№ 1171
гр. Перник, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивайло Юл. Колев
при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело №
20221720102674 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от Б. Д. Б.. Ищецът
твърди, че на 14.11.2021 г. е сключил договор за потребителски кредит от разстояние
№ 755109 (Договора) с ответника в размер на 650,00 лева. Твърди, че кредитът следва
да бъде възстановен на 10 вноски с лихва в размер на 36% и ГПР 42,58%, като общият
размер на задължението възлиза на 782,72 лева. Допълва, че в Договора (чл. 17, ал. 1 )
страните са уговорили задължение за ищеца да осигури обезпечение – гарант,
отговаряш на определени условия. В случай на неизпълнение на това негово
задължение, в чл. 27 е предвидена санкция, изразяваща се в начисляването на
неустойка в размер на 0,9% от усвоения кредит, което задължение се заплаща
разсрочена с всяка погасителна вноска. Твърди, че по тук посочената клауза е
начислена неустойка в общ размер на 663,63 лева
Счита процесният горепосочената клауза за нищожна на основание чл. 26. ал. 1
ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и при неспазване разпоредбите на чл. 11 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Приема същата за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Открива несъответствие с чл. 33 ЗПК. Излага правна аргументация в подкрепа на
поддържаната теза като се позовава на съдебна практика, постановена от ВКС, вкл.
тълкувателна такава.
С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожна клаузата от Договора (чл. 27), вменяваща му задължение за заплащане на
неустойка.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок. Не оспорва изложените от ищеца факти
относно сключването на Договора, неговия предмет и условия. Разяяснява процедурата
по кандидатстване за кредит, одобрението и отпускането му като твърди, че наличието
на клауза за неустойка не задължава страната, която се ползва от нея да я приложи.
По същество на спора намира предявения иск за неоснователен. Излага правна
1
аргументация в подкрепа на поддържаната теза като се позовава на съдебна практика,
постановена от ВКС и САС като подчертава, че така уговорената клауза обезпечава
непарично задължение. Твърди, че тези условия (начисляване на неустойка в размер на
0,9% на ден) са известни на ищеца, тъй като му е предоставена необходимата
преддоговорна информация, както и че същият е бил вече клиент на ответника.
Приема, че процесната клауза не противоречи на добрите нрави.
Позовава се и на съдебна практика, съгласно която прекомерността на неустойка
не води до недействителност на клаузата, а същата може да бъде редуцирана по
правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД
С оглед на изложеното моли съда да постановите решение, с което да отхвърли
изцяло исковата претенция.
Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът се представлява като поддържа така предявените
искове.
Ответникът не се представлява. С писмена молба опорва исковете и поддържа
възраженията си, изложени в отговора на исковата молба.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
От представения по делото Договор (страните не спорят относно сключването
му и конкретните му разпоредби, включително обявено за ненуждаещо се от доказване
с доклада по делото) се установява, че между страните е налице облигационна връзка
по договор за кредит и съгласие за връщане на сумата, вкл. нейното олихвяване.
Съгласно раздел VIII от ОУ към Договора – потребителят следва да предостави
обезпечение. В случай, че това е поръчител, той трябва да отговаря на конкретни
условия - физическо лице, да е навършил 21 години, да работи по безсрочен трудов
договор от поне 12 м. Въведени са и допълнителни критерии –минималният размер на
осигурителния доход на поръчителя да 1500,00 лева, трудовото му правоотношение
при последния работодател да е над 6 м., да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, да няма неплатени осигуровки, да няма задължения към други
банкови и финансови институции и др.
Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ (не чл. 27 както е посочено в ИМ) при
неизпълнение на това задължение, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9% на
ден от стойността на усвоената сума по кредита. Неустойката се дължи за периода, в
който не е предоставено обезпечението.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи:
Районен съд Перник е сезиран с евентуално съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, респективно чл. 22 ЗПК за
прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 46, ал. 1 от ОУ на договор за
потребителски кредит от разстояние № 755109/14.11.2021 г.
Както бе посочено фактите по делото са безспорни. Предмет на делото е
единствено правният въпрос за валидността на клаузата от ОУ, предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка в случай на непредставяне на поръчител,
отговарящ на съответните критерии.
Макар и да не е налице конкретен спор за изпълнение на задължението по
процесната клауза съдът приема предявения иск за допустим по арг. от т. 1 на ТР
1/2018 от 07.03.2019 г. на ОСТК.
2
Така предявен искът е основателен. Това е така, защото принципът на
справедливостта изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а
определянето на неустойка в размер на 0,9 % на ден върху целия размер на кредита за
неосигуряване на поръчител със завидна кредитна история (съгласно конкретните
договорни изисквания) за сбора от отпуснатия кредит, възнаградителна лихва в цялост,
както и неустойки, без да се държи сметка за евентуално предсрочно погасяване е в
явно противоречие с добрите нрави - несанируем порок, визиран в чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Същевременно тази клауза недвусмислено попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143, т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за кредит, съобразно
договореното. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя за неустойката, поради което настоящият
състав намира, че тази клауза е нищожна. В тази част процесният договор не е породил
правно действие и същата не се дължи, поради което предявеният иск следва да се
уважи.
За да достигне до този извод съдът съобрази конкретните възражения на
ответника, които намира за неоснователни както и цитираната съдебна практика, която
ответникът избирателно цитира. Така например в посоченото от ответника решение,
постановено по т.д. № 1214/2018 г. на ВКС, II, Т.О. се разглежда хипотеза, различна от
настоящата – неустойка за забава изпълнението на задължения за връщане на главница
и за забава изпълнението на задължението за заплащане на възнаградителна лихва с
настъпил падеж съгласно погасителен план в размер на 0,06 % на ден върху главницата
(15 пъти по – ниска от процесната и пряко свързана с главното задължение), като е
прието, че тази клауза е валидна.
В това решение е разгледана и клауза за неустойката от 15 % месечно (0,5 % на
ден – почти двойно по–ниска от процесната) върху лихвите, неплатени на падежа,
предвиден в погасителния план, като е прието, че „тази неустойка излиза извън
посочените функции на обезщетение за неизпълнение и стимул за изпълнение. Така се
формира размер на вземане, която води до неоснователно разместване на парични
средства извън целите на кредитната дейност на банката. Обезщетението за
неизпълнение, следва да е в рамките на уговорените цели и да не създава нови
задължения, които да правят невъзможно погасяване на кредита“.
При основателност на иска на едно от посочените основания, не е налице
вътрешнопроцесуалната предпоставка за разглеждане на евентуално съединените
възражения.
По разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този изход от спора по правилото на чл.
78, ал. 1 такива следва да му бъдат присъдени съобразно изхода от спора. Ищецът е
доказал разноски в размер на 50,00 лева и е претендирано възнаграждение по чл. 38 ЗА
в полза на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат *********, в размер от
720,00 лева. Това възнаграждение обаче се определя от съда съгласно чл. 38, ла. 2 ЗА.
Съдът като прецени липсата на фактическа и правна сложност по делото, че същото е
приключило в рамките на едно съдебно заседание, както и непрецизно изложената теза
в исковата молба с общи възражения, резултат вероятно от многобройните дела с такъв
предмет и със същия процесуален представител, определя минимално възнаграждение
в размер на 360,00 лева с ДДС.
При този изход от спора ответникът е няма право на разноски.
3
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, че чл.
46, ал. 1 от ОУ към договор за потребителски кредит от разстояние №
755109/14.11.2021 г., сключен между Б. Д. Б., ЕГН ********** и „Стик - кредит“ АД,
ЕИК ********* е нищожна.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Стик - кредит“ АД да заплати на
Б. Д. Б. сума в размер на 50,00 лева разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ЗА „Стик - кредит“ АД да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат ********* сума в
размер на 360,00 лева с ДДС, разноски за оказаната безплатна правна помощ.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
4