Р Е Ш Е Н И Е № 217
гр. Хасково, 13.06.2019 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд………………………………………………………………………………..… в
открито заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ТОШКА ИВАНОВА
при секретаря Росица Тодорова......…………………..……...…..…и
в присъствието на прокурора………………………………....……………….……. като разгледа
докладваното от съдия И В А Н О В А………………гр.д.
№ 569 по описа за 2018 год., взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сума в размер на 43 610 лева.
ИЩЦАТА
– Д.Г.И. твърди, че с присъда № 10 от 10.03.2016 г. по НОХД № 594/2013 г. на
Окръжен съд – Хасково, ответникът Н.М. е признат за виновен в това, че през
периода месец февруари 2000 г. – месец януари 2007 г. в различни населени
места, всички в област Хасково, без съответно разрешение извършвал по занятие
банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ, действащ по време на
инкриминирания период до 31.12.2006 г. и по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в
сила от 01.01.2007 г., за които се изисква такова
разрешение, като предоставил парични кредити на различни лица срещу определена
лихва, действайки сам и в съучастие със С. Т. А., като с тази дейност получил
значителни неправомерни доходи в общ размер от 125 357 лева и причинил
значителни вреди на посочените в присъдата лица, в това число и на ищцата – в
размер на 43 610 лева, като извършеното от ответника деяние съставлявало
престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, пр. 1 и вр. чл. 54 НК, за което му е наложено наказание „лишаване
от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен
срок от пет години. Присъдата влязла в сила на 09.03.2018 г. При осъществяване
на незаконната банкова дейност ответникът причинил на ищцата имуществени вреди
в размер на 43 610 лв. Тези вреди произтичали от един от сключените с него
договори за заем през месец ноември 2011
г., по силата на който ответникът следвало да предостави сумата от 3 500 щатски
долара, с 10 % месечна лихва, но по негово настояване ищцата трябвало да сключи
договорна ипотека за обезпечение на заема върху недвижим имот, собственост на
родителите й (починали в хода на наказателното производство). Въпреки, че
ответникът все още не бил предоставил сумата от 3 500 щатски долара, на
08.11.2000 г. в негова полза била учредила договорна ипотека за обезпечаване
вземането по договора за заем в размер от 35 000 лева – сума, която в
действителност надхвърляла значително предварително договорената. При
сключването на договорната ипотека ищцата действала в качеството на пълномощник
на родителите си, собственици на ипотекирания имот, представляващ апартамент в
гр. Първомай, ЖСК „Дружба“, ул. „Д-р С. Грозев“ 1 – Б, с площ от 117 кв.м.,
ведно с прилежащите към него избено и таванско помещение, ведно с идеалните
части от общите части на сградата и от правото на строеж. Посочената в
нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека заемна сума не била получена от ищцата. Отношенията между
страните впоследствие се влошили, като ответникът заявил претенция за изплащане
на непредоставения заем, снабдил се с изпълнителен лист, въз основа на който
било образувано изпълнително дело и в резултат на извършените по него действия
по принудително изпълнение придобил собствеността на апартамента. Впоследствие
продал жилището на трети лица за сумата от 43 610 лв.
С
влязлата в сила присъда по НОХД № 594/2013 г. на Окръжен съд - Хасково, било
прието за установено, че ответникът е извършил престъплението по чл. 252, ал. 2 НК, за което е осъден. Наказателният съд
е приело, че ищцата е понесла имуществени вреди от престъплението в размер на
43 610 лева, за колкото ответникът продал престъпно придобития жилищен
имот, собственост на родителите й, и този размер се явявал елемент от
обективната страна на деянието, като покривал понятието „значителни вреди“.
Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд имала
задължително действие за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от
деянието, с което ответникът причинил на ищцата имуществени вреди и по силата
на чл. 45 ЗЗД, дължал репарирането им, ведно със законната лихва от датата на
причиняването им – 23.08.2004 г., когато ответникът продал заедно със съпругата
си жилището, ведно с мебелировката на трето лице.
Отправя
се искане ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 43 610 лв., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 23.08.2004 г. до окончателното й
изплащане, ведно с направените по делото разноски.
С
уточняваща молба, подадена от ищцата е заявено, че претендира обезщетението за
имуществени вреди в качеството на наследник на своите родители.
