№ 25
гр. Дряново, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на петнадесети
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100324 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив
основава исковата си претенция на обстоятелството, че сключила договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 842179/ 10.06.2022г. с
ответното дружество. Съгласно договора ищцата следвало да върне сумата по
кредита 2763,12 лв., при сума на получаване 2000 лева, при ГПР 42,58 % и ГЛП 36
%.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора в случай, че ищцата не представи
допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, за който не било
предоставено договореното обезпечение. В тази връзка на ищцата била начислена
неустойка в общ размер на 2772,69 лв., разпределена на 18 месечни вноски, всяка
от който добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по
този начин общата месечна погасителна вноска нараснала на 307,54 лева. Счита,
че клаузата на чл. 27, ал. 1 от договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 842179/ 10.06.2022г., предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 2772,69 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване
на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
1
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
В този смисъл била практика на ВКС – решение № 4/2009г. по търг. дело №
395/2008г., решение № 1270/ 2009г. по гр. дело № 5093/ 2007г., определение №
877 по търг. дело № 662/2012г. и др. Такъв основен принцип била
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил
прокаран този принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също
намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Поради накърняването на
принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало
до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.
В допълнение така претендираната неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от
ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 2772,69 лева
била в размер на над сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се
нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Така претендираната
неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Претендираната по договора за потребителски кредит неустойка била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала
заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от
ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледана в този аспект, неустойка в размер на 2772,69 лева при
неосигуряване на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната
с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример
2
за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения
начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този
смисъл била т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от
05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която
печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл решение №
511/ 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/ 2018 г. Последователна била
и практиката, че неустойка която била уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, била нищожна поради
противоречие с добрите нрави: решение № 107/ 25.06.2010г. по търг. дело № 818/
2009г., II търг.отделение, решение № 511/ 17.04.2018г. по в. гр. дело № 324/ 2018г.
на окръжен съд Пловдив.
На следващо място претендираната неустойка била нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Счита, че
така уговорената неустойка не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на
чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В този смисъл била и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящият спор
спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Дряново. Доколкото
отпуснатия кредит на ищцата като физическо лице, представлявал финансова
услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, тя имала качеството на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
т.е. приложима била разпоредбата на чл. 113 от ГПК. В този смисъл посочва
съдебна практика. Моли съда да обяви за нищожна клаузата на чл. 27, ал. 1 от
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 842179/
10.06.2022г., предвиждаща заплащане на неустойка н размер на 2772,69 лв. на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави,
поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл.
3
146 от ЗЗП.
В срока и по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника „Стик -
кредит“ АД. В същия се твърди, че предявеният иск бил допустим, но
неоснователен. Посочва, че действително на 10.06.2022г. между дружеството, като
кредитор и ищцата, като потребител по смисъла ЗПК, бил сключен договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 842179, по силата на който
кредиторът предоставил заемна сума в размер на 2000 лв., която сума същият бил
длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно
погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора и
при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУ. Сумата била предоставена на
ищеца по посоченият от него начин в заявката, а именно чрез банков превод по
посочена банкова сметка в „Банка ДСК" АД.
Следвало да се има в предвид, че в чл. 26 и следващите от горепосоченият
договор имало предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения от страна на потребителя, визирани в чл. 17 от договора,
можело да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно
задължен да претендира подобна неустойка. По отношение на твърдението, че
договорената неустойка в горепосоченият договор била нищожна на основание
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави посочва, че процесният
договор бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използвали
изключително средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране на
системата бил посочен в общите условия, уреждащи отношенията между „Стик -
Кредит" АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството
финансови услуги от разстояние, наричани за краткост ОУ, неразделна част от
индивидуалните договори за кредит. Актуалните ОУ се намирали и били
общодостъпни на уебсайта на www.stikcredit.bg.
