№ 468
гр. Сливен, 03.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария Д. Каранашева
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Мария Д. Каранашева Гражданско дело №
20252230101939 по описа за 2025 година
В исковата молба пълномощникът на ищеца адв. П. заявява, че между доверителя му
и ответното дружество "Профи Кредит България" ЕООД бил сключен договор за
потребителски кредит № 40023220734, по силата на който е усвоена главница в размер на
4000 лв. Срокът на кредита е 36 месеца, при лихвен процент в размер на 41% и записан в
договора Годишен процент на разходите в размер на 49.05%. По силата на договора
кредитополучателят е задължен да закупи допълнителни услуги, упоменати в раздел VI от
същия. Предвиденото възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1800 и за
допълнителна услуга „Фекси“ в размер на 3360 лв. като общият размер на двете услуги
възлиза на 5160 лв. Възнаграждението за всяка от двете услуги е изискуемо към датата на
подписване на договора, но се разсрочва заедно с погасителните вноски. В резултат на това
за усвоена главница в размер от 4000 лв., от кредитополучателя се изисква заплащането по
договора на сума в размер на 12148.91 лв. Сочи, че кредитополучателят е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Счита така посочения договор за нищожен на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), във връзка с чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД), тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както
и на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителките (ЗЗП). Излага следните
аргументи: Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 19 ЗПК.
В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва посочване на останалите компоненти от
1
лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се
формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при
изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава
дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя". В настоящия случай такси за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ не са включени при изчисляването на годишния
процент на разходите. Предвид обстоятелството, че разходът за таксите е бил известен на
кредитора към датата на сключване на договора за кредит, то същият е следвало да бъде
включен при изчисляване на размера на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил
императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксите в
размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същите
бяха включени, действителният ГПР би възлизал на повече от 100%. Ето защо счита, че е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил
изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Твърди, че в
договора е уговорен лихвен процент за срока на договора в размер на 41% и ГПР в размер
на 49.05%. Счита, че не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и
кои разходи покрива. Отделно от това са предвидените такси, които поставят потребителя в
положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславя и
пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК (в този смисъл Решение
757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на РС - Сливен). Заявява, че
всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на
потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР,
ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите,
съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23
Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и
самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните
конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база
изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаното възнаграждение за поръчителство безспорно попада в
2
изискванията на директивата - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на
договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По тези
съображения след неговият размер да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание
за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на
ГПР е изведено като съществено условие на договора по силата на ЗПК. Счита, че
посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.
1, и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Неточният размер на ГПР води
до недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22,
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Когато ГПР е посочен като %, но същият е по-нисък от
действителния, се касае за хипотеза на "заблуждаваща търговска практика" /р. от 15.03.2012
г. по дело С-453/10/. В процесния договор е посочено единствено ГПР като конкретен %, при
липсата на ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно
са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.08%. Съгласно
разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Общият размер на кредита
не може да включва никоя от сумите, включени в общите разходи по кредита за потребителя
/р. по дело С-686/19 и дело С-377/14/. В процесния договор за кредит тези изисквания не са
спазени. По тези съображения счита, че същият е недействителен. В този смисъл е и
направеното с Решение от 21.03.2024 по дело C714/22 на СЕС тълкуване на член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 (постановено по повод идентичен
договор, сключен с „Профи Кредит България“ ЕООД) . Договорът за паричен заем е
нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва
накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната
лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на
41% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в
обществото. Практиката на ВКС по отношение на нищожността на възнаградителната лихва
е приложима и от отношение на договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща лимит на размера на ГПР. В противен случай би се
стигнало до абсурдното заключение, че при договори между търговци (където не се прилага
ЗПК) лихвеният процент не може да надвишава 30% (трикратния размер на законната лихва
към датата на сключването на договора), но при договори за потребителски кредит, където
3
потребителят е икономически послабата страна в отношенията, възнаградителната лихва
може да надвишава 30%. В тази връзка счита, че следва ясно да се откроява института на
ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за
разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на
който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави.
Останалите разходите по кредита (като застраховка, лихви, такси и прочие) също са
компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да
надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че процесната клауза за
възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно
договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9,
във връзка с чл. 22 от ЗПК/. 3 Клаузите, изискващи заплащане на такси за допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“, противоречат на разпоредбите на чл. 10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В настоящия случай
изисканите такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ представляват именно такси,
свързани с усвояването и управлението на кредита, което пряко противоречи със закона.
