РЕШЕНИЕ
№ 536
гр. Казанлък, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20235510100814 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена М. С. З., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ****, чрез пълномощника си адв. Б. З. от
САК, със съдебен адрес: ****, срещу „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Г.Т.Т., с която е
предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за
прогласяване нищожността на чл. 4, ал. 2 от сключения между страните
договор за паричен заем № ****/ **** г., както и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 750 лева
/съгласно увеличение на иска, допуснато с протоколно определение от
12.10.2023 г. /, представляваща платено без основание суми по договор за
паричен заем № ****/ **** г., ведно със законната лихва считано от
13.04.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
Твърди се, че на **** г. М. З. сключила договор за паричен заем № ****
с „И.А.М.” АД. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на
1500,00 лева, видът на вноската била месечна, а размерът на месечния лихвен
процент не бил посочен. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две
физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита. Поръчителят следвало да отговарят на следните условия:
да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на
1
минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР и др. В ал. 2 от чл. 4 страните уговорили, че в случай на
неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави
обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 750 лв. Неустойката се заплащала от заемателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди, че на ищцата
била начислена неустойка в общ размер на 750 лева, тъй като същата не
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор. М. З. погасила изцяло сумата по сключения
договор преди завеждането на исковата молба. Сочи, че съгласно чл. 22 от
ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
водело до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на
изначална недействителност, защото последиците й възникнали при самото
сключване на договора и когато той бъдел обявен за недействителен,
заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не
и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). В чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК било установено, че при забава на потребителят кредиторът имал
право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. С оглед на изложеното било налице заобикаляне на
ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна.
Следващ довод в тази насока бил, че тази клауза била нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Така договорена, неустойката при
непредставяне на обезпечение излизала извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и водела до оскъпяване на кредита, а и
не било ясно какви точно вреди на кредитора би покрила и в този смисъл
били и мотивите на ОСТК, отразени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК. Твърди, че кредиторът не
включвал сумата на неустойка към ГПР, като стремежът му бил по този начин
да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в
същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
2
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, било необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР,
но от съдържанието на договора потребителят не можел да направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР.
Предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя
да заплати неустойка, то същото било с характер на сигурен разход и
следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Твърди, че
акцентът се поставял не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му е
било известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то
ищцата би могла да направи информиран избор дали да сключи договора.
Счита, че неустоечната клауза по чл. 4 от Договора била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 от ЗЗП. Счита, че бил налице правен интерес за ищцата от
предявяване в условията на кумулативно обективно съединяване на
установителен иск за прогласяване на нищожност на неустоечната клауза -
чл. 4, ал. 2 от договора и осъдителен иск срещу ответното дружество на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д за недължимо платени суми по
процесния договор за паричен заем. Моли съда да постанови решение, с което
да уважи исковете. Претендира разноски в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника.
Заявява, че била константна съдебната практика, че липсвал правен
интерес от предявяване на установителен иск, когато можел да се предяви
осъдителен иск и същевременно в процеса можели да се установят
необходимите факти, които са от значение. В тази насока - Решение №
35/01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на ВКС - II т. о., Решение №
127/29.10.2010 г. по т. д. № 20/2020 г. на ВКС - I т. о., Решение №
11/19.01.1979 г. на ВКС - III г. о. по гр. д. № 782/1978 г., Решение №
1019/10.05.1996 г. на ВКС - IV г. о. по гр. д. № 519/1995 г., Решение №
1812/01.11.1995 г. на ВКС - IV г. о. по гр. д. № 2134/1994 г., Решение №
409/15.04.1971 г. на ВКС - III г. о. по гр. д. № 173/1971 г., Решение №
1881/10.10.1967 г. по гр. д. № 1007/1967 г. на ВКС - I г.о. Счита, че
процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно
3
производство и предявявайки два иска, като осъдителното искане съдържа в
себе си и установително такова, представлявало злоупотреба с право и
съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му
натоварване с разноски. Твърди, че предявяване на осъдителен иск, щяло да
гарантира принципите на бързина и процесуална икономия при
разглеждането на делото, както и икономия на средства и време, както на
страните, така и на съда.
Злоупотребата с право представлявала съзнателно превратно
упражняване на субективно право, което било свързано не само с
увреждането на чужди блага, но и с извличането на полза от превратното
упражняване на права - какъвто именно бил настоящият случай. С оглед
гореизложеното, моли съдът да прекрати настоящото производство по
отношение на установителния иск като недопустим. Алтернативно, в случай
че съдът счете установителния иск за процесуално допустим, то моли да има
предвид, че договор за паричен заем № ****/**** г. бил действителен и бил в
пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2. Договорът бил сключен валидно. При отпускане на кредита
дружеството действало добросъвестно - на ищеца бил предоставен СЕФ, в
който били описани параметрите на кредита и изрично било посочено, че
трябва да се предостави едно от посочените обезпечения, т. е. преди да
сключи договора за кредит, ищецът знаел, че трябва да представи
обезпечение. Видно от чл. 11, т. 18 ЗПК, изискването да се предостави
обезпечение на кредит било напълно допустимо и законно. Не било налице и
неравновесие между правата и задълженията на страните - дружеството
предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се задължил да
върне заетата сума и договорената лихва. Сочи, че в настоящия случай
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение и не било налице
нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за
неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне на
обезпечение като поради непредоставянето му била начислена същата.
Периодът, за който била начислена неустойка е от изтичането на тридневния
срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а
претендираната законна лихва била за период от настъпването на падежа на
договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се
начислявала неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се
претендирало обезщетение за забава.
Въвеждайки твърдението, че неустойката била недействителна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се
покривали от ГПР, процесуалният представител на ищеца не съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Следвало заключението, че
законодателят предвидил възможността за начисляването на такива разходи,
4
като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита.
Твърди, че ГПР бил посочен ясно в сключения договор за заем.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България - основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. ГПР представлявала
„печалбата“ на кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите
разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
се изчислявало по формула съгласно Приложение № 1, като се вземали
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. По
настоящия договор за паричен заем ГПР бил фиксиран. Посочена била и
общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил
по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало
законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен
заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на
годишния процент на разходите (ГПР) следвало да се посочат допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които
биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в
т. 3, б. б. „а“ - „м“ от приложение № 1 на ЗПК допускания. В конкретния
случай договорът за кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като
резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти
за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР
бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в
договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не
били предвидени и уговорени допълнителни допускания. Счита, че били
неоснователни доводите на процесуалния представител на ищеца, че клаузата
за неустойка целяла да заобиколи императивната разпоредба на закона.
Законодателят предвидил възможността за начисляването на такива разходи,
като изрично ги изключил при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита. Твърди, че неустойката по своята същност
представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за
вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била
начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от
страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или
банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка било да
обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като
обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично
задължение, били пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът реализирал, ако бил получил в срок паричната
престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които
5
кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят
добросъвестно изпълнил поетото договорно задължение и предоставил такава
гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи
посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката
обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за
вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият
състав, който следвало да се осъществи, за да възникне основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвало следните
елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е уговорена. Твърди, че неустоечните
задължения били валидно възникнали. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приемал, че неустойката следвало да
е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излизала
извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като уговорената
неустойка имала обезщетителна функция. Сочи, че неустойката сама по себе
си не била част от печалбата на Кредитора, а била договорено между страните
обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя.
Претендираната неустойка представлявала такава за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна
неустойка за забава. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не били обвързващи за потребителя -
по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално.Следователно, за да се приложи
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябвало да не е индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи били тези, които не били
изготвени предварително и потребителят имал възможност да влияе върху
съдържанието им. В процесният случай Договорът за паричен заем бил
сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което
можело да се направи извод, че му била дадена възможност да влияе върху
съдържанието на клаузите на договора. Същият се запознал с
преддоговорната информация, попълнил въпросник за кандидатстване на
кредит, въз основа на които били договорени клаузите от договора. Ищецът
не бил поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента
му на информираност и на възможностите, които му се предоставяли да
преговаря. Принципът на добросъвестност изисквал в договорните отношения
да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес,
6
а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В
настоящия случай този принцип не бил нарушен, тъй като в договора между
страните били защитени правата и на двете страни. Правото на
заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да
извърши предсрочно погасяване били реципрочни на правото на кредитора до
получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Съгласно чл. 145, ал. 2
ЗЗП, преценяването на неравноправната клауза в договора не включвало
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора били ясни и разбираеми. Съгласно чл. 22 ЗПК, договорът
за потребителски кредит можел да бъде обявен за недействителен само когато
не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Надвишаването на ГПР, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК
не водело до недействителност на договора за потребителски кредит, а до
нищожност на клаузите, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Моли да
бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 720,00 лева. Прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума
съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК.
Страните, редовно призовани за датата а съдебно заседание, в писмени
становища поддържат изложеното в исковата молба и в отговора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Възражение за недопустимост на иска за прогласяване нищожността на
неустоечната клауза - чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № ****/ **** г. е
неоснователно. Действително, както е посочено в отговора на исковата молба,
ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен иск за
нищожност на договора тогава, когато е платил вземанията по него и
разполага с осъдителен иск за връщане на платеното поради липса на
основание. Това разрешение, обаче, е приложимо само тогава, когато ищецът
не е предявил осъдителен иск, а единствено установителен иск за нищожност
на договора. В хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено
плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото
разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на
съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен
иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен
установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо
по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Подобно съединяване е
7
допустимо, както когато е извършено с исковата молба, така и когато е
извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове
съгласно чл. 212 ГПК.
Предявени са искове, както следва: установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, под евентуалност чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, обективно кумулативно
съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за заем между страните, както и
твърденията си процесната разпоредба накърнява добрите нрави и заобикаля
закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на клаузата. По предявения осъдителен иск, в
тежест на ищеца е да докаже плащането на процесната сума, а в тежест на
ответника – да докаже наличието на валидно правно основание за
извършеното плащане.
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните
на **** г. е сключен договор за паричен заем № ****. С Договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 1500,00 лева, видът на вноската била
месечна. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителят следвало да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на
минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР към БНБ и др. В ал. 2 от чл. 4 страните уговорили, че в
случай на неизпълнение на задължението си по настоящия договор да
предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 750 лв. Неустойката се заплащала от
заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза с вх.
№ 10572/28.08.2023г., която съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвена. Вещото лице е дало заключение, че общата сума изплатена на
„И.А.М.“ АД по Договор за паричен заем № ****, е в размер на 2 436,41 /две
хиляди четиристотин тридесет и шест лева и 41 стотинки/ лева, в това число:
главница 1500,00 лева; лихви 153,71 лева; неустойка 782,70 лева, общо сума в
размер на: 2 436,41 лева. Лихвата в размер на 153,71 лева е изчислена за
периода от **** година до 22.11.2019 година. Погасителните вноски
извършвани за погасяване на задължението по Договор за паричен заем №
**** са описани в таблица, приложена към заключението - по суми и дати.
Размерът на ГПР по Договор за кредит № ****, изчислен при условията на
отпуснатия паричен заем - размер, срок и годишен лихвен процент, с
включени разходи за плащания по неустойка и калкулиран, съгласно
8
нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от
Закона за потребителския кредит е 356,58% - Приложение № 4 - Калкулатор
ГПР. Срокът на Договор за паричен заем № **** от ****г. е до 13.01.2020 г. -
7 /седем/ месеца. За целите на поставената задача, експертизата приема срок
на договора 210 дни и договорена доходност в размер на 948,90 лева,
формирана, както следва: договорна лихва - 166,65 лева; неустойка - 782,25
лева. Експертизата калкулира очаквана доходност на ден в размер на 4,5185
лева. Във връзка с предсрочното погасяване на задължението по заема,
реалният срок на Договор за паричен заем № **** от **** г. е 159 дни, а
получената доходност е в размер на 936,41 лева, формирана, както следва:
договорна лихва - 153,71 лева; неустойка - 782,70 лева. Експертизата
калкулира реална доходност на ден в размер на 5,8893 лева. Изслушано в
съдебно заседание вещото лице поддържа изготвеното заключение. Заявява,
че размерът на неустойката не е включен в ГПР. ГПР по кредита е изчислен
без описаната неустойка. Ако тя би била включена в ГПР, тогава той би
надхвърлил петкратния размер на законната лихва, а именно, би се формирал
като стойност около 356 %.
От изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне
на паричен заем в размер на 1500 лева. Не се спори също, че заемодателят –
настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има
право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда
без от страните да е наведен такъв довод. В случая заемателят се позовава на
нищожност.
Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възлага в тежест
на ищеца в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да
представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица
- поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за
платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със
9
срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора. Прочитът на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер - 1500 лева. Предвид това,
в противоречие на добросъвестността е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури две лица-поръчители, които
да отговарят на посочените многобройни изисквания, или банкова гаранция
за общо дължимата сума по кредита. Поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е
по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В подкрепа на тези
изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от договора,
изначално разсрочва вземането за "неустойка". Предходното обуславя извод,
че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и не се намира в никакво съотношение с
изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата
сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин
в договора, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи
още, че изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство
от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания, създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва
обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за
неустойка от договора въвежда още един източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По
този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне
ГПР.
10
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да
посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици
– постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на
потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
1777/2015 г., I т. о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във
възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В
конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на заемателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така,
защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е
обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в
определения тридневен срок информация. Изискванията свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други
кредити също е свързано със затруднения.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора,
клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в
чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г.
ОСТК/.
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на
заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на
обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха
настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на
обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети
очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение
по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на обезпечение биха се
изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си доброволно и
разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на съдебни
дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в
същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното
събиране. Начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено
води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на
разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на
извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона.
По гореизложените съображения, настоящият съд приема неустоечната
11
клауза за недействителна, поради което същата не поражда права и
задължения за страните. Ето защо, претендираната сума в размер на 750 лева
неустойка, заплатена от ищцата за погасяване на задължения по процесния
договор, е недължимо платена - престирана при начална липса на основание.
С оглед гореизложеното, предявените установителен и осъдителен иск
са основателни и доказани. Върху сумата се дължи и законна лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.042023 г. до
окончателното изплащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата.
Същата е сторила разноски за държавна такса в размер на 101 лева, 5 лева за
съдебно удостоверение, 410 лв. за експертиза, и адвокатско възнаграждение.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищецът и Адвокатско дружество „Д. М.“ е, че същите са се
договорили, че процесуалното представителство е безплатно – чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя
адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400,00 лева. Това е така,
тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е приключило само в
едно открито съдебно заседание. Тъй като по делото са представени
доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, върху
горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20% ДДС/. С оглед
предходното, ответникът следва да заплати на адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. С. З., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ****, чрез пълномощника си адв. Б. З. от САК, със съдебен
адрес: ****, срещу „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Г.Т.Т., иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, нищожността на чл. 4, ал. 2 от сключения между страните
договор за паричен заем № ****/ **** г..
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Г.Т.Т. ДА ЗАПЛАТИ на М. С. З., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 750,00 лева, представляваща платено без основание неустойка по
чл. 4 от договор за паричен заем № ****/ **** г., ведно със законната лихва
считано от 13.04.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „И.А.М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ****, представлявано от Г.Т.Т. ДА ЗАПЛАТИ на М. С. З., ЕГН
12
**********, с постоянен адрес: **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
996,00 лева, представляваща сторените по делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС – Стара
Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
13