Съгласно приложимите към настоящия договор ОУ страните ползвали
интернет (и по точно размяна на електронни съобщения от и до електронната
поща, както и уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ" АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg и/или кратки текстови съобщения (CMC) като средство за
комуникация и извършване на правни изявления. Комуникацията между страните
се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. Кандидатстването можело да се извърши
по някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация -
заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на
4
дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят
предоставял на кредитора своите телефон (т. нар. идентификационен номер) и
електронна поща (имейл). В раздел 2 „Термини и Понятия" на ОУ било посочено,
че „Идентификационен номер" представлявал „мобилен телефонен номер, от
който кандидат - заявител кандидатства за заем по Телефонна линия. Страните се
съгласяват, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи),
изявленията направени до Дружеството от този Идентификационен номер са
изявления на заявителя". Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща,
потребителят можел да създаде т. нар. „Личен акаунт". Съгласно ОУ
„Профил/Електронен профил/" представлявал „лично виртуално пространство на
потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация за
електронна поща и парола. Електронната поща, посочена от потребителя във
Формата/Заявлението за кандидатстване, представлявала средство за
индивидуализация на същия от страна на кредитора". В допълнение, в ОУ било
посочено, че използването на идентификационния номер, „Профил на
клиента/Електронен профил" и електронна поща от потребителя, представлявало
електронен подпис, като му била придадена силата на саморъчен подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. В настоящия случай сключването на
договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за
отпускане на кредит на сайта на дружеството.
На 10.06.2022г. чрез създадения от ищцата личен профил, същата
попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените
полета в заявлението били въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер на
кредита, условията, при които желаела да ползва кредита и желания начин на
усвояване на сумата. В заявлението бил посочен и така нареченият
„Идентификационен номер". След попълване назЗаявлението за кандидатстване и
в съответствие с посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца била изпратена
необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ. За да завърши
заявката, потребителят натискал бутон „Вземи парите", което действие било
потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите" на потребителя се
предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит,
като ако бил съгласен с неговото съдържание, потребителят натискал бутона
„Подпис", с което действие последният давал своето недвусмислено
волеизявление за съгласието му със съдържанието на договора и за неговото
сключване. След одобрението на подадената заявка от страна на „СТИК -
КРЕДИТ" АД за отпускане на сумата, посочена от ищеца на електронна поща,
5
посочена от него в заявката били изпратени автоматично проект на договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 842179/ 10.06.2022г. с
приложение № 2 погасителен план към него, Стандартен европейски формуляр
(СЕФ) и общи условия (ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в
законите преддоговорна информация за желания кредит, предоставена в ясен и
четлив вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни
изисквания. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били
посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и
размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита,
ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички
условия във връзка с кредита на 10.06.2022 година ищцата натиснала бутона
„Подпис", с което изразила и своето недвусмислено съгласие за сключване на
договора. В резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между
страните на 10.06.2022г. бил сключен във формата на електронен документ
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 842179.
Сключването на договора във формата на електронен документ било съобразено
изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение считат,
че тази клауза била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото
законодателство. На първо място съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 от
ЗЗД, като същата можело да се материализира и като клауза в договор, чието
изпълнение обезпечавала (решение № 80/ 25.01.2010г. по В. гр. дело №
1297/2009г. на Апелативен съд София, ГО, 3 състав). Тоест неустойката
представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в
един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед което считат, че
по отношение на нейната действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД.
За да възникнело задължение за неустойка, било необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да бъде уговорена между страните,
кредиторът да изпълнел задължението си или да бил готов да го изпълни; да
бъдело налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение
неустойката обезпечавала и обезщетявала (определение № 369/ 17.05.2016г. по
търг. дело № 2456/ 2015г. на ВКС, II търг. отделение), като всички тези
обстоятелства били налице в настоящият случай. Неустойката се дължала от
неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на
неизпълнение, за която тя била уговорена, а именно - непредоставяне на
обезпечение по договора. Неустойката била винаги парична санкция, имаща за
цел да гарантира изпълнението „под страх", че в противен случай би се начислила
6
(решение № 59/ 29.04.2010г. по търг. дело № 687/2009 г. на ВКС, ТК). С оглед
което било нормално в случай, че задължението, което тя обезпечавала не бъдлое
изпълнено - размерът на задължението на длъжника да бъдел увеличен. Това
обстоятелство не следвало да я правело нищожна, с оглед факта, че това била
присъщата за нея функция.
