Присъда по дело №236/2022 на Районен съд - Русе

Русенска районна прокуратура обвинила:
Подс. Д.Е.Х., от гр. Русе, с ЕГН ********** в това, че

На 16.07.2021г., в гр. Русе, като непълнолетен, но след като
могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи
постъпките си, отнел чужди движими вещи - 1брой мобилен телефон
марка „Motorola“, модел „One Macro“, с IMEI1: 357230103261493 и
IMEI2: 357230103261501, 1 брой силиконов гръб /кейс/ и 1 брой карта
с памет, с вместимост 16 GB, всичко на обща стойност 187,00 /сто
осемдесет и седем/ лева, от владението на А.Н. Н., от гр. Русе, с
намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила
– престъпление по чл.198, ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК

Прокурорът поддържа обвинението и моли Съда да признае
подсъдимия за виновен, като му наложи предвиденото за
престъплението наказание.
Подсъдимият дава обяснения, в които отрича извършването на
престъплението. Подсъдимият и защитника му молят Съда да признае
подсъдимия за невинен като излагат аргументи за недоказаност на
деянието. Алтернативно, защитникът предлага на Съда, ако прецени,
че подсъдимият е извършил престъплението, в което е обвинен, да
наложи наказание при условията на чл.55 от НК.

От събраните по делото доказателства, Съдът приема за
установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият Д.Е.Х. е роден на 17.01.2004 г. в гр. Русе,
български гражданин, с начално образование, неженен, работи,
осъждан, с ЕГН-**********.

Вечерта на 16.07.2021 г., след края на работния ден, свид. А.Н.
отишъл на гости на свой колега, в дома му по ул.“Борисова“ в гр. Русе,
където двамата употребили алкохол. Около 23.00 ч. Н. си тръгнал,
като се насочил по ул.“Борисова“ към Централна ЖП-гара, в посока
дома си, на ул.“Мальовица“ №75а.
След като преминал бул.“България“ през пешеходен подлез,
свидетелят продължил към дома си, като преминал по ул.“Ракитово“
покрай бл.“Левента“. По същото време, на пейка до бл.“Левента“
1

седели свидетелите З.Г. и М.А.в и подс. Д.Х., които се познавали
отпреди и се черпели с бира. Когато свид.Н. преминал покрай тях,
подсъдимият го спрял и му поискал цигара. Н. му дал цигара, след
което Г. и А. му предложили да го почерпят бира. Четиримата се
заговорили, като по някое време свид. А.Н. отправил към мъжете
обиди на етническа основа. Подс. Х. се засегнал и казал на Н. щом ще
ги обижда да си тръгва. Пострадалият си тръгнал, а веднага след него
тръгнал и подсъдимия. Свидетелите Г. и А. останали на пейката, като
имали видимост към подсъдимия и свид.Н., до момента, в който
двамата завили покрай сграда на трафопост. Н. усетил, че някой върви
след него, уплашил се да не бъде нападнат, поради което извадил
телефона си „Motorola One Macro“ и се приготвил да позвъни на ЕЕН
112. В този момент, виждайки телефона, подс. Х. блъснал с ръце
пострадалия в гърба. В резултат от това и тъй като бил повлиян от
употребата на алкохол, Н. изгубил равновесие и паднал по очи на
земята. При падането си, свидетелят изтървал телефона на улицата. На
земята паднала и мъжката чантичка, която Н. носел на рамото си.
Подс. Х. бързо се навел, взел телефона и побягнал от мястото. Веднага
след това Н. също се изправил и подгонил подсъдимия, но не успял да
го стигне и се отказал от преследването. Прибрал се в дома си и от
телефона на баща си се обадил на ЕЕН 112, като обяснил какво се е
случило. Сигналът бил предаден в Първо РУ при ОД на МВР Русе и
към дома на пострадалия били изпратени свид. И.И., свид. П.Ж. и О.Б.
– полицейски служители в управлението. Пред тях Н. отново разказал
какво се е случило, посочил им мястото на инцидента, след което ги
завел там. При огледа на улицата, пострадалият открил мъжката си
чантичка, в която имал основно документи и установил, че от нея
нищо не липсва. Междувременно полицаите извършили обход на
района, но не открили лица отговарящи на описанието, дадено им от
свид. Н.. Малко по-късно Н. бил отведен в Първо РУ-Русе, където му
бил проведен разпит от разследващ полицай. По този начин било
поставено началото на досъдебното производство по настоящото
наказателно производство.
Междувременно, след като взел телефона на Н., подсъдимият се
придвижвал по улици в същият квартал, където случайно срещнал
свид. М.М., с когото се познавали отпреди. Тъй като към този момент
Х. бил непълнолетен, помолил М. да му помогне да заложи телефона в
заложна къща. М. се съгласил и двамата с такси се отправили към
ул.“Антим“ в гр.Русе, където имало денонощна заложна къща,
стопанисвана от „ЕсЕлДжи Груп“ ЕООД. По това време на работа в
2

