Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет и
пети март през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 6867/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от ищцата в първоинстанционното производство М.А.В.,
чрез адв. Т. М., САК, срещу решение № 73507/16.04.2020 г., постановено по гр.
д. № 44205/2018 г. по описа на CPC, I
Гражданско отделение, 118 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният
срещу М.НА В.Р. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.78, ал. 3
ЗДСл, вр. чл. 52 ЗЗД за сумата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 11
370 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова
злополука, установена с Разпореждане №20929/07.07.2017 г. на ТП НОИ - София
град, ведно със законната лихва от 16.02.2018г. до изплащане на вземането;
както и по въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното
производство М.НА В.Р., в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от
10 000 лв., ведно със законната лихва от 16.02.2018 г. до окончателното
плащане.
В
подадената от ищцата В. въззивна жалба се излагат съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, тъй като съдът допуснал грешка при определяне
размера на задължението на ответника. Счита за ирелевантно обстоятелството дали
е била служител в МВР по реда на ЗМВР, ЗДСл или КТ, тъй като обезщетението за
причинените й вреди следвало да се изплати въз основа на издадената Заповед №
7855з-335/04.10.2017 г., с която е наредено да се изплати еднократно
обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждения на основание чл. 238 ЗМВР.
Заповедта, като индивидуален административен акт, не е била оспорена от
ответника, с оглед което последният се явява обвързан от същата. Навежда, че в
нарушение на чл. 17, ал. 2 ГПК СРС не се е произнесъл по валидността на
издадената заповед, като същевременно не е съобразил размера на обезщетението,
посочен в заповедта. Сочи, че предмет на делото е претенцията й, както е
заявена със заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, а именно -
обезщетение за трудова злополука, чийто размер е посочен и определен от
ответника със заповед № 7855з-335/04.10.2017 г., а с решението си съдът признал
за установено и определил размера на обезщетението по реда на ЗДСл. В тази
връзка навежда оплаквания, че съдът е следвало да посочи правната квалификация
с доклада, а не едва със съдебното
решение. Искането до въззивната инстанция е да отмени атакуваното съдебно
решение в обжалваната част и да постанови такова, с
което предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ответника М.НА В.Р., чрез процесуален
представител, с който същата се оспорва по подробните съображение, изложени в
отговора.
Въззивна
жалба срещу първоинстанционното решение е подадена и от ответника в
производството М.НА В.Р., чрез процесуален представител, с която се заявява
несъгласие със съдебния акт в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 78, ал. 3 ЗДСл, вр. чл. 52 ЗЗД е уважен за сумата от 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, ведно
със законната лихва от 27.02.2018 г. до изплащане на вземането. Жалбоподателят
навежда доводи за недопустимост и неправилност на решението, като се изтъква,
че съдът не се е съобразил с предмета на заповедта за изпълнение, както и с
възражението на длъжника в заповедното производство, а се е произнесъл на
незаявено от ищцата основание, уважавайки претенцията й по общия ред на ЗДСЛ,
вместо да я отхвърли по реда на ЗМВР. Счита иска за изцяло неоснователен, като
искането е с решението си въззивният съд да обезсили постановеното решение или
да отхвърли претенцията в уважената от СРС част.
Ищцата
в първоинстанционното производство е депозирала отговор на въззивната жалба,
подадена от ответника, с който заявява становище за неоснователност на същата и
моли за потвърждаване на съдебното решение в обжалваната от ответника уважена
част.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната
жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил
пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, въззивният
съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание
чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното
оспорване.
Като съобрази изложените в жалбата и становищата на
ответниците доводи относно законосъобразността на оспореното решение,
въззивният съд намира по съществото на спора следното :
Определянето на
правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд.
За да определи
действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи
от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита.
В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон.
С оглед посочените от ищцата обстоятелства, на които се основава
искът, първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на същия.
С оглед изложеното са неоснователни
съдържащите се оплаквания във въззивната жалба, подадена от М.НА В.Р., според
които съдът се е произнесъл на незаявено от ищцата основание, уважавайки
претенцията и по общия ред на ЗДСЛ, вместо да я отхвърли по ЗМВР.
Съгласно пар. 69 на ЗИДЗМВР (в сила от 01.02.2017 г. –
ДВ, бр. 81 от 2016 г.), служебните правоотношения на държавните служители в
МВР, за които се прилага § 86 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 14 от 2015 г.) и които към
датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с
висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от
Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70,
ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния
служител, считано от датата на влизане в сила на този закон.
Първоинстанционният съд е направил правилна констатация, че към 01.02.2017 г.
ищцата по делото е заемала длъжност за държавен служител с висше образование в
МВР и не попада сред изключенията по пар. 70, ал. 1, т. 1, поради което и по
силата на цитираната законова разпоредба служебното и правоотношение, считано
от 01.02.2017 г., се е преобразувало в служебно правоотношение по Закона за
държавния служител, в която връзка е издадена и цитираната от ищеца Заповед №
8121К-727 от 01.02.2017 г.
При правилна констатация, че трудовата злополука е
настъпила след това – на 06.06.2017 г., след като правоотношението на М.В. е
било преобразувано по силата на закона и производството пред административният
орган за процесната злополука е образувано едва след влизане в сила на пар. 69,
първоинстанционният съд е направил правилен и законосъобразен извод, че старият
ред по ЗМВР е неприложим, а е приложим редът по чл. 78 ЗДСл, съобразно който
претенциите за неимуществени вреди от трудова злополука се решават по общия
исков ред.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е
неоснователно съдържащото се във въззивната жалба възражение, че отговорността
по чл. 238 от ЗМВР е лимитирана. В частта ѝ, в която имуществената
отговорност е лимитирана до съответните размери, цитираната разпоредба е неясна
– тъй като е в противоречие с други аналогични норми от системата на правото –
чл. 200 КТ и чл. 125 ЗДСл – и се нуждае от тълкуване, доколкото третира неблагоприятно
полицейските служители в сравнение с всички останали държавни служители,
работници и служители, като това нарушава справедливостта и води до
несправедливи социални резултати. При прилагането на логическо тълкуване и
такова по аналогия с други ясни аналогични норми, които са приложими пряко или
по аналогия /чл. 125 ЗДС и чл. 200 КТ/, регламентиращи сходна отговорност на
съответната администрация, респективно на работодателя за вреди, причинени на
държавен служител, респективно работник или служител по трудово правоотношение,
в които не е нормативно лимитиран размерът на дължимото обезщетение. Като се
изхожда от това, се обуславя извод, че целта на законодателя не е била да
постави в по-неблагоприятно положение полицейските служители, поради което и
обективната отговорност по чл. 238, ал. 1 ЗМВР не би следвало да е нормативно
лимитирана. Следва да се има предвид, че това тълкуване е в съответствие и с
разрешението, дадено с изричната обща разпоредба на чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл
по отношение на държавните служители – съгласно която за вреди от трудова
злополука, причинила временна неработоспособност, инвалидност или смърт на
държавен служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от
това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за
настъпването им, включително когато злополуката е причинена от непреодолима
сила при или по повод изпълнение на възложената работа или каквато и да е
работа без нареждане, но в интерес на държавната служба /т. е. правната норма
не съдържа ограничения в обема на отговорността/.
На следващо място първоинстанционният съд е изследвал
въпроса какви са търпените вреди и налице ли е причинно-следствена връзка между
тях и злополуката и, на база събраните доказателства, в това число неоспорената
СМЕ, е приел, че такава е налице, респективно е определил размера на дължимото
обезщетение.
Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД предвижда обезщетението за
неимуществени вреди да се определя от съда по справедливост.
Въз основа на ангажираните по делото доказателства –
медицински документи и свидетелски показания, първоинстанционният съд правилно
е установил обстоятелствата, които са от значение за определяне на размера на
обезщетението. С оглед вида на травмата – закрито счупване на долния край на
лъчевата кост на ръката, възстановителния период и претърпените от В. болки,
страдания и неудобства, свързани с невъзможността самостоятелно да се справя с
основните си битови нужди, необходимостта да ползва помощ за тяхното
осъществяване и белезите, които са останали след оперативните интервенции първоинстанционният
съд е направил правилен извод, че обезщетение
размер на 10 000 лева е съобразено с установените в настоящия
случай конкретни обстоятелства, имащи отношение към преценката за размера му и
е съобразено с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване.
Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че до този размер
искът следва да бъде уважен, а за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 11 370 лева, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изложеното и доколкото решението се оспорва
изцяло по въззивна жалба и от двете страни, предвид направените изводи, то да
бъде изцяло потвърдено, включително в частта за разноските, разпределени
правилно с оглед изхода на спора.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора право на разноски има М.В., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира за основателно направеното възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като делото не представлява фактическа и правна
сложност, в полза на ищцата М.А.В. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 871,10 лева, съобразно с установения в Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
73507/16.04.2020 г., постановено по гр. д. № 44205/2018 г. по описа на CPC, I Гражданско отделение, 118 състав, включително в частта
за разноските.
ОСЪЖДА М.НА
В.Р., гр. София, ул. „******да заплати на М.А.В. с ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК,сумата от 871,10 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.