В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни
способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по
договора изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед на което и
размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата
се начислявала, докато не бъдело изпълнено задължението, а това зависело изцяло
от волята на заемателя. Съгласно решение № 122/ 18.07.2019г. по гр. дело
3238/2018г. на ВКС, II гр. отделение, при определяне дали неустойката
противоречала на добрите нрави, съдът следвало да вземел предвид и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърнела неустойката в средство за неоснователно обогатяване, с
каквато възможност разполагал и заемателят по договора. Видно от договора
неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не бил
предоставил обезпечение, като ако такова бъдело предоставено впоследствие -
същата спирала да се начислява. Тоест причината за евентуалното начисляване на
такава неустойка било единствено виновното поведение на ищеца.
Считат, че договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0,9 %, независимо че в текста на договора
бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целия период на договора,
изпълнявало предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвиждало неоснователно
разместване на блага (решение № 89/ 02.10.2019г. по търг. дело № 1213/2018 г. на
ВКС, II търг. отделение). Неустойката освен обезщетителна функция имала и
други функции -обезпечителна и санкционна, като целта била да се стимулирало
изпълнението и превенирало допускане на неизпълнение. В случая уговорената
неустойка не излизала извън присъщите функции, като аргументи, гласящи, че
била „загубила присъщата функция", тъй като нямало данни за ответника да
били настъпили вреди били противоречащи на закона и на установената съдебна
практика. Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи отговорност, без
кредиторът да трябвало да доказва настъпването на вредите и техният размер. При
неустойката настъпването на вредите било предполагаемо, макар и кредиторът да
не трябвало да доказва техния размер (решение № 11/ 27.06.2016г. по търг. дело №
3568/2014 г. на ВКС, I търг. отделение, решение № 52/ 20.04.2015г. по гр. дело №
5278/2013г. на ВКС, I гр. отделение, решение № 464/ 18.03.2011г. по гр. дело №
7
516/ 2010 на Софийски апелативен съд). Въпреки това считат вредите от
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за очевидни. С
оглед на непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен от гаранция, че
неговото вземане някога щяло да бъде удовлетворено, което безспорно засягало
неговия интерес.
Основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката, целели да
реализират точното изпълнение и ако не се постигнат – да санкционират за
неизпълнение, както в настоящия случай (решение № 89/ 02.10.2019г. по търг.
дело № 1214/ 2018 г. на ВКС, II търг. отделение). Задължението на заемателя да
предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от
неизпълнение на това негово задължение, били валидни и непротиворечащи на
добрите нрави. Нямало въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, като нямало въведено ограничение на максималният размер, като
дори било прието че нейният размер можел да бъде и по - голям от размера на
главното задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката бил
обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като
изначално договорен в противоречие на добрите нрави.. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави, следвало да се преценявала към момента на
сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат на
неизпълнението (решение № 80/ 25.01.2010г. по В. гр. дело № 1297/2009г. на
Апелативен съд София, ГО, 3 състав). Съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, както и
съдебната практика се приемало, че дори неустойката да се приемела за
прекомерна, въпреки това тя била действително задължение, което можело да
бъде намалявано, без обаче да отпадало изцяло. Намаляването не целяло да
установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените
вреди, като този извод се налагал от дефинитивно определения обезпечителен и
санкционен характер (решение № 223/19.04.2016г. по търг. дело № 3633/2014г. на
ВКС, I търг. отделение, решение № 80/25.01.2010г. по В. гр. дело № 1297/2009г. на
Апелативен съд град София, ГО, 3 състав). С оглед на което, ако се приемело, че
същата била прекомерно голяма, нейният размер следвало да бъдел намален и не
следвало цялата клауза да бъдела обявена за недействителна.
По правило неустойката представлявала предварително определено
обезщетение (определение № 100/ 25.01.2016г. по гр. дело № 5831/2015г. на ВКС,
III гр. отделение), с оглед което било нормално нейният размер да бъдел
предварително уговорен между страните и включен, като част от погасителните
вноски, като изрично било записано, че това била дължимата вноска само при
хипотезата на чл. 20 от договора - а именно в случай, че заемателят не представел
обезпечение. Поради това считат включването на неустойката в падежните вноски
8
за правилно с оглед изискванията на закона. Освен това съгласно Tълкувателно
решение от 15.06.2010 г по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК прекомерността на
неустойката не я правило a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави,
като същата следвало да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за
която била уговорена, излизала извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Несъмнено се установявало задължението за неустойка,
предвидено в договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
737265/ 25.09.2021г. отговарял на присъщите функции и не следвало да бъдела
прогласена за нищожна. Не била налице изначална невъзможност да се осигури в
уговорения срок поръчител, който да отговарял на посочените изисквания.