ОТВЕТНИКЪТ
– Н.Т.М. – в отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК взема становище по иска,
като го оспорва изцяло. Твърди, че искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, поради погасяването на претенцията по давност с изтичането на
петгодишния срок. С оглед разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, вземането
възниквало от момента на откриване на дееца, като от този момент то ставало
изискуемо, тъй като от него длъжникът изпадал в забава, съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В случая откриването на дееца и извършването на деянието съвпадали, поради
което давността започнала да тече от момента на извършване на деликта. Не било необходимо авторството и деянието да се
установяват по някакъв специален ред, а дори и деянието да представлявало
престъпление, давността започнала да тече от датата на извършването му, а не от
влизане в сила на присъдата, с която се установявал престъпния му характер. Ето
защо за вземанията на ищцата важала общата петгодишна давност. Пострадалият не
се явявал страна в наказателното производство, а придобивал това качество само
ако предяви граждански иск. За спирането на давността било необходимо да е
налице съдебен процес за вземането, чрез предявяване на иск по реда на ГПК или
на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно
производство във връзка със същото деяние. Тъй като ищцата не предявила
граждански иск в наказателното производство, то висящото наказателно дело,
макар и завършило с осъдителна присъда, не се явявало процес относно вземането
на ищцата и не водело до спиране на погасителната давност. Оспорва иска и по
размер.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Въз
основа на повдигнато с обвинителен акт обвинение против ответника Н.М. е
образувано НОХД № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. Наказателната
отговорност на ответника е ангажирана за извършени от него престъпления по чл.
252, ал. 2 вр. ал. 1, предл.
1-во вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 257, ал. 1, пр. 1
(отм.) вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на образуваното съдебно
производство е приет за съвместно разглеждане и граждански иск, предявен от
ищцата Д.И. за сумата от 45 000 лева - имуществени вреди, причинени от
деянието. С присъда № 238 от 09.11.2012 г. по НОХД № 472/2009 г. на ОС –
Хасково, ответникът в качеството на подсъдим е признат за виновен в това, че в
периода от месец февруари 2000 г. до месец януари 2007 г. в гр. Хасково и в гр.
Първомай, област Пловдив, сам и в съучастие със С. Т. А. в качеството си на
извършител без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за
които се изисква такова разрешение, като с тази дейност причинил значителни
вреди на И.Д.Н. и В.Н.Н. в размер на 4 134 лева, на Д.Г.И.,
Г.П.Т.и Т.А.Т. в размер на 43 610 лева, на К. Г. Н. и НТ.С. Н.а в размер
на 14 825 лева и на Д.Г.М. в размер на 5 000 лева, всички на обща стойност
67 569 лева и получил значителни неправомерни доходи в размер на общо
129 247.80 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК е
осъден на три години „лишаване от свобода“ и глоба в размер на 4 000 лева, като
на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението на наказанието „лишаване
от свобода“ за срок от 5 години. По първоначално предявеното му обвинение - за
разликата в размера на причинените вреди на: Д.Г.И., Г.П.Т.и Т.А.Т. над
43 610 лева до 45 000 лева; на И.Д.Н. и В.Н.Н.
над 4 134 лева до 7906.23 лева и на К. Г. Н. и НТ.С. над 14 825 лева до
16 950 лева, както и в общият размер над 67 569 лева до пълният
предявен размер от 74 856.23 лева и за разликата в размера на получените неправомерни
доходи над 129 247.80 лева до пълният предявен размер от 169 194.63 лева,
на основание чл. 304 НПК е оправдан. Със същата присъда ответникът е признат за
невинен в това, че в периода от месец април на 2001 г. до 31.12.2002 г. в гр.
Хасково при условията на продължавано престъпление в качеството си на едноличен
собственик на „Гарант 2001“ ЕООД – гр. Хасково, избегнал плащането на данъчни
задължения, като не подал данъчни декларации, които се изискват по силата на
закона (по чл. 43 от ЗОДФЛ към 03.04.2001 г. и към 14.01.2002 г.) и към
31.10.2001 г. укрил данъчни задължения в размер на 9333.28 лева, а към
31.10.2002 г. укрил данъчни задължения в размер на 18 200 лева, общо
27 533.28 лева, като укритите задължения са в големи размери и по
предявеното му обвинение за престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр.
чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, на основание чл. 304 НПК е оправдан. Със
същата присъда ответникът М. е осъден да
заплати на ищцата И. сумата от 43 610 лева, представляваща обезщетение за
причинените й в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като гражданският
иск за разликата до пълния предявен
размер от 45 000 лева, като неоснователен и недоказан е отхвърлен.
Присъдата
е протестирана и обжалвана, въз основа на което е
образувано ВНОХД № 20/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Въззивното производство е приключило с решение № 66 от
28.03.2013 г., с което е констатирано, че при изготвяне и внасяне на
обвинителния акт са допуснати съществени процесуални нарушения, поради което
присъдата е отменена в наказателно – осъдителната и в гражданската й част, като
делото е върнато за ново разглеждане на прокурора за изготвяне на нов
обвинителен акт и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
След
извършването на допълнителни процесуално – следствени действия е внесен нов
обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 594/2013 г. на Окръжен
съд – Хасково. Преди първото по делото съдебно заседание по делото е депозирана
искова молба с вх. № 164/07.01.2014 г. от Д.И. против подсъдимите Н.М. и С. А.,
с който е отправено искане двамата да бъдат осъдени солидарно да заплатят на
ищцата обезщетение за имуществени вреди, причинени й с извършеното от тях
деяние, в размер на 45 000 лева, ведно със законната лихва. С исковата
молба е отправено и искане ищцата да бъде конституирана като частен обвинител.
В съдебно заседание от 27.03.2014 г. по НОХД № 594/2013 г., съдът е
конституирал ищцата И. като частен обвинител, но е оставил без уважение
искането за конституирането й като граждански ищец. Така, в производството по
НОХД № 594/2013 г. на ОС – Хасково, гражданският иск не е бил предмет на разглеждане и произнасяне от страна
на наказателния съд. Производството е приключило с присъда № 10 от 10.03.2016
г., с която ответникът М. в качеството си на подсъдим е признат за виновен в
това, че през периода месец февруари 2000 г. – месец януари 2007 г. в гр.
Хасково, с. Стамболийски, с. Стойково, гр. Харманли, всички в обл. Хасково и гр. Първомай, обл.
Пловдив, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла
на чл. 1, ал. 1 от ЗБ (действащ по време на инкриминирания период до 31.12.2006
г.) и на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ (в сила от 01.01.2017
г.), за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити
срещу определена лихва сам
(на В. и И. Н., Д. И., Д. и И. И., С.С., П. И., Н.Д.Т.,
Ж. и А. А., Й.Р., М.Ю., В.Р. и Е.С., К. и Т. Н.и, Д.К.) и в съучастие със С. Т. А. в качеството си на съизвършител (на М.Ю., на Д.М., на Г.К. и Х.Д., на Д.К., на
П.Г.), като (следва изброяване на всички
банкови сделки в диспозитива на присъдата…) самостоятелно на 18.10.2000 г. в
гр. Хасково предоставил на Д. и И. И. парична сума в размер на 2 500 щатски
долара с лихва от 150 щатски долара за срок от 1 месец, с обезпечение на имот –
гараж № 3 на ул. „Г. Кирков“ № 86 в гр. Хасково, както и в началото на месец
ноември 2000 г. в гр. Хасково и гр. Първомай направил опит да предостави на Д.
и И. И. парична сума в размер на 3 500 щатски долара с лихва от 10 % с
обезпечение върху жилище в гр. Първомай, кв. „Дружба“, ул. „Д-р С. Грозев“ № 1
– Б, като деянието е останало недовършено, поради независещи от него причини,
като с тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер от
125 357 лева и причинил значителни вреди на И.Д.Н. и В.Н.Н. в размер на 4134 лв., на Д.Г.И., Г.П.Т.и Т.А.Т. в размер
на 43 610 лева, на К. Г. Н. и НТ.С. Н.а в размер на 10 920.20 лева и
на Д.Г.М. в размер на 5 000 лева – всички на обща стойност 63 664.20 лева,
поради което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1,
предл. 1-во вр. чл. 20, ал.
2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК съдът го е осъдил на 3 години „лишаване от
свобода“, като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на
наказанието за срок от 5 години.
С решение № 196 от 02.10.2017 г. по
ВНОХД № 248/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив, присъдата е потвърдена. С
решение № 44 от 09.03.2018 г. по КНД № 1297/2017 г., състав на Върховен
касационен съд е оставил в сила обжалваното пред него въззивно
решение. От датата на постановяване на решението на касационната инстанция
(09.03.2018 г.), първоинстанционната осъдителна
присъда е влязла в сила.
Към исковата молба са представени
удостоверения за наследници, видно от които е, че ищцата И. е дъщеря и
единствен наследник на Г.П.Т.и Т.А.Т., собственици на ипотекирания като
обезпечение по кредитите недвижим имот, и двамата починали в хода на
наказателното производство (съответно, първият от тях на 28.01.2013 г., а
втората – на 13.08.2014 г.).
Видно от представената като писмено
доказателство присъда № 238 от 09.11.2012 г. по НОХД № 472/2009 г., при първото
разглеждане на делото съдът е конституирал пострадалата Д.И. като граждански
ищец и е уважил предявения граждански иск за сумата от 43 610 лева,
представляваща обезщетение за причинените й в резултат на деянието имуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й
изплащане, като гражданският иск за разликата до пълния му предявен размер от
45 000 лева като неоснователен и недоказан е отхвърлен. От служебно
извършена справка по НОХД № 594/2013 г., към което е приложено НОХД № 472/2009
г. и останалите материали от разследването, се установява, че досъдебното
производство е образувано на 29.03.2007 г. След извършване на
процесуално-следствени действия и събиране на достатъчно доказателства,
ответникът М. е привлечен за първи път към наказателна отговорност с
постановление за привличане на обвиняем на 06.04.2009 г. Обвинителният акт е
внесен в съда на 04.12.2009 г., а делото е образувано с разпореждане от
08.12.2009 г. В хода на съдебното производство ищцата Д.И. е подала искова
молба с вх. № 659 от 22.01.2010 г., която е приета за съвместно разглеждане.
Именно по така предявения граждански иск се е произнесъл и съдът с присъдата по
НОХД № 472/2009 г., след отмяната на която и при новото разглеждане на
образуваното НОХД № 594 / 2013 год., подадената от ищцата молба за предявяване
на граждански иск, е оставена без уважена с определение на съда от 27.03.2014
год.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът приема за основателен
предявеният на основание чл.45 от ЗЗД иск за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди, по следните съображения:
За
възникване на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД
следва да се установи дали са осъществени всички елементи от фактическия
състав: деяние (действие или бездействие), което е извършено противоправно, от същото да са причинени вреди (имуществени
или неимуществени) и да е налице причинна връзка между деянието и вредите.
Наличието на вина се предполага до доказване на противното по силата на презумптивната норма на чл. 45, ал. 2 ЗЗД. По делото е
представена и приета като писмено доказателство присъда № 10 от 10.03.2016 г.,
постановена по НОХД № 594/2013 г. на Окръжен съд – Хасково, която по силата на
чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд относно
това, дали
е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. С оглед на това, настоящият съдебен състав приема за
безспорно, че ответникът е извършил престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 НК, придружено с причиняването на имуществени
вреди на ищцата Д.И. в размер на 43 610 лева. Деянието е противоправно, както от гледна точка на наказателната
отговорност, така и от гледна точка на гражданскоправната
норма. Извършеното от ответника престъпление е осъществено при условията на
пряк умисъл. Претърпените имуществени вреди и наличието на причинна връзка
между деянието и вредите се установяват в настоящото производство, предмет на
което са гражданскоправните последици от деянието. В
отговора на исковата молба и в хода на производството ответникът не оспорва
причиняването на вредите. Доколкото те засягат недвижим имот, собственост на
родителите на ищцата и с оглед уточнението на исковата молба, че тя претендира
тяхното обезщетяване в качеството си на наследник, следва да се приеме, че
вредите се изразяват в намаляване на имуществото на Г.Т. и Т.Т., чрез продажбата, извършена от страна на ответника на
недвижим имот – жилище, послужил като ипотекарно
обезпечение на поискан и договорен, но непредоставен на ищцата кредит в размер
на 3 500 щатски долара. Съгласно установеното с влязлата в сила присъда, И.И., съпруг на ищцата Д.И., развивал дейност като едноличен
търговец с фирма ЕТ „Иги – И.И.“.
По повод дейността на фирмата си И.И. и Д. И. имали
нужда от парични средства и се обърнали към ответника, който посредством трето
лице (И. К.) им предоставил на 08.05.2000 год. паричен заем в размер на 2 500
щатски долара. Последвало предоставяне на нов паричен заем също в размер на 2
500 щатски долара, през октомври 2000 г., по който като страна фигурирал само И.И.. Впоследствие, поради нужда от пари, ищцата Д.И. и
съпругът й се обърнали отново към ответника М. един месец по-късно, през
ноември 2000 г., и постигнали договореност за предоставянето на заем в размер
на 3 500 щатски долара при 10 % месечна лихва. В замяна обаче ответникът М.
поискал да получи като обезпечение недвижим имот и съпрузите И. му предложили
учредяването на ипотека върху апартамент, собственост на родителите на ищцата –
Г.Т. и Т.Т..
Предложеният
като обезпечение недвижим имот представлявал апартамент в гр. Първомай, ЖСК
Дружба ул. Д-р С. Грозев № 1 - Б, с площ от
Настоящият съдебен състав приема, че причинените на родителите на ищцата
вреди (чиито наследник се явява тя) са причинени в резултат на учредяването на
договорна ипотека върху недвижимия имот и продажбата му по принудителен ред, в
резултат на което ответникът М. е получил продажната цена на апартамента в
размер на 43 610 лева и със същата е ощетил собствениците Г.Т. и Т.Т.. Учредяването на договорната ипотека е последица от
неправомерните действия по привидното отпускане на паричен заем, тъй като в
действителност заемната сума никога не е била предоставяна на пострадалата И. и
на същата не са й били разяснени всички възможни последствия от възникването на
ипотекарното задължение. Причинната връзка между
деянието и вредата се проследява в действията на ответника, които по
установения ред са признати за противоправни с
влязлата в сила присъда на наказателния съд. Без извършването на тези действия
не биха настъпили имуществените вреди за ищцата (респ. за нейните родители),
изразяващи се в изнасянето на публична продан на жилището, придобиването му от
ответника в качеството на взискател по изпълнителното
дело и неговото последващо продаване на трето лице.
Основният
спорен въпрос в производство се свежда до възраженията на ответника, че
вземанията на ищцата са погасени по давност. За решаването на този въпрос
следва да се установи кой е началният момент на давностния
срок, имало ли е предпоставки за прекъсване или спиране на давността, съгласно
някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и дали към
момента на депозиране на настоящата искова молба давностният
срок е изтекъл.
В случая – по отношение на главницата следва
да се прилага общият петгодишен давностен срок по чл.
110 ЗЗД, доколкото не са налице изключенията за прилагане на кратката
тригодишна давност за посочените в чл. 111 ЗЗД вземания.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 3 на същата
разпоредба, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от
откриването на дееца. Под „откриване“ следва да се разбира моментът, в който са
събрани достатъчно доказателства, от които да се направи извод, че следва да
бъде ангажирана наказателната отговорност именно на конкретно определено лице.
Този момент не винаги съвпада с датата на образуване на досъдебното производство,
тъй като в началните етапи от разследването е възможно все още да не са събрани
достатъчно данни, от които да се направи извод за индивидуализирането на дееца.
Такава конкретизация е налице със съставянето на постановление за привличане на
обвиняем, тъй като с факта на самото привличане може да се заключи, че
разследващите органи са събрали достатъчно доказателства, от които да се
направи извод, че привлеченият като обвиняем е извършител на деянието, респ. и
пряк причинител на вредите от същото деяние. В настоящия случай ответникът М. е
привлечен за първи път като обвиняем на 17.11.2008 г. – обстоятелство, което
съдът установи при извършена служебна справка от наказателното дело, по
отношение на което страните не спорят, и именно от тази дата е започнал да тече
срокът на петгодишната погасителна давност, защото именно от този момент всеки
един от пострадалите е имал възможност да узнае, че ответникът е привлечен към
наказателна отговорност и от неговите противоправни
действия са произтекли вредите.
Впоследствие, с внасянето на първия по ред обвинителен акт срещу
ответника като обвиняем е образувано НОХД № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд
– Хасково. В хода на това наказателно производство ищцата Д.И. е депозирала
искова молба с вх. № 659 от 22.01.2010 г., с която е поискала от съда да бъде
конституирана като граждански ищец и подсъдимият да бъде осъден да заплати
обезщетение за причинените от него вреди. Съдът е уважил искането и е конституирал
пострадалата като граждански ищец, като с присъдата от 09.11.2012 г. е уважил
предявения граждански иск. Съгласно нормата на чл. 115, б.
"ж" ЗЗД и дадените указания в ТР № 5 от 05.04.2006 г. на ВКС,
давността спира при предявяване на гражданския иск
и докато трае съдебният процес, а според нормата на чл. 116, б.
