглед на това, че собствеността върху тях никога не е била
изгубена от техните собственици преди образуване на посочените селскостопански
организации, макар да са били лишени от възможността да я упражняват пред
периода на принудителното им обобществяване.
Обсъжданата норма обаче визира само фактически
незастроените земеделски земи, включени в строителните граници на населените
места, тъй като тези, които са застроени със законни сгради или законно
разрешения строеж върху тях е започнал към 01.03.1991 год., не подлежат на
реституция съгласно чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – в този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 6/2006 год. на ВКС по гр.дело
№ 6/2005 год., ОСГК.
В контекста на изложеното СГС приема, че е налице едно от
изключенията за настъпване ефекта на земеделската реституция, предвидено в
нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ – продаденият от ТКЗС „Витоша”-Симеоново имот е
в регулация от 1960 год. и е застроен с жилищна сграда /чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ/.
Това строителство е законно и е започнало и приключило преди 01.03.1991 год.,
за което може да се съди от даденото строително разрешение, протокол за
определяне на строителна линия и ниво, както и от събраните и ценени гласни
доказателства. Следователно в разглеждания случай процесният
имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, а се запазват правата на приобретателите – в частност на ответницата по делото, в
качеството й на наследник по закон на купувачите по договора за продажба от 09.11.1967
год., сключен с нотариален акт №153, т.ХХVІ, дело №4923/1967 год. на нотариус
при СНС. Т.е., не е отнето с обратна сила вещнотранслативното
действие на тази сделка.
Неоснователно е възражението на ищеца за нищожност
на горепосочения договор за продажба. Сделката е била сключена
по реда на Закона за реда на прехвърляне на вещни права върху някои
недвижими имоти – ЗРПВПВННИ /Обн. ДВ. бр.90 от 11.11.1958 год., изм. ДВ. бр.65 от 14.08.1959 год., изм. ДВ. бр.99 от 20.12.1963 год., изм. ДВ. бр.29 от 11.04.1969 год., отм. ДВ. бр.26 от 30.03.1973 год., в сила от 30.03.1973 год./,
при спазване на установените в този нормативен акт правила и при
съобразяване на Примерния устав на ТКЗС от 1968 год. /Обн. ДВ. бр.83 от 25.10.1968 год./.
Съгласно чл. 26 ЗС /редакция ДВ, бр.92 от 16.11.1951 год., понастоящем отменен/
и чл. 10, ал. 4 от Примерния устав, трудово-кооперативното земеделско
стопанство по решение на общото събрание може да продава земя и да учредява
право на строеж върху земи, допълнително включени в регулационните планове на
селищата, като внася получените суми във фонд „Разширение и техническо
усъвършенстване”. В случаите, когато земята се продава на лица, които не са
членове на стопанството, за времето до 30.03.1973 год. намира приложение
специалната процедура, установена в ЗРПВПВННИ.
Последната се отнася за правни сделки за прехвърляне на право на собственост,
както и за учредяване или прехвърляне на други вещни права върху всички
незастроени или застроени с малоценни постройки недвижими имоти в населените
места, включени в границите на общия градоустройствен план на София, независимо
от това дали са урегулирани или неурегулирани, в строителните черти на
населените места или извън тях и какво е било предназначението им – за жилищно
или вилно строителство или за селскостопанска дейност /ниви, ливади, овощни
градини и др./. Процедурата по посочения закон се е изразявала в това, че тези
сделки са се извършвали чрез изпълнителния комитет на местния народен съвет по
предложение на заинтересуваните, като изпълнителният комитет е определял приобретателя и цената, съгласно предложението в рамките на
специална тарифа, одобрена от МС – чл. 1 и чл. 2 от закона. Лицето, което е
искало да придобие недвижими имоти и вещни права върху тях, е трябвало
задължително да отговоря на две условия, а именно: 1/ да е жител на населеното
място, където се намира имота и 2/ придобиването на имота да става за
задоволяване на неговите и на членовете на семейството му жилищни,
професионални, здравни или курортни нужди.