Ищецът бил запознат с условията на договора преди същият да бъдел сключен (с
изпращането на първото електронно съобщение и приложения към него СЕФ, след
което и с изпращането на второто електронно съобщение), като същият не бил
длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността първо да
откриел лице, което да отговаряло на определените в договора изисквания и което
било съгласно да бъдело солидарно отговорно с него и след това да преминел към
подписването му. Знаейки, че нямало да може да изпълни задължението си,
ищцовата страна действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12
от ЗЗД. Въпросната неустойка се начислявала само докато не бъдело
предоставено обезпечение.
Нямало разпоредба в закона, която да определяла моментът на
предоставяне на обезпечение. Това било допустимо да стане преди подписването
на договора, но било възможно и да бъдело предоставено в процеса на изпълнение
на същия. Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД предвиждала
възможност задължението по договора да станело предсрочно изискуемо при
непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен иск от първоначалния
ответник против ищцата. В насрещната искова молба се посочва, че на
10.06.2022г. по повод на попълнена от страна на ответника заявка на сайта на
дружеството бил сключен договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 842179. С въпросния договор страните се договорили дружеството
да предостави на ответника сумата от 2000 лева като потребителски кредит. В
изпълнение на поетите от страна на дружеството договорни задължения на
10.06.2022г. предоставило сумата съгласно изразеното от страна на В. С. Р.
желание за получаване чрез банков превод по сметка в „Банка ДСК" АД, с което
действие дружеството изпълнило договорните си задължения по процесния
договор. Страните се договорили също така ответникът да заплати
възнаградителна лихва в размер на 36 % на година, при ГПР по кредита в размер
на 42,58 %, изчислен съгласно изискванията на чл. 19 от ЗПК. Страните по
9
договора се договорили също така, че просрочените плащания се олихвявали с
лихвен процент от 10 %. При сключването на договора на ответника по
насрещния иск била предоставена необходимата преддоговорна документация,
включваща Стандартен европейски формуляр, приложимите към договора общи
условия, екземпляр от договора и от погасителният план. Съгласно подробно
описаната в общите условия и предоставения отговор на исковата молба
процедура по кандидатстване и сключване на договори за потребителски кредити
от разстояние, ответникът по насрещния иск натиснал бутона „Подпис", с което
изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Договорът бил
сключен при изпълнение на всички изисквания на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК.
До настоящият момент ответникът направил следната вноска за
погасяването на задълженията си по договора, а именно: на 11.07.2022 година
сумата от 308 лева. Видно от изложеното ответникът по насрещния иск не
изпълнявал поетите от него задължения и в период от повече от два месеца,
съгласно постигнатата договорка между страните, отразена в чл. 24, ал. 1 от
договора, поради което били настъпили предпоставките за настъпването на
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора, считано от 12.09.2022
година. Твърди, че дължимите към този момент суми по договора от ответника
били следните: остатък от непогасена главница към дата 12.09.2022. в размер на
1970,46 лева и договорна (възнаградителна лихва) върху главницата в размер на
174,16 лева.
Молят насрещният иск да се приемел като изпратено до ответната страна
писмено уведомление за настъпването на условията за предсрочната изискуемост
на задължението по договора, както и за волята и желанието на дружеството за
обявяване на предсрочна изискуемост на целия размер на задължението по
договора. Моли съда да осъди ответника по насрещния иск В. С. Р. да заплати на
„СТИК КРЕДИТ" АД сумата 1970,46 лв. – оставаща главница по Договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 842179/ 10.06.2022г., ведно
със законната лихва от датата на постъпването на молбата за предявяване на
насрещният иск до датата на окончателното изплащане, както и сумата от 174,16
лв. – договорна лихва върху главницата. Претендират разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор от ответника по насрещния
иск, в който се посочва, че исковата молба била редовна и допустима, но
неоснователна и недоказана. На първо място твърди, че сключения договор за
кредит безспорно имал белезите на договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. Същевременно към него била приложима и общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006г. (§
13, т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското
10
общностно право - Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка, съдът имал
задължение да следи служебно и при незаявено основание за нищожност на
договора, когато била нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес
и не се изисквало събиране на доказателства, когато било относимо до формата
(външната страна на представения правопораждащ спорното право документ),
когато било налице противоречие с добрите нрави (решение № 229 /21.01.2013г.