къщата бил свид. Л.С., управител на дружеството. Когато подс. Х. и
свид. М. влезли, С. ги разпознал като клиенти отпреди. Подсъдимият
извадил телефона на свид. Н. и казал, че иска да го заложи. С. огледал
телефона, харесал го и решил да го вземе, като предложил на Х.
сумата от 90 лв. Подсъдимият се съгласил, след което въвел код,
който отключвал достъпа до функциите на мобилния телефон. Тъй
като бил непълнолетен и нямал документ за самоличност, М. дал
личната си карта, за да бъдат вписани в заложният билет неговите
лични данни, като заемател. С. изготвил Заложен билет №
35732/19.07.2021 г., в който вписал данните на свид.М.М., марката и
модела на заложения мобилен телефон, както и изплатената като заем
сума. М. се подписал на заложният билет, както и на декларация, в
която удостоверил, че е собственик на заложената вещ. С. дал сумата
от 90.00лв. на подс. Х., който от своя страна дал 5.00лв. на М. за
таксито, с което се придвижили до заложната къща.
След като бил разпитан в Първо РУ-Русе, в ранните часове на
17.07.2021 г. свид. А.Н. тръгнал да се прибира към дома си. Решил по
път да мине покрай заложната къща на свид. Л.С., с когото се
познавали отпреди. Когато се срещнали, Н. казал на С., че по-рано
същата нощ му бил отнет мобилен телефон „Motorola One Macro“ и го
попитал дали някой е залагал такъв. Без да му го показва и без да му
дава допълнителна информация, С. само потвърдил, че действително
такъв бил заложен при него, няколко часа по-рано.
По-късно същият ден свид. Н. отишъл в Първо РУ-Русе и заявил
на полицейските служители, че телефонът му се намира в заложната
къща на свид. С..
Във връзка с извършеното престъпление, на свид. Е.Б. –
полицейски инспектор в Първо РУ-Русе било възложено
извършването на оперативно-издирвателни мероприятия. Той посетил
заложната къща и установил, че мобилният телефон на пострадалия е
все още там, както и, че към търговската зала има функционираща
камера за видеонаблюдение. От служителката поискал да прегледа
издаденият заложен билет, както и видеозапис от инкриминираната
дата. При преглед на видеозаписа свид. Б. разпознал подс. Д.Х. и свид.
М.М. като лицата заложили процесния мобилен телефон. Свидетелят
познавал Х. и М. отпреди, по повод изпълнение на служебните си
задължения. При така установеното, свид. Б. снел обяснения от М.,
доколкото се установило от заложния билет, че той бил вписан като
заемател и декларирал, че телефонът е негова собственост. От
обясненията на М., свид. Б. установил, че в действителност мобилният
3

