Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.12.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11413/2018 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение №362886 от 16.03.2018 г.,
постановено по гр.д. № 57877/2017 г., СРС, 157 състав, e признато за установено, че С.Ж.С. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“
ООД, н. основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от
550 лв. - главница по договор за предоставяне и използване на кредитна карта
„Бяла карта“, сключен на 16.05.2014 г. с „И.А.М.“ АД и договор за цесия,
сключен на 11.11.2016 г.; на основание 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 166,75 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 09.09.2014
г. - 06.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението - 20.03.2017 г., до окончателното погасяване, и на основание чл.
92, ал. 1 от ЗЗД сумата 88 лв. - мораторна неустойка по чл. 9, ал. 3 от
договора за периода 06.10.2014 г. -
06.04.2016 г., за които суми по ч.гр.д. № 17266/2017 г. по описа на СРС, 157
състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Със същото решение са отхвърлени предявените от А.з.к.н.п.з.“ ООД срещу С.Ж.С.
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане
за плащане на сумата 100 лв. - обезщетение за вреди от забава, изразяващи се в
извършени разходи за извънсъдебно събиране на дълга и сумата 51,82 лв. - лихва
за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. С оглед изхода на спора,
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съдебни разноски в размер на сумата от 483,74 лв. за исковото производство и
сумата 105,16 лв. - разноски за заповедното производство.
Срещу така постановеното решение в частта, в
която предявените искове са били уважени, е подадена въззивна жалба от С.Ж. с
оплаквания за неговата недопустимост. Поддържа се, че не е налице идентичност
между заявеното в заповедното производство вземане и това предмет на иска по
чл. 422 ГПК, тъй като със заявлението е претендирано вземане, въз основа на
договор от 12.04.2014 г., а в исковата молба се позовава на договор за кредит
„Бяла карта“ №405579 от 16.05.2014 г. Предвид това счита, че за ищеца липсва
правен интерес от провеждане на настоящото производство.
При условията на евентуалност на оплакванията
са изложени и такива за неправилност на решението в обжалваната част поради
допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че с
връчването на исковата молба ответницата е уведомена за обявената предсрочна
изискуемост, тъй като не е налице месечен погасителен план с определени вноски,
чиито падеж не е настъпил. В тази връзка сочи, че се касае за падежирали
задължения по конкретно извършени транзакции, като при възстановяване на
съответно усвоената сума се възобновява кредита в рамките на кредитния лимит.
Изтъква се, че не са налице и доказателства
за упражняване правото на кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо,
а длъжника не е уведомен за извършената цесия. Без да излага конкретни доводи, се
възразява, че неправилно съдът е определил сроковете, в които се погасяват по
давност вземанията за главница, лихви и неустойки. Моли съда да обезсили
решението в обжалваната част като недопустимо, а при условията на евентуалност
на оплакванията да отменено същото поради неговата неправилност. Претендира и
разноски.