по търг. дело № 1050/2011г. на II търг. отделение на ВКС)и когато била налице
г
неравноправна клауза в потребителски договор (решение по дело № С-472/11 на
Съдът на ЕС, решение № 23/ 07.07.2016г. по търг. дело № 3686/2014г. на ВКС, I
търг. отделение).
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК
предвиждала, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци били нищожни, когато липсвало индивидуално договаряне, доколкото
въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се
основавала на идеята, че потребителят бил в положение на по-слаба страна
спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както
на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. ЗПК
въвеждал императивни изисквания по повод формата и съдържанието на
сключените между потребител и кредитор договори, нарушаването на които
водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
На следващо място сключеният договор за кредит бил недействителен на
специалните основания по чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил нищожен, ако не
били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора бил посочен ГПР- 42,58%, както и годишен лихвен процент
36%. Липсвали обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за
кредита, или бил променлив.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същият не бил посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Действително в договора било
посочено, че ГПР бил 42,58 %. Липсвало обаче каквото и да било уточнение,
11
какви точно разходи се включвали в посочения процент. Посоченият годишен
лихвен процент 36%, не било ясно какво точно съдържа и как се изчислява по
отношение на общия ГПР. Не ставало ясно защо имало разлика между ГЛП и ГПР
в размер на близо 7%, доколкото ищецът заявявал, че в ГПР се съдържала
единствено и само лихвата. По този начин ответницата била поставена в
невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания
от нея финансов продукт. За да бъдела спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, следвало в договора да бъдело посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлявал
ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които
ответницата щяла да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния
размер на ГПР, да тълкувал всяка една от клаузите в договора и да преценявал
дали тя създавала задължение за допълнителна такса по потребителския договор,
невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябвало да се
съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на
които можело да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи но смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Нищожността на
неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до
недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т.10 от ЗПК. В тази насока била последователната и непротиворечива
практика на съдилищата в страната, обективирана в решение № 749/17.07.2020г.
по В. гр. д. № 1064/ 2020 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение №
260182/ 11.10.2021г. по гр. дело № 12/ 2021 г. на XVIII състав на Районен съд
Велинград, решение № 260257/12.07.2021г. по гр. дело № 511/ 2020г. на I състав
на Районен съд Асеновград, решение № 261835/ 28.06.2021г. по гр. дело № 15027/
2020 г. на V състав на Районен съд Пловдив, решение № 261541/ 21.05.2021г. по
гр. дело № 12912/ 2020г. на XIV състав на Районен съд Пловдив, решение №
260604/ 16.04.2021г. по гр. дело № 7232/ 2020 г. на XXXVII състав на Районен съд
12
Бургас, решение № 260263/ 16.10.2020г. по гр. дело № 7769/ 2019г. на XII състав
на Районен съд Русе, решение № 439/ 12.03.2020г. по гр. дело № 2304/ 2019г. на V
състав на Районен съд Русе и други.
Оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва в размер на
26,96лв., както на основание изложените по-горе възражения, така и поради
противоречие с добрите нрави. По договора бил договорен ГПР 27,42 %, както и
годишен лихвен процент 24,48 %. За търсения период основният лихвен процент
на БНБ бил 0 % + 10 пункта (съгласно ПМС№ 72 ОТ 08.04.1994г., приложимо към
2009г.), което правело размер на законната лихва към датата на сключване на
договора 10%, а трикратния размер на законната лихва към 30%. Приемало се, че
противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратният размер на законната лихва (решение № 906/ 30.12.2004г.
по гр. дело № 11067/2003г., на ВКС, второ гражданско отделение, решение № 378/
18.05.2006г. по гр. дело № 315/ 2005г. на ВКС, второ гражданско отделение,
определение № 901/ 10.07.2015г. по гр. дело № 6295/ 2014г. на ВКС, IV
гражданско отделение, решение № 526/ 02.05.2017г. по В. гр. дело № 393/2017г. на
Окръжен съд Пловдив. Именно поради това описаните в договора за
потребителски кредит уговорки и клаузи противоречали на добрите нрави.