телефон бил във владение на подс. Х., той на практика го е заложил и
лично е получил сумата от 90 лв. Тогава подс. Д.Х. бил задържан в
дома му и отведен в управлението. Пред Б. подсъдимия признал
стореното, като обяснил как е отнел телефона от пострадалия, както и
как се е разпоредил с него.
Впоследствие, с разписка от 27.08.2021г., процесния мобилен
телефон, кейса и картата памет били върнати на свид. А.Н..
В хода на досъдебното производство била назначена техническа
експертиза, която изследвала видеозаписа от охранителната камера на
заложната къща и извела относимите към предмета на делото
фотокадри.
Била назначена и икономическа експертиза, от заключението на
която се установява, че стойността на инкриминираните вещи - 1бр.
мобилен телефон „Motorola One Macro, 1бр. силиконов гръб /кейс/ и 1
бр. карта с памет, с вместимост 16 GB, възлиза на обща стойност
187,00лв.
Назначена била и съдебномедицинска експертиза, с обект на
изследване телесни увреждания на пострадалия А.Н.. От
заключението на тази експертиза се установява, че поради липса на
съдебномедицинска или друга медицинска документация по делото,
не може по обективен начин да се установи видът на евентуални
травматични увреждания по Н., както и да се прецени механизма за
получаване на такива. Вещото лице дава заключение, че ако се
приемат представените по делото свидетелски показания, в които било
описано, че пострадалият е ударен в тила, след което е паднал напред
на терена, то следва да се приеме, че са му причинени болка и
страдание.

Изложената фактическа обстановка, Съдът намира за доказана по
несъмнен начин, от събраните и проверени в хода на съдебното
производство доказателства - частично от обясненията на подс. Д.Х.,
от показанията на свидетелите А.Н. /и по-конкретно, приобщените по
реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК/, М.М., Л.С., З.Г., М.А.в, Е.Б.,
Е. Х.а /приобщени по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.5 от НПК/, И.И. и
П.Ж., както и от приложените и приобщени по делото писмени
доказателства и доказателствени средства – протокол за отговорно
пазене, Заложен билет № 35732/19.07.2021 г., протоколи за
доброволно предаване, разписка за връщане на вещи, епикризи на
МБАЛ-Русе, заключенията на ценово-икономическата, техническата и
4

съдебномедицинската експертизи, насочващо писмо от Агенция по
заетостта, регистрационна карта на Дирекция „Бюро по труда“ Русе,
трудов договор, сведение-характеристика за непълнолетния Д.Х.,
протокол за оглед на веществено доказателство, справка за съдимост,
декларация за семейно и имотно състояние, автобиография.

От доказателството по делото и становището на страните става
ясно, че няма спор по отношение на фактите, че около полунощ на 16
срещу 17.07.2021 г., преминавайки покрай бл. “Левента“, в ж.к.
“Дружба-2“, свид. А.Н. бил спрян и заговорен от подсъдимия и
свидетелите Г. и А.; че малко по-късно, когато се отдалечавал от
мястото, пострадалият бил блъснат в гръб, паднал и изпуснал
телефона си; че в крайна сметка телефона се оказал във фактическата
власт на подс. Д.Х., както и че по-късно същата нощ, със съдействието
на свид. М., подсъдимия заложил телефона в заложна къща, за сумата
от 90 лв.
Основните спорни по делото въпрос са, дали подс. Д.Х. е лицето
ударило свид. Н. в гърба и след като последният паднал и изтървал
телефона си, дали подсъдимият е лицето, което веднага го взело и
побягнало от мястото.
По мнение на Съда, на тези въпроси следва да бъде даден
положителен отговор, доколкото събраните по делото доказателства,
макар и в тази насока само косвени, образуват подредена, логически
последователна система, която очертава единственият възможен извод
освен за наличието на всички елементи от обективната и субективната
страна на престъплението, но и за неговия автор.
На първо място, в тази насока Съдът кредитира показанията на
свидетеля А.Н., дадени от него в хода на досъдебното производство и
приобщените по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 от НПК. От тези
показания става ясно, че в момента, в който се отдалечил от пейката
където били подсъдимия и свидетелите Г. и А., Н. усетил, че някой
върви след него, уплашил се и извадил телефона си, за да набере ЕЕН
112. В този момент усетил удар в тила, паднал на земята по очи и
изпуснал телефона си. В същото време видял как: „…младото момче
веднага го взе от земята и тръгна да бяга в посока у-ще „Алеко
Константинов“. Освен това Н. описва лицето, което му взело
телефона, като момче на около 17 години, високо около 160 см., с
нормално телосложение, с къса черна коса и тъмни очи.
От снетите данни за самоличността на подсъдимия и на
5

