№ 11776
гр. София, 14.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
при участието на секретаря ИСКРА Д. КУРТЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско
дело № 20221110132650 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, както и чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за признаване за
незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на Н. Н. Й., обективирано в Заповед №
..............19.04.2022г. на кмета на С., за възстановяването й на заеманата преди уволнението
длъжност „медицински специалист“ към дирекция „З.“ на С., за осъждане на С. да заплати
на Н. Й. сумата от 7961.76 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа
поради уволнението за периода от 19.04.2022г. до 19.10.2022г., сумата от 2966.79 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на общо 68
дни (23 дни за 2021г. и 45 дни за 2022г.), както и сумата от 10 000.00 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от Н. Й. неимуществени вреди- физически и емоционални болки
и страдания, от оказан й на 16.02.2022г. от д- р М.Ч. в качеството й на директор на дирекция
„З.“ в С. психически натиск да подаде молба за напускане или да отиде на психологически
преглед, както и от упражнено спрямо нея физическо и психическо насилие от д- р С.С. и от
д- р Б.Т. в качеството им на главни експерти в дирекция „З.“ на С., изразяващо се в
принудителното й отвеждане на 16.02.2022г. в психологическия кабинет, намиращ се в гр.
София, ................., където същите я завързали, дърпали и блъскали по тялото, обиждали и
нагрубявали, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда- 16.06.2022г., до окончателно изплащане на
задължението.
Ищцата твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, възникнало
помежду им от трудов договор от 30.06.2021г., по силата на което и на сключените към него
допълнителни споразумения заемала длъжността „медицински специалист“ към дирекция
„З.“ на С., като полагала труд в 84 ОУ в район ..............“ и в 82 ОУ в район „.......... в гр.
София, което правоотношение било прекратено по силата на издадена от кмета на С.
Заповед за дисциплинарно уволнение № ..............19.04.2022г., връчена на служителя на
същата дата. Ищцата счита уволнителната заповед за незаконосъобразна, тъй като не била
запозната със съдържанието на посочен в заповедта доклад с рег. № ...................04.03.2022г.,
а и доколкото нарушенията, сочени в заповедта като обосноваващи системност, били
1
хаотично изложени, без конкретика и точно описание, вкл. на времето на извършването им,
като поддържа освен това, че не й били искани обяснения по реда на чл. 193 КТ за всяко от
тези нарушения, а по същество- че не е извършила което и да е от тях. Оспорва твърдението
в заповедта и по отношение на вмененото й нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ- неявяване
на работа в течение на два последователни работни дни, като поддържа, че през сочения в
заповедта период- 21.02.2022г.- 01.03.2022г., не била на работа, тъй като в телефонен
разговор с директора на дирекция „З.“ получила устни указания да не ходи на работа и
уверение, че от 20.02.2022г. ще й бъде разрешен полагаемият й се платен годишен отпуск с
продължителност от 45 дни, поради което през посочения период била с ясната представа, че
ползва платен годишен отпуск, доколкото, освен това, в този период й било изплащано и
следващото й се трудово възнаграждение. Излага подробни фактически твърдения и правни
съображения, касаещи неявяването й на работа и в периода преди сочения в уволнителната
заповед- 14.02- 18.02.2022г., твърдейки, че на 15.02.2022г. незаконно не била допусната до
работа в 82 ОУ. Поддържа, че вменените й като системни нарушения на трудовата
дисциплина, противно на изложеното в заповедта, не съставляват злоупотреба с доверието
или уронване на доброто име на работодателя. По изложените съображения претендира
оспореното уволнение да бъде отменено, да бъде възстановена на заеманата преди това
длъжност, като изяснява в тази връзка, че макар в трудовия й договор да било посочено, че
същият е срочен, доколкото не били налице предвидените в закона предпоставки за това,
същият следвало да се счита за безсрочен, както и да й бъде заплатено обезщетение за
оставането й без работа поради уволнението. Излага твърдения, че съгласно уговореното с
ответника й се полагал платен годишен отпуск от 45 дни, като при прекратяване на
правоотношението не била ползвала 11 дни отпуск за 2021г., както и 45 дни за 2022г.,
поради което претендира обезщетние по чл. 224, ал. 1 КТ, поддържайки, че размерът на
последното получено от нея брутно трудово възнаграждение възлиза на сумата от 1326.96
лева.