В
разглеждания случай е несъмнено, че Изпълнителният комитет на Софийски градски народен съвет е взел
решение да бъде извършена продажба между ТКЗС „Витоша”-Симеоново и наследодателите на ответницата – К.К.Р. и А.Г.Р. и че последните са били жители на гр.София.
Нотариалният акт се
ползва с обвързваща материална доказателствена сила
по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, че пред нотариуса са били представените
описаните в акта документи, поради което тази доказателствена
сила подлежи на оборване само при оспорване на документа по реда и в срока по
чл. 193 ГПК, при което тежестта за установяване неистиността
е върху оспорващата страна /ищецът е оспорил истинността на нотариалния акт в
частта според която пред нотариуса е било представено решение /заповед/ на Изпълнителният комитет на Софийски градски народен съвет за извършване на продажбата/.
В тази връзка трябва да се посочи,
че според чл. 7, ал. 1
ЗРПВПВННИ /Нов - Изв., бр. 29 от 1969 год./ в населените места, присъединени към градските народни
съвети, където се прилага този
закон, могат да придобиват имоти
и права по чл. 1 жители, както на
населеното място, така и на града.
Село Бистрица е било включено в Софийска градска община, респективно в границите на общия
градоустройствен план за градския и околоградския
район – чл. 4 от Правилника за
приложение на Закона за одобрение
и приложение на общия градоустройствен план на София /Обн. ДВ. бр.82 от 22.10.1963 год., изм. ДВ. бр.84 от 23.10.1964 год./. Също така доказано е, че имотът е бил
придобит за задоволяване на курортни нужди /по делото не са ангажирани данни,
че К.К.Р. и А.Г.Р. са притежавали
друг вилен имот, а доказателствената тежест за
установяване на този положителен факт е падала върху ищеца – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Освен това според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от
10.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2016 год.,
ОСГТК, неспазването на изискването на чл. 26, ал. 3 вр.
с чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК за разпореждане с имот на кооперацията с решение на
общото събрание, е от значение само във вътрешните отношения между председателя
и кооперацията, но не и в отношенията с третите лица. Не е оправдано третите
лица да носят риска и да поемат негативите от избора на недобросъвестен
управител, сключил разпоредителната сделка без да е взето решение от общото
събрание. Поради това липсата на предварително взето решение на общото събрание
по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не води до недействителност на сключената от
председателя разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот
или с вещно право върху такъв имот. Това разрешение следва да се приложи и при
извършени разпоредителни сделки с внесени в ТКЗС имоти предвид идентичността на
уредбата относно управлението на ТКЗС според Примерния устав на ТКЗС от 1958
год. и на кооперация съгласно действащия ЗК – според чл. 43 от Примерния устав
на ТКЗС, управителният съвет на ТКЗС е изпълнителен орган на общото събрание и
ръководи кооперативното стопанство съобразно законите на страната, ,става и
решенията на общото събрание, докато разпоредбата на чл. 11, ал. 5 от устава
предвижда, че продажбата на земи, внесени в стопанството или негова
собственост, се извършва по решение на общото събрание.
Ето защо релевираната
главна претенция за собственост се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Доколкото, както вече бе посочено, евентуалният
иск за собственост е бил предявен при условието, че бъде отречено твърдяното
производно основание за придобиване на спорния недвижим имот, което се е
сбъднало, то с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 2 ГПК въззивният
съд дължи разглеждането му по същество.
Съгласно
чл. 77 ЗС, вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по
друг начин, определен в закона. Законодателят е уредил придобивната
давност като способ за придобиване на вещни права в чл. 79 ЗС, която норма
регламентира фактическия състав на придобивната
давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи
изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.
68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС /обща 10-годишна придобивна давност/ и допълнително добросъвестност и
юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС /кратка 5-годишна придобивна давност/ – виж Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2012 г., ОСГК и Тълкувателно решение № 10 от 5.12.2012 г. на ВКС по тълк.
д. № 10/2012 г., ОСГК.
За да е налице владение, годно да произведе правни последици, е
необходимо упражняването на фактическа власт за себе си да е постоянно и
непрекъснато /да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи
вещта по начин, препятстващ евентуално владение на други лица за период
по-дълъг от шест месеца/, да е спокойно /да не е установено с насилие или по
скрит начин/, да е явно /да се упражнява така, че всеки заинтересован да може
да научи за това/ и да е несъмнено /да няма съмнение, че владелецът държи
вещта, както и за това, че я държи за себе си/.