Предвид характера на предоставената по договора услуга, уговорките посочени в
договора за потребителски кредит, не съответствали на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставенността на съконтрахентите.
С оглед на нищожността на договора и уговорката за лихва в размер на 36
% на гореизложените основания ответницата следвало да заплати само главницата
на основание чл. 23 от ЗПК. От представените по делото платежни документи,
както и от изявленията в насрещната искова молба било видно, че ответницата
заплатила сумата в размер на 308 лева, т. е. дължала сумата 1692 лв. На следващо
място в случай, че съдът уважи исковите им претенции и обяви тьрсимата по
договора неустойка за нищожна, прави изрично възражение за прихващане и
искане да бъде извършено прихващане на сумата, заплатена по клаузата за
неустойката да бъде прихваната за търсимата главница и лихва по насрещния иск.
След справка в погасителния план със сумата от 308 лв. ответницата погасила
главница в размер на 29,54 лв., лихва в размер на 60 лв. и неустойка в размер 218
лева. Сумата, заплатена за неустойка в размер на 218лв. молят да бъде прихваната
към търсимата лихва и главница. Прави възражение за прекомерност на
претендираните разноски. Моли съда да отхвърли претендираните от "Стик
Кредит" АД искови претенции, като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски.
13
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Не се спори между страните и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 10.06.2022г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № 842179, по силата на който
ответното дружество предоставило на ищцата сумата 2000 лв. срещу насрещното
задължение на ищцата – заемател да върне сумата от общо 2763,12 лв. на 18
месечни вноски. От приложения към договора погасителен план се установява, че
падежът на първата погасителна вноска е на 11.07.2022 г. и падеж на последната –
на 11.12.2023 г. Размерът на вноските с неустойка в лева е 307,54 лв. и с
неустойка в евро 157,24 евро. В договора е уговорен годишен лихвен процент от
36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %.
В клаузата на чл. 17, ал. 1 от договора страните договорили, че в срок до
три дни от сключване на договора потребителят следва да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по
чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се
задължавало да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя
по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения по договора в срок от един работен ден, считано от датата, на която
банката е поучила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези
задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-
малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно разпоредбата на чл. 27,
ал. 1 в случай, че потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17,
същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е било предоставено
обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.
17 причинява на кредитора вреди в размер на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита били
базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното
обезпечение. Съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплащала
периодично, заедно с всяка погасителна вноска. По делото не се спори, че на
ищцата била начислена неустойка в размер на 2772,69 лв., разпределена на 18
месечни вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва, като
по този начин общата месечна погасителна вноска нараснала на 307,54 лв.
От заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза
е видно, че при направената проверка на счетоводството на ответника е
14
установено, че ищцата е заплатила една погасителна вноска по договора за кредит
в размер на 308 лв. на 11.07.2022г. След приспадане на търсената сума от
задължението по кредита съгласно погасителния план непогасената главница е в
размер на 1970,46 лв. Кредитополучателят не е изпълнявал поетото от него
задължение в период повече от два месеца, предвид това обстоятелство и на
основание чл. 24, ал. 1 от договора кредиторът обявил кредитът за предсрочно
изискуем на 12.09.2022г. към тази дата договорената възнаградителна лихва върху
непогасената главница възлиза на 174,16 лв.
За да бъде уважен първоначално предявения иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже пълно и главно обстоятелствата, от
които произтича, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора е недействителна на
заявените от нея правни основания.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10,
ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1
ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали
сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само
постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен,
като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане
на дадената сума – в същата валута и размер. Ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което
при сключване на договора за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага
със защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която
е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството
им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на
15
които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
може да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е уговорена
с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката кредиторът
обезпечава неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито
косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на
заемната сума. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Съгласно чл. 71, изр.
последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи
вземането на кредитор, последният има право да поиска изпълнение преди срока.
