РЕШЕНИЕ
№ 674
гр. Стара Загора, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530101350 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителен иск както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски
кредит № ******/*********** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни
следните клаузи: 1/ чл. 4.1 от договор за потребителски кредит №
******/*********** г., 2/ чл. 4 от Приложение № 5 от договор за
потребителски кредит № ******/*********** г., 3/ чл. 2 от Приложение № 4
от договор за потребителски кредит № ******/*********** г. и 2/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 702,61 лв.
представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на
1
главницата по договор за потребителски кредит № ******/*********** г.
Ищцата М. Г. З. твърди, че между нея и „Ай Ти Еф Груп“ АД, бил
сключен Договор за потребителски кредит № ******/*********** г. при
условията на закона за електронния документи и електронните
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, ответникът се
задължил да предостави заемни средства в размер на 2000,00 лева на ищцата,
а а тя се задължила да ги върне, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно
Приложение № 1, което е неразделна част от Договор за потребителски кредит
№ ****** от *********** г., годишният лихвен процент на заема бил 36,68 %,
а годишният процент на разходите 49,00 %.
Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен
процент на разходите обаче, бил различен от посочения в договора и
допълнителните приложения към последния и с вписания от Кредитодателя, в
размер от 49,00 %, защото съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към договора, се
дължала „неустойка“, в случай че заемателят не предостави до края на
следващия ден, считано от деня на сключване на договорите за кредит,
обезпечение. Освен процесната неустойка по договора било уговорено, че се
дължи и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване.
Въпросната такса се дължала на основание чл. 2 от Приложение № 4 към
договора за кредит. Ищцата счита, че процесният договор за кредит бил
недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2
и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят е изискал и е събрал лихви, такси и
комисионни, свързани с договора за кредит, поради което ответникът нямал
право да Формира ГПР в размер на 49% /четиридесет и девет процента/. Това
нарушение имало за правна последица, съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата
стойност по кредита. Следвало да се изтъкне, че Кредиторът е инкорпорирал
във вноските допълнителна сума, която е оскъпила кредита и съответно не е
спазил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договора за кредит.
Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени
разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само
таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и
други. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща
търговска практика създавал неравноправност, която благоприятствала
Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя. С тези клаузи към договора за
2
кредит ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11
от ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит
водело до нищожност на договора. Съгласно Приложение № 5 към договора
за потребителски кредит, ищцата е следвало да предостави в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне от Кредитодателя на сумата
по кредита обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена
предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като
отговаря на посочените от кредитора условия, да се приеме като обезпечение
банковата гаранция или да сключи договор за поръчителство във връзка с
процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка,
която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и е
отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от договора.
Поставените в Приложение 5 условия, които задължително трябвало да
изпълни ищцата, за да не се дължи неустойка по договора за кредит били
следните: 1/ да предостави двама или по преценка на кредитодателя повече от
двама поръчители по кредита физически лица, които да имат нетен размер на
осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна
възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или
поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с Кредитодателя;
да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако има -
кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен”. 2/ Алтернативно на тази възможност,
кредитополучателят може да представи като обезпечение банкова гаранция,
която да покрива размера на всички суми, които Кредитополучателят е
длъжен да изплати на Кредитодателя по договора за кредит и да има срок на
валидност не по-кратък от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по настоящия договор. Уговореното възнаграждение под формата
на „неустойка“ и такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване
за кредит били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по
3
смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Поради невключването на възнагражденията
в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното
правоотношение. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл.
68г от ЗЗП. Така в Приложение № 5 било уговорено заемът да бъде обезпечен
с банкова гаранция или с поръчители, отговарящи на конкретни условия. В
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в Приложение № 5, същият дължал „неустойка“ от договора на
кредитора в среден размер от 4,40 лева на ден, като неустойката на ден не
трябвало да надвишава 1% /един процент/ от главницата по кредита, която
неустойка се начислявала пропорционално към всяка от вноските по кредита.
Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“. Трябвало да се посочи,
че „неизпълнението“ на задължението да се представи поръчителство на две
физически лица отговарящи на условията, посочени по-горе или банкова
гаранция, вдигало лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази
„неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се
потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в
погасителния план към договора.
При евентуалност счита, че уговорената договорната лихва по
правоотношението противоречила на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала
уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва,
определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
При евентуалност счита, че уговорената неустойка в чл. 4 от
Приложение 5 към Договора за кредит за непредставяне на обезпечение,
противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Процесната
неустойка била и неравноправна по смисъла на чл. 145 ЗЗП и съответно е
нищожна на основание чл. 146 от същия закон.
При евентуалност твърди и нищожност на уговорената клауза, с която
се възлага на потребителя да заплати възнаграждение за разглеждане и оценка
на заявката за кандидатстване.
4
Твърди, че ищцата е заплатила без основание сумата от 702,61 лева,
представляваща сбор от възнаградителната лихва, неустойката, таксата за
разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит както и други
такси по Договор за потребителски кредит № ****** от *********** г.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за потребителски кредит № ******/*********** г., сключен между
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и М. Г. З., е недействителен, поради нарушение на
императивните норми на ЗПК и ЗЗП. В хипотеза на евентуалност, моли за
съдебно решение с което се прогласява недействителност на следните клаузи
от договора - чл. 4.1. от Договор за потребителски кредит № ****** от
*********** г., съгласно който се дължи възнаградителна лихва върху
главницата по кредита, определена в Приложение № 1 към договора, съгласно
т. 7, от което е видно, че е в размер от 36,68 % /тридесет и шест цяло и
шестдесет и осем процента/, чл. 4 от Приложение № 5, което е неразделна част
от Договор за потребителски кредит № ****** от *********** г., съгласно
който се дължи неустойка за всеки календарен ден, в който не е предоставено
обезпечение, която е в размер на 4.40 лева средно на ден, като неустойката на
ден не трябва да надвишава 1% /един процент/ от главницата по кредита, чл. 2
от Приложение № 4, което е неразделна част от Договор за потребителски
кредит № ****** от *********** г., съгласно който, се дължи таксата за
разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и представената
от Клиента преддоговорна информация, подготовка на Договора за кредит и
допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и
финансовите възможности на Клиента и проверка на вероятността за
погасяване на кредита. Моли за осъдително решение за сумата от 702,61 лева
недължимо платени от ищцата на ответника, във връзка с Договор за
потребителски кредит № ******/*********** г.
В срока по чл.131 ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете. Признава, че на
*********** г. между ответника и ищцата бил сключен Договор за кредит №
****** при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и
приложимите към сключения договор за кредит Общи условия и била
5
предоставена на ищцата сумата от 2000,00 лв.
Ответникът сочи, че били спазени изискванията на чл. 11. ал. 1. т. 9 ЗПК.
Съгласно договор за кредит № ****** се установявало, че
Кредитополучателят дължи на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за
ползване на кредита в размер на 36,68 % върху главницата по кредита.
Лихвата за ползване на кредита на ден била в размер на 1/365 от Годишната
лихва за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит изрично бил
установен годишният лихвен процент на кредита, а именно 36,68 % и
условията за прилагането му, тоест - прилага се по отношение на главницата
по кредита, че същата се начислявала на годишна база и че лихвата на ден се
изчислява като 1/365-а от размера на годишната лихва. Възразява срещу
твърденията на ищцата, че уговорената между страните годишна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. ГПР бил изчислен на 49,00
%, съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК и ограничението по
чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено. Нямало законова или подзаконова рамка към
момента на сключване на договора, следователно съдът следвало да
съобразява обстоятелствата, при които бил сключен договора. Не се
установявало наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в
погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. Видно от
текста на договора, общите условия и погасителните планове, изрично били
посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания.
Видно от процесния договор и Приложение № 1 бил посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 36,68 %, представляващ реквизит по чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не
било необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото
такива условия няма и не се прилагат. Практиката цитирана от ищцата била
формирана преди изменението на чл. 19, ал. 4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./.
Възразява срещу твърденията, че сключеният между страните договор за
кредит бил недействителен /нищожен/ поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22
ЗПК било налице не само, когато в договора изобщо не бил посочен ГПР, но и
когато формално било налице такова посочване, но посочения в договора
размер на ГПР не съответствал на действително прилагания между страните.
Това било така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на посочената
6
разпоредба, представлявало тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от Европейския парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл.
10, параграф 2, б. “ж” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г., което било недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото
правило по точен и пълен начин чрез Закона за потребителския кредит.
Следователно, дори при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следвало да
намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в
случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на задължението
по кредита и начина на неговото формиране. В процесния случай това
задължение било установено в глобален размер и като част, която се добавя
към размера на вноска по кредита, поради което за потребителя съществува
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР. Също така обстоятелството дали
предвидената в договора неустойка следвало да бъде включена в ГПР било
въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за
кредит като цяло, което било предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.
5 ЗПК. Следвало да се посочи, че задължението за неустойка не било разход
по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пap. 1
от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В
договорите не били посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото,
в случая ГПР бил неизменен, формиран е от фиксирано вземане -
възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради
което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР,
доколкото такива няма. Наред с това клауза за ГПР сама по себе си не водела
до създаване на някакви задължения на потребителя. Следвало да се посочи,
че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно били
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит.
Възразява, че процесният договор не отговарял на изискванията,
посочени в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Към процесния договор били приложими
7
Общи Условия, в които било посочено, че кредитополучателят има право, без
да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже
от сключения Договор за кредит в 14-дневен срок от датата на сключване на
договора. Възразява, че неустойката, установена в процесния договор била
нищожна поради нарушаване на добрите нрави и прекомерност.
Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало от
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или
представи надлежно обезпечение на кредита - поръчители или банкова
гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да информира
потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок
задълженията си по договора за кредит, а няма за цел да включва в себе си
евентуални компоненти, които са поставени под условие, че
кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. С оглед на
горното неоснователно било твърдението, че неустойката за непредоставено
обезпечение следвало да се кумулира към възнаградителната лихва, което от
своя страна обогатявало кредитора и нарушавало добрите нрави. Начислената
неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора
си за кредит. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да
определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед
кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател.
Счита, че условията на сключените между ищцата и доверителя ми
потребителски кредити, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна
част от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното
право и водят до законосъобразни правни последици, като не били в
противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. В конкретния случай
имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, като страните по тази клауза са акцентирали върху
обезщетителната функция на неустойката. Този извод е верен, поради това че
Заемодателят предоставял високо рисков паричен заем на потребител: бързо
одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсва съгласие за
директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при
един банков потребителски кредит, кредитът не е и застрахован, което
евентуално да поправи вредите. Клаузата за неустойката била ясно и точно
формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание.
8
Неустойката, като размер и вреди, които обезщетява, била
индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна
клауза съгласно Закона за защита на потребителите. Възразява срещу
твърденията, че била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Възразява срещу, че предвидената такса в
Приложение № 4 към договора за кредит била недействителна на основание
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Цитираната такса била описана подробно в Приложение
№ 4 към сключения договор за кредит. Цитираната такса не била свързана с
усвояване или управление на кредита.
В настоящото производство ищцата следвало да установи
обстоятелствата, на които основава исковете си, тоест по иска по чл. 55, ал. 1
ЗЗД в тежест на ищцата било да докаже, че е предала сумата на ответника в
претендирания размер. Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключен договор за потребителски кредит
№ ******/*********** г. с предоставена заемна сума от 2000,00 лв., с
договорна лихва 851,48 лв. и в него е включена клауза за евентуално
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер 3211,72 лв.,
включена и клауза за заплащане на такса за разглеждане и оценка на заявката
за отпускане на кредит от 99,84 лв. и заемната сума от 2000,00 лв. е била
предоставена на ищцата /така и договор за потребителски кредит №
9
******/*********** г., вкл. Общи условия и приложенията към него и
погасителен план, л. 8-16 и л. 35-54 от делото/, също, че неустойката не е
включена при изчисляване на ГПР, че от ищцата са платени общо 2453,69 лева
по Договор за потребителски кредит № ******/*********** г., че ако при
изчисляване на ГПК бъде включена неустойката със сигурност ще се
надхвърли установеният максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит №
******/*********** г., вкл. приложения и погасителен план /л. 8-16 и 35-54
от делото/, сключен между „Ай Ти Еф Груп“ АД и ищцата М. Г. З., страните са
уговорили предоставяне на кредит в размер на 2000,00 лв., с фиксиран
годишен лихвен процент 36,68% и годишен процент на разходите /ГПР/
49,00%, и начин на връщане: 24 месечни вноски, всяка от които по 122,97 лв.,
с краен срок на погасяване – 08.08.2025 г., с уговорена такса за разглеждане на
заявката за кредит 99,84 лв. /Приложение № 4 към договора/, а при включване
на неустойката за непредоставяне на обезпечение вноската е в размер на
256,79 лв.
В Приложение № 5 към договора, е уредено задължение за ищцата – до
края на следващия ден от сключване на договора да предостави обезпечение
за изпълнение на задължението си – двама поръчители отговарящи на
определени изисквания /вж. чл. 2 и 3 от Приложение № 5 към договора/ или
предоставяне на банкова гаранция /вж. чл. 3 от Приложение № 5 към
договора/, като в чл. 4 от Приложение № 5 към договора е уговорено при
неизпълнение на това задължение тя да дължи неустойка в размер на 3211,72
лв. /неустойка за неизпълнение на задължение – така изрично погасителен
план, л. 42-43 от делото/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
******/*********** г., като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
„Ай Ти Еф Груп“ АД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
10
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Ай Ти Еф Груп“ АД и кредитополучателката – ищца,
предоставяне на заемната сума в размер на 2000,00 лв., следва по иска за
недействителност да се прецени дали този договор е действителен, като
настоящият съд съобразява и съдебната практика обективирана напр. в
решение № 286/29.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
25/2024 г. относно действителността на договори за кредит на ответника „Ай
Ти Еф Груп“ АД сключени при същите клаузи.
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
11
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
12
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
13
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
В настоящия случай, твърденията в исковата молба за недействителност
на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са свързани с клаузите на
Приложение № 5 от Договора. Разпоредбата на чл. 1 от Приложение № 5 към
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: двама поръчители - физически лица /които следва да отговарят
на кумулативно поставени изисквания в чл. 2 от Приложение № 5 към
договора/ или банкова гаранция за всички дължими по договора суми.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
14
своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора /което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка в чл. 4 от
Приложение № 5 от договора/. Изискванията, които клаузата на чл. 2 от
Приложение № 5 към договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер /2000,00 лв. – около две
минимални работни заплати/. Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция за всички суми по договора /за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или две лица -
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка“ към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са
красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителни
план към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение“ като при формирането на анюитетната вноска добавя сумата от
133,82 лв. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите. Още повече, че размерът
на неустойката от 3211,72 лв. /посочен в погасителния план/ е над 150%
от размера на главницата от 2000,00 лв. и подобна договорка противоречи
както на буквата на закона, така и на добрите нрави.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, а според
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
15
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От
систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение №
1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да
бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност,
както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т.е. какво се
включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело № С290/19 г. с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajsky
sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10, параграф 2, буква ж/
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на
Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде
посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и
максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите
предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,
като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на
този процент.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
16
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 6163,04 лв. неправилно не е калкулирано в
годишния процент на разходите, предвиден в договора. В случая, акцентът се
поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага
заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс,
но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез
изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил
договора – неустойката от общо 3211,72 лв. представлява над 150% от размера
на главницата 2000,00 лв.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 153/26.04.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 103/2024 г., решение №
286/29.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 25/2024 г. /по
дело със страна ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД/, решение №
2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г.,
решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение №
140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
17
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на
кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено
плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в
случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на
18
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит,
следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на
кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая
според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
19
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни
стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява
порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до
последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената неустойка би
трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от
неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение
на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство.
От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора
са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено
необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от
реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи
обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката
дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и
възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта
20
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а
да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на
обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение
за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и
заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на
потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по договора. Включена
по този начин в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по
същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по
естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане
и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително както поддържа ответникът в отговора на исковата
21
молба, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на
потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а
не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би
означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни
законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за
неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е
налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да
даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като
дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в
резултат на което последният е различен от посочените в договорите и не
отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение №
448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 180/06.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3266/2023 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на
Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение №
21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./.
Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т.
1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
22
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване
на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да
отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин,
че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е
уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане,
аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена
като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към
погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума
не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение
на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то
се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумата за
неустойка по трите договора не е била включена в ГПР – така изрично и
отговор на искова молба.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
23
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключените договори се явяват изцяло нищожни. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по Приложение № 5 към договора. Месечният
размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договорите за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договорите е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т.е.
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договорите. На практика, касае
24
се за реален ГПР по договорите различен от посочения от кредитора /така
изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1
ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
25
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договорите е допуснато соченото
от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
26
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит
не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което съгласно разпоредбата
на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така определение №
50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение №
523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
Свързано с дотук изложеното е и нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК –
както се изясни неустойката следва да е включена в ГПР, тъй като това е
възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не
е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от
петкратния размер на законната лихва /обстоятелство обявено за
безспорно с доклада по делото/. В договорите трябва да се посочи размера на
лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е
уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено,
заедно с всяка погасителна вноска. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като
не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част от
ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Посочените в договорите за кредит по-ниски стойности,
представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП
27
във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност,
която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз
основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от
действителната съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по
какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така
изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити не променя направените изводи по делото, защото
този формуляр съдържа само общи принципни положения.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения
установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият
съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените императивни
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната
28
практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./.
По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да
бъде прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва, таса
за разглеждане на кредита и неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение.
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 702,61 лв. по договор за потребителски кредит № ******/*********** г.
надплатена във връзка с договора:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за потребителски
кредит се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ищцата дължи
връщане само на чистата стойност на кредита в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищцата дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителката за погасяване на задължения
по договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
29
В случая бе обявено за безспорно с доклада по делото на основание
чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, че ищцата е заплатила сума в общ размер на 2453,69
лв. по договор за потребителски кредит № ******/*********** г. при чиста
стойност на главницата от 2000,00 лв., т.е. остават надплатени 453,69 лв.
Следователно осъдителният иск е основателен за сумата от 453,69 лв.
представляваща разлика между заплатеното /453,69 лв./ и чистата главница
/2000,00 лв./, а до пълния предявен размер от 702,61 лв. следва да се отхвърли.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на установителния иск за
обявяване на нищожност на договора за потребителски кредит и осъдителния
иск за връщане на недължимо платени суми, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
право на разноски има ищеца /по осъдителния иск по съразмерност/. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в общ
размер на 900,00 лв. определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7,
ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения както следва: установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК
/установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на
договор за потребителски кредит № ******/*********** г. /основа за
изчисляване – 500,00 лв. съобразно цената на иска от 2000,00 лв./ и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен
иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на 702,61 лв. /основа за
изчисляване - 400,00 лв. съобразно цената на иска от 702,61 лв./, като още тук
ще се посочи, че по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
заплащане на 702,61 лв. по договор за потребителски кредит №
******/*********** г. дължимото по съразмерност на ищеца адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част от иска би било в размер на 258,28
лв.
С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от
25.10.2021 г. /л. 71 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г.,
ОСГТК. Обобщено сборът от разноските по двата иска при съобразяване
на уважаването им или частичното им отхвърляне е 758,28 лв. съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/2009 г. за
30
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство на ищеца по делото.
В разглеждания случай ищцата е релевирала своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 71 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищцата, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е
материално затруднена – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /в случая доказателствената
тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.
№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение
№ 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение №
442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката
дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално
затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на
договорна свобода между адвоката и клиента.
Не се споделя възражението на ответника по отношение на размера
на адвокатското възнаграждение – действително е налице задължение на
националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101,
§ 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение №
1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение №
563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. постановени по
приложението решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, но в същите
съдебни актове на ВКС е прието, че минималните размери по Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат за ориентир при определяне на справедливия размер. Дори
в определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024 г., IV г.о.,
се сочи, че националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл.
78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в
минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар
31
възражението да е основателно, да намали отговорността на страната,
предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението
от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да
не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая
надценяване на труда на адвоката не би могло да има, тъй като адвокатските
възнаграждения са в рамките на минимума по Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като делото е с
обичайната фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно
заседание, процесуалният представител на ищцата се е явил и в откритото
съдебно заседание. Отделно от това адвокатското възнаграждение договорено
за процесуално представителство на ответника съгласно размера му също е
било съобразявано с минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, а и самият ответник е подал отговор
на исковата молба въпреки, че е напълно наясно със съдебната практика дела с
предмет договори за потребителски кредити със същите параметри, по които е
страна и въпреки това не признава иска, а подава отговор на исковата молба.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищцата и сумите за
внесената държавна такса в размер на 54,04 лв. за изцяло уважения
установителен иск и 34,89 лв. по съразмерност за частично уважения
осъдителен иск.
2/ Разноски на ответника – в случая ответникът също има право на
разноски за осъществена защита по частично отхвърления осъдителен иск
съразмерно на отхвърлената част и няма право на разноски за осъществена
защита по изцяло уважения установителен иск /чл. 78, ал. 3 ГПК/. Представен
е договор за правна защита и съдействие от 10.06.2024 г. /л. 65 от делото/
съдържащ отбелязване за реално заплащане на сумата. Следва да се посочи, че
адвокатското възнаграждение на ответника за защита по двата иска е
определено на общо 800,00 лв. без допълнителни уточнения и поради липсата
на уточнение настоящият съд приема, че за защита по всеки иск е договорено
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. за всеки от двата иска,
които суми съответстват и на минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба №
1/2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /по
установителния иск малко под минимума, а по осъдителния иск в рамките на
32
минимума/. Следователно основата за изчисление на разноските на ответника
е сумата от 400,00 лв. за защита по осъдителния иск съразмерно на
отхвърлената част от него и след изчисляване възлиза на 141,71 лв., а по
изцяло уважения установителен иск разноски на ответника не се дължат.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
******/*********** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит
№ ******/*********** г. сключен между М. Г. З., ЕГН: ****** и настоящ
адрес: гр. **********, ул. „************“ № **, ет. **, ап. **и „Ай Ти Еф
Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8 да заплати на М. Г. З., ЕГН: ****** и
настоящ адрес: гр. ************, ул. „************“ № **, ет. **, ап. **сума
в общ размер на 453,59 лв. /четиристотин петдесет и три лева и петдесет и
девет стотинки/ представляваща сбор от заплатени/надплатени без основание
суми по договор за потребителски кредит № ******/*********** г. КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска над сумата от 453,59 лв. до пълния предявен размер от
702,61 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Лозенец“, ул.
„Сребърна“ № 16, ет. 8 да заплати на М. Г. З., ЕГН: ****** и настоящ адрес:
гр. **************, ул. „************“ № **, ет. **, ап. **сумата от общо
33
88,93 лв. /осемдесет и осем лева и деветдесет и три стотинки/ разноски за
производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8 да
заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично адвокатско
дружество „М.“, ЕИК: ************и адрес: гр. ***********, ул.
„****************“ № **, ет. **, офис **, чрез управителя М. М. адвокатско
възнаграждение общо в размер на 758,28 лв. /седемстотин петдесет и осем
лева и двадесет и осем стотинки/ за процесуално представителство на ищцата
по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Г. З., ЕГН: ****** и
настоящ адрес: гр. ***********, ул. „************“ № **, ет. **, ап. **да
заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, ет. 8 адвокатско
възнаграждение в размер на 141,71 лв. /сто четиридесет и един лева и
седемдесет и една стотинки/ за процесуално представителство на ответника
по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
34