свидетелите Г. и А., както и според личните впечатления на Съда от
външният вид на тримата, става ясно, че единствено подс. Х.
отговарял възрастово и визуално на даденото от пострадалия
описание. Нещо повече, от показанията на свид. И.И. се установява, че
същата нощ, когато А.Н. разказал на полицаите какво се е случило,
заявил, че след като получил удар и паднал на земята, младеж на
около 15 г. му взел чантата. Действително, според този свидетел Н. се
тъжил за отнета чанта, но това противоречие, по отношение иначе
безспорно установената инкриминирана вещ, се дължи на изминалото
време, във връзка с което И. заявил, че няма спомен за голяма част от
установените от него и колегата му обстоятелства. Същественото в
тези показания е факта, че още в нощта на инцидента, свид. Н. описал
лицето, което му извършило грабежа, като младеж на около 15 години.
Изводът, че именно подс. Х. е лицето последвало свид. Н.,
ударило го в гръб и отнело мобилният му телефон, се затвърждава и от
показанията на свидетелите З.Г. и М.А.в. Те са категорични, че когато
пострадалият тръгнал да си ходи, веднага след него тръгнал и
подсъдимия, като се насочили към намиращата се в близост детска
градина, а те двамата останали на пейката още известно време. Г.
допълва още, че имал видимост към подсъдимия и пострадалия,
докато двамата се скрили зад сграда на трафопост. В своята
съвкупност показанията на тези свидетели са логични, относително
детайлни, последователни, взаимнодопълващи се и възпроизвеждат в
значителна степен непротиворечиво и с категоричност възприетите от
тях факти. Междувпрочем, по сходен начин свид. М.А.в пресъздал
възприетото от него в процесната нощ и пред свид. Е.Б., който му снел
обяснения в хода на проведените ОИМ. Последният свидетел снел
обяснения и от подс. Д.Х., който пред него признал извършеното, като
заявил, че обиден от думите на пострадалия по отношение
етническата му принадлежност, го изблъскал и след като видял, че Н.
опитва да набира номер, издърпал телефона от ръката му и избягал.
Несъмнено, тези изявления на подс. Х., пресъздадени от свид.
Е.Б. в показанията му, представляват по своята същност извънсъдебно
признание, като без съмнение, такива свидетелски показания
представляват източник на косвени, производни доказателствени
факти.
Безспорно обаче, разпитаният свидетел може да установява
всички факти и събития от обективната действителност, които лично е
възприел. В тази насока процесуалните норми не съдържат
ограничения и забрани. Няма спор, че такива свидетелски показания
6

представляват източник на косвени, производни доказателствени
факти, поради което осъдителна присъда не би могла да се основава
само и единствено на такива показания, както и при наличие на
съществени противоречия между тях и останалите доказателства,
които биха внесли съмнение за достоверността на извънсъдебното
изявление и признание за извършеното престъпление. В конкретния
случай обаче това не е така. При анализ на показанията на свидетеля
Б. и съвкупната им оценка с останалите доказателствени източници,
Съдът констатира еднозначност и безпротиворечивост, които дават
основание да се приемат направените от подсъдимия Д.Х.
извънсъдебни признания за достоверни. На първо място, подсъдимият
изложил категорично и доброволно посочените по-горе обстоятелства,
без върху него да бил оказван какъвто и да било физически или
психически натиск. Не бяха представени и не се събраха
доказателства, свид. Б. да имал специално, предварително формирано,
негативно отношение към подсъдимия или какъвто и да било интерес
да излага отрицателни за него факти.
Обсъдените по-горе доказателствени източници, анализирани в
тяхната съвкупност и съчетани с безспорният факт, че по-късно,
същата нощ, процесният мобилен телефон бил във владението именно
на подс. Д.Х. и той лично, със съдействието на свид. М. го заложил в
заложна къща, налагат единственият логичен и възможен извод, че
именно подс. Х. е лицето изблъскало свид. А.Н. и след като той
паднал и изтървал телефона си, подсъдимият взел вещта и избягал от
мястото.
Съдът не дава вяра на показанията на свид. А.Н. дадени в хода на
съдебното следствие, в които твърди, че познавал подс. Х. от преди
инцидента, че реално не е видял кой е взел телефона му, че не
подсъдимият, а друго лице, с различно телосложение го е ударил
отзад в главата, както и, че в този момент подс. Д.Х. бил на около 10-
15 метра разстояние от него и побягнал. В същото време заявява, че
тръгнал да гони подсъдимия, защото си помислил, че той му е взел
телефона, макар да заявява, че изобщо не видял къде е телефона му
след като го изтървал, както и изобщо не видял някой да му взема
телефона. След като Съдът констатирал съществените противоречия
между тези му показания и показанията дадени по досъдебното
производство и последни му били прочетени, свид. Н. си спомня, че
всъщност първоначално не познал Д., макар да му се сторил познат, но
по-късно, след като се осъзнал след алкохола и паниката, разбрал кое
е момчето и достигнал до вътрешна убеденост, че то няма как да
7