В случая договарянето на неустойка излиза извън нейния обезпечителен и
санкционен характер, като представлява нарушение на добрите нрави. По начина,
по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на договора представлява
сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото
следва да е било предварително известно, че в краткия тридневен срок за
длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури искането обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция. Доказателство в тази насока е
обстоятелството, че в договора е уговорено, че неустойката следвало да се заплати
разсрочено на части, които са прибавени към вноската по кредита и включени в
погасителния план. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с
фиксиран размер, превишаващ размера на главницата, според съда цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения
годишен процент на разходите. Поради което намира, че така договорената
неустойка противоречи на добрите нрави.
На следващо място спорната клауза от договора не е резултат от
индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по съдържанието на
клаузите съобразно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и
постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. №
535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК,
III ГО не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
16
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2
ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е
индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика – чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Подписването на договор за кредит от потребителя не освобождава ответника от
задължението да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй
като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е
индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата. В настоящия
случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на
съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото не са ангажирани
убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по
съдържанието на договора, включително по клаузите на чл. 27, ал. 1 от него, както
и да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради което като окончателен се
налага извода, че процесната клауза от договора е недействителна на основание
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, поради което предявеният иск е основателен и доказан и
следва да бъде уважен на посочените в него основания.
По отношение на предявените насрещни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД.
Ответницата по насрещните искове не доказа, въпреки разпределената
доказателствена тежест, че е погасявала заема на посочените в договора падежни
дати. Същата в отговора на исковата молба признава, че не е заплатила изцяло
претендирата главница. По делото не е спорно и от заключението на вещото лице
се установи, че е заплатила едно вноска в размер на 308 лв.
Видно от договора за потребителски кредит крайният срок за погасяване
задължението на ответницата е 11.12.2023г. Съдът съобрази, че предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният
факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. В този смисъл т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК,
ВКС.
Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в исковата
17
молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост,
следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника
това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост. Решение № 139/ 05.11.2014г. по търг. дело № 57/2012г.
на ВКС, I търг. отделение, решение № 114/ 07.09.2016г. по търг. дело № 362/
2015г. на ВКС, II търг. отделение и др. В настоящия случай с получаване на
насрещната искова молба и приложенията към нея на 28.11.2022г. е настъпила
предсрочната изискуемост на описаното в нея задължение за главница в размер на
1970,46 лв. и договорна лихва за периода от 11.08.2022г. до 11.10.2022г. в размер
на 174,16 лв.
Ответницата по насрещния иск е направила възражение за нищожност на
сключения между страните договор на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Оспорва като нищожна и клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречия с добрите нрави, тъй като в
съдебната практика се приемало, че противоречи на добрите нрави уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишававаща трикратния размер на
законната лихва. С оглед нищожността на договора за кредит и лихвата в размер
на 36 % счита, че следва да заплати само главницата на основание чл. 23 от ЗПК.
На следващо място прави изрично възражение за прихващане на сумата, заплатена
по клаузата за неустойка с търсимата главница и лихва по насрещния иск. Сумата
в размер на 218 лв. моли да бъде прихваната от търсимата главница и лихва.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е
необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл.
10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от
ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията, залегнали в
посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК
води до извод за недействителност на договора за потребителски кредит. След
като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира,
че са спазени всички изисквания към съдържанието на договора за потребителски
кредит, предвидени в цитираните разпоредби и възраженията на ответницата по
насрещния иск са неоснователни. Неоснователен е доводът, че не е посочено как
лихвения процент се съотнася към ГПР и как точно се формира ГПР. Изискване за
посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за
неговата действителност ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира са посочени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Неоснователно е възражението за допуснато нарушение на изискването по
чл. 11,1 ал. 1, т. 11 от ЗПК. В договора и приложения към него погасителен план
18
се съдържат всички условия за издължаване на кредита, включително размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и
разпределението на вноските за погасяване на дължима главница, лихва и
неустойка. На следващо място се твърди, че клаузата за договорна лихва
противоречи на добрите нрави. В отговора на насрещната искова молба се цитира
практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Тази практика е постановена преди с разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК да бъде въведен законово установен императивен лимит на възнаграждението
на кредитора и не е приложима след този момент. Поради което и това
възражение е неснователно.
