№ 5779
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело №
20231100506744 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.
Образувано е по Въззивна жалба с вх. № 133753/15.05.2023 г., подадена от Ф. Т. С., чрез
назначения му по делото особен представител адв. В. А. – ответник по гр. дело №
17776/2022 г., Софийски районен съд, 32 състав срещу постановеното по него Решение №
4071/17.03.2023 г., поправено с Решение № 4576/24.03.2023 г., с което ответникът е осъден
да заплати на Столична община следните суми: 465, 72 лв. – неплатени наемни вноски за
периода 01.01.2021 г. – 15.09.2021 г. по Договор за наем № ДГ 66-77-М-5/18.04.2006 г.,
заедно със законна лихва от 01.04.2022 г. до окончателното плащане; 48, 04 лв. –
обезщетение за забава за периода 15.12.2020 г. – 15.09.2021 г.; 1 548 лв. – обезщетение за
ползване на имота, въпреки, че наемодателят се е противопоставил за периода 16.09.2021 г. –
22.02.2022 г., заедно със законна лихва от 01.04.2022 г. до окончателното плащане; 10, 20 лв.
– обезщетение за забава за периода 15.10.2021 г. – 22.02.2022 г. Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца 911, 92 лв. – разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно. По делото не било изяснено, кой е
ползвал имота след смъртта на наемателката М.Б.. Неправилно съдът не възприел
възражението, че наемодателят е приел по подразбиране ползването на имота от ответника,
без да положи усилия да разбере дали това е фактическото положение. Прави се оспорване
размера на присъдената лихва.
Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и постановяване
на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Ищецът по делото пред СРС Столична община-район „Искър“ оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно, поради
което иска потвърждаването му. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
От фактическа страна съдът установява следното.
Производството по гр. дело № 17776/2022 г., Софийски районен съд, 32 състав е
1
образувано по Искова молба с вх. № 65427/01.04.2022 г., подадена от Столична община, в
която се твърди, че със Заповед № 77-М-5/18.04.2006 г. на кмета на район „Искър“
ответникът Ф. С. и неговата майка М.Б. били настанени в общинско жилище с адрес: гр.
София, ж.н. „Дружба - 2“, бл. ****. Въз основа на цитираната заповед бил сключен Договор
за наем № ДГ 66-77-М-5/18.04.2006 г. След смъртта на М.Б. единствен наемател на
жилището останал ответникът Ф. С., който в продължение на шест месеца не си плащал
наема и сметките и поради тази причина договорът му за наем бил прекратен със Заповед №
РИС 20-РД8-61/11.09.2020 г. на кмета на район „Искър“. След влизане в сила на заповедта е
наредено с нова Заповед № РИС 22-РД8-3/17.01.2022 г. изземването на жилището. При
извършването му на 10.02.2022 г., ответникът е помолил за отсрочка и фактическото
изземване било осъществено на 22.02.2022 г. ищецът е посочил, че за периода 01.2021 г. –
15.09.2021 г. наемателят Ф. С. не си е плащал наемната цена за ползваното от него наемно
жилище, както и разходите за него. За периода 15.09.2021 г. – 22.02.20222 г. се дължало на
ищеца обезщетение за ползването от ответника на собственото на ищеца жилище предвид
изричното му противопоставяне. Обезщетението било съизмеримо с дължимия пазарен наем
за жилището.
Въз основа на изложеното ищецът е поискал осъждането на ответника да му заплати
465, 72 лв. – неплатени наемни вноски за периода 01.01.2021 г. – 15.09.2021 г. по Договор за
наем № ДГ 66-77-М-5/18.04.2006 г., заедно със законна лихва от 01.04.2022 г. до
окончателното плащане; 48, 04 лв. – обезщетение за забава за периода 15.12.2020 г. –
15.09.2021 г.; 1 548 лв. – обезщетение за ползване на имота, въпреки, че наемодателят се е
противопоставил за периода 16.09.2021 г. – 22.02.2022 г., заедно със законна лихва от
01.04.2022 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане; 10, 20 лв. –
обезщетение за забава за периода 15.10.2021 г. – 22.02.2022 г.
Ответникът Ф. Т. С., чрез назначения му по делото особен представител – адв.
Обретенов е оспорил иска по отношение на размера, но е признал за основателен иска
относно претендираната главница.
По делото е представен Акт № 207/10.07.1998 г. за общинска собственост – жилище с
адрес: гр. София, ж.н. „Дружба - 2“, бл. ****. Със Заповед № 77-М-5/18.04.2006 г. на кмета
на район „Искър“ Ф. С. и М.Б. били настанени в общинско жилище. Според Договор за наем
№ ДГ 66-77-М-5/18.04.2006 г., сключен по реда на чл. 22, ал. 1 от Наредба за реда и
условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична
община, наемодателят Столична община – район Искър предоставил за ползване на
наемателя М.Б. процесното жилище. Предоставянето за възмездно ползване било безсрочно.
Според раздел III, чл. 5.3 наемателят следвало в срок да заплаща наемната цена и
консумативните разходи, както и данъците за имота. Неизпълнението на това задължение
водело до прекратяване на договора – чл.7.1. Месечната наемна цена била в размер на 37, 99
лв. С допълнително споразумение от 29.02.2008 г. месечната наемна цена е променена на 54,
79 лв. Според препис-извлечение от акт за смърт наемателката М.Б. е починала на
29.01.2020 г. Със Заповед № РИС 20-РД8-61/11.09.2020 г. наемодателят е прекратил наемното
правоотношение с наемателя Ф. С., тъй като след направена справка, същият не е заплащал
наем в общ размер на 397, 60 лв. за периода 03.2020 г. – 09.2020 г.; 282, 20 лв. – задължения
към „Топлофикация София“ ЕАД и 306, 76 лв. задължения към „Софийска вода“ АД. Даден
е едномесечен срок от издаване на заповедта за освобождаване на жилището. Наемателят Ф.
С. е предприел обжалването й по административен ред. По адм. дело № 9318/2020 г.,
Административен съд София-град е постановено Решение № 4887/22.07.2021 г., с което е
отхвърлено оспорването й. Същото е влязло в сила на 15.09.2021 г. С писмо от 13.12.2021 г.
на Столична община, район – „Искър“ ползвателят на имота С. е поканен да го освободи в
14-дневен срок от получаването на писмото. Със Заповед № РИС 22-РД8-3/17.01.2022 г. е
наредено изземването на жилището, което следвало да стане по принудителен ред на
10.02.2022 г. Заповедта не е връчена на лицето, поради ненамирането му. Същата е поставена
на таблото за обяви в район „Искър“. На 10.02.2022 г. в констативен протокол за
извършването на изземването, ползвателят Ф. С. е поискал отсрочка за напускане на
2
жилището от една седмица, след която доброволно ще го напусне и ще върне ключовете. С
протокол-опис, попълнен от длъжностни лица на район „Искър“ от дата 22.02.2022 г.
жилището е иззето. Представена е и справка, изготвена от ищеца за постъпили плащания.
По делото е изслушана и приета СОЕ, според чието заключение средният месечен наем
за процесното жилище за периода 15.09.2021 г. – 12.2021 г. е в размер на 293 лв., а за м.
януари и м. февруари 2021 г. е 302 лв. Или общо 1 548 лв.
Въз основа на тези доказателства съдът е постановил своето решение, в което е приел, че
между страните е възникнало валидно договорно правоотношение за заплащане на
посочения в него и допълнителното споразумение наем. За процесния на делото период не
се установява, че дължимият наем е заплащан. Не било установено и предаването на имота
след 15.09.2021 г., поради което и искът за заплащане на обезщетение се явявал основателен.
По тези съображения исковете били уважени.
От правна страна съдът приема следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо. Разгледано по същество
е и правилно. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави следното:
Възражението, че неправилно съдът е приел, че ответникът е страна по наемното
правоотношение след смъртта на М.Б., с която само е сключен договорът за наем, е заявено
за първи път пред въззивната инстанция и на основание чл. 133 ГПК се явява преклудирано.
В отговора на исковата молба е направено признание за дължимостта на главницата, което
по своето естество се явява признание за съществуването на договора. Единственото
оспорване е досежно размера на лихвата. След извършена проверка, същата е съобразена с
главницата, върху която се претендира.
Неоснователно е заявеното процесуално възражение, че е даден ход на делото по
същество без участието на процесуалния представител на ответника. Действително молбата
е постъпила на 07.02.2023 г., преди откритото съдебно заседание, но същата не е подкрепена
с доказателства за основателността й. По това време е действала редакцията на чл. 142, ал. 2
ГПК преди влизане в сила на изменението й с Държавен вестник бр. 11/2023 г. Настъпването
на смъртта на особения представител е след приключване на устните състезания, поради
което не следва да се приеме, че по делото е допуснато процесуално нарушение.
Въз основа на изложеното подадената въззивна жалба се явява неоснователна, а
процесното първоинстанционно решение – правилно и законосъобразно, поради което
същото следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото разноски се дължат на въззиваемата страна Столична община.
В отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на 100 лв., вземайки предвид, че е
подаден само отговор на жалбата, без процесуален представител на ищеца да се е явил в
проведеното съдебно заседание. Въззивникът-ответник следва да заплати на Столична
община и 400 лв. – внесен депозит за особен представител.
На основание чл. 77 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на
Софийски градски съд държавна такса за подадената въззивна жалба в размер на 41, 44 лв.
Така мотивиран Софийският градски съд,
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4071/17.03.2023 г. поправено с Решение №
4576/24.03.2023 г. постановени по гр. дело № 17776/2022 г., Софийски районен съд, 32
състав.
ОСЪЖДА Ф. Т. С., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „Дружба“, бл. **** да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Столична община – район „Искър“ с адрес: гр.
София, бул. **** сумата от 500 лв. – разноски за производството пред Софийски градски
съд.
ОСЪЖДА Ф. Т. С., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „Дружба“, бл. **** да
заплати на основание чл. 77 ГПК по сметка на Софийски градски съд сумата от 41, 44 лв. –
държавна такса по подадената въззивна жалба.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4