Счита, че клаузите от договорите, изискващи заплащането на посочените такси са нищожни
на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е
нищожна. Визираните клаузи, предвиждащи такси за допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ имат за цел да заобиколят ограничението на чл. 10а ЗПК, съгласно което
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Наред с изложеното същите целят да заобиколят
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според който годишният процент на разходите (ГПР) не
може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени. Сочената такса за
бързо разглеждане, макар и изискана към момента на сключване на договора и съответно
включена в общата дължима сума по кредита, не е включена при изчисляването на ГПР,
което заблуждава кредитополучателя, че сключва договор при 48.08%, докато реалният
размер на ГПР е многократно надвишаващ тази стойност. Клаузите, изискващи заплащане
на такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, са неравноправни, като нарушават
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал.
1 от ЗЗП. Сами по себе си, така уредените, клаузите противоречат на добрите нрави и
добрите търговски практики като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя,
която не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като не
позволяват на последния да прецени икономическите последици от сключването на договора
за кредит. (чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП). Тя подвежда потребителя относно спазването на
4
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Сочи съдебна практика. Клаузите, изискващи
заплащане на такси за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, са нищожни и на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Съгласно постоянната
практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на
общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен
принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието
"добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. Действително чл. 9 от ЗЗД
предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна
преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна
еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените
корективи води до нищожност на сделката. Договорът за предоставяне на поръчителство е
нищожен и поради липсата на предмет. В настоящия случай за кредит в размер на 4000 лв.,
от кредитополучателя се изисква да заплаща възнаграждение в общ размер на 5160 лв. за
двете допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, който размер надвишава както размера на
усвоената главница, така и размера на договорната лихва, която би следвало да бъде и
възнаграждението за кредитора от кредитната сделка. Поради накърняване на принципа на
„добрите нрави“ се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитната ми с цел извличане
на собствена изгода за кредитора. Нарушаването на императивно поставените корективи
води до нищожност на клаузата за неустойка. Клаузите, изискващи заплащане на такси за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
и предл. 2 ЗЗД, като нарушаващи и заобикалящи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Уговорката за заплащане на сочените такси поставя в по-неблагоприятна позиция
потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното
правоотношение. В случая правата на кредитополучателя са нарушени, тъй като само
формално му е предоставена възможност да не използва уговорените като допълнителни
незадължителни услуги, докато на практика тяхното неизползване е невъзможно. Договорът
за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да се съдържа
приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се
съдържа в процесния договор. В процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл.
26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят
годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са
незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била
5
сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
Сочи, че в 6 случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на годишния
лихвен процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че
договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за
годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден
и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 г. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на РОС).
Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се извади и от
обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК -
чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното
следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на посочената уговорка
относно цената на заемите средства - поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно
правата и задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите им. Съгласно
задължителното тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи на
Съда и на Съюза, който приема, че директивата допуска възможността, при спазване на
правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор съдържащ
една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост,
когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл Решение
по дело C-453/10, Perenicova and Perenic, точка 35 и C-397/11, ERIKA JOROS, точка 47). С
оглед на всичко изложено счита, че процесният договор е недействителен на основание чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един
от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен. Нищожността
на договора за кредит, влече и нищожността на сключените към него анекси. С оглед
изложеното, моли съда да постанови решение, с което да: Да бъде прогласена нищожността
Договор за потребителски кредит № 40023220734, като противоречащ на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и
Закона за защита на потребителите. Да се осъди ответника да заплати направените разноски
в настоящото производство, ведно с адвокатско възнаграждение. На основание чл. 236, ал. 1,
т. 7 вр. чл. 127, ал. 4 от ГПК сочи банкова сметка, по която да бъдат преведени присъдените
суми: Банка: "Обединена Българска Банка" АД IBAN: BG45UBBS81551014243060, с
титуляр: адв. П. С..
6
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от юриск. Ивета Тенева, в
качеството й на пълномощник на ответното дружество, с който заявява, че счита всички
изложени в исковата молба възражения, доводи, твърдения и оспорвания по отношение
действителността на клаузите от договора за кредит, за необосновани, неоснователни и
недоказани. Излага следните съображения: По отношение на иска с правно основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:
Безспорно между страните по настоящето дело е сключен договор за потребителски кредит
№ 40023220734 на 29.01.2024 г., по силата на който ответното дружество е представило на
ищеца Н. И. Б. заем в размер на 4000,00 лева, а ищеца се е задължил да върне на кредитора
така предоставените парични средства заедно с договорна възнаградителна лихва и
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“, съгласно условията на
договора. От представените по преписи от процесния договор за кредит, както и
приложенията към него, се доказа по недвусмислен начин, че всички условия по договора за
кредит са предварително уговорени между страните, като ищецът изрично е изявил воля да
сключи договора за кредит при посочените условия. Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК (в
приложимата редакция към датата на сключване на договора -ДВ бр. 61 от 25.07.2014 г., в
сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.
Счита, че липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Заявява, че в настоящия
случай, видно от съдържанието на сключения между страните договор за кредит всички
императивни изисквания са спазени. В тази връзка, всички възражения и доводи, изложени в
исковата молба относно недействителността на договора за кредит са напълно
неоснователни, тъй като при проверка относно действителността на сключения между
страните договор за кредит може да се установи следното: Заявява, че процесният договор за
потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10,
ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за
сключването му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния
договор е посочена общата дължима сума по кредита, а именно сума в размер от 6988.91
лева, сборуван от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за
периода на договора възнаградителна лихва. Отделно е посочено общото задължение по
кредита и по закупените допълнителни услуга Фаст и Флекси, а именно сума в размер от
12148.91лева, в която сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на
закупената допълнителна услуга. В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора,
са посочени и условията за усвояване на 8 заемната сума. В процесния договор годишният
процент на разходите е фиксиран като абсолютна процентна стойност - 49.05%. Фиксиран е
и уговореният лихвен процент - 41.00%. В такъв случай не е необходимо посочването на
взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от
фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия.
7
Въпреки това е разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита
се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл. 5.2.2 от
Общите условия е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави,
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален
размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Наред с това в ЗПК не е
посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са
нормативно залегнали. В този изричен смисъл е Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. №
611/2020 г. на ПОС, Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС. Дори и
да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.98%, ако в него е включена само възнаградителната
лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и
задълженията му по него. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани,
неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва,
какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата
сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква
неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от
посочения ГПР. Още повече, дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо
към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред с това клаузата
за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя.
Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени
вземания, които се включват в размера на ГПР, които именно клаузи създават задължения и
за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не
клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР
да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и
какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. В Закона за
потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат
заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно
посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има
изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, която разпоредба не
попада сред законовите основания за недействителност на 9 договора за кредит. Ето защо
счита за неоснователно и твърдението в исковата молба, че неправилното изчисляване на
ГПР (в случай че се приеме, че е следвало да бъдат включени закупените от ищеца услуги в
неговото изчисляване) води до нищожност на целия договор за кредит. На първо място е
необходимо да се изследва въпросът дали закупените допълнителни услуги Фаст и Флекси
следва да бъде включена в ГПР. Счита, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Заявява,
че Правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална дефиниция за
8
понятието за „общ разход по кредита за потребителя“. Твърди, че в настоящия случай,
таксата за предоставената услуга „Фаст“ и „Флекси“, не представлява такъв разход и не
следва да участва във формирането на размера на общите разходи по кредита за
потребителя, както и поради това в размера на годишния процент на разходите по чл. 19, ал.
1 ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не
е задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността
да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие
за кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му
предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в случая.
Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените правила на
Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги, които съставляват условие за
предоставяне на кредита, са част от общия размер на разходите за потребителя, а оттам и
следва да са включени в обхвата на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за
допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. В своята практика СЕС извежда
разбирането, че информацията преди сключването на договор за договорните условия и
последиците от това сключване е от съществено значение за потребителя. (така: решение от
21 декември 2016 г., Gutierrez Naranjo и други, С - 154/15, С-307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016:
980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и други, С - 186/16, EU: С:
2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация длъжникът решава дали желае да бъде
обвързан от условията, предварително изготвени от кредитора. Важно значение с оглед
отговора на въпроса дали допълнителните услуги следва да бъдат включени в ГПР има и
правилото на чл. 19, пар. 3 от Директива 2008/48/ЕО. По смисъла на това правило, по
кредита не следва да се определя по допускане за неспазване условията и сроковете по
договора за кредит от страна на кредитополучателя, поради което в общия размер на
разходите по кредита за потребителя, респективно в стойността на ГПР не следва да се
включва стойността на всички разходи, породени от или свързани със случаи на
неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договора за потребителски кредит.
Така закупуването на предоставената от кредитора допълнителна услуга, не следва да се
включват в обхвата на общия размер на разходите за потребителя и в годишния процент на
разходите, тъй като не отговарят на условията по чл. 19, пар. 3 от Директива 2008/48/ЕО. 2.
На второ място, след преценката дали възнаграждението за допълнителнителните услуги
Фаст и Флекси следва да се включат или не в ГПР, следва да се направи преценка дали
неправилното посочване на годишен лихвен процент на разходите в договор за кредит,
сключен между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на
посочване на годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложи
последиците, предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за
потребителски кредит. Сочи, че от изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва,
че възнаграждението за посочената в договора за кредит допълнителна услуга, не е част от
годишния процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма
неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“
от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния
9
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването
на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент. Счита, че неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова
да е налице, а не е в конкретния случай, не може да с приравни на липса на ГПР, което да
доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит
Многократно в практиката си Съдът е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за
защита на потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор при сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да
разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му
(така, решение от 9 юли 2015 г., Bucura, С-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т. 57 и
цитираната съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора
за кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания,
каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на вноските са
записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или
неясно за потребителя. Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена.
Той е наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по
силата на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по
смисъла на чл.З, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент
на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат
за него за закупената допълнителна услуга. Щом има яснота за задълженията на потребителя
отделно по кредита и отделно за допълнителната услуга, а също така е посочена и общо
дължимата сума по кредита и по закупената допълнителна услуга, няма как да се приеме, че
годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че
липсва. Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на разходите
в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в рамките
на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този договор
относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от
Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-
76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд решение по дело С-
448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Изрично сочи също, че Съдът на ЕС се е произнасял
относно неточно посочване на годишния процент на разходите, във връзка с поставяни пред
него от националния съд спорове за договори за потребителски кредит, в които е нямало
конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на разходите е бил отразен
единствено чрез математическа формула без необходимите за изчислението данни. Тези
фактически констатации са напълно различни от процесния казус, в който всички данни са
изрично записани в договора за кредит на една страница, ясно обозначени на отделни
редове. С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно
посочване на годишния процент на разходите (а няма), правото на потребителя на
информираност по никакъв начин не е нарушено, счита, че не може да се приложат
последиците, предвидени за липса на посочване на ГПР. По изложените аргументи
10
разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в
смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като
конкретен процент в договора за потребителски кредит, записан е и като процент на ден,
конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите редове в договора е посочена ясно и
такса за незадължителни допълнителни услуги, които не са част от годишния процент на
разходите. Такава неточност, дори да би съществувала, не може да се приеме за липса на
годишен процент на разходите, при която съдът да може да приложи последиците за
непосочване на годишния процент на разходите, при положение, ако тази последица е най-
тежката гражданско-правна санкция - пълна недействителност на целия договор за
потребителски кредит. Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за
потребителя, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива
допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1,
т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3,
буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като
възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са
задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент
на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за
потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включват
такива за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е
условие за получаване на кредита, то дължимото по процесиите допълнителни услуги
възнаграждение не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на
разходите. По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния
процент на разходите, няма. Но дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на
годишния процент на разходите, счита, че то не е толкова съществено, че да доведе до
недействителност на целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-
членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано
прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62
по дело С 42/15, цитирано и от националния съд. Изискването на чл. 23 от Директива
2008/48 приетите от държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното
нарушение следва да се тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз,
съобразно който принципът на пропорционалността изисква приетите мерки да не
надхвърлят необходимото за постигане на целите. Те следва да са наложителни, с оглед
предпазване на обществения интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да
постигне сочените цели. В практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка
с възможността за ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни
ограничения на правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа
дейност са непропорционални, когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на
посочените права (така решение по Съединени дела С- 120/06 и С-121/, FIAMM и др., т.
11
181). Счита, че същият критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от
държавите-членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от
санкции“ според нас задължава всеки национален законодател да въведе не една
унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост
от тежестта на нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането
на най-тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при която
потребителят връща само главницата по договора, дори за по-леки нарушения. В
българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една клауза в
договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя за
недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам по
себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Взимайки предвид посочените правила на
Директива 2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид цитираната
практика на Съда счита, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителна
услуга, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да
засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит Заявява, че в чл. 19, ал.
4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва и тази
разпоредба следва да се тълкува заедно с разпоредбата на чл. 22 и на чл 10, ал.1, т.10 от ЗПК.
Въз основа на горното счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че
възнаграждението за предоставената допълнителна услуга представлява печалба за
кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да се включи в ГПР, като по
този начин се достига до резултата липсващ ГПР Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19,
ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-
допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с
които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на
целия договор за кредит в съответствие със законодателната воля II. По отношение на иска с
правно основание чл. 10а, ал.2 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗПК: В процесния случай страните са постигнали съгласие за сключване на договор с
включена допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, с което, по искане на ищеца, кредиторът
се задължава да му предостави приоритетно разглеждане и становище на искането за
кредита на кредитополучателя, с което задължение ищеца се е задължил доброволно. Редът
за използването на допълнителните услуги е подробно описан в общите условия към ДПК,
представляващи неразделна част от договора. Отделно от това, по своята същност
допълнителната услуга Фаст представлява право на приоритетно разглеждане и становище
по искането за потребителския кредит, което означава, че както е посочено и в самия ДПК в
раздел VI Параметри, допълнителната незадължителна услуга „Фаст“ към момента на
подписване на договора вече е била предоставена на кредитополучателя и използвана от
последния. След като ищецът е решил да се възползва от услугата приоритетно разглеждане
на искането за отпускане на кредит, представителите на ответното дружество са извършили
всички необходими действия за проучването на кредитната способност на ищеца,
подготвили са нужните документи и са сключили договора в максимално кратки срокове.
Тази услуга е безспорно е предоставена на ищеца и последния се е възползвала от нея. На
12
следващо място, твърдението в исковата молба, че клаузата за допълнителни услуги
противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК също не може да бъде споделено. Съгласно
клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В конкретния
случай възнаграждението за избрана и закупени незадължителни услуга Фаст и Флекси,
определена в клауза VI от договор за потребителски кредит, не би могло да бъде отнесено
към тази хипотеза. Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се
извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ.“ От това правило се налага изводът, че описаните по-горе
възможности за потребителя представляват услуги, в смисъл на дейности, които ще се
извършат по повод на сключения договор за кредит в полза на друго лице -
кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на услуга
изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от
възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1
от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които
са извадени от договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето
на такива. В процесния случай ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от
първата услуга от пакета - приоритетно разглеждане и становище по искането за
потребителски кредит. Всички предпоставки за упражняването на закупените допълнителни
услуги са ясно и точно описани. Кредиторът не би могъл да откаже заявената от потребител
допълнителна услуга, ако са спазени предварително договорените условия. В мотивите към
законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези такси, е посочено,
че „се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се
приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно-такси и
комисионни за действия усвояване на кредит, както и за неговото управление“. Таксата за
усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от потребителя за това, че му е
отпусната заемна сума и същата е налична по сметката му. Същата е дължима към момента
на отпускането на кредита и обикновено се прихваща от размера на отпусната главница.
Очевидно възнаграждението за нито една от посочените по-горе допълнителни услуги не се
дължи за предоставената наличност по посочената от ищеца в договора за потребителски
кредит банкова сметка. Таксата за управление е свързана с административните разходи на
банката по управлението на кредита и обикновено е процент от главницата. Т.е. таксите по
усвояване и управление на кредита представляват разходите на кредитора заради това, че
отпуска един потребителски кредит, те са част от самата дейност по кредитиране и които
разходи следва да са включени в цената на самия кредитен продукт. Възнаграждението,
което се дължи за поисканите и закупените от ищеца от допълнителни услуги, по никакъв
начин не може да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и управлението
на кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца, й дават
13
възможности да извършва едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не
представляват възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни
действия по кредита. С оглед на гореизложеното и видно от практиките на пазара,
разглеждането на искането за кредит не е дейност, за която е забранено събирането на такса
по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Профи Кредит България ЕООД предоставя на
потребителите си възможност да закупят такава допълнителни услуги. С оглед на горното
следва изводът, че видът на действието, за което се дължи възнаграждение, е уговорен в
ДПК и общите условия, неразделна част от договора. Видът и действието са приоритетно
разглеждане и становище по искането за кредит. Размерът също е уговорен в договора -
дължимото възнаграждение за предоставените допълнителни услуги. Поради това счита, че
не е налице твърдяното основание по чл 10а, ал. 2 от ЗПК. Досежно въпросът дали е налице
и основание на нищожност на клаузата на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то същият беше
засегнат по-горе, съображенията по който моли да се вземе предвид и при преценката за
основателност на иска на това основание. III. По отношение на иска с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД: Размерът на уговорения в договора за кредит годишен лихвен
процент е 41.00% и не противоречи нито закона, нито на добрите нрави. Безспорно е, че в
договора за кредит е посочен годишният лихвен процент, като не е предвидена възможност
за промяната му, тъй като същият е фиксиран. Няма съмнение, че не е налице заявеното
основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с
добрите нрави, съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК,
ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите
на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че
кредиторът-ответното дружество попада в обхвата на определението за небанковите
финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Основната им характеристика,
която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място
освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е.
парите, за ползването на които се дължи лихва се наричат "капитал". Още с параграф 1 от
ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне максималният
процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да
се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и
принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за
предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 2988.91 лв., която
е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството,
че се касае за необезпечен кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа
14
само и единствено от това, размерът на годишния лихвен процент от 41,00% при
потребителски заем от 4000 лв., със срок на ползване от 36 месеца не противоречи на
добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска,
който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Отделно
от това следва да се посочи, че към момента на подписване на процесния договор е в сила
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя,
от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния
процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. В случая, ГПР
е в размер на 49.05%, което е по-малко от предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК петкратен размер. Предвид изложеното счита, че процесното кредитно
правоотношение, възникнало между страните, отговаря на формалните изисквания за
действителност, установени в ЗПК, поради което твърденията на ищеца, че целия договор за
потребителски кредит е недействителен, както и отделни негови клаузи са неоснователни. С
оглед на изложеното, счита за безспорно, че предявените искове са недоказани и
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, поради което, моли съда да се произнесе с
решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца Н. И. Б. установителни искове за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № 40023220734 и на
отделни негови клаузи, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждането на
разноски, включително и за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от
ГПК, във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на по 360,00 лева
за изготвянето на настоящата молба отговор по всеки от предявените искове. Счита, че
цитираната в исковата молба практика на СЕС е изтълкувана превратно от страна на
процесуалния представител на ищеца. Същата касае да не се възлагат разноски, когато
отхвърлената част от исковете се отнася до неточно сметнати искови претенции, а не до
отхвърляне в следствие на неоснователност на претенциите. Поради това счита, че
ответното дружество има право на разноски при отхвърляне на всяка от исковите претенции.
С настоящото на основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото
надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, като моля да вземете предвид и
измененията на Наредба 1, направени с ДВ. бр.45 от 15 Май 2020 г. В случай, че двете
страни по делото бъдат осъдени на разноски, съобразно уважената част на предявените
искове, моли съдът да направи прихващане на присъдените разноски. Моли делото да бъде
15
разгледано в открито съдебно заседание в отсъствие на представител на ответното
дружество, като с настоящата молба дава изричното си съгласие за това.
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.2 от ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Предявен е установителен иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1,2 и3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
В доказателствена тежест на ищеца да докаже пълно и главно по делото, че между
страните има сключен договор за потребителски с твърдените клаузи, в който случай
ответникът следва да докаже, че не са налице визираните пороци. В доказателствена тежест
на ответника, при установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има
основание да получи процесната сума, а именно: валидни клаузи в договор за потребителски
кредит , въз основа на които са извършени начисления на процесната стойност, както и
изпълнение на задълженията му по договора.
В съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява, в писмено становище,
подадено от адвокат пълномощника му се моли, да бъде уважен предявения иск и да бъдат
присъдени направените по делото разноски.
В съдебно заседание ответното дружество Профи Кредит България ЕООД, редовно
призовано, представител не се явява.
Съдът приема за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № 40023220734 от 29.01.2024 г., сключен между
Профи Кредит България ЕООД, като кредитор и Н. И. Б., като кредитополучател е
уговорено отпускането на кредит в размер на 4000 лв., за рефинансиране на три суми в
полза на следните кредитори: Изи Асет Мениджмънт 1096 лв., Вива Кредит ООД – 1200 лв.,
4 Финанс ЕООД 1322 лв. Посочено е, че се предоставят допълнителни услуги Фаст и
Флекси, като за услуга Фаст е посочено, че предоставя право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, а за услуги Флекси предоставя право на промяна на
погасителния план на потребителския кредит. Посочени са тридесет месечни погасителни
вноски. Като срок на договора е посочено тридесет и шест месеца, обща сума за плащане
6988.91 лв., ГПР 49.05%, лихвен процент 41%, размер на вноската 194.14 лв. в общо
задължение по кредита и по закупена допълнителна услуга в размер на 12148.91 лв., общ
размер на вноската 337.47 лв., дата на погасяване – първи ден от месеца. Към договора е
представен погасителен план, в който в графа четвърта е посочен размер на вноската по
кредита 194,14 лв. , в графа пета е посочен размер на вноска по закупена допълнителна/и
услуга/и 143,33 лв. В общ размер на месечната вноска 337,47 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните ПРАВНИ
ИЗВОДИ:
По предявения иск с правно чл.26, ал.1, пр.1, 2 и 3 от ЗЗД. Безспорно се установи в
процеса, че ищецът е сключил договор за потребителски кредит № 40023220734 с ответното
дружество на 29.01.2024 г., по силата на който ответното дружество Профи Кредит България
ЕООД му е предоставило сумата от 4000 лв., с които е рефинансирал други три кредита.
16
Съдът констатира,че съдържанието на договора за потребителски кредит е в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора за кредит е посочен годишен процент на
разходите в размер на 49.05%. Този годишен процент на разходите е неточен и заблуждава
потребителя с оглед на двете така наречени допълнителни услуги Фаст и Флекси, като при
сумирането на допълнителните услуги, както и на договорната лихва, задължението на
потребителя нараства от 4000 лв. на 12 148.91 лв. за срок от три години. Начислените
допълнителни услуги реално са непредоставени и непоискани от кредитополучателя.
Отделен въпрос е, че кредитора скрито начислява суми под формата на допълнителни
услуги, първата от които е Фаст, с твърдението, че услугата е за право на приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита, а втората е за предоставяне на право за промяна на
погасителния план по кредита. Така наречените допълнителни услуги Фаст и Флекси, като
сума достигат, както предоставената главница плюс договорната лихва. Това води, че има
драстична разлика между посочения в договор ГПР и реално приложения от ответното
дружество. По този начин ответното дружество е извършило нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, като не е посочено реално ГПР 300% Това е в нарушение на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че ГПР по договора за потребителски кредит не
може да бъде по висок от 5 пъти размера на законната лихва.Договора за потребителски
кредит е недействителен и кредитополучателя дължи само връщането на чистата сума по
кредита и не дължи заплащането на лихви, договорени допълнителни услуги Фаст и Флекс и
други разходи по кредита. С оглед изложеното, съдът приема, че предявения иск за
прогласяване на нищожност на ДПК от 29.01.2024 г. е основателен и следва да бъде уважен.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ще следва да бъдат присъдени на адвокат
пълномощника на ищеца направените по делото разноски и да бъде осъдено Профи Кредит
България ЕООД да му заплати сумата от 1493лв. адвокатско възнаграждение, 487,96лв.
представляваща заплатена държавна такса и 370 лв., представляваща изплатен депозит за
съдебно счетоводна експертиза.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по отношение на Профи Кредит България ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Средец, ж.к.
Мотописта, бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7 и Н. И. Б., ЕГН **********, от
гр.........., че сключеният договор за потребителски кредит № 40023220734 от 29.01.2024 г. е
нищожен, тъй като противоречи на чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА Профи Кредит България ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район Средец, ж.к. Мото писта, бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет.
7 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. С. П. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените по
делото разноски в размер на 1493лв. адвокатско възнаграждение, 487,96лв. представляваща
17
заплатена държавна такса и 370 лв., представляваща изплатен депозит за съдебно
счетоводна експертиза.
УКАЗВА на Профи Кредит България ЕООД, че могат да заплатят сумите за държавни
такси и адвокатско възнаграждение по следната банкова сметка: "Обединена Българска
Банка" АД IBAN: BG45UBBS81551014243060, ТИТУЛЯР адвокат П. С. П. -клиентска
сметка на основание чл. 39 от ЗА.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните
с въззивна жалба пред СлОС.
Препис от решението да се връчи на страните!
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
18