Според презумпцията,
установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът
държи вещта като своя, докато
не се докаже,
че я държи за другиго. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия,
които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика – виж т.
І.2 от Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д.
№ 9/74 г., Пленум на ВС. Действията по своене,
покриващи съдържанието на правото на собственост следва да са изявени пред
невладеещия собственик по начин, че той да може да разбере, че имотът се свои
изцяло от този, който упражнява и фактическата власт върху него. Не е
необходимо невладеещият собственик да доказва свое активно поведение по
отношение на правата си във вещта, което не може да изгуби, ако друг не го
придобие /чл. 99 ЗС/.
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност
е способ за придобиване на право на собственост
и други вещни права върху чужда
вещ, чрез фактическо упражняване на тези права
в продължение на определен от закона
срок от време,
като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС
волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл.
79 ЗС. В мотивите на
Тълкувателното решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то
следва, че придобивната давност е сложен юридически
факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение
обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към
установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на
права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им
съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево
изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият
тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното
им съдържание/.
Елементите
на фактическия състав на чл. 79 ЗС е следвало да бъдат установени по делото от ищеца
по първоначалните искове при условията на пълно и главно доказване, съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
В редица законови разпоредби
са предвидени ограничения и забрани за придобиването на имоти на основание давностно владение. Такива разпоредби са например: чл. 86
ЗС, § 1 от ДР на ЗС, чл. 29 ЗСГ /отм./, чл. 59 ЗТСУ /отм./, чл. 200 ЗУТ, чл. 5,
а. 2 ЗВСОНИ и др. Всички предвидени в тези законови разпоредби забрани са
установени в публичен интерес. Поради това нормите, предвиждащи тези забрани,
имат характера на императивни материалноправни норми.
Съгласно приетото в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год.
на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, тези норми
следва да бъдат прилагани служебно от съда, а когато за тяхното прилагане е
необходимо да бъде изслушана експертиза, съдът служебно следва да допусне и
приеме такава експертиза /виж Решение № 62 от 29.03.2016 год. на ВКС по гр.
дело № 5628/2015 год./.
В контекста на изложеното и
предвид посоченото вече по-горе СГС приема на първо място, че след като до
09.11.1967 год. процесният имот е представлявал
кооперативна собственост, то намира приложение забраната за придобиване по
давност, установена в чл. 86 ЗС /в
редакция до изменението в ДВ, бр. 31 от 1990 год./.
На
следващо място, несъмнено е, че по отношение на процесният
имот, намиращ се в землището на с.Бистрица, което се е включвало
в границите на
общия градоустройствен план на гр.София
– арг. от чл.4, ал.2 от Правилника за приложение на Закона
за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на София /Обн. ДВ, бр.82 от 22.10.1963 год./, се прилагал ЗРПВПВННИ – арг.
от чл. 9, изрично визиращ приложимостта
му за гр.София, към който се включват и редица села, между които и с.Бистрица. След приемането на Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на София ЗРПВПВННИ се е прилагал относно всички незастроени
или застроени с малоценни постройки недвижими имоти в населените места,
включени в границите на общия градоустройствен план на София, независимо от
това дали са урегулирани в строителните черти или извън тях на населените места
и какво е предназначението им – за жилищно или вилно строителство или
селскостопанска дейност /ниви, ливади, овощни градини и други подобни/ – виж Тълкувателно решение № 75 от 25.01.1980 год., ОСГК. А съгласно чл. 29, ал. 1, т. 1 от Закона за
собствеността на гражданите – ЗСГ /обн., ДВ, бр. 26
от 30.03.1973 год., разпоредбата е отменена с ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 год./,
придобиването на давност не е било допустимо за недвижими имоти и вещни права
по чл. 15 от закона, за които се прилага ЗРПВПВННИ, ако давността не е изтекла
до влизане на закона в сила. Няма съмнение, че предвидената в посочената
разпоредба забрана за придобиване по давност се отнася и за незастроените
недвижими имоти в границите на населените места, за които се е прилагал ЗСГ
/отм./. Ето защо изтеклият период от време от 09.11.1967 год. до 1973 год. не е
достатъчен за придобиване на имота по давност – виж разясненията, дадени с т. 6
от Постановление № 4 от
15.03.1978 год. по гр. дело № 6/77 год., Пленум на ВС.
За периода на действие на
разпоредбите на чл. 15 вр. чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗСГ не
е текла придобивна давност по отношение на процесния имот, тъй като в частност не са налице
изключенията по чл. 15, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗСГ /отм./.
Следователно в изпълнение на
задължението за установяване на приложимия закон и съобразяване на действалите
ограничителни режими за придобиване на вещни права върху недвижими имоти, въззивният съд счита, че релевантен е периода след 1990
год., когато е бил отменен чл. 29 ЗСГ – след този момент не е съществувала
правна пречка за придобиване на спорния имот при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС вр. с чл. 82 ЗС.
При преценка на правните
последици от фактите, установени от показанията на разпитаните по делото
свидетели – че през периода след 1990 год. действия по ползването на процесния имот са били извършвани както от ответницата,
респ. нейните наследодатели, така и от ищеца, който освен това го обработвал и събирал плодовете от дърветата в него, СГС
приема, че същите не сочат на установяване на трайна, явна и непрекъсната
фактическа власт върху имота от страна на В.К., след като собственикът
/собствениците/ също, макар и спорадично, упражнява такива действия. А щом
собственикът продължава да упражнява фактическа власт върху един имот, макар и
спорадично, за да може друго лице да придобие по давност това право, то следва
да отблъсне изцяло фактическата власт на собственика и да установи своя
самостоятелна фактическа власт, която изцяло да изключва тази на собственика. И
след като по делото не установено фактическата власт на ответницата, респ. на
нейните праводатели, върху процесния
имот да е била отблъсната от Ц.К., а след неговата смърт от В.К., който да е
владял имота явно, необезпокоявано и непрекъснато самостоятелно, без
собственикът Н.Р.-А., респ. нейните родители, да е осъществявал действия по
стопанисване на имота, то настоящият съдебен състав приема, че ищецът не се
легитимира като собственик на процесния недвижим имот
на основание чл. 79, ал. 1 ЗС в отношенията си с ответницата.
В този
смисъл релевираната евентуална претенция за
собственост следва да бъде отхвърлена. В тази връзка следва да бъде посочено,
че владението на невладеещия собственик на имота се счита отблъснато, когато с
действията си този, който свои имота и упражнява фактическа власт върху него,
го отблъсква и препятства да упражнява правото си на собственост. Такива
действия могат да бъдат недопускане до имота, заявяване пред самия него и пред
трети лица, че владее за себе си, както и други, които изключват недвусмислено
властта върху вещта /виж Решение № 276 от 20.11.2014 год. на
ВКС по гр. дело № 3036/2014 год., I г. о., ГК/. Като елемент от придобивната
давност владението трябва да е от такова естество, че да не позволява други лица
да владеят вещта, като не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети
лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да
узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да
осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни
действия по стопанисването му, без постоянното владение да изисква непременно
фактическата власт да се осъществява във всеки момент от времето /виж Решение № 68 от 02.08.2013
год. на ВКС по гр. дело № 603/2012 год., I г. о., ГК/. В случая по делото няма
доказателства за конкретно извършени от ищеца действия по отблъскване на
владението на ответницата, респ. на нейните родители, до 28.10.2016 год., за
което следва да бъдат съобразени обстоятелствата, че самият ищец твърди, че
между УПИ VІІ-1111 и процесния УПИ никога не е имало материализирана
ограда /а и той няма интерес да твърди противното, тъй като липсата на такава
понастоящем е индиция за премахването й, респ. за
това, че владението не е спокойно/, както и че в последния има построена вилна сграда,
която обаче не е предмет на настоящия спор /виж и чл. 64 ЗС/.
По насрещния
иск по чл. 109 ЗС:
Целта на
иска по чл.
