Р Е Ш Е Н И Е
№ 1098
гр.Пловдив, 01.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 02.09.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН АНАСТАСОВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при
участието на секретаря: АНГЕЛИНА КОСТАДИНОВА
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 1343/2019г.
по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба от „Макроадванс“ АД против решение от 09.04.2019 г., постановено по гр.д.
№ 18313/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което е признато за
установено по отношение на жалбоподателя, че въззиваемата М.Т. не му дължи
сумата от 4845,10 евро по договор за банков потребителски кредит от 29.12.2010
г.
Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното
решение е незаконосъобразно и неправилно
и по конкретно, че първоинстанционният съд не е преценил правилно кои са
действията, с които се прекъсва двугодишния срок по чл. 433, ал.1 т.8 от ГПК и
кои са тези, с които се прекъсва погасителната давност. Именно по причина на това
не били отчетени поискани от жалбоподателя, в качеството на взискател,
изпълнителни действия, откъдето произтекъл и погрешния извод, че изпълнителното
дело, заведено против въззиваемата, е прекратено екс леге. Сочи се също така,
че първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал извършените плащания по
изпълнителното дело, а и погрешно е приел, че през времетраене на
изпълнителното производство погасителна давност е текла и преди с Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС да
бъде отменено ППВС № 3/18.11.1980г.. Иска се цялостна отмяна на обжалваното
решение, включително и присъждане на разноски.
Въззиваемата М.Т. заявява становище, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че както е констатирал и районният
съд, не са налице реални надлежно извършени изпълнителни действия през период
от две години преди датата, на която изпълнителното дело е прекратено екс леге.
Иска се потвърждаване на решението и присъждане на разноски пред въззивната
инстанция.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по
делото, намира за установено следното:
В исковата молба, по която е образувано
първоинстанционното дело, се твърди, че въз основа на изпълнителен лист от
28.03.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 4645/2012г. на ПдРС в полза на кредитора
„Уникредит Булбанк” АД, чийто частен правоприемник по договор за цесия е
ответникът, било образувано изп.дело № 268/2012г. по описа на ЧСИ К. П. за
събиране на вземания по договор за банков потребителски кредит на физически
лица № 334-3283844/29.12.2010 г., включително и на главница в размер от 4845,10
евро с левова равностойност от 9476,19 лева. На 06.12.2017г. единият от солидарните
длъжници по изп.лист М.Т. подала молба с искане ЧСИ да констатира настъпило
прекратяване на изп.дело на осн. чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. ЧСИ К. П.
постановила отказ, който бил обжалван пред ПОС. С решение от 04.07.2018 г. по
ч.гр.д. № 1477/2018г. на ПОС отказът бил отменен, като съдът приел, че от
03.10.2014г. до 03.10.2016г. взискателят не е поискал и не са извършвани изпълнителни
действия, при което на 03.10.2016г. изп.дело е прекратено по силата на закона. Твърди
се в исковата молба, че последното валидно изп.действие било налагането на
запор на банкови сметки от 29.05.2013 г., поради което на 29.05.2018 г., с
изтичане на петгодишен давностен срок, вземането за главница било погасено.
Въпреки това, на 05.09.2018г. дружеството- кредитор отново завел изп.дело въз
основа на същия изп.лист пред ЧСИ П.
В подадения от ответника- жалбоподател в настоящето
производство, отговор на исковата молба се твърди, че в хода на производството
по изп.дело № 268/2012г. били извършени множество валидни изп.действия, които
прекъсвали сроковете на перемпцията и давността. Ищцата направила и редица
доброволни плащания, с които последната била прекъсната, тъй като плащанията
имали характер на признание по чл. 116, б. „а” от ЗЗД. Отделно се твърди, че
давността е спряла да тече на 28.03.2012 г. при образуване на изп.дело по
аргумент от ППВС № 3/18.11.1980г. и започнала да тече отново на 26.06.2015г.,
при постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г.
Безспорни са следните
обстоятелства: че в полза на „Уникредит
Булбанк” АД е издаден изп.лист от 28.03.2012г. по ч.гр.д.№ 4645/2012 г. от ПРС
за суми по договор за банков потребителски кредит на