№ 524
гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509372 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника – Д. М. С., с ЕГН **********, чрез
назначен особен представител адв.С. С., срещу решение №20126048 от 27.05.2021г.,
постановено по гр.дело №27301/2020г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, в
частта, в която е признато за установено по предявените от "БНП П.П.Ф. С.А., Париж,
Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******,
срещу Д. М. С., с ЕГН **********, обективно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3666.49 лв.,
представляваща задължение по договор за потребителски заем №PLUS-
13322193/10.05.2016г., от която 3554.49 лв. - предоставена в заем сума, и 112 лв. -
застрахователна премия, начислена в периода от 20.01.2017г. до 20.05.2017г., ведно със
законната лихва от 25.09.2019г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от
173.86 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.01.2017г. до
20.02.2017г., както и сумата от 942.07 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 20.02.2017г. до 03.09.2019г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№54160/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав; както и в частта, в която е
осъден Д. М. С., с ЕГН **********, да заплати на "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция,
рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, на правно
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 868.18 лв., направени разноски в
исковото производство, сумата от 130.30 лв., направени разноски в заповедното
производство. Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност и
необоснованост на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на
1
материалния закон и при допуснати процесуални нарушение. Поддържа се, че
неправилно първостепенният съд е оставил без уважение направени доказателствени
искания относно оспорване подписа на ответника, положен върху процесния договор
за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г., както и не е разгледал
релевираното възражение за давност, като се сочи, че в случая ищецът претендира
вземания по процесния договор за потребителски кредит, които представляват
периодични плащания и като такива се погасяват с изтичане на кратката тригодишна
давност. Твърди се, че във връзка с така допуснатите от първостепенния съд
процесуални нарушение се засяга правото на защита на ответника и е нарушен основен
принцип в гражданския процес за равнопоставеност на страните в съдебното
производство. Излагат се още доводи, че неправилно първоинстанционния съд е приел,
че е налице редовно сключен между страните договор за потребителски кредит
№PLUS-13322193/10.05.2016г. доколкото ищецът не е доказал при условията на пълно
и главно доказване реалното получаване от ответника като кредитополучател на
сумата, предмет на сключения процесен договор за потребителски кредит. В тази
връзка се поддържа, че доколкото договорът за заем е реален, то при липсата на
доказателства за реално получаване от ответника на заетата сума, се налага извода, че
същият не е проявил действие и липсва основание за претендиране от ищеца на
получени от ответника суми по него. Поддържа се още, че дори и да се приеме, че
действително е бил сключен с ответника договора за потребителски кредит №PLUS-
13322193/10.05.2016г., то същият е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК, тъй
като съдържа нищожни клаузи – не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7 - т.12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 от ЗПК, което е основание да бъдат
отхвърлени предявените искови претенции. Твърди се още, че ищецът не е ангажирал
надлежни доказателства кредитът да е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем,
което волеизявление на кредитора да е достигнало до длъжника – ответника по делото.
По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да
отхвърли предявените установителни искове за главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава като неоснователни и недоказани.
Въззиваемата страна - "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез
"БНП П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, чрез процесуален представител
юрисконсулт Н.М., депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са аргументи, че от
събраните по делото доказателства се установява, че процесният договор за
потребителски кредит е действителен, съдържа всички задължителни реквизити
относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита
и не противоречи на императивните норми на ЗПК досежно регламентирано
минимално необходимото съдържание на договорите за потребителски кредит. В тази
връзка се поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит съдържа всички
законоустановени реквизити и е действителен, на основание на който е възникнало
валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което след като
по банковата сметка на ответника е постъпила сума, представляваща отпуснатия заем,
то заемателят дължи връщане на сумата по реда и начина, уговорен в договора, за
което по делото не се съдържат данни да е изпълнил. По тези съображения се твърди,
че първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че заявените искови
претенции са основателни и доказани до размерите, до които са уважени предявените
искове за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в
2
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП
П.П.Ф. С.А., клон България", с ЕИК *******, срещу Д. М. С., с ЕГН **********, при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че предмет
на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са
уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240,
ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното решение в частта, в която са
отхвърлени заявените искови претенции, като необжалвано е влязло в сила.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства
по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните
за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№54160/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, въззиваемият -ищец- "БНП
П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон България",