направи такова нещо. Твърди, че не било вярно, че видял Д. да взема
телефона му и да побягва с него, макар да не отрича, че въпреки това
тръгнал да го гони, защото помислил, че той му е взел телефона. Само
тези нелогични и вътрешно противоречиви изявления, граничещи с
абсурдна несъстоятелност, са достатъчни на Съда да ги отхвърли като
недостоверни. Очевидно е желанието на свид. Н. с тези си показания
да оневини подсъдимия, явно породено от установеното по делото
познанство с неговата майка Е. Х.а и проведеният с нея разговор
скоро след случая, когато станало ясно и за пострадалия, кой
всъщност е извършителя на престъплението. Както става ясно от
показанията на пострадалия, на свид. Х.а, а и от обясненията на подс.
Х., пострадалия и Х.а се познавали още от преди процесното деяние,
както и че Н. посещавал неведнъж дома им. В същото време
подсъдимия заявява, че разбрал за познанството на майка си и
пострадалия едва по време на настоящото дело и не познавал А.Н.
преди процесния случай. В тази насока са и показанията на
свидетелите З.Г. и М.А.в, според чиито впечатления от разговора им с
Н. същата нощ и поведението на подс. Х., двамата изглеждали
непознати. Всъщност, съществено в тази насока е, че свид.Н. не
посочил Д.Х. поименно или с други данни за личността му /например
като дете на негова позната/, като извършител на деянието, а в
показанията си по досъдебното производство и в обясненията си пред
полицейските служители, още същата нощ, просто дал описание на
лице по начин, по който традиционно се описва непознат – по видима
възраст, външни белези, телосложение и т.н. Т.е. твърдението на Н.
пред Съда, че в следващите дни отишъл в полицията като искал да
„оправи нещата“ и да каже, че Д.Х. не е реално човека, който му е взел
телефона и че „неправомерно го е набедил“, е несъстоятелно, тъй като
на практика пострадалия не е набедил никого в показанията си по
досъдебното производство, а е сочил непознато за него лице.
Очевидно, последващите действия на Н., включително и депозираните
пред съда показания, били продиктувани от оказано му въздействие
или натиск, от неустановено по делото лице, което представлява
допълнителен аргумент, показанията му дадени в хода на съдебното
следствие да не бъдат възприети за достоверни.
Съдът не възприема за достоверни и обясненията на подс. Д.Х., в
частта им, в която отрича извършването на престъплението и твърди,
че след като Н. се отдалечил от пейката, след него тръгнали
свидетелите З.Г. и М.А.в, а той останал на пейката да си играе на
телефона, че в този момент видял някой да напада пострадалия, но не
8

видял точно кой, че видял Н. да пада на земята, а телефонът му
хвръкнал в близки храсти. Заявява, че веднага след като видял това се
уплашил да не набедят него и тъй като вече бил съден, избягал от
мястото. Върнал се след около 40-50 минути, като на мястото нямало
никого. Взел телефона на Н. от храстите и го продал в заложната
къща.
В тази им част обясненията на подсъдимия са житейски
нелогични, несъстоятелни и противоречат на останалите събрани по
делото доказателства. На първо място, липсват каквито и да било
други доказателства за това, събитията да са се случили по начина
обяснен от подсъдимия, включително и за това, Г. и А. да са
нападнали Н.. Освен това, няма никаква логика, още при задържането
му и даването на обяснения, Д.Х. да признае нещо, което уж не било
истина, а именно, че той е извършил деянието, при положение, че
както сам заявява бил наясно с последиците, предвид предходното му
осъждане. На трето място, ако Х. е избягал от мястото, за да не бъде
набеден, както твърди, напълно нереалистично е неговото последващо
поведение – да се върне, за да търси телефона и да го вземе, с
намерението, както заявява, да го върне на пострадалия. В същото
време, подсъдимият не даде логично или по-скоро никакво обяснение
на въпроса защо в крайна сметка е продал телефона още същата нощ,
а не потърсил в следващите дни Н., за да му го върне.
Поради това и предвид съществено им противоречие с
останалите събрани по делото доказателства, Съдът възприема
обясненията на подс. Д.Х. в обсъжданата им част, като защитна теза,
лансирана с оглед неблагоприятните последици за него от изхода на
съдебното производство
Съдът приема, че събраните и анализирани по-горе доказателства
представляват хармонично цяло, логична система от факти, водещи до
единствения възможен извод за авторството, предмета на
престъплението, елементите от обективна му страна и вината, и
изключват всички останали, като в тяхната съвкупност налагат
следните правни изводи:
От обективна страна подсъдимия Д.Е.Х. е осъществил състава
на престъплението чл.198, ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК, тъй като на
16.07.2021 г., в гр. Русе, като непълнолетен, но след като могъл да
разбира свойството и значението на деянието и да ръководи
постъпките си, отнел чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон
„Motorola One Macro“, с IMEI1: 357230103261493 и IMEI2:
357230103261501, 1 бр. силиконов гръб /кейс/ и 1 бр. карта с памет, с
9

вместимост 16 GB, всичко на обща стойност 187,00 /сто осемдесет и
седем/ лева, от владението на А.Н. Н., от гр. Русе, с намерение
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила.
Безспорно е установено, че движимите вещи – 1 бр. мобилен
телефон „Motorola One Macro“, 1 бр. силиконов гръб /кейс/ и 1бр.
карта с памет, с вместимост 16 GB, които подс. Д.Х. отнел, били
чужди за него. Те били собственост на свидетеля А.Н. и били в негово
владение.
За да отнеме тези вещи, подсъдимият Х. употребил физическа
сила, като действията му и техният интензитет били пряко насочени
към пострадалия Н. и с тях той целял сломяване на съпротивата на
децата и насилственото лишаване на последния от мобилният телефон
и принадлежностите му. Изблъскването в гърба на свид. Н., в
момента, в който държал в ръка телефона си и имал намерение да
проведе разговор, несъмнено представляват физическо въздействие
върху личността на владеещия имуществото, целящо прекъсване на
фактическото държане на имуществото от владеещото го лице.
Подсъдимият довършил осъществяването на престъплението,
като с вземане на изтърваният, в резултат от насилието, мобилен
телефон на пострадалия и отдалечаването от мястото, прекъснал
фактическата власт на А.Н. над предмета на престъплението и сам
установил трайната фактическа власт над вещите.

От субективна страна е налице пряк умисъл у подсъдимият
Д.Х.. Той действал с ясното съзнание за противоправността на
извършваното от него. Съзнавал общественоопасния характер на
деянието и неговите общественоопасни последици, при което целял
настъпването на противоправния резултат, тъй като решил да се
облагодетелства по неправомерен начин. Подсъдимият бил наясно, че
процесните вещи, които взел от пострадалия са чужди за него, че
липсва съгласието на собственика им да му ги даде, както и с
обстоятелството, че конкретните му действия по прилагане на насилие
по отношение на Н. са годни да сломят съпротивата му и да го лишат
от възможност да осъществява фактическа власт върху тях, противно
на волята му.
Деянието подсъдимият Д.Х. извършил като непълнолетен, но от
събраните по делото доказателства, касаещи конкретното му
поведение, физическо и психическо състояние и данните за личността
му споделени от родителя и отчетени в сведението-характеристика,
10