Въззиваемият ищец „А.з.к.н.п.з.“ ООД, чрез
пълномощника си – юрк. Н. С., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подробно изложените съображения и моли решението да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Решението в частта, с която са отхвърлени
ищцовите претенции за установяване дължимост на сумата от 100,00 лв.,
представляваща обезщетение за вреди от забава, изразяващи се в извършени
разходи за извънсъдебно събиране на дълга и за сумата 51,82 лв., представляваща
лихва за забава за периода 06.04.2016 г. - 06.03.2017 г. не е обжалвано от
ищеца, поради което и в тази си част същото е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
По отношение оплакванията на въззивника за
недопустимост на обжалваното решение следва да се отбележи, че същите са неоснователни,
доколкото СРС не се е произнесъл извън посочените в обстоятелствената част на
исковата молба правопораждащи спорното материално право факти и формулирания
петитум. Както в заповедното, така и в исковото производство, претенцията
произтича от твърдения за наличие на непогасени вземания по договор за кредит
„Бяла карта“ №405579 с предоставен и усвоен лимит от 550,00 лв., сключен между
„И.А.М.“ АД и ответницата, впоследствие цедирано на „Асес Файнанс“ ООД на 01.07.2014
г., който от своя го е прехвърлил/цедирала/ на настоящия ищец „А.з.к.н.п.з.“
ООД н. 11.11.2016 г. Действително, в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата
молба е посочена различна дата на сключване на договора – съответно 12.04.2014
г. и 16.05.2014 г., но съдът приема изложеното от ищеца пред СРС, че се касае
за техническа грешка, тъй като останалите индивидуализиращи вземането белези –
страни, предоставена сума, номер на договор №405579 и датите, на които са извършени двете
последващи цесии, напълно съвпадат.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Както пред СРС, така и в производството пред
настоящата инстанция ответницата не е оспорила наличието на сключен с „И.А.М.“
АД договор за кредит „Бяла карта“ от 16.05.2014 г., по силата на който
дружеството ѝ е предоставило сумата от 100,00 лв., усвоима чрез кредитна
карта. По делото са представени и три анекса, съответно от 04.09.2014
г.,28.10.2014 г. и от 17.01.2015 г., сключени между „А.Ф.“ ООД и С.Ж.С., с
които лимитът на предоставената сума по кредитната карта е увеличен
последователно, съответно на 200,00 лв., на 400,00 лв. и 550,00 лв. Макар и да
е посочено, че анексите са към договор за кредит „Бяла карта“ от 12.04.2014 г.
с КИД 405579, съдът намира, че същите касаят именно процесния договор от
16.05.2014 г. Извод за това, от една страна, е обстоятелството, че анексите са подписани
от новия кредитор – цесионер „А.Ф.“ ООД, след сключването на посочената в
исковата молба цесия от 01.07.2014 г., въз основа на която „А.Ф.“ ООД е
придобило вземанията по договор за кредит от 16.05.2014 г. от „И.А.М.“ АД, и от
друга страна, факта, че ответницата нито твърди, нито по делото са събрани
доказателства, които да са индиция, че С.Ж.С. е имала друг сключен договор за
кредит с „И.А.М.“ АД или с „А.Ф.“ ООД. Предвид изложеното, настоящият състав
намира, че ответницата е била валидно обвързана именно от клаузите на Договор
за „Бяла карта“ от 16.05.2014 г. и горепосочените три анекса.
По отношение настъпването изискуемостта на
усвоения по кредитната карта лимит от 550 лв., относими са разпоредбите на
Раздел І, чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 4 от договора за кредит, според които
кредитополучателят дължи минимална месечна вноска от 15% от максималния размер
на кредита, но не повече от общо възникналото задължение към първо число на
съответния месец, когато то е по-малко от 15% от максималния размер на кредита,
като минималната вноска е дължима между 1-во и 5-то число на месеца.
Предвид уговорения начин на погасяване на формирания
дълг, съдът намира, че с усвояването на пълния лимит на кредитната карта от 550
лв., за ответницата възниква задължение да заплаща ежемесечно минимална вноска,
в която са включени 15% от усвоената сума, т.е. целият размер на ежемесечно
падежиралата усвоена главница е станала
изискуема най-късно на седмия месец /6 месеца х 15% + 1 месец/, следващ месеца
на пълното усвояване. Независимо че по делото не е установена точната дата на усвояване
на целия лимит, след която е преустановено плащането на дълга, с оглед
позоваването от страна ищеца на обявена предсрочна изискуемост на 06.04.2016
г., то и следва да се приеме, че най-късно към този момент целият размер на
кредита от 550,00 лв. е бил изтеглен от С. С.. Последната не е оспорила факта
на усвояването на сумата, както и че не е извършвала погашения по възникналото
задължение, поради което най-късно от следващия месец - 05.05.2016 г.
ответницата е дължала минимална погасителна вноска, с включени 15% от дълга по
главницата. При това положение цялата главница е падежирала на седмия месец,
т.е. на 05.11.2016 г., която дата се явява преди момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 20.03.2017 г.