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на
25.09.2019г. и е постановена на 13.11.2019г. заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д. М. С. за заплащане на сумите, посочени
в заявлението. Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК е връчена на длъжника - Д. М. С. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, предвид на
което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части. Издадената
3
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника
при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са
предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. За да
постанови обжалваното решение, в частта, в която са уважени предявените при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г., съгласно който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 4000 лв. при договорено заплащане и на такса
"ангажимент" в размер на 140 лв. срещу насрещно задължение на кредитополучателя
да върне посочената сума при условията предвидени в договора, съгласно погасителен
план на 40 равни месечни вноски от по 197.78 лв., всяка, като падежът на последната
дължима месечна вноска е на 20.09.2019г.. Прието е, че сключеният между страните
договор за кредит е валиден и е породил своето действие, като е обвързал страните по
него с предвидените права и задължения, като уговорената в договора клауза, касаеща
задължението на длъжника да заплати такса "ангажимент", която се приспада от
предоставената в заем сума, е нищожна като противоречаща на разпоредбите на чл.10а
от ЗПК и представлява опит да се заобиколи закона и нарушава добрите нрави. В тази
връзка е прието, че сумата от 140 лв., представляваща такса "ангажимент", е
недължима, поради което не е било налице основание за нейното удържане от
предоставената в заем сума. По тези аргументи и при съобразяване с извършените от
ответника плащания, с които са били погасени част от дължимите суми за главница, е
прието, че общият дължим размер на непогасената главница по договора за кредит се
равнява на 3554.49 лв., до която сума е уважен предявеният установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240,
ал.1 от ЗЗД. По отношение на предявените установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието от
първостепенния съд, че уговорените в договора клаузи, касаеща задължението на
кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва и обезщетение за забава, не
противоречат на ЗПК и като такива са действителни, което налага извода за
основателност на предявените искове претенции, като размерите до които са уважени
същите са при съобразяване с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от
ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни
норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуванитеи части, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК,
а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за
неоснователна и по следните съображения:
В конкретната хипотеза от съвкупната преценка на доказателствата по делото е
видно, че между страните са възникнали перфекти облигационни отношения по
договор за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г., съгласно който
въззиваемият -ищец- "БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП
П.П.Ф. С.А., клон България", който е правоприемник на „БНП П.П.Ф.” ЕАД, в
качеството на кредитор е предоставил на кредитополучателя - Д. М. С. кредит в общ
4
размер на 4000.00 лв., с обща стойност на плащанията от 7911.20 лв., в която сума
освен посочените главница, лихви и такси, е включена и застрахователна премия в
размер на 896 лв., който е поел задължение за издължаване на 40 равни месечни вноски
– всяка от тях по 197.78 лв., с крайна дата на падеж - 20.09.2019г.. Съгласно договора
годишният лихвен процент на разходите е 46.61%, а по отношение на
възнаградителната лихва е уговорен годишен лихвен процент от 36.25 %. Страните са
се съгласили съгласно чл.4 и чл.5 от договора, че месечните погасителни вноски следва
да бъдат заплащани на посочения в погасителния план падеж, като при забава в
плащането от страна на кредитополучателя се дължи заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва, ведно с направените разноски по събиране на
вземането, извършени по преценка на кредитора. В договора изрично е предвидено че
с подписване на договора кредитополучателят потвърждава, че е получил посочената в
договора сума по банковата си сметка. Решаващият състав приема, че процесният
договор по своето естество съставлява частен диспозитивен документ, подписан от
ответника - въззивник. Оспорването на договора за кредит в частта относно положения
подпис на ответника като кредитополучател е направено след срока по чл.131 във вр. с
чл.133 от ГПК и като такова се явява преклудирано, с оглед на което
първоинстанционният съд като не е допуснал събиране на поисканите от ответника
доказателства не е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване правото
му на защита. Изложените в този смисъл доводи във въззивната жалба са изцяло
неоснователни. При това положение се налага извода, че процесният договор за кредит
се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК, която
задължава съда да приеме за установено авторството на изявлението. Доколкото няма
релевирани твърдения за пороци при сключването на договора, съдът приема, че в
сключения договор е обективирана действителната воля на въззивника в качеството му
на кредитополучател и съответно поетите от него задължения по договора подлежат на
изпълнение. Въззивният съд, тълкувайки волята на страните, обективирана в
сключения между тях договор, приема, че кредитополучателят се е задължил да
погасява размера на отпуснатия му кредит на равни вноски, който съставляват
главница по заема, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по
подготовка и обслужване на заема, както и определена добавка, съставляваща печалба
на кредитора -възнаградителна лихва. Неоснователен е наведеният довод във
въззивната жалба за неравноправна клауза в договора в частта относно договорената
възнаградителна лихва. Изложените подробни мотиви в обжалваното решение са
правилни и законосъобразни, поради което въззивният съд ги споделя изцяло и
препраща към тях, без да излага собствени такива.
На следващо място съдът констатира, че противно на твърденията във въззивната
жалба, в конкретния случай ищецът не се позовава на предсрочна изискуемост на
вземания за главница и възнаградителна лихва, а твърди, че ответникът не е платил
дължимите от него вноски, включващи главница и възнаградителна лихва на
уговорения падеж. Кредиторът на едно срочно задължение, каквото е това за връщане
на получените в заем парични средства по договор за кредит, може да иска неговото
изпълнение само след настъпване на падежа, но не и преди това, тъй като едва от този
момент задължението става изискуемо. Ето защо и след като по делото се установява,
че към датата на подаване в съда на заявлението по чл.410 от ГПК - 25.09.2019г., е
настъпила уговорената в договора крайна дата на падеж - 20.09.2019г., съгласно
погасителния план, то следва да се приеме, че претендираните от ищеца вземания -
вноски по кредита и акцесорни вземания за лихви и обезщетение за забава,
произтичащи от договор за потребителски кредит, са изискуеми. Ето защо и по
5
изложените по-горе аргументи въззивният съд приема, че в случая ищецът – кредитор
по сключения договор за потребителски кредит №PLUS-13322193/10.05.2016г., може
да претендира ангажиране на отговорността на ответника - длъжник по отношение на
процесните непогасени вземания, чиито падеж е настъпил преди подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, т.е. преди 25.09.2019г.. С оглед на изложеното правилно
първостепенният съд е приел, че кредитополучателят дължи заплащане на процесните
непогасени вземания и при липсата на ангажирани доказателства за погасяването им,
то претенциите на въззиваемия-ищец в първоинстанционното производство за
установяване на дължимост на суми за главница, възнаградителна лихва и обезщетение
за забава се явяват основателни, като размерите до които са уважени същите са при
съобразяване с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
която правилно е кредитирана като обективно и компетентно изготвена, неоспорена от
страните в хода на производството.
По отношение на възражението в жалбата, че претендираните от ищеца
вземания са погасени по давност, съдът намира, че е релевирано след срока по чл.131
във вр. с чл.133 от ГПК поради което е преклудирано и правилно СРС не го е
разгледал по същество. Само за пълнота въззивният съд намира да отбележи, че
неправилно във въззивната жалба се поддържа, че претендираните вземания за
главница представляват периодични задължения. Напротив - по отношение на тях е
приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД.
Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК.
Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските
се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. С
оглед изхода на спора пред настоящата инстанция съдебното решение в частта на
възложените в тежест на въззивника - ответник разноски за исковото и заповедното
производство следва да бъде потвърдено.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдбеното решение в
обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на
спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
въззиваемата страна, в полза на която следва да се присъди сумата от 300.00 лв.,
внесено възнаграждение за особен представител на въззивника-ответник, както и
сумата от 50.00 лв., юрисконсултско възнаграждение, което се определя от съда при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, както и с
оглед извършените процесуални действия от страна на юрисконсулта на въззиваемото
дружество – подаден кратък, почти бланкетен писмен отговор, без процесуално
представителство в съдебно заседание. Чл.78, ал.8, изр.2-ро от ГПК не допуска
размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния
размер за съответното дело, определен по реда на чл.37, ал.2 от ЗПП. По аргумент от
обратното, законът допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение
да е под минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /в този смисъл е определение №518/03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. №4461/2019г., IV Г.О., Г.К./.
6
На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 123.33 лв., дължима
държавна такса по подадената, чрез назначения му особен представител адв. адв.С. С.
въззивна жалба.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20126048 от 27.05.2021г., постановено по гр.дело
№27301/2020г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 150-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Д. М. С., с ЕГН **********, кв."*******, ет******* да заплати на
"БНП П.П.Ф. С.А., Париж, Франция, рег.№*******" чрез "БНП П.П.Ф. С.А., клон
България", с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к."*******", Бизнес парк София, сграда 14; на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК
сумата от 350.00 лв. /триста и петдесет лева/, сторени разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Д. М. С., с ЕГН **********, кв."*******, ет******* да заплати по
сметка на Софийски градски съд на основание чл.77 от ГПК сумата от 123.33 лв. /сто
двадесет и три лева и 33 ст./, представляваща дължима държавна такса по подадената
въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7