109 ЗС е да даде защита на правото
на собственост срещу всяко пряко
или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение на обекта на
правото на собственост, което пречи на допустимото
пълноценно ползване на вещта според
нейното предназначение. Защитата, която нормата на чл.
109 ЗС дава, е осъждане на лицето, което
извършва неоснователните действия, пречещи на собственика да упражнява пълноценно
правото си на собственост, да преустанови тези действия /иск за прекратяване
на нарушението/, както и осъждането на лицето, поддържащо
неоснователно създадено състояние, пречещо на спокойното ползване
на вещта, да премахне това
състояние и да възстанови предишното /иск за премахване
на последиците от нарушението на правото на
собственост/.
Двете задължителни условия за
уважаване на иска по чл. 109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника
и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в
неговия пълен обем – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 3
от Тълкувателно решение № 4/2015 год. на ВКС по тълк.дело
№ 4/2015 год., ОСГК.
В разглеждания случай съдът е
сезиран с претенция за осъждане на ответника да прекрати неоснователните действия,
с които възпрепятства ищцата /която твърди,
че е собственик на процесния
УПИ, ведно с построената в него вилна сграда/ лично или чрез други лица да го ползва
– изразяващи се във влизане в имота, премахване на временна порта, която служи
за вход към имота от улицата и поставянето на тел, която да замести портата,
завързана на три места за вертикално положен дървен кол и възлагането на охрана
на имота, както и да се въздържа занапред от такива действия и посегателства
спрямо него.
Правото на собственост е абсолютно
вещно право, което гарантира на титуляра на правото
възможността да се изисква от всеки правен субект поведение, с което да не се
препятства или затруднява упражняването на правото на собственост от гледна
точка на правомощията на собственика да владее, ползва и се разпорежда с обекта
на собствеността, както да изисква поведение, с което да не се нарушава,
уврежда или унищожава обекта на собствеността.
С оглед изложеното вече по-горе във
връзка с предявените първоначални искове за собственост въззивният
съд приема, че ответницата се легитимира като титуляр на права по отношение на процесния имот.
Доказано е по делото въз основа на
съвкупната преценка на събраните и ценени писмени и гласни доказателства, че В.К.
е влизал в процесния имот, че не по-късно от 2014 –
2015 год. е премахнал временна порта, която служи за вход към имота от
ул.“Момин проход“, като е поставил тел, която да замести портата, завързана на
три места за вертикално положен дървен кол, а през м.юли 2016 год. е сключил
договор за охрана на имота /физическа/. В този смисъл СГС счита, че посочените
действия на ответника са неоснователни и неоправдани /а второто от тях – и противоправно, тъй като уврежда обекта на собствеността/ и
обективно създават пречки за допустимото пълноценно използване на собствения на
ищцата имот съобразно предназначението му. Свободното ползване на собствения
имот включва правото на собственика сам да реши кого да допуска в имота, за
какъв период от време и при какви условия, и това негово право не може да бъде
ограничавано. Доколкото в частност претендираната
защита на собствеността по реда на чл. 109 ЗС съответства на нарушението, релевираната негаторна претенция се
явява основателна и следва да бъде уважена.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваната му част, а първоначалният главен иск за собственост
по чл. 124, ал. 1 ГПК – отхвърлен /по отношение на 1/2 ид.ч.
от имота/, първоначалният евентуален иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК –
отхвърлен /по отношение на целия имот/ и насрещният иск по чл. 109 ЗС – уважен. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ответницата по първоначалните искове е осъдена да заплати на
ищеца разноски за първоинстанционното производство в
размер на 650 лв.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор В.Ц.К.
следва да бъде осъден да заплати на Н.А.Р.-А. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство във
връзка с първоначалните искове за собственост за възнаграждение за вещо лице и
за възнаграждение за един адвокат в размер на 411.20 лв., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по предявения насрещен иск за държавна такса в
размер на 80 лв., за депозит за призоваване на свидетел в размер на 30 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв. /предявеният негаторен иск е неоценяем/, както
и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 78.86 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 500 лв. /своевременно направеното от ответника по жалбата
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява частично основателно, предвид
фактическата и правна сложност на делото, която е над средната и при
съобразяване на материалния интерес по предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК
и обстоятелството, че насрещният негаторен иск е неоценяем/.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
20.12.2019 год., постановено по гр.дело №34376/2015 год. по описа на СРС, ГО,
127 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от В.Ц.К. срещу Н.А.Р.-А.