става ясно, че той бил в състояние да разбира свойството и значението
на деянието и да ръководи постъпките си. Подсъдимият бил психично
здрав, с адекватно за възрастта си психично развитие, имал съзнание
за непозволеност на действията си и наказуемостта на постъпката си.
Предвид това Х. бил способен да прецени характера, значението и
забранеността на конкретното деяние, като не се установи да е
действал под външно влияние. Конкретният механизъм сочи, че
действията на подсъдимия са преднамерени и целенасочени, макар и с
характера на типична за непълнолетната възраст, в която се е намирал,
недооценъчност към последиците на извършеното.
Поради изложеното деянието на Д.Х. следва да се квалифицира
и във вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК.

С оглед на това, Съдът намира, че са налице всички елементи от
обективната и субективната страна на състава на престъплението по
чл.198, ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК, поради което подсъдимият
Д.Е.Х. следва да бъде признат за виновен в извършването на това
престъпление и му бъде наложено наказанието предвидено от закона.
При индивидуализацията на наказанието по отношение на
подсъдимият за това деяние, Съдът отчита като смекчаващи
отговорността обстоятелства младата му възраст; ниският интензитет
на упражнено насилие, изразило се само в едно блъскане, което не
причинило никакви съществени увреждания на пострадалия;
неравностойното му социално положение на дете, израснало без баща
и при постоянно отсъствие на майката; наличието на претърпени в
детството тежки физически травми; относително невисоката стойност
на предмета на престъплението; положените усилия от Х. за намиране
на работа и започване полагането на обществено полезен труд,
непосредствено след навършване на пълнолетие; оказаното
съдействие за разкриване обективната истина по делото в хода на
полицейските ОИМ; възстановяването на причинените от деянието
имуществени вреди, както и факта, че деянието било осъществено
инцидентно, а не в резултат от предварително взето и обмислено
решение.
Като отегчаващи отговорността обстоятелства Съдът приема
предходни две осъждания на подс. Д.Х. и лошите му характеристични
данни.
Предвид това Съдът приема, че са налице многобройни
смекчаващи отговорността обстоятелства, при които и най-лекото
11

предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко, защото
деянието и деецът са със значително по-ниска степен на обществена
опасност от типичните за този вид престъпления, с оглед конкретните
обстоятелствата, при които е извършено престъплението и личността
на подсъдимия. Освен това Съдът прецени, че провеждането на
наказателният процес и личното участие на подс. Д.Х. в него, е оказал
до голяма степен възпитателен ефект върху подсъдимия.
Мотивиран така, Съдът приема, че следва да бъде приложена
разпоредбата на чл.55, ал.1, б.“б“ от НК и предвиденото за деянието
наказание „Лишаване от свобода“, без долна граница, следва да бъде
заменено с наказание „Пробация“
С оглед наличието и на отегчаващи отговорността обстоятелства,
на подс. Д.Х. следва да бъде наложено наказание „Пробация“ при
прилагане на повече от задължителните две пробационни мерки, а
именно:
“Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 2 /две/
години, при периодичност на явяване и подписване на осъдения пред
пробационния служител или определено от него длъжностно лице два
пъти седмично; “Задължителни периодични срещи с пробационен
служител” за срок от 2 /две/ години.; “Включване в програми за
обществено въздействие” за срок от 2 /две/ години и “Поправителен
труд” по месторабота на подс. Д.Х. – “Нелсен-Чистота” ЕООД гр.
Варна, за срок от 1 /една/ година, при удръжки върху трудовото
възнаграждение в размер на 15 %.
Подсъдимият Д.Е.Х. следва да бъде осъден да заплати в полза
Държавата – ОД на МВР-Русе сумата от 310.90 лв. за разноски на
досъдебното производство, а в полза на Районен съд Русе сумата от
50.00 лв., за разноски в съдебното производство.
Мотивиран така, Съдът постанови присъдата си.
12

Номер на акта:	85
Дата:	23 юни 2022 г. (в сила от 14 октомври 2022 г.)
Съдия:	Явор Димов Влахов

Дело:	20224520200236
Тип на делото:	Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	11 февруари 2022 г.

Присъда по дело №236/2022 на Районен съд - Русе

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите