РЕШЕНИЕ
№ 522
гр. Варна, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Лазар Василев
при участието на секретаря Димитричка Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Лазар Василев Гражданско дело №
20213110116948 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XXV от ГПК.
Образувано е по предявен от П. Д. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. ***,
ул. „***", *** действаща чрез адв. И.А. ***, срещу „***" ЕООД с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, иск за признаване за
незаконно на уволнението на ищцата, извършено със заповед № *** г. на
управителя на ответното дружество, и неговата отмяна.
По твърдения в исковата молба, между страните е било налице трудово
правоотношение, възникнало на 13.03.2020г., по силата на което ищцата е
изпълнявала длъжността „продавач-консултант" в обект на ответното
дружество, находящ се в гр. *** Ищцата твърди, че от месец януари 2021г. до
14.07.2021г. не е получавала трудовото си възнаграждение, съответно не е
подписвала и ведомости за заплати. Сочи, че от 15.07.2021 г. до 19.07.2021 г.,
от 20.07.2021 г. до 24.07.2021 г., от 12.08.2021 г. до 01.10.2021 г., от
04.10.2021 г. до 23.10.2021 г. е била в отпуск поради временна
неработоспобност, като работодателят не е заплатил и дължимото
обезщетение при отпуск за временна неработоспособност. В периода от
1
25.07.2021 г. - 11.08.2021 г. е била в платен отпуск, който също не бил
заплатен.
Ищцата навежда твърдения, че сезирала Инспекция по труда *** за
горните обстоятелства, като бил съставен констативен протокол, от който се
установило, че не е получавала уговореното си трудово възнаграждение за
месеците март, април и май. Твърди, че поради неполучаване на трудовото си
възнаграждение, довела до знанието на ответника волята си да прекрати
трудовото правоотношение между тях, като на 24.10.2021г. и на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ е подала писмена молба до работодателя за едностранно
прекратяване на трудовия договор без предизвестие. Сочи, че същата е
получена на 25.10.2021 г.
Въпреки това, ищцата сочи, че на 16.11.2021 г. била издадена Заповед №
*** за дисциплинарно уволнение за неявяване на работа в течение на два
последователни работни дни на 25.10.2021 г. и 26.10.2021 г. Намира заповедта
за незаконосъобразна и неоснователна, тъй като на 25.10.2021 г. управителят
на дружеството е получил лично молбата на ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 от
КТ и от този момент трудовият договор се счита за прекратен без
предизвестие по вина на работодателя. Сочи, че прекратяването на трудовия
договор от страна на работника без предизвестие на някое от основанията по
чл. 327, ал. 1 от КТ настъпва автоматично от момента на получаване на
писменото изявление на работника на основание чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ,
което води до автоматичното прекратяване на трудовото правоотношение,
дори основанието, което работникът или служителят е посочил да не е
налице.
В допълнение намира заповедта за уволнение за незаконосъобразна
поради липса па мотиви и на дисциплинарно нарушение, както и счита, че
дисциплинарното производство не е проведено при спазване на разпоредбите
на КТ. Твърди, че не са били поискани обяснения, което я е лишило от
правото на защита.
Оспорва посоченото в заповедта, че в периода 26.07.2021 г. до 06.08.2021
г. е нарушила трудовата дисциплина, като неоснователно не се е явила на
работа. Сочи, че в този период е била в платен годишен отпуск, който и до
настоящият момент не е заплатен. В тази връзка оспорва и констативни
протоколи № 1/26.07.2021 г., № 2/27.07.2021 г., № 3/25.10.2021 г. и №
2
4/26.10.2021 г.
В съответствие с изложените твърдения е формулираното искане по
същество – за постановяване на решение, с което да бъде признато за
незаконно уволнението на ищцата, извършено със заповед № *** г. на
управителя на ответното дружество, и неговата отмяна. Ищцата претендира и
присъждане на разноски по делото.
В открито съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си
представител, поддържа исковата молба и обективираното в нея искане и
претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА,
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който излага становище за неоснователност на предявения иск. Не
оспорва, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по
силата на трудов договор, както и че същото е прекратено със заповед №
23/16.11.2021 г.
Твърди, че ищцата е сключила трудов договор с „***" ЕООД, но не на
13.03.2020г., както се твърди в ИМ, а още на 04.11.2019г. Твърди, че
впоследствие страните подписали допълнителни споразумения от
30.12.2019г., 13.03.2020г., 30.04.2020г., 31.12.2020г. Сочи, че ищцата е
получавала редовно трудовото си възнаграждение, но е отказвала да подписва
ведомостите за това. Твърди, че до началото на лятото на 2021г. ищцата е
изпълнявала служебните си задължения, като е работила в павилион за
закуски на ул. „***. От 20.05.2021г. до 31.05.2021г. е била в платен годишен
отпуск-7 дни, по нейна молба, за което представя доказателства. Сочи, че
проблемите между страните започнали след като след два поредни болнични-
Болничен №*** от 15.07.2021г.-за 5 дни-до 19.07.2021г., поради първична
хипертония и Болничен №*** от 19.07.2021г., поради остър ларингит е
предписано домашно лечение от 20.07.2021г. до 24.07.2021г., ищцата не се е
явила на работа на 26.07.2021г. Тъй като работното й място е павилион за
закуски, неявяването е наложило спешна ротация на персонала, за да не
остане затворен павилиона. За неявяването на работа били съставени
Протокол № 1 и № 2. Сочи, че многократно управителят на дружеството се е
опитвал да се свърже с ищцата и да разбере защо не се явява на работа след
3
приключване на болничния.
Заявява, че твърдението на ищцата, че в периода от 25.07.2011г. до
11.08.2021г. е била в платен годишен отпуск не отговаря на истината. Твърди,
че след като устно са й изискани обяснение, на 09.08.2021г. е взела поредния
болничен-*** за срок от три дни. Впоследствие се наложило болничният да
бъде продължен от 12.08.2021г. до 01.10.2021г. Последвал още един
болничен, за периода от 04.10.2021г. до 23.10.2021г., като след това ищцата
не се явила на работа на 25.10.2021г. и на 26.10.2021г., както и в следващите
дни, до издаване на заповед за дисциплинарно уволнение от 16.11.2021г.
Сочи, че в действителност управителката на дружеството е получила
писмо от ищцата на 25.10.2021г. в 16:10ч., но същото не съдържало
уведомление по чл. 327, ал. 1 от КТ, а искане за заплащане на суми и заплахи
за завеждане на няколко съдебни дела и подаване на жалби до институции.
Твърди, че след като разбрал, че ищцата няма намерение да се яви на работа,
управителят на дружеството е изпратил телепоща до П.Г. на 27.10.2021г., с
която последната е била поканена да се яви в 3 дневен срок и да даде писмени
обяснения за неявяването си на работа. Телепощата била получена от ищцата
на 28.10.2021г. в 16:50 часа. След като ищцата не се явила да даде писмени
обяснения, на 16.11.2021г. била издадена процесната заповед и същата била
изпратена на ищцата по куриер и получена лично от нея на 23.11.2021г.
Предвид изложеното ответното дружество счита, че процедурата по
налагане на дисциплинарното наказание – уволнение, е извършена
законосъобразно, поради което моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
В открито съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си
представител, поддържа отговора на исковата молба, формулираното искане
по същество, пледира за присъждане на сторените по делото разноски, като
представя списък по чл. 80 ГПК.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съдебен
състав намира за установено от фактическа страна следното:
С изготвения доклад по делото като безспорно и ненуждаещо се от
доказване е прието обстоятелството, че между страните е бил сключен трудов
договор, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „***“ при
ответното дружество. Същото се потвърждава и от приложения трудов
4
договор (л. 14) и допълнителни споразумения към него – листи от 26 до 28.
Като безспорно е отделно и обстоятелството, че ответникът е издал заповед
№ ***г. за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата на
основание чл. 190, ал 1, т. 2 от КТ. Потвърждение за това е приложената по
делото заповед – лист 10 от делото.
Видно от самата Заповед № *** г. за прекратяване на трудовото
правоотношение, ищцата е била уволнена поради неявяване на работа от
25.10.2021г. до момента на издаване на заповедта – 16.11.2021г. В заповедта е
посочено, че макар ищцата да е била поканена да даде писмени обяснения за
неявяването си на работа, такива не са били дадени.
От писмо от Дирекция „***“ – *** (лист 8) се изяснява, че П.Г. е
сезирала институцията с твърдения за нарушение на трудовото
законодателство от страна на ответното дружество. От извършената проверка
се е установило, че за някои от месеците в периода от януари до септември
2021г., липсва подпис на платежните ведомости от ищцата, като на ответното
дружество са дадени задължителни предписания за заплащане на дължимите
възнаграждения.
Видно от приобщения болничен лист № ***(л. 39), ищцата е ползвала
отпуск за временна неработоспособност в размер на пет дни, считано от
20.07.2021 г. до 24.07.2021 г., като в документа е отразена диагноза „остър
ларингит“.
От приобщения болничен лист № *** (л. 40), се установява, че ищцата е
ползвала отпуск за временна неработоспособност в размер на три дни,
считано от 09.08.2021 г. до 11.08.2021 г., като в документа е отразена
диагноза „тревожно разстройство, неустановено“.
Видно от приобщения болничен лист № *** (л. 41), ищцата е ползвала
отпуск за временна неработоспособност в размер на петдесет и един дни,
считано от 12.08.2021 г. до 01.10.2021 г., като в документа е отразена
диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство – умерено тежък епизод“.
От болничен лист № *** (л. 42), се установява, че ищцата е ползвала
отпуск за временна неработоспособност в размер на двадесет дни, считано от
04.10.2021 г. до 23.10.2021 г., като в документа е отразена диагноза
„увреждане на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на
гръбначния стълб“.
5
От известие за доставяне от ***г. се установява, че П. Д. Г. е изпратила
писмо с обратна разписка до ***, на адрес гр. ***. Писмото е върнато в
цялост с отбелязване от пощенски служител, че същото е непотърсено от
получателя.
В съдебно заседание, проведено на 21.01.2022г. горепосоченото върнато
в цялост писмо е отворено от председателя на съдебния състав в
присъствието на процесуалните представители на страните, като от
извършения оглед на съдържанието на плика се установява, че в него се
намира известие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата,
изпратено от нея до управителя на дружеството работодател.
От второ известие за доставяне от 22.10.2021г. се установява, че П. Д. Г.
е изпратила писмо с обратна разписка до *** на адрес ***– адреса на
управление на ответното дружество. От същото известие се установява, че
писмото е получено лично от *** на 25.10.2021г.
Така посочените две писма са изпратени едновременно от ищцата до ***
на 22.10.2021г. в 14:14 часа в ***, на ул. „***“ № ***
По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпита на
трима свидетели, допуснати при режим на призоваване от страна на ищцата.
В показанията си свидетелката Ир. Н. П. сочи, че познава ищцата, тъй
като с нея работели заедно, но в различни обекти на работодателя. Виждала е
ищцата да чака за получаване на заплата, но сочи, че не е виждала да
получава такава. Твърди, че веднъж ищцата не е искала да подпише ведомост
за заплата и казала на шефката им „ще се видим в съда“. Свидетелката
заявява, че служителите получават възнаграждения всяка седмица, като който
има нужда се обажда на шефката и си получава заплатата, като това се
отбелязва на отчетен лист. В края на месеца всеки служител бива повикан от
шефката и получава разликата до пълния размер на възнаграждението си и
тогава вече подписва ведомост.
Свидетелката И.И. *** сочи, че познава ищцата, тъй като с нея са
работели на един обект при ответното дружество. Твърди, че ищцата както и
всички други, сама е взимала трудовото си възнаграждение от оборота.
Когато обаче поискали тя да се разпише на ведомостите, ищцата отказвала.
Когато това се случило, собственичката дала някакви пари, но свидетелката
не знае колко и за какво са били същите – за болнични или за заплата.
6
Свидетелката твърди, че е видяла на ищцата да се дават пари, но лично не е
виждала тя да ги взима.
В показанията си свидетелката СТ. Д. Г. сочи, че познава ищцата, с която
били колежки при ответното дружество. Твърди, че е виждала ищцата да
получава възнаграждението си в обекта на „***“, като заплатите били давани
на ръка почти всеки месец, по ведомости, които служителите подписвали.
От приетата по делото Телепоща (лист 45) се установява, че до ищцата е
била изпратена покана за даване на писмени обяснения в тридневен срок пред
управителя на дружеството – *** за неявяването на работа в периода от
25.10.2021г. до 27.10.2021г. с оглед ангажиране на дисциплинарна
отговорност. *** е получена лично от ищцата на 28.10.2021г. – видно от
известие за доставяне, приложено по делото (лист 46).
По делото са приети протоколи, съставени от служители на дружеството,
в които е посочено, че на конкретни дати ищцата е получила месечното си
възнаграждение, но е отказала да подпише ведомост за това. Същите не
следва да бъдат ценени като доказателства по делото, доколкото по своята
същност представляват писмени свидетелски показания и като такива не
могат да бъдат кредитирани.
По делото е допусната и извършена и ***, вещото лице по която, след
извършена справка в счетоводството на ответното дружество е установило, че
липсват документи, удостоверяващи изплащането на трудовото
възнаграждение на ищцата за месеците от януари до октомври 2021г.
Установило се е, че ответното дружество е заплатило на ищцата част от
месечните възнаграждения, представляваща обезщетение за първите 3 дни
при временна неработоспособност за месеците юли, август и октомври на
2021г., както и обезщетение за неползван годишен отпуск.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Предмет на
разглеждане е правото на работодателя (ответник) да прекрати едностранно
трудовото правоотношение с работника или служителя (ищец) на посоченото
в издадената заповед за уволнение основание.
В настоящия случай като такова се сочи разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т.
2 от КТ, а оспорването на уволнението от страна на ищцата е обосновано с
7
твърдения за неговата незаконност, поради прекъсване на трудовоправната
връзка между страните преди издаването на уволнителната заповед, по нейна
инициатива, на основание чл. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
При така наведените фактически твърдения, в тежест на всяка от
страните е да установи основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение, на което се позовава. Ищцата следва да докаже, че
работодателят не е заплатил трудовото възнаграждение, че е отправила
волеизявление до ответника за прекратяване на трудовото правоотношение,
както и че същото е достигнало до него. В тежест на ответника е да установи
законността на уволнението на посоченото в заповедта основание по чл. 190,
ал. 1, т. 2 от КТ, а именно: че процедурата по налагане на дисциплинарно
наказание е проведена съобразно императивните изисквания на закона, както
и че са налице основанията за налагане на наказанието.
Според чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работникът или служителят може да
прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят
забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този
кодекс или по общественото осигуряване.
Следва да се съобрази, че разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ не
поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това,
дали действително е налице основанието за прекратяване на трудовия
договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били
налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление
на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от
основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на
трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в
изявлението на работника или служителя основание. При липса на основание
за прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ,
работодателят разполага само с възможността да претендира от работника
или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното
прекратяване на трудовия договор, но не и да приеме, че не е налице такова
прекратяване и сам на свой ред да прекрати правоотношението, като уволни
служителя поради неговото неявяване на работа. В този смисъл са Решение №
8
203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК; Решение №
256 от 7.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 157/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 289
от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 18 от
19.01.2007 г. на ВКС по гр. д. № 668/2004 г., III г. о.
Горното води до извода, че в настоящия случай следва да се установи
дали волеизявлението на ищцата за едностранното прекратяване на трудовото
правоотношение е достигнало до работодателя и кога – преди или след като
последният е издал процесната Заповед № 23/16.11.2021г. за уволнение.
Както беше посочено по-горе, по делото са приети две известия за
доставяне, от които е видно, че на 22.10.2021г. ищцата е изпратила две писма
до управителя на ответното дружество, като едното е било адресирано на
адрес гр. *** – адресът на обекта, в който ищцата е работела, а второто на
адреса на управление на дружеството – гр. ***. Двете писма са изпратени
едновременно в 14:14 часа на 22.10.2021г. Само едно от двете писма е било
получено от управителя на ответното дружество и това е писмото, адресирано
до адреса на управление на ответното дружество. Видно от известието за
доставяне, писмото е получено лично от *** на 25.10.2021г.
Второто писмо, изпратено на адрес гр. *** се е върнало в цялост като
непотърсено, но в съдебно заседание неотвореният плик беше разпечатан. От
извършения оглед на съдържанието на плика в присъствието на
процесуалните представители на страните, се установи, че в него се съдържа
писмо до ответното дружество, съдържащо волеизявлението на ищцата за
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение с дружеството
работодател, поради неполучаване на трудово възнаграждение на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
Предвид гореизложеното съдът намира, че двете изпратени писма на
22.10.2021г. са били с идентично съдържание, като управителят на „***“
ЕООД *** е получила писмено изразената воля на ищцата за прекратяване
трудовия договор с дружеството, като на 25.10.2021г. е получила лично
писмото, изпратено на адреса на управление на дружеството. От същия
момент следва да се приеме, че трудовото правоотношение между страните е
било едностранно прекратено от страна на ищцата. Това е така, тъй като
трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита
прекратено от момента на получаване на писменото предизвестие за
9
прекратяване на договора и не зависи от това дали правоотношението е
законно прекратено или не. Така Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 832/2010 г., III г. о., ГК.
Съдът намира, че възражението на ответното дружество, че полученото
писмо на 25.10.2021г. не е съдържало отправеното волеизявление на ищцата
за прекратяване на ТПО, а искане за заплащане на суми за повече от 6 месеца
и закани и заплахи за завеждане на дела и подаване на жалби, е
неоснователно и недоказано. По делото липсват каквито и да било
доказателства, включително и самото получено от ответника писмо, чрез
които да се установи това възражение. Напротив, в отговора на исковата
молба изрично се сочи, че след получаване на писмото на 25.10.2021г.,
управителката на ответното дружество е скъсала и изхвърлила същото.
Липсата на това доказателство, поради унищожаването му от ответната
страна, води до невъзможността да се установи пряко съдържанието на
полученото писмо, но това умишлено поведение на ответника не следва да се
цени в ущърб на ищцата. Съдът намира, че доколкото ищцата е изпратила
едновременно двете писма с ясното съзнание, че същите могат да бъдат
получени от работодателя, адресирайки ги до адреса на управление на
дружеството и един от работните му обекти, където работят негови
служители, то е налице основание да се приеме, че двете писма са с
идентично съдържание, а ищцата е имала за цел с което и да било от двете
писма да уведоми работодателя си, че едностранно прекратява трудовото
правоотношение.
Тъй като трудовото правоотношение следва да се счита прекратено от
25.10.2021г., то уволнението, обективирано в издадената Заповед № *** от
***. следва да бъде възприето като незаконно. Това е така, защото е
извършено след прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие
от работника, след като изявлението му е достигнало до работодателя. Такова
уволнение е извършено при вече липсващо субективно потестативно право на
работодателя за това, респективно то не е породило целеното действие и
следва да бъде отменено. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана
в решение № 75 от 17.06.2013 г. по гр.д. № 876/2012 г. на ВКС, III г.о.,
решение № 183 от 21.12.2011 г. по гр.д. №565/2010 г. на ВКС, III г.о., решение
№ 87 от 11.05.2012 г. по гр.д. № 219/2011 г. на ВКС, IV г.о. и др.
10
Тъй като съдът намира уволнението за незаконно поради липсваща
трудовоправна връзка, която да се прекрати с него, то не следва да се
изследва законосъобразността на проведената процедура по прекратяване на
правоотношението от страна на работодателя, респективно съдът не следва да
се произнася по същество за основателността на уволнението. Доколкото е
достатъчно да се установи, че волеизявлението на работника или служителя
за прекратяване на трудовото правоотношение е достигнало до работодателя,
то не следва да се изследва и обстоятелството дали е било налице правно
основание на ищцата за едностранното прекратяване на правоотношението.
Въпреки това, за пълнота на изложението следва да се има предвид и, че
по делото остана недоказано ищцата да е получила всяко от дължимите
трудови възнаграждения за периода от януари до октомври 2021г. От
приложеното по делото писмо на *** – гр. ***, се установява, че след
проверка при ответното дружество се е установило, че ищцата не е получила
част от дължимите месечни трудови възнаграждения, поради което на
дружеството са дадени конкретни указания от дирекцията. От депозираното
по делото заключение на вещото лице по допусната ССчЕ се установява, че в
счетоводството на ответното дружество не са налични писмени
доказателства, удостоверяващи пълното изплащане на трудовото
възнаграждение на ищцата за процесния период. Нормата на чл. 270 от КТ
изрични предвижда начина за изплащане на трудовите възнаграждения, както
и документите, удостоверяващи плащането. При липса на приложени по
делото ведомости, разписки или платежни нареждания от извършени банкови
преводи, следва да се приеме, че недоказано е получаването на дължимото
трудово възнаграждение от ищцата. Получаването на трудово
възнаграждение за процесния период не се установява и от изслушаните по
делото свидетели, които са служители на ответното дружество. Нито един от
тях не посочи, че лично е видял ищцата да получава трудовото си
възнаграждение, а свидетелстват основно за това, че е имало пререкания
между нея и управителката на работодателя.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен и следва да бъде
уважен, като уволнението бъде признато за незаконно и отменено.
11
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд – *** сумата от 50 лв.,
представляваща държавна такса за предявения неоценяем иск, дължима на
основание чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК, както и сумата от 150 лв., представляваща внесен от
бюджета на съда депозит за възнаграждение за вещо лице за изготвяне на
ССчЕ.
Видно от представения Договор за правна защита и съдействие, ищцата е
ползвала адвокатска помощ безплатно по смисъла на чл. 38, ал. 1 т. 3, предл. 2
от ЗА Предвид това, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и с оглед изхода на
делото, в полза на процесуалния представител на ищцата следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска
помощ, което следва да се изчисли по реда на чл. 7, ал. 1 от Наредба 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно който по
дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа, възнаграждението е
не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната
към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на
определяне на възнаграждението. Тъй като договорът за правна помощ и
съдействие е от 05.01.2022г. към този момент минималната работна заплата в
страната е в размер на 650 лв. Такова следва да е и присъденото в полза на
процесуалния представител на ищцата възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ УВОЛНЕНИЕТО на П.
Д. Г. с ЕГН ********** , с адрес: гр. ***, ул. „***", бл. ***, ап. ***
извършено със заповед № *** г. на управителя на „***“ ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. *** ул. „***“ № ***, на основание чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ;
ОСЪЖДА „***“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. *** № ***, да заплати на адвокат И.А. *** с адрес на кантората гр. ***,
бул. „***“ № ***, сумата от 650 лв. /шестстотин и петдесет лева /,
12
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38,
ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК;
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, ул. „***“ № ***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на Районен съд – Варна, сумата от 200 лв. /двеста лева/,
представляваща държавна такса по предявения иск в размер на 50 лв. и
депозит за вещо лице в размер на 150 лв., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК;
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок, считано от 17.06.2019 г. – деня, в който съдът е посочил, че
ще обяви решението си, на основание чл. 315, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
13