Наред с горното, ищцата твърди, че на 16.02.2022г. била повикана за среща в общината
с д-р М.Ч. в качеството й на директор на дирекция „З.“, при която последната й оказала
психически натиск да подаде молба за напускане или да отиде на психологически преглед,
както и че след тази среща била принудително отведена от д- р С.С. и от д- р Б.Т. в
качеството им на главни експерти в дирекция „З.“ на С. в психологическия кабинет,
намиращ се в гр. София, ................., където същите я завързали, дърпали и блъскали по
тялото, обиждали я и я нагрубявали. Поддържа, че в резултат на тези действия на
посочените лица, извършени от тях в качеството им на служители на С. и при изпълнение на
служебните им задължения, претърпяла неимуществени вреди- била в прединфарктно и
прединсутлно състояние, с посинени ръце и крака, с драстично повишено кръвно налягане и
със задушаване, поради което ответникът й дължи обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 10 000.00 лева. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените искове с доводи, че е изпълнил
изискванията за мотивираност на процесната заповед за уволнение, както и за изискване на
обяснения от служителя по начин, позволяващ му в пълна степен да узнае съществените
белези на вменените му нарушения, като счита, че след като в уволнителната заповед
същите са подробно описани, не е необходимо връчването на служителя и на цитираните в
заповедта доклади и докладни записки. Поддържа, че ищцата действително е извършила
вменените й с оспорената заповед нарушения, а именно, че не се е явявала на работа в
периода от 21.02.2022г. до 01.03.2022г., като за част от периода били съставени констативни
протоколи в този смисъл, като изяснява освен това, че противно на твърденията й, за
посочения период не е ползвала платен годишен отпуск, доколкото такъв не й бил
разрешаван по надлежния ред, а и не бил поискан, както и че в посочения в заповедта
период- от 01.07.2021г. до 16.02.2022г., не носила предпазна маска и чист медицински екип
2
в училищата, в които изпълнявала задълженията си, заключвала се в кабинета си и
възпрепятствала достъпа до медицинска услуга, в деня на провеждане на националното
външно оценяване за 7 клас не осъществила филтър- преглед на входа на влизащите в
сградата лица, системно възпрепятствала провеждането на учебния процес чрез влизане в
часовете и задаване на въпроси, които са извън служебните й задължения, проявявала грубо
отношение към учениците, не извършвала качествена проверка за паразити, не оказвала
медицинска грижа със съответно качество, което налагало родителите на учениците да
търсят външна медицинска помощ. Излага подробни съображения, поради които счита, че
правилно в заповедта така описаните нарушения са квалифицирани като злоупотреба с
доверието и уронване на доброто име на работодателя. По изложените съображения счита
искът за отмяна на уволнението и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ
за неоснователни, като счита освен това, че не е доказано оставането на ищцата без работа
поради уволнението за сочения от нея период. Оспорва и останалите искове, като по
отношение на претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди поддържа, че
изложените от Н. Й. действия на служители на общината не са извършени, а в условията на
евентуалност- че търсеното обезщетение е прекомерно завишено по размер. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от
правна страна:
По исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1
КТ:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищцата е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от нея период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от нея момент и по силата на заповедта, която оспорва.
Във връзка с твърдението в исковата молба, че считано от 20.02.2022г. ползвала платен
годишен отпуск, ищцата следва пълно и главно да установи, че е заявила надлежно искане
до работодателя да ползва платен годишен отпуск, вкл. през сочения в уволнителната
заповед период- от 21.02.2022г. до 01.03.2022г., както и че такъв й е писмено разрешен за
същия период.
По иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказание тежестта да докаже
законосъобразното упражняване на потестативното право да санкционира виновно
нарушилия трудовата дисциплина работник или служител е на работодателя. Именно той
следва при условията на пълно и главно доказване- съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
ГПК, да установи, че са спазени формалните изисквания за законосъобразност на
наказанието, изводими от императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, а
именно: че за налагане на наказанието е издадена мотивирана писмена заповед, която
съдържа достатъчно индивидуализиращи белези на нарушението и нарушителя и е
надлежно връчена на провинилия се служител, че на последния е предоставена възможност
да се защити срещу твърденията на наказващия орган, като даде своите писмени или устни
обяснения по случая и ангажира доказателства във връзка с него, че са спазени сроковете за
налагане на наказанието. Едва след установяване на формалната законосъобразност на акта
работодателят следва да докаже реалното извършване на описаното в него виновно и
противоправно деяние, както и че видът на наказанието е определен съобразно критериите
на чл. 189, ал. 1 КТ.
3
Същевременно, следва да се има предвид, че обхватът на съдебната проверка, респ.
предметът на съдебното производство по трудови дела, е ограничен само до спорните
обстоятелства, въведени с исковата молба, която трябва да съдържа изрично позоваване на
нарушения при оспорване на съответното уволнение. В този смисъл са постановените по
реда на чл. 290 ГПК Решение № 665 от 01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. ІV г.о.; Решение
№ 555 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 1224/2010 г. ІV г.о., Решение № 149 от 13.06.2012 г. по
гр.д. № 475/2011 г. ІV г.о., Решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2013 г.,
IV г. о., ГК, Решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на ВКС, ГК, I ГО, Решение
№ 158/01.07.2013 г. по гр. д. № 1008/2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 297/03.10.2014
г. по гр. д. № 7528/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. №
4553/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО.
Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване
на заеманата преди уволнението длъжност предполага да се установи, че прекратяването на
процесната трудовоправна връзка е незаконосъобразно, че същата не е прекратена на друго
основание- изтекъл срок, предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл
към момента на приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство,
както и че към момента на уволнението служителят е заемал длъжността, на която иска да
бъде възстановен.
Във връзка с конкретно заявения от ищцата с исковата молба довод в тази насока
процесуално задължение на ответника е да установи, че са били налице законоустановените
предпоставки, предвидени в разпоредбите на чл. 68 КТ, за сключване на процесния трудов
договор от 30.06.2021г. като срочен такъв- за определен срок.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от
основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като
предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през
който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането
без работа и незаконното уволнение, както и размер на последно полученото от работника за
пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение, което съгласно чл. 228, ал. 1 КТ е
базата за определяне стойността на дължимото обезщетение, доказването на които
обстоятелства е процесуално задължение на служителя- ищец- арг. от нормата на чл. 154, ал.
1 ГПК.
Съобразно конкретно изложените от страните фактически твърдения и оспорвания на
основание нормите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни и
поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно
значение: че между страните през сочения от ищцата период е съществувало трудово
правоотношение, възникнало от сключен помежду им трудов договор от 30.06.2021г.; че
същото е прекратено, считано от 19.04.2022г. с връчване на ищцата на същата дата на
процесната уволнителна заповед; че към датата на прекратяване на правоотношението Н. Й.
е заемала длъжността „медицински специалист“ към дирекция „З.“ на С., с място на работа
84 ОУ в район ..............“ и в 82 ОУ в район „.......... в гр. София; че в сочения в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание период- от 21.02.2022г. до 01.03.2022г., ищцата не се
е явявала фактически в училищата, уговорени като нейно място на работа; че полагащият й
се платен годишен отпуск е бил в размер на 45 дни годишно; че сочените от ищцата с
исковата молба лица- д- р М.Ч., д- р С.С. и д- р Б.Т., са заемали сочените от нея длъжности в
дирекция „З.“ в С..
Независимо от това и за пълнота и прецизност следва да се изясни, че
правнорелевантните обстоятелства, касаещи съществуването, съдържанието и
прекратяването на процесното трудово правоотношение, се установяват от надлежно
приобщените и неоспорени от страните писмени доказателства: трудов договор №
..................30.06.2021г.; допълнително споразумение от 23.09.2021г. към него; длъжностна
4
характеристика за длъжността „медицински специалист“, подписана от ищцата Н. Й.;
заповед № ..............19.04.2022г. на кмета на С. за налагане на дисциплинарно наказание;
трудова книжка на Н. Н. Й..
Съгласно оспорената от ищцата уволнителна заповед № ..............19.04.2022г. на кмета
на С. на същата е наложено наказание за това, че в продължение на седем работни дни- в
периода от 21.02.2022г. до 01.03.2022г., не се е явявала на работа.
Установява се от съдържанието на адресираното до служителката писмо с изх. №
....................30.03.2022г. по описа на С., връчено й лично на 31.03.2022г., че преди да наложи
наказанието, субектът на работодателска власт е предоставил възможност на ищцата да се
запознае с вмененото й конкретно нарушение, изразяващо се в неявяване на работа, като от
представените и от двете страни писмени обяснения от Н. Н. Й. се установява, че същата
обективно е депозирала такива. С оглед на това и доколкото в писмото са посочени
периодът на нарушението- 20.02.2022г.- 01.03.2022г., същността му, както и субектът, за
когото се твърди да го е допуснал, като това е така и в уволнителната заповед, следва да се
приеме, че в случая са спазени формалните изисквания за налагане на дисциплинарно
наказание за коментираното нарушение, предвидени в нормите на чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 195,
ал. 1 КТ, като е обезпечена възможността на служителката да узнае всички обективни
признаци на вмененото й нарушение на трудовата дисциплина, за което впоследствие е
санкционирана, както и да ангажира своите възражения, доводи и доказателства в тази
връзка, което е сторила както в хода на дисциплинарната процедура, така и в хода на
настоящото производство, подавайки исковата молба, въз основа на която е образувано
същото.
Същевременно, между страните не е спорно, поради което и с доклада по делото като
безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че в посочения в
уволнителната заповед период- от 21.02 до 01.03.2022г., ищцата не се е явявала на работа в
училищата, в които по силата на процесния трудов договор й е било възложено да
изпълнява функциите на „медицински специалист“. Изявления в този смисъл,
представляващи по правната си същност признание на неизгоден за страната факт с правно
значение по смисъла на нормата на чл. 175 ГПК, се съдържат в исковата молба, в която са
изложени подробни съображения, обосноваващи според Н. Й. наличието на основателни
причини за неявяването й на работа през релевантния за спора интервал от време. Така,
същата твърди, че след проведен телефонен разговор с директора на дирекция „З.“ в С.
останала с впечатление, че ще ползва целия полагащ й се платен годишен отпуск от 45 дни,
считано от 20.02.2022г., тъй като получила от директора устни указания да не ходи на
работа, а и доколкото през посочения период и до прекратяване на трудовото й
правоотношение получавала пълния размер на дължимото й трудово възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че дори и да се приеме, че така изложените
твърдения са истинни, същите не биха могли да обосноват извод, че през исковия период- от
21.02.2022г. до 01.03.2022г., ищцата е ползвала полагащ й се платен годишен отпуск. Това е
така, тъй като не се доказва, а не се и твърди служителката да е заявявала до субекта на
работодателска власт искане да ползва платен годишен отупск през посочения интервал от
време, респ. такъв да й е бил разрешаван писмено, каквото е императивното изискване на
нормата на чл. 173, ал. 1 КТ. Що се отнася до довода на ищцата, че през исковия период й е
било изплащано трудово възнаграждение в пълен размер, следва да се изясни, че според
настоящия съдебен състав същото само по себе си не е годно да замести изричната воля на
работодателя за ползване на платен отпуск от служителя, доколкото изплащането на
възнаграждение е негово задължение съгласно императивната норма на чл. 128, т. 2 КТ през
времето на съществуване на трудовото правоотношение между страните, с изключение на
периодите, през които съгласно закона такова не се дължи- при ползване от служителя на
неплатен годишен отпуск, на отпуск поради временна неработоспособност след третия ден.
5
Нещо повече, от представените с отговора на исковата молба и неоспорени от ищцата
фишове за работна заплата за месеците февруари, март и април се установява, че за тези
месеци й е начислявано общо трудово възнаграждение, без да има обособяване във
ведомостите на възнаграждение, следващо се за период на ползване на платен годишен
отпуск- така, както това е сторено във фишовете за м. юли и м. август 2021г. В подкрепа на
съжденията в изяснения смисъл е и възприетото в отговор на въпроса, по който е допуснато
касационно обжалване, в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 542 от
23.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2009 г., IV г. о., ГК.
За пълнота и прецизност, а и във връзка с наведените от ищцата с исковата молба
фактически твърдения и правни доводи, следва да се изясни, че в случая дори и да се
приеме, че Н. Й. незаконно не е била допусната на работа в 82 ОУ в гр. София на сочената
от нея дата- 15.02.2022г., т. е. дори и да се приеме, че на тази дата тя се е явила в училището
за изпълнение на трудовите си задължения, както и че фактически е била препятствана
възможността й за това, последното не съставлява основателна причина за неявяването й
през посочения в уволнителната заповед период и на другото й място на работа- 84 ОУ в гр.
София, по отношение на което не се доказва, а не се и твърди да са съществували
обективни, независещи от волята на служителката обстоятелства, препятстващи полагането
на труд и в това учебно заведение. Още повече, че макар и да навежда довод за незаконно
недопускане на работа в 82 ОУ, в исковата молба като единствена причина за неявяването
си на работа в периода от 21.02 до 01.03.2022г. ишцата сочи ползването на платен годишен
отпуск, какъвто, както бе изяснено, не се установява да й е разрешаван по надлежния ред, а
и да е заявяван от нея.
По изложените фактически и правни съображения съдът намира, че като не се е явила
на работните си места през посочения в заповедта за уволнение период, ищцата Н. Н. Й. е
допуснала нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неизпълнение на
основното й задължение, включено в съдържанието на всяко трудово правоотношение- да
престира работната си сила в полза на работодателя. С оглед на това и доколкото това е
продължило повече от два работни дни- общо седем, е налице основание това й поведение,
осъществено чрез бездействие, да бъде санкционирано, вкл. чрез налагане на най- тежкото
дисциплинарно наказание, в какъвто смисъл е и изрично предоставената на работодателя с
нормата на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ възможност.
С оглед на така установеното и само по изложените съображения, касаещи първото
вменено на ищцата дисциплинарно нарушение- неявяване на работа, по отношение на което
съдът приема да е реално извършено и да е наказано при спазване на императивно
установените формални изисквания за законосъобразност, искът за признаване за незаконно
и за отмяна на процесното уволнение, както и обусловените от основателността му искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ следва да бъдат отхвърлени.
Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че според настоящия
съдебен състав съобразно конкретно наведените с исковата молба доводи за
незаконосъобразност на уволнението, оспорената уволнителна заповед е формално и
материално законосъобразна и по отношение на вмененото на ищцата нарушение,
представляващо злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на разпоредбата на чл.
190, ал. 1, т. 4 КТ. Това е така, тъй като в случая се твърди ищцата да е създавала
конфликтна среда в училищата, в които е полагала труд, както и пречки за нормалното
протичане на учебния процес, като е прекъсвала учебните часове и като е отправяла
неприсъщи и несвързани с дейността й въпроси, като е упражнявала психологически тормоз
спрямо персонала и като е проявявала грубо отношение към учениците, което поведение е
описано именно по този начин и в искането за предоставяне на обяснения по чл. 193 КТ, и в
уволнителната заповед. Настоящият съдебен състав намира, че макар тези нарушения на
трудовата дисциплина да са общо посочени, без да са изброени конкретни случаи, в които е
6
проявявано соченото конфликтно, грубо и несъответно на етичните изисквания за
длъжността поведение, в случая е спазено изискването на законодателя за обезпечаване
правото на служителя да се запознае с обективните признаци на нарушението както преди
налагането на наказанието- в хода на процедурата по изискване на обяснения, така и при
мотивиране на процесната заповед за уволнение. Това е така, тъй като в случая се касае за
нарушения на трудовата дисциплина, разкриващи цялостното поведение на ищцата при
участието й в работния процес, нейния маниер на общуване и подход към членовете на
общността, част от която е била през време на съществуване на процесното трудово
правоотношение, като освен това са посочени и периодите, в които се твърди да е проявено
подобно отношение. Следователно, в случая не се касае за единствена конкретна ситуация,
която да е мотивирала работодателя да санкционира служителката, а за цялостното й
поведение в работната среда, поради което и следва да се приеме, че описано по този начин,
коментираното нарушение е в достатчъна степен индивидуализирано съобразно
изискванията на трудовото законодателство за изискване на писмени обяснения, респ. за
мотивираност на акта за прекратяване на трудовото правоотношение.
Реалното осъществяване на въпросното поведение безпротиворечиво се установява
както от надлежно приобшените писмени доказателства- докладна записка от учителите и
служителите на 84 ОУ в гр. София и писмен доклад от директора на 82 ОУ в гр. София, така
и от показанията на свидетелите Снежана Зашева и Мартин Ганчев- директори на двете
училища, по отношение на чиято правдивост, преценени по реда на чл. 172 ГПК, за съда не
възниква съмнение. И двамата свидетели разказват за редица конкретни случаи, в които
ищцата е предизвиквала и участвала в конфликтни ситуации с училищния персонал, респ.
учениците- случай, в който Н. Й. оскубала служителка, случай, при който изгонила
учениците от тоалентните, случай, при който имала претенции към учителите да й
предоставят храна, полагаща се на учениците, случаи, при които се заключвала в кабинета
си през работно време. Така изложеното от свидетелите обосновава според съда извод, че в
случая действително не се касае за еднократен инцидент, а за последователен конфликтен и
дори агресивен подход на ищцата към работещите и обучаващите се в съответните учебни
заведения.
Този подход и маниер, от своя страна, обосновано според съда е квалифициран от
работодателя като злоупотреба с довеврие и субсумиран под правната норма на чл. 187, ал.
1, т. 8 КТ, респ. чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ.
В практиката на касационната инстанция, формирана в постановените по реда на чл.
290 ГПК Решение № 86 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2009 г., IV г. о., ГК,
Решение № 242 от 21.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 932/2011 г., IV г. о., ГК, е прието, че
„съгласно разпоредбата на чл. 126, т. 9 КТ работникът или служителят е длъжен да бъде
лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие, както и да пази
доброто име на предприятието. Неизпълнението на задължението за лоялност към
работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 от КТ и
по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при
възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в
различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие
между работник или служител и работодател. Несъмнено, злоупотреба с доверието на
работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното
си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага.
Злоупотреба с доверието на работодателя, обаче е налице и в случаите, когато без да е
извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си
положение, е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е
злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или
бездействие) е извършено умишлено.“ Уронването на доброто име, от своя страна, се
изразява в нелоялно отношение към работодателя, от естество да го злепостави пред третите
7
лица, като нарушението е формално и не се изисква настъпване на някакъв неблагоприятен
резултат, и е съставомерно независимо от формата на вина- умисъл или небрежност.
С оглед на тези разяснения съдът намира, че в конкретния случай ищцата е
злоупотребила с доверието на работодателя си и е уронила доброто му име. Касае се за
служител на обществена институция, чиято основна функция е да способства за по- доброто
качество на живот на гражданите, а конкретно заеманата от ищцата длъжност е свързана с
опазване на най- ценното благо- живота и здравето на гражданите, в частност на децата. С
оглед на това, възлагайки й да изпълнява функциите на медицински специалист в
поверените й учебни заведения, работодателят е гласувал доверие на ищцата не само да
извършва съответните медицински дейности, за които в случая също се твърди да не са
качествено и надлежно изпълнявани, но и да отстоява авторитета на институцията пред
обществото, в т. ч. пред работещите в учебните заведения, учениците в тях и техните
родители, както и за изгражда и утвърждава доверието на гражданите в институцията и в
предлаганата от нея социална, в частност здравна услуга. Това доверие закономерно и в
съответствие с всяка житейска логика не би могло да се приеме за оправдано при
установеното поведение на ищцата, прекъсвала учебния процес, отправяла неадекватни и
несъответни на трудовите й функции изисквания и претенции към учителите и учениците и
грубото отношение към последните, за каквито, както бе изяснено, безпротиворечиво
свидетелстват директорите на училищата, в които Н. Й. е полагала труд. Напълно
несъответно на вмененото й задължение да осигурява безпрепятственото протичане на
работния и на учебния процес в процесните училища, като полага грижа за здравето на
учениците, в случая ищцата е създавала конфликтни и стресови за служителите и
обучаващите се ситуации, чието естество и честота според съда обосновават
квалифицирането на поведението й като злоупотреба с доверието на работодателя и
уронване на доброто име, а с това и налагането на най- тежкото дисциплинарно наказание
„уволнение“.
С оглед на така изложеното и доколкото в случая се установи законосъобразното
санкциониране на ищцата за коментираните две групи нарушения на трудовата дисциплина,
всяко от които само по себе си обосновава налагането на най- тежкото предвидено
дисциплниарно наказание, предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ и
обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ следва да
бъдат отхвърлени, което прави безпредметно обсъждането на останалите доводи на
страните, касаещи доказаността на исковете за възстановяване на ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради
уволнението.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
Основателността на иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ предполага установяване
на следните обстоятелствата с правно значение: 1/ трудовото правоотношение между
страните да е прекратено; 2/ работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се
платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години;
3/ правото на отпуск да не е погасено по давност - за отпуските, дължими след 01.08.2010г.;
4/ размер на полагащия се на служителя платен годишен отпуск; 5/ размер на последното
получено за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение.
Установява се от съдържанието на сключения между страните трудов договор от
30.06.2021г. и от допълнителното споразумение от 23.09.2021г. към него, че следващия се на
ищцата платен годишен отпуск по процесното трудово правоотношение е бил с
продължителност от общо 45 дни за една календарна година.
8
Съгласно неоспореното от страните заключение на съдебно- счетоводната експертиза,
което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно
изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи,
продължителността на следващия се на Н. Й. платен годишен отпуск съответно за 2021г. и
за 2022г. при съобразяване на общия уговорен размер от 45 дни годишно и на периода на
съществуване на трудовото правоотношение през тези две години възлиза съответно на 23 и
на 13 дни. Съгласно доказателствените (фактическите) изовди на вещото лице, формирани
въз основа на предоставени му от работодателя заявления на ищцата за ползване на платен
годишен отпуск и заповеди за разрешаването му, Н. Й. реално е ползвала целия полагащ й
се за 2021г. платен годишен отпуск от 23 дни, а за дните платен годишен отпуск, на които
същата е имала право съобрано продължителността на правоотношението през 2022г., й е
било начислено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ във фиша за работна заплата за м. април
2022г. Същевременно, ищцата не е оспорила действителното изплащане на сумите по
представените с отговора на исковата молба фишове, вкл. този за м. април 2022г., вкл. в
частта, касаеща обезщетението за неползван платен годишен отпуск, което, освен това, се
установява от извлечението от банковата й сметка за периода от 01.11.2021г. до 30.04.2022г.,
представено с исковата молба.
Ето защо, след като ищцата е упражнила правото си на платен годишен отпуск за
2021г., като фактически е ползвала такъв в пълния полагащ й се размер, а за дните полагащ
й се платен годишен отпуск за 2022г. е получила парично обезщетение, предявеният иск с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 49 ЗЗД:
По иска с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД ищцата следва да
установи съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК виновно (на основание нормата на чл. 45,
ал. 2 ЗЗД вината се предполага оборимо) и противоправно поведение на конкретно сочените
от нея в исковата молба лица, извършено от тях в изпълнение на работата им, възложена от
ответника С. и в качеството им на служители на общината, претърпени от нея в резултат от
(в причинна връзка с) това поведение неимуществени вреди- неблагоприятно засягане на
нематериални, но правно защитими блага, изразяващи се в сочените от нея физически,
емоционални и психологически болки и страдания.
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание
разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и поради това ненуждаещо се
от доказване е отделено правнорелевантното обстоятелство, че сочените от ищцата лица- д-
р М.Ч., д- р С.С. и д- р Б.Т., са били към сочената в исковата молба дата- 16.02.2022г.,
служители на работодателя С., като не е спорно и, че на тази дата и в това си качество
същите са присъствали на среща с ищцата в сградата на общината- обстоятелства, които се
установяват и от показанията на свидетелите М.Ч. и Б.Т.. Следователно, няма спор, че при
тази среща посочените лица са действали в качеството си на изпъляващи възложена им от
работодателя съобразно трудовата функция на всеки от тях работа.
От приобщената доказателствена съвкупност, обаче, не се установява пълно и главно
съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК- така, както това е указано на ищцата с доклада по
делото, описаното от последната поведение на д- р М.Ч., д- р С.С. и д- р Б.Т. по
упражняване спрямо нея на психически натиск, физическо и психическо насилие при
срещата в общината, а впоследствие и в Центъра за психично здраве „...........................“. За
установяване на такова поведение ищцата е заявила искане за приобщаване на видеозаписи
от Центъра за психично здраве от посочената дата, но съгласно изричните твърдения на
представител на центъра такива записи не се съхраняват, което се потвърждава и от
заключението на допуснатата в тази връзка съдебно- техническа експертиза, по отношение
9
на чиято обективност и пълнота за съда не възникна съмнение при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК. Същевремнно, от показанията на разпитания по искане на ищцата свидетел-
нейния син С.С., също не се установява осъществено от служители на С. конкретно
поведение, което да бъде преценявано като насилие спрямо нея и с това като противоправно
по смисъла на нормата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Свидетелят единствено разказва, че след като на
16.02.2022г. получил телефонно обаждане от д- р С., че майка му се намира в Центъра за
психично здраве в гр. София, на .................. отишъл на място и заварил майка си „видимо
разстроена, в окаяно състояние, раздърпана, със събути обувки“, като същата не била
физически и психически добре, лицето и ръцете й били „по- червени“. Последните
обстоятелства, дори и да се приемат за установени, внасят яснота единствено по отношение
на вида и психофизическото състояние на ищцата към момента, в който нейният син я е
видял за първи път след срещата й в общината и посещението й в Центъра за психично
здраве, но по никакъв начин, а още по- малко пълно и главно, не доказват конкретно
осъществено от сочените в исковата молба служители на С. поведение по упражняване на
физически и/или психически натиск спрямо нея.
С оглед недоказването на една от основните предпоставки за възникване на деликтната
отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а с това- и на гаранционно- обезпечителната отговорност
на възложителя на работата, в случая работодателя, и само на това основание искът с
правно основание чл. 49 ЗЗД следва да бъде отхвърлен. Последното прави безпредметно
обсъждането на останалите предпоставки за възникване на спорното материално право и
наведените от страните във връзка с тях твърдения, доводи и възражения.
По разноските:
При този изход на спора пред настоящата инстанция разноски се следват единствено
на ответника, комуто съобразно искането му, фактическата и правна сложност на спора, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 1 и чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде определено и присъдено
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 250.00 лева.
В полза на ищцата, респ. на процесуалния й представител разноски не следва да бъдат
присъждани с оглед цялостна неоснователност на претенциите й.
По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС не се дължи държавна такса по
исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, както и
възстановяване на заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице по
съдебно- счетоводната експертиза.
Съдът констатира, че при извършване на проверката за редовност на исковата молба по
реда на чл. 129 ГПК е пропуснал да укаже на ищцата дължимостта на държавна такса за
разглеждане на иска й с правно основание чл. 49 ЗЗД, във връзка с което, доколкото същият
подлежи на отхвърляне и на основание нормата на чл. 77 ГПК с настоящия съдебен акт
ищцата следва да бъде осъдена да заплати в полза на СРС сумата от 400.00 лева- държавна
такса за разглеждане на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Н. Й., ЕГН **********, срещу С. искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, както и
10
чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното
уволнение на Н. Н. Й., обективирано в Заповед № ..............19.04.2022г. на кмета на С., за
възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „медицински специалист“
към дирекция „З.“ на С., за осъждане на С. да й заплати сумата от 7961.76 лева,
представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението за периода от
19.04.2022г. до 19.10.2022г., сумата от 2966.79 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на общо 68 дни (23 дни за 2021г. и 45 дни за
2022г.), както и сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от Н.
Й. неимуществени вреди- физически и емоционални болки и страдания, от оказан й на
16.02.2022г. от д- р М.Ч. в качеството й на директор на дирекция „З.“ в С. психически
натиск да подаде молба за напускане или да отиде на психологически преглед, както и от
упражнено спрямо нея физическо и психическо насилие от д- р С.С. и от д- р Б.Т. в
качеството им на главни експерти в дирекция „З.“ на С., изразяващо се в принудителното й
отвеждане на 16.02.2022г. в психологическия кабинет, намиращ се в гр. София, .................,
където същите я завързали, дърпали и блъскали по тялото, обиждали и нагрубявали, ведно
със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда- 16.06.2022г., до окончателно изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК Н. Н. Й., ЕГН **********, да
заплати на С. сумата от 250.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК Н. Н. Й., ЕГН **********, да заплати в полза на
СРС сумата от 400.00 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на иска с правно
основание чл. 49 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11