Ответницата по насрещния иск е направила възражение за прихващане на
дължимата главница и лихва с платеното по договора за неустойка. От
представеното от ищеца по насрещния иск платежно нареждане за кредитен
превод е видно, че същата е заплатила на 11.07.2022г. сумата 308 лв., с която
съгласно погасителния план са били погасени – главница в размер на 29,54 лв.,
възнаградителна лихва в размер на 60 лв. и неустойка в размер на 218 лв. При
уважения първоначален иск на ответницата с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД следва да се приеме, че сумата 218 лв. е платена по една нищожна клауза. С
нея следва да се направи прихващане за дължимата лихва в размер на 174,16 лв. и
частично за главница, претендирана от ищеца по насрещния иск, до размер на
43,84 лв. Поради което съдът намира, че насрещният иск е основателен и
ответницата следва да бъде осъдена да заплати 1926,62 лв. за главница, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба
(24.10.2022г.) до окончателното изплащане. За разликата до пълния претендиран
размер на главницата от 1970,46 лв. и за договорна лихва в размер на 174,16 лв.
предявеният иск следва да бъде отхвърлен, като погасен чрез прихващане.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК в размер на 111 лв. за платена държавна такса.
В производството по делото ищцата е била представлявана на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в полза на упълномощения
адвокат следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 578 лв.
Определеното възнаграждение е към минималния размер съгласно Наредба № 1/
01.07.2004г., в редакцията, действаща към момента на постановяване на
настоящото решение, поради което с оглед фактическата и правна сложност на
делото не са налице предпоставки за намаляването му. Неоснователно е
възражението на ответното дружество, че не са представени доказателства за
19
обстоятелствата, че ищцата е отговаряла на изискванията за предоставяне на
безплатна правна помощ. Константна е съдебната практика по въпроса, че липсва
уредено в чл. 38 от ЗАдв изискване клиентът да доказва наличието на някое от
посочените в разпоредбата основания при сключването на договора за правна
помощ. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено или не се извършва от самия адвокат. Изявлението за
наличието на конкретното основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38,
ал. 1 от ЗАдв обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на
съответното основание.
В писмено становище от 19.01.2023г. адвокат М. представя банкова сметка,
по която могат да бъдат заплатени разноските, която на основание чл. 236, ал. 1, т.
7 от ГПК следва да се посочи в диспозитива на решението.
При уважения насрещен иск на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се
присъдят разноски и на ищеца по него. Поради което ответницата по насрещния
иск съобразно уважената част следва да бъде осъдена да заплати сумата 860,42 лв.
разноски по списък по чл. 80 от ГПК. Във връзка с възражението на адв. М.
намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение за представителство по двата
кумулативно предявени насрещни иска е под минималния размер, предвиден в
Наредба № 1/ 01.07.2004г., поради което не са налице основания за намаляването
му. По компенсация ищцата по първоначалната искова молба следва да заплати
разноски на дружеството на обща стойност 749,42 лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД по предявения от
В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** иск против „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. ***, представлявано от С. Н.
Т. клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № 842179/ 10.06.2022г., сключен между страните, предвиждаща плащане на
неустойка в размер на 2772,69 лв. поради противоречие с добрите нрави и на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул. *** ДА ЗАПЛАТИ на
„СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл.
***, представлявано от С. Н. Т. СУМАТА 1926,62 лв. (хиляда деветстотин двадесет и
шест лв. и шестдесет и две ст.) – неплатена главница по договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № 842179/ 10.06.2022г., сключен между страните,
20
ведно със законната лихва от 24.10.2022г. до окончателното изплащане, както и
СУМАТА 749,42 лв. (седемстотин четиридесет и девет лв. и четиридесет и две ст.) –
разноски по компенсация. В останалата част за разликата за пълния претендиран
размер на главницата от 1970,46 лв. (хиляда деветстотин и седемдесет лв. и
четиридесет и шест ст.) и за договорна лихва в размер на 174,16 лв. (сто седемдесет и
четири лв. и шестнадесет ст.) ОТХВЪРЛЯ предявените искове, като ПОГАСЕНИ
ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ.
ОСЪЖДА„СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. Шумен, пл. ***, представлявано от С. Н. Т. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М. от
АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. *** СУМАТА 578 (петстотин
седемдесет и осем) лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Присъдените суми за разноски може да бъдат заплатени по банкова сметка IBAN
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35 в „Уникредит Булбанк“ АД с титуляр адвокат М. В. М..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
21