първоначален главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, в частта му,
в която е отхвърлен предявения от Н.А.Р.-А. срещу В.Ц.К. насрещен иск с правно
основание чл. 109 ЗС и в частта му, в която Н.А.Р.-А. е осъдена да
заплати на В.Ц.К. разноски за първоинстанционното
производство в размер на 650 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Ц.К.
с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Н.А.Р.-А. с ЕГН **********, с адрес: ***,
първоначален главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищецът е собственик по силата на настъпило наследствено правоприемство на 1/2 ид.ч. от
следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО, представляващо поземлен имот с
идентификатор 04234.6969.491 по кадастралната карта и регистри, одобрени със
Заповед №РД-18-51 от 03.11.2011 год. на изпълнителния директор но АГКК, находящ се в с.Бистрица, Столична община – район
„Панчарево“, ул.“******, с площ от 735 кв.м., при съседи: имоти с
идентификатори 04234.6969.489, 02234.6969.3567, 04234.6969.3454 и
04234.6969.3564, който имот по регулационния план от 1960 год. представлява УПИ
VІІІ-1111, кв.12, а по регулационния план от 1986 год. – УПИ VІІІ-491, кв.12,
гр.София, местност „Вилна зона Бистрица“.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Ц.К.
с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Н.А.Р.-А. с ЕГН **********, с адрес: ***,
първоначален евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване
за установено, че ищецът е собственик по силата на давностно
владение, упражнявано от 1951 год., на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО,
представляващо поземлен имот с идентификатор 04234.6969.491 по кадастралната
карта и регистри, одобрени със Заповед №РД-18-51 от 03.11.2011 год. на
изпълнителния директор но АГКК, находящ се в
с.Бистрица, Столична община – район „Панчарево“, ул.“******, с площ от 735
кв.м., при съседи: имоти с идентификатори 04234.6969.489, 02234.6969.3567,
04234.6969.3454 и 04234.6969.3564, който имот по регулационния план от 1960
год. представлява УПИ VІІІ-1111, кв.12, а по регулационния план от 1986 год. –
УПИ VІІІ-491, кв.12, гр.София, местност „Вилна зона Бистрица“.
ОСЪЖДА В.Ц.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 109 ЗС да прекрати неоснователните действия,
с които лично
или чрез други лица възпрепятства Н.А.Р.-А. с ЕГН **********, с адрес: ***, да ползва собствения
й недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО, представляващо поземлен имот с идентификатор
04234.6969.491 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед
№РД-18-51 от 03.11.2011 год. на изпълнителния директор но АГКК, находящ се в с.Бистрица, Столична община – район
„Панчарево“, ул.“******, с площ от 735 кв.м., при съседи: имоти с
идентификатори 04234.6969.489, 02234.6969.3567, 04234.6969.3454 и
04234.6969.3564, който имот по регулационния план от 1960 год. представлява УПИ
VІІІ-1111, кв.12, а по регулационния план от 1986 год. – УПИ VІІІ-491, кв.12,
гр.София, местност „Вилна зона Бистрица“, изразяващи се във влизане в имота, увреждане
/премахване/ на временна порта, която служи за вход към имота и поставянето на
тел, която да замести портата, завързана на три места за вертикално положен
дървен кол и възлагането на охрана на имота, както и да се въздържа занапред от
такива действия и посегателства спрямо него.
ОСЪЖДА В.Ц.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на Н.А.Р.-А. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 3 и ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат
в размер на 411.20 лв. /във връзка с първоначалните искове за собственост/ и за
държавна такса в размер на 80 лв., за депозит за призоваване на свидетел в
размер на 30 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв. /във
връзка с насрещния негаторен иск/, както и
направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 78.86 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 1 500 лв.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/