Следва да се отбележи, че макар ТР № 8/2017
от 02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС да разглежда въпроса
за присъждането на падежирали вноски по договор за банков кредит, не следва да
бъде игнорирано принципното становище, застъпено в решението, че вноските с
падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските,
станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание
- договора за кредит, поради което позоваването на предсрочната изискуемост не
е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл, заявеното от ищеца, че вземането по процесния договор е
станало предсрочно изискуемо преди иницииране на заповедно производство, по
същността си е твърдение, че претендирането вземане към този момент (подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК) е с настъпил падеж. Ето защо и без правно
значение е, че заявителят се позовава на обявена предсрочна изискуемост, за
която не доказва да е уведомил длъжника преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК, доколкото вземането за главницата вече е било изискуемо.
От приетото в т. 1 от ТР № 8/2017 от
02.04.2019 г., по тълк. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че при предявен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, следва неправилност на
извода на СРС, че сведената до знанието на длъжника в хода на първоинстанционното
дело обявена предсрочна изискуемост може да бъде зачетена и съобразена при
постановяване на решението. Поначало, релевантно за основателността на иска по
чл. 422 ГПК е само вземането за главницата с падеж, определен или определяем в
договора за кредит или погасителния план, и настъпил към датата на устните
състезания. Независимо от принципно неправилните мотиви, с които СРС е уважил
претенцията за главницата от 550 лв., крайният му извод за основателност на
главното вземане е правилен.
Съгласно разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Доколкото по отношение изводите на СРС за основателността и
дължимия размер на възнаградителната лихва и неустойката, присъдени с
обжалваното решение, не са въведени конкретни оплаквания, въззивният съд не може
да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни изводи,
като при основателност на главната претенция, дължими се явяват и акцесорните
вземания.
Неоснователно е и възражението на въззивника,
че не е бил уведомен за извършената цесия между цедента „Асет Файнанс“ АД и цесионера
„А.з.к.н.п.з.“ ООД цесия на процесното вземане по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от
10.01.2017 г. към него. Действително, преди подаването на заявлението по чл.
410 ГПК не се установява длъжникът да е уведомен за прехвърленото вземане, но
този ефект е настъпил с връчването на исковата молба, доколкото към нея са били
приложени уведомление, че вземането е прехвърлено, подписано от цесионера,
както и нотариално заверено пълномощно (л. 26 от делото на СРС), по силата на
което „А.з.к.н.п.з.“ ООД е упълномощена от цедента „Асет Файнанс“ АД да
извършва уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По аргумент от чл. 235, ал. 3 ЗЗД,
уведомяването в хода на висящото исково производство е факт с правно значение,
който следва да бъде взет предвид. /в този смисъл е и разрешението дадено
Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ Г.О. на ВКС,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ Т.О. на ВКС/
Предвид датата на сключване на договора за
кредит (16.05.2014 г.), от който момент реално е било възможно усвояването на
кредитния лимит, а от следващия месец и начисляването на лихви и неустойки, то
и е видно, че не е настъпила общата петгодишната погасителна давност за
главницата, както и предвидената в чл. 111, б. „б“ и „в“ от ЗЗД тригодишна
давност за вземанията за възнаградителна лихва и неустойка, тъй като заявлението
по чл. 410 ГПК е подадено на 20.03.2017 г. и давността е била прекъсната (арг.
от чл. 422, ал. 1, вр. чл. 116 ЗЗД.
С оглед гореизложеното и пари съвпадане на
крайните изводи, макар и по различни съображения, обжалваното решение следва да
бъде изцяло потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора, на въззиваемият - ищец следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69,
ал. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №362886 от 16.03.2018 г., постановено по гр.д. № 57877/2017 г., СРС,
157 състав. в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната си част е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА С.Ж.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, р-н „******“, ул. „*****, на основание
чл.78, ал. 8 ГПК, сумата от 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: