Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти юни две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
съдия Иванка Иванова гр. дело № 11295 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 159209 от 24.07.2020 г., постановено по
гр. д. № 22620/2017 г. по описа на срс, І ГО, 34 състав, Емилиян И.М. е осъден,
на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на С.О. сумата от 3 697, 20 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на собствения му недвижим имот,
представляващ общински апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж. к. „Сердика“,
ул. „*****“ *****),*****, със застроена площ 63, 35 кв. м., състоящ се от: две
стаи, кухня и обслужващи помещения за периода 25.05.2011 г. – 25.05.2016 г.,
както и да заплати сумата от 66, 17 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
представляваща сторени по делото разноски. Отхвърлен е предявеният от СО срещу Е.И.М.
иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 1 890, 50
лв., представляваща обезщетение за забава за периода 25.05.2011 г. – 25.05.2016
г. С.О. е осъдена да заплати на адв. П. Тошева, на основание чл.38, ал.2 вр. с
ал.1,, т.3 ЗАдв. и чл.7, ал.2, т.3 ЗАдв. от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 219, 92 лв.
Срещу постановеното от СРС съдебно решене в частта, с
която е уважен предявеният иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, е депозирана
въззивна жалба от ответника Е.И.М.. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
процесуалния закон. Счита, че дадената от решаващия съд правна квалификация на
предявения иск е неправилна. Ищецът претендира обезщетението въз основа на
заповед № РД-48-3/22.08.2014 г., с която е задължен да опразни апартамента, тъй
като го ползва без основание. Твърди, че тази заповед е обжалване пред АССГ, но
производството по делото не е приключило. Ищецът твърди, че с определение
0467/13.07.2011 г. по адм. д. № 189/2008 г. на ВАС, 3 отделение е прието, че
заповедта за замяна и решението на СОС за замяна не представляват индивидуален
административен акт. С оглед на това страните по делото се намират в
гражданско- правни, а не в административни отношения. Те са равнопоставени като
собственици на недвижими имоти. Счита, че при наличие на облигационно отношение
между страните, нормата на чл.59 ЗЗД не намира приложение и не съставлява
правна квалификация на спорното право. При постановяване на заповедта за
изземване на имота от 22.08.2014 г. кметът на СО-Район „Възраждане“ не е
съобразил цитираното определение. Не оспорва факта, че е въведен в апартамента
от служители на ищеца, въз основа на решение на СОС № 119/23.07.1999 г., с
което е постановена замяна на процесния апартамент № 6 с апартамент № 66,
собственост на жалбоподателя. Освен решението на СОС е издадена и заповед за
замяна от 12.02.2001 г. на кмета на СО. Решаващият съд не е обсъдил
възражението му за изтекла погасителна давност, заявено с депозирания писмен отговор
на исковата молба. Също така не е съобразил обстоятелството, че с влязло в сила
съдебно решение по гр. д. № 4653/2015 г. на СРС, 34 състав, потвърдено от СГС и
ВКС, жалбоподателят е признат за добросъвестен владелец, при признато право на
задържане владелецът на имота има право да получава плодовете на имота и не
дължи обезщетение за ползването му, докато трае правото на задължение, на
основание чл.71 ЗС. Своевременно е оспорил твърдението на СО, че е собственик
на имота. СО не е ангажирала по делото никакви доказателства на какво основание
е съставен представения акт за общинска собственост и как е породено това
право. Липсват доказателства кога е построена сградата, в която се намира
жилището, чия собственост е била земята, актуван ли е след построяването му
като общинска собственост. Този въпрос не е бил обсъден то решаващия съд. Твърди,
че през 1999 г. е бил въведен като владелец, а не като наемател, тъй като
липсва сключен договор за наем. Позовава се на изтекла в негова полза
придобивна давност, която в случая на основание чл.71 ЗС и чл.72 ЗС е 5 години.
Решаващият съд не е обсъдил и това негово възражение. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част, като отхвърли предявения иск.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца С.О..
Във въззивното производство оспорва жалбата. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е правилно и законосъобразно. Моли съда да потвърди решението
в обжалваната част, като му присъди юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.59 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът ползва общинско жилище,
находящо се в гр. София, ул. „*****“ *****, без правно основание. За същия не е
издавана настанителна заповед, както и не е сключван договор за наем по реда на
ЗОС и Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински
жилища на територията на СО. Ответникът многократно е обжалват пред ВАС
постановените заповеди за извършване на замяна на общински недвижим имот частна
общинска собственост с горепосочения адрес срещу собствения на ответника имот,
находящ се в гр. София, ж. к. „Люлин“- 3 част, *****. ВАС е приел, че
посочените заповеди не носят белезите на индивидуален административен акт.
Страните по замяната се намират в гражданско - правни, а не в административни
отношения. Страните по договора да замяна са равнопоставени като собственици на
недвижими имоти. Счита, че при отпадане на интереса за извършване на замяната и
неосъществяване на пълния фактически състав за сделката, няма основание
ответникът да твърди, че в ползва общинския имот въз основа на заповеди и
решение на СОС. Поддържа, че не е осъществен фактическия състав на замяната на
недвижими имоти. Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си за заплащане
на определените със заповед № РД-562-68/02.04.2002 г. данъци и такси и режийни
разноски, поради което не е финализирана замяната на недвижимите имоти. Със
заповед № РД-48-3/22.08.2014 г. на кмета на СО-Район „Възраждане“ е постановено
изземване на общинско жилище на основание чл.65, ал.2 ЗОС. От цитираните
заповеди счита, че не произтича правно основание за ответника да ползва
процесния недвижим имот. Твърди, че с безвъзмездното ползване в продължение на
повече от 16 години на недвижимия имот е накърнено правото на собственост на
ищеца. Като е ползвал общински имот при наличие на собствено жилище ответникът
е нарушил изискванията на чл.5, ал.1, т.2 НРУУРОЖ. Моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 3 697, 20 лв. –
обезщетение за лишаване от ползване за периода 25.05.2011 г. – 25.05.2016 г.,
както и сумата от 1 890, 50 лв. – мораторна лихва за същия период.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че няма сключен
договор за наем с ищеца. Също така не се е самонастанил нито по друг начин
самоволно не е заграбил апартамента. С оглед на това счита, че не дължи
претендираното от ищеца обезщетение. Поддържа, че чл.59 ЗЗД не намира
приложение в отношенията между страните, тъй като се прилага, когато вземането
няма договорен произход. Оспорва правото на собственост на ищеца и съставения
акт за общинска собственост № 473/11.10.1999 г. Твърди, че е влязъл в апартамента
на основание решение № 119 от 23.07.1999 г. на СОС и последвала след това
заповед № РД-562-11/12.02.2001 г. на кмета на СО. Ключът му е предоставен от
служители на ищеца, които са направили оценки на двата апартамента, предмет на
замяната. Притежаваният от него апартамент в кв. „Люлин“ е бил оценен на
14 688 лв. а общинският апартамент е бил оценен на 7 170 лв. Обяснили му, че няма да заплаща нищо на СО и
му предали ключа, за да го ремонтира и ползва. Твърди, че ползва имота на
правно основание – решение на СОС и заповед за замяна на недвижими имоти.
Кметът на СО е отказал да заплати стойността на притежавания от него
апартамент, поради което не се е стигнало до сключване на окончателен договор.
Твърди, че цената на обитавания от него апартамент е завишена в резултат на
извършения от него ремонт. Прави възражение за изтекла погасителна давност на
вземанията на ищеца за периода 25.05.2011 г. – 01.02.2012 г. Счита, че след
като заповедта за замяна е постановена от кмета на СО, то заповедта за
опразване, която е издадена от кмета на СО-Район „Възраждане“ не може да я
отмени. Тъй като владее имота на валидно правно основание, чл.65 ЗОС не може да
се приложи. Моли съда да отхвърли предявения иск.
С акт за частна общинска собственост № 473 от
11.10.1999 г. на МФ, Общинска администрация – Район „Възраждане“ СО е призната
за собственик на недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „*****. Актът за
частна общинска собственост е съставен на основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОС. В
същия е посочено, че ап. № 6 във вх.Б е с площ от 52, 25 кв. м. Имотът се стопанисва и управлява от Район
„Възраждане“. В т.17 от акта за частна общинска собственост е отбелязана, че на
основание протокол № 61/23.07.1999 г. с решение № 119, апартамент № 6 се дава в
замяна на Е.И.М..
Съгласно представения препис – извлечение от протокол
№ 61 от 23.07.1999 г. от проведено заседание на СОС, по т.103 от дневния ред,
на основание чл.35, ал.2 ЗОС и чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА, СОС е решил, че заменя
общински апартамент № 6, находящ се в жилищен блок № 1, на ул. „*****“ *****, в
ж. к. „Сердика“ – Район „Възраждане“, гр. София, състоящ се от две стаи, кухня
и обслужващи помещения, със застроена площ от 63, 35 кв. м- и със съответното
зимнично помещение, ведно с припадащите се ид. ч. от общите части на сградата и
от правото на строеж върху мястото, за апартамент № 66, находящ се в ж. к.
„Люлин“ – ІІІІ-ти микрорайон, бл.*****, Район „Люлин“, със застроена площ от
82, 89 кв. м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и обслужващи помещения,
собствен на Е.И.М. по базисни пазарни цени, определени по НБПЦНИ в СО.
Възложено е на кмета на СО, след изготвяне на оценка по НБПЦНИ, да издаде
заповед и да сключи договор за замяна на основание чл.35, ал.4 ЗОС.
Със заповед № РД-562-11/12.02.2001 г. на кмета на СО е
наредено да се извърши завяна с Е.И. М.на общински недвижим жилищен имот –
частна общинска собственост, представляващ апартамент № 6, находящ се в жилищен
блок 1, на ул. „*****“ *****, ж. к. „Сердика“, район „Възраждане“, гр. София,
състоящ ке от две стаи, кухня и обслужващи помещения и със съответното зимнично
помещение № 5, с площ от 3, 12 кв. м., ведно с припадащите се 4, 065 % ид. ч.
от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото – частна
общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОС срещу собствения на Е.И.М.
апартамент № 66, находящ се в ж. к. „Люлин, ІІІ-ти микрорайон, в жилищен блок *****,
район „Люлин“, със застроена площ от 87, 11 в. м., състоящ се от две стаи,
дневна, кухня и обслужващи помещения, заедно със съответното таванско помещение
№ 35, с площ от 3, 96 кв. м. и ведно със съответните 1, 580 % ид. ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж върху мястото (договор за покупка на
жилище по реда на чл.117 ЗТСУ, рег. № 42, том І, от 23.10.1995 г. и протокол за
съдебна спогодба по дело за делба № 10480 по описа на СРС, 59 състав.
По делото са представени два броя наемно определения
съответно от 20.06.2016 г. и 06.02.2017 г., съгласно които е определена
окончателна наемна цена за апартамент № 6, находящ се в гр. София, ул. „*****“ **,*****,
в размер на 61, 62 лв. Препис от наемното определение е изпратен на ответника
на 20.06.2016 г.
С определение № 10467 от 13.07.2011 г., постановено по
адм. д. № 8300/2011 г. по описа на ВАС, ІІІ отделение, е оставено в сила
определение от 04.04.2011 г., постановено по адм. д. № 189 по описа на СГС, АО,
с което е оставена без разглеждане жалбата против заповед № РД-562-6802.04.200
г. на кмета на СО за допълване на заповед № РД-562 от 12.02.2001 г. на кмета на
СО. В мотивите е прието, че обжалваната заповед не носи белезите на
индивидуален административен акт. Страните по замяната са в гражданско - правни,
а не административни отношения.
С решение № 285201 от 04.12.2017 г., постановено по
гр. д. № 46531/2015 г. по описа на СРС, І ГО, 34 състав, е отхвърлен
предявеният от Е.И.М. иск срещу СО, с правно основание чл.79, ал.1 ЗС – за
признаване правото му на собственост върху апартамент № 7, находящ се в гр.
София, ж. к. „Сердика“, ул. „*****“ ** (нов **А),*****, със застроена площ 63,
35 кв. м., състоящ се от: две стаи, кухня и обслужващи помещения. СО е осъдена
да заплати на Е.И.М., сумата от 11 050 лв., на основание чл.74, ал.2 ЗС
вр. с ч72, ал.1 ЗС, предсавляваща увеличена стойност на процесния имот,
вследствие извършени в него подобрения в периода от края на 1999 г. до средата
на 2008 г. включително, ведно със законната лихва, считано от 05.08.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 22 850 лв. На Е.И.М. е признато право на задържане
на горепосочения недвижим имот, до заплащане на кумата от 11 050 лв.
Отхвърлен е предявения от Е.И. М.иск срещу СО, в условията на евентуалност иск
с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 2 200 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 22.08.2014 г. г. – 05.08.2015 г. СО е
осъдена да заплати на Е.И. М., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 25, 82
лв. – сторени по делото разноски.
С решение № 5777 от 03.09.2018 г., постановено по гр.
д. № 2407/2018 г. по описа на СРС, ГО, ІV –Г състав, е потвърдено
горепосоченото съдебно решение.
С определение № 282 от 05.06.2019 г., постановено по
гр. д. № 4738/2018 г. по описа на ВКС, ІІ ГО, не е допуснато касационно
обжалване на горепосоченото решение на СГС.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Жалбоподателят релевира довод, че дадената от съда
правна квалификация е неправилна, тъй като между страните в производството е
налице облигационно правоотношение.
Правната квалификация на правата, претендирани от
ищеца, се определя от заявените в исковата молба обстоятелства, на които се основана
искът, както и от заявения петитум – в какво се състои искането. Ангажираните
от страните доказателства и доказателствени средства имат значение за
основателността на исковата претенция, но не и за правната й квалификация. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвържат от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и непротиворечивата съдебна практика – решение №
124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. **2/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.
В разглеждания случай ищецът основава исковата си
претенция на правото на собственост върху процесното жилище, което се ползва от
ищеца без правно основание за това, довело до лишаване от ползването му и съответно
от ползите от имота (обогатяване на ответника за негова сметка). В исковата
молба е заявено твърдение, че фактическият състав по замяна на недвижими имоти не
е завършен и съответно, че ответникът е ползвал имота по силата на валидно
сключен договор за замяна на недвижими имоти. Без значение за правната
квалификация на претендираните от ищеца права е обстоятелството по чия вина не
е финализиран фактическия състав на замяната, поради което доводите на
жалбоподателя в тази насока не следва да се обсъждат. Правно релевантно е
поддържаното от ищеца обстоятелство, че процесният имот се ползва от ответника
без правно основание за това, лишавайки го от ползите от имота. Ищецът е
посочил също така, че ответникът ползва имота без да е постановена настанителна
заповед и при липса на наемно правоотношение.
Действително искът по чл.59 ЗЗД има субсидиарен
характер. Съгласно чл.59, ал.2 ЗЗД
правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг
иск, с който да може да се защити. Ето защо искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е поставен
на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не
може да се защити нито с исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД, нито въобще с друг иск.
По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на
блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена
възможност в други текстове на закона (ППВС № 1 от 28.05.1979 г., т.8).
Доколкото ищецът не сочи наличието на облигационна връзка между страните и
съответно неизпълнение на поето договорно задължение от страна на ответника,
което не е изпълнено, както и не е очертан някой от регламентираните в чл.55,
ал.1 ЗЗД фактически състава на неоснователно обогатяване, предявеният иск
правилно е квалифициран от решаващия съд с нормата на чл.59 ЗЗД. Ето защо
доводите на жалбоподателя в тази насока се явяват неоснователни.
Ищецът се легитимира като собственик на процесния
недвижим имот с представения по делото акт за частна общинска собственост № 473
от 11.10.1999 г. На основание чл.5, ал.2 и ал.3 ЗОС актът за общинска
собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма,
определени в закона, като същият няма правопораждащо действие. С постъпилия в
срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът не е оспорил
представения по делото акт за частна общинска собственост, поради което и на
основание чл.266, ал.1 ГПК заявените във въззивната жалба оплаквания в тази
насока се явяват преклудирани и не следва да се обсъжда по същество.
Въпросът относно възражението на жалбоподателя, че е
придобил процесния имот поради изтекла в негова полза кратка придобивна давност
е решен с влязло в сила съдебно решение, което обвързва страните. Ето защо и на
основание чл.299, ал.1 ГПК този въпрос не
може да бъде пререшаван от съда и следва да се зачете формираната сила на пресъдено
нещо.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че съдът
не е зачел признатото му с влязло в сила съдебно решение право на задържане,
което счита, че води до неоснователност на предявения иск. Съдебното решение, с
което е признато на жалбоподателя право на задържане е влязло в сила на 05.06.2019
г. Този факт е настъпил в хода на висящия съдебен процес – след предявяване на
иска, както и е от значение за спорното право. Ето защо и на основание чл.235,
ал.3 ГПК следва да го вземе предвид.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 393 от 24.07.2014
г. по гр. д. № 86/2013 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, както и решение № 335 от
28.07.2010 г. по гр. д. № 660/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на
чл.290 ГПК, признатото от съда право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС на
подобрителя на имота, докато собственикът му заплати стойността на
подобренията, представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност. Правото
не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него.
Задържането като вид обезпечение дава право на осъществяване на фактическа
власт върху имота, осуетяващо принудителното му предаване на собственика.
Правото на задържане съществува в правния мир за направилия възражението от
момента на признаването му с влязло в сила решение на съда. От този момент
започва неговото действие. До влизане в сила на решение, с което е признато
право на задържане, направилият възражението за това не може да се позовава на
него.
Предвид обстоятелството, че исковият период обхваща
25.05.2011 г. – 25.05.2016 г., а решението, с което е признато правото на
задържане в полза на жалбоподателя, е влязло в сила на 05.06.2019 г.,
жалбоподателят не може да се позовава на него за разглеждания период. Доколкото
решаващият съд е признал за безспорно в отношенията между страните, че
процесинят имот се владее от жалбоподателя, обезщетение по чл.59 ЗЗД се дължи за
разглеждания период, който предхожда признаването на правото му на задържане с
влязло в сила съдебно решение.
Жалбоподателят поддържа своевременно релевираното
възражение с писмения отговор на исковата молба, че искът е погасен по давност
за периода 25.05.2011 г. – 08.02.2012 г. С обжалваното решение
първоинстанционният съд не е разгледал това възражение на ответника.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 1
от 28.05.1979 г., т.7, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност.
Макар размерът на дължимото обезщетение да се определя въз основа на средния
пазарен месечен наем, това не превръща обезщетението за лишаване от ползване на
недвижим имот в периодично плащане по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Ето защо,
като е приложил общата 5 – годишна давност, решаващият съд не е допуснал
соченото то жалбоподателя нарушение на материалния закон. С цитираното ППВС е
разяснено, също така, че давностният срок започва да тече от деня на
получаването на имуществената облага, защото неоснователността на преминаването
на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото
преминаване, а не в някой последващ момент.
В случая исковата молба е депозирана на 08.02.2017 г.,
когато е предявен насрещния иск, въз основа на който е образувано
производството по делото пред СРС. Същевременно исковият период обхваща периода
25.05.2011 г. – 25.05.2016 г. С оглед на това претенцията за периода 25.05.2011 г. – 07.02.2012 г. е покрит от
изтекла погасителна давност. Следва да се зачете обаче заявеният от ответника с
писмения отговор на исковата молба период, за който се отнася възражението му
за изтекла погасителна давност: 25.05.2011 г. – 01.02.2012 г., с оглед
установения принцип на диспозитивното начало в гражданския процес.
Жалбоподателят не е изложил оплаквания относно размера
на дължимото обезщетение за исковия период. Ето защо и на основание чл.162 ГПК
въззивният съд приема, че обезщетението за лишаване от ползване на ищеца за
периода 02.02.2012 г. – 25.05.2016 г. възлиза на 3 189, 77 лв.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат
частично, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е уважен
предявеният иск за сумата над 3 189, 77 лв. до 3 697, 20 лв. и за
периода 25.05.2011 г. – 01.02.2012 г. следва да се отмени, като искът следва да
се отхвърли в тази му част. В останалата обжалвана част решението следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 10, 15 лв. –
сторени разноски във въззивното производство.
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата е
защитаван по делото от юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК
следва да му се присъди сумата от 86, 27 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивната
съдебна инстанция.
Обжалваното решение следва да се отмени и в частта, с
която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата над 57, 08 лв. до 66, 17
лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 159209 от 24.07.2020 г., постановено по гр.
д. № 22620/2017 г. по описа на СРС,
І ГО, 34 състав, В ЧАСТТА, с която Е.И.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, е осъден да заплати та С.О., с адрес гр. София,
ул. „*****, на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, сумата над 3 189, 77 (три хиляди сто осемдесет и девет лева и
седемдесет и седем стотинки) лв. до
3 697, 20 (три хиляди шестстотин деветдесет и седем лева и двадесет
стотинки) лв., представляваща обезщетение за ползване на собствения му недвижим
имот, представляващ общински апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж. к.
„Сердика“, ул. „*****“ *****),*****, със застроена площ 63, 35 кв. м., състоящ
се от: две стаи, кухня и обслужващи помещения за периода 25.05.2011 г. –
01.02.2012 г., както и за сумата над 57,
08 (петдесет и седем лева и осем стотинки) лв. до 66, 17 (шестдесет и шест лева и седемнадесет стотинки) лв., на
основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени по делото разноски, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от С.О., с адрес гр. София, ул. „*****,
срещу Е.И.М., ЕГН **********, с адрес ***, с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД –
за заплащане на сумата над 3 189,
77 (три хиляди сто осемдесет и девет лева и седемдесет и седем стотинки)
лв. до 3 697, 20 (три хиляди
шестстотин деветдесет и седем лева и двадесет стотинки) лв., представляваща
обезщетение за ползване на собствения му недвижим имот, представляващ общински
апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж. к. „Сердика“, ул. „*****“ *****),*****,
със застроена площ 63, 35 кв. м., състоящ се от: две стаи, кухня и обслужващи
помещения за периода 25.05.2011 г. – 01.02.2012 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159209 от 24.07.2020 г., постановено по гр.
д. № 22620/2017 г. по описа на СРС,
І ГО, 34 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА С.О.,
с адрес гр. София, ул. „*****, да заплати на Е.И.М., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата от 10, 15 (десет лева и
петнадесет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени
разноски във въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА Е.И.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на С.О.,
с адрес гр. София, ул. „*****, сумата от
86, 27 (осемдесет и шест лева
и двадесет и седем стотинки) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният
иск с правно основание чл.86 ЗЗД е влязло в
сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.