"б" ЗЗД, давността се смята за прекъсната с предявяване на
граждански иск,
на възражение или искане за започване на помирително производство, но при условие, че същите бъдат уважени. За
спирането на давността е необходимо да има граждански
иск в наказателния процес, а не само
образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. В
случая с предявяването на исковата молба от 22.01.2010 г. давността, която е
започнала да тече на 17.11.2008 г. е прекъсната (към този момент са изтекли 1 година,
2 месеца и 5 дни). Това прекъсване е факт, който не се повлиява от всички последващи отменявания на съдебни актове, връщане за ново
разглеждане, и пр. От процесуална гледна точка от значение е обстоятелството,
че претенцията на ищцата И. е предявена пред съда и е поддържана до уважаването
й с постановената присъда. През цялото времетраене на наказателното
производство в неговата съдебна фаза е налице висящ съдебен процес относно
вземането. Следователно, давността е спряна. Тази висящност
продължава и при въззивното обжалване на присъдата и
образуването на ВНОХД № 20/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С въззивното решение от 28.03.2013 г. е отменена първоинстанционната присъда и делото е върнато на Окръжна
прокуратура – Хасково, с дадени задължителни указания. С постановление от
10.06.2013 г. наблюдаващият прокурор е дал указания на разследващите органи и
впоследствие отново е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано
НОХД № 594/2013 г. До този момент давностният срок
все още е спрян, защото отмяната на присъдата и връщането на делото не водят до
прекратяване на процеса за вземането, а същият продължава да бъде висящ. Тъй като в съдебната практика се приема, че
след като веднъж е бил допуснат за съвместно разглеждане в наказателния процес
гражданския иск, не е необходимо неговото повторно приемане, в случаите, когато
след отмяна на присъдата, делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, с още по-голямо основание следва да
се приеме, че при връщането за ново разглеждане спирането на давността проявява
своето действие. При новото разглеждане на делото пред първата инстанция, ищцата
отново е призована като пострадала от престъплението. В хода на производството
по НОХД № 594/2013 г. ищцата И. е депозирала искова молба с вх. № 164 от
07.01.2014 г. за обезщетяване на причинените вреди, по която съдът се е
произнесъл в открито съдебно заседание от 27.03.2014 г., като е оставил без
уважение искането за съвместно разглеждане на гражданския иск. Именно от този момент
висящността на съдебния процес относно вземането,
предмет на гражданския иск е отпаднала, а с него и последиците от спиране на
давността. Следователно, от 27.03.2014 г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. Исковата молба в настоящото производство е
предявена на 31.08.2018 г., като към този момент са изтекли общо 4 години, 5
месеца и 4 дни, от което следва извода, че към момента на предявяване на
исковата молба, петгодишният давностен срок не е
изтекъл и вземането на ищцата за обезщетение за имуществени вреди, не е
погасено по давност – обстоятелство, обуславящо основателността на иска, предпоставките
за уважаването на който са доказани с прилагане на правилото на чл. 300 ГПК,
отчитайки и това, че размерът на щетите, установен в наказателното производство
и посочен в присъдата е задължителен за гражданския съд, доколкото същите са
елемент от фактическия състав на престъплението, за което ответникът е признат
за виновен.
Предвид изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло и ответникът - осъден
да заплати на ищцата сумата от 43 610 лева, ведно със законната лихва, считано
от 31.08.2015 год., като искането за присъждане на законна лихва за периода от
23.08.2004 год. до 31.08.2015 год., т.е за периода от преди три години назад от
предявяване на иска, като погасено по давност, съгласно чл.111, б.“в“ от ЗЗД,
следва да се отхвърли.
С оглед изхода от делото и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата направените от нея разноски в размер на 1 840 лева – възнаграждение
за адвокат, а в полза на съда - ДТ в размер на 1 744.40 лева.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.Т.М. с ЕГН: ********** *** да
заплати на Д. Г. И. с ЕГН: ********** ***, с адрес за
призоваване – гр. ********** ***, – адвокат М.Р. сумата от 43 610 лева (четиридесет и три хиляди шестстотин
и десет лева) – обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10 от
10.03.2016 год., постановена по НОХД № 594 / 2013 год. по описа на Окръжен съд
- Хасково, ведно със законната лихва, считано
от 31.08.2015 год. до окончателното изплащане на
сумата, като искането в останалата част – за присъждане на законна лихва за
периода от 23.08.2004 год. до 31.08.2015 год., ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Н.Т.М. с ЕГН: ********** *** да заплати на Д.Г.И. с ЕГН: ********** ***, направените
по делото разноски в общ размер на 1 840 лева (хиляда осемстотин и
четиридесет лева).
ОСЪЖДА Н.Т.М. с ЕГН: **********,***
да
заплати сумата в размер на
1 744.40 /хиляда седемстотин четиридесет и четири лева и четиридесет
стотинки/ лева – държавна такса за образуване на делото, която сума да се внесе по сметка на Окръжен съд –
Хасково.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд - Пловдив съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: