№ 121
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20211110150761 по описа за 2021 година
Предмет на делото е предявеният от С. ЕРДЖ. С. срещу (ФИРМА) клон
България и (ФИРМА) отрицателни установителни искове с правно основание
чл. 124 ГПК, относно признаването за установено по отношение на ответните
дружества, че ищецът не им дължи сумата в общ размер на 1047,84 лв.,
предмет на изпълнителен лист от 14.06.2010 г. по гр.д. № 877/2010 г. по описа
на РС Р., поради погасяването по давност Поддържа, че въз основа на
изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 480/2010 г. и изп.
дело № 179/2018 г. от ЧСИ Г. С. с район на действие Окръжен съд-Р.. Оспорва
вземането да е прехвърлено с валидна цесия от първия на втория ответник.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника (ФИРМА) клон България, с който признава иска и излага
становище за недължимост на съдебни разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника (ФИРМА), с който оспорва иска. Излага твърдения за извършени
множество действия, прекъсващи давността. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства, съобрази законовите разпоредби,
намира следното от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните
в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
1
ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен,
като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която
е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти.
За основателността на иска по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът
следва да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск. Ответникът следа да докаже факти, обуславящи спиране
или прекъсване на давността.
Страните не спорят и съдът е отделил същите като безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните факти: че в полза на ответника
(ФИРМА) клон България срещу ищеца е издаден изпълнителен лист от
14.06.2010 г. по гр.д. № 877/2010 г. по описа на РС Р. за сумата от 1047,84 лв.,
въз основа на който са образувани изпълнително дело № 480/2010 г. и
изпълнително дело № 179/2018 г. по описа на ЧСИ Г. С. с район на действие
Окръжен съд-Р..
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта
за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но
при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по
реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в
сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в
рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта се стабилизира /"влиза в сила" по терминологията на закона/, като
се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК -
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по
чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване
на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
2
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист
въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше
възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.),
чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно
сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която
допуска в производството по търговски спорове възвражение за прихващане
да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция,
когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила
съдебно решение или заповед за изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.
237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на
несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им.
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК (отм.). Поради това съдебната практика, постановена във връзка с
несъдебните изпълнителни основания, не може да се прилага по аналогия по
отношение на заповедите за изпълнение, издадени по реда на новия ГПК,
стабилизирали се поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно
разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя
се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако
е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се
счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
3
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника в
срока по чл. 414, ал. 1 ГПК прави вземането по заповедта безспорно. По арг.
за противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И
наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК,
може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след
изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК (така
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2
ЗЗД е станала петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно
решение, постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение
прави вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава
правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да
релевира само възражения за осъществили се юридически факти след този
момент.
Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давнност е всякога пет
години. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно
решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от
обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо
същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, като вида и характера на конкретното вземане е без
значение.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с
решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл.
414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна
давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-
годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството
4
каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение
на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК
Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г.
о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила
на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други
актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че
погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай и е започнала да тече
от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Същото становище е застъпено и в Решение №
2494 от 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 6395 / 2018 г. на Възз. II-в състав на
Софийски градски съд; Решение № 7227 от 25.10.2019 г. по в. гр. д. № 12743 /
2018 г. на Възз. IV-д състав на Софийски градски съд; Решение № 260545 от
14.10.2020 г. по в. гр. д. № 15984 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на Софийски
градски съд и други/.
Давностният срок се прекъсва с предприемането конкретни
изпълнителни действия (независимо дали прилагането им е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане по чл.18 ЗЧСИ), като прекъсват давността – насочване на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и
оценка, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан, но не и
действия по образуване на изпълнителното дело, изпращане и връчване на
покана за доброволно изпълнение, проучване на имущественото състояние,
5
извършване на справки, набавяне на документи, книжа и др.
Ответникът (ФИРМА) клон България признава иска и от материалите
по изпълнителното дело се установява, че от последното изпълнително
действие - налагане запор от ЧСИ на трудовото възнаграждение на длъжника
на 30.10.2010 г., въз основа на който до 13.05.2011 г. са постъпвали суми,
принудително събрани по изпълнителното дело, с което е прекъсната
давността и е започнала да тече нова давност са изтекли повече от пет години,
поради което искът срещу този ответник е основателен и следва да бъде
уважен.
Относно иска срещу (ФИРМА) съдът с доклада по делото е указал, че е
в доказателствена тежест на този ответник да установи валидно сключен
договор за цесия и уведомяване на длъжника за цесията. За доказване на тези
факти ответникът е представил договор за цесия и обратна разписка до
длъжника, върнала се като непотърсена с отбелязване, че длъжникът е в
чужбина. Съдът намира, че от така представените доказателства не може да
направи еднозначен извод, че ищецът е уведомен за цесията, доколкото не са
представени доказателства, че адресът, на който е търсен и не е открит е
адресът, който ищецът е посочил за кореспонденция между страните по
договора за кредит. Поради изложеното съдът намира, че ответникът не
доказва при условията на пълно и главно доказване, че е уведомил ищецът за
извършената цесия.
Дори да се приеме, че с получаване на отговора на исковата молба
ищецът е уведомен за цесията, то от материалите по изпълнително дело №
480/2010 г. се установява, че последното изпълнително действие, прекъсващо
давността е налагане запор от ЧСИ на трудовото възнаграждение на длъжника
на 30.10.2010 г., въз основа на който до 13.05.2011 г. са постъпвали суми,
принудително събрани по изпълнителното дело. Съдът не счита, че молбата
от 10.08.2015 г. за замяна на взискателя прекъсва давността. Видно от същата
в нея не е поискано извършването на изпълнително действие. Съдът не счита,
че молбата от 09.10.2017 г. на взискателя прекъсва давността. Видно от
същата в нея не е поискано извършването на изпълнително действие.
Доколкото не са извършвани изпълнителни действия в период от повече
от две години изпълнителното дело № 480/2010 г. е прекратено по силата на
закона въпреки че липсва нарочно постановление за прекратяване на
6
изпълнителното производство, бездействието на взискателя в двугодишния
срок има за последица прекратяване на изпълнителното производство по
силата на закона, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ефектът на прекратяването
е настъпил от момента на изтичане на предвидения в цитираната разпоредба
2-годишен срок от последното поискано изпълнително действие, т. е. считано
от 30.10.2010 г. Тъй като обаче това прекратяване е преди приемане на ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК и предвид отговора на въпроса даден в
цитираните решения на ВКС (Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. №
2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 252 от 17.02.2020 г. по к. гр. д. №
1609 / 2019 г. ВКС), по отношение на погасителната давност следва са се
приложи тълкуването, дадено в предшестващото ППВС № 3/1980 г.
Съобразно него, погасителна давност не е текла докато е траел този
изпълнителен процес (т.е. до 30.10.2012 г.) и новата погасителна давност за
вземането е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното
производство – от 30.10.2012 г. Следователно към датата на образуване на
изпълнително дело № 179/2018 г. петгодишната погасителна давност е била
изтекла и искът следва да бъде уважен изцяло и срещу втория ответник.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски има ищецът в размер на 350 лв., съобразно представените
доказателства и основателно възражение на ответниците за прекомерност на
адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност по
делото.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от С. ЕРДЖ. С., ЕГН
********** срещу (ФИРМА) клон България, ЕИК ******** и (ФИРМА), ЕИК
********* отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, вр.
чл. 124 ГПК, че ищецът не им дължи сумата в общ размер на 1047,84 лв.,
предмет на изпълнителен лист от 14.06.2010 г. по гр.д. № 877/2010 г. по описа
на РС Р., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 480/2010 г. и
изп. дело № 179/2018 г. от ЧСИ Г. С. с район на действие Окръжен съд-Р.,
7
поради погасяването по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК (ФИРМА) клон България,
ЕИК ******** и (ФИРМА) да заплатят на С. ЕРДЖ. С., ЕГН **********
сумата в размер на 350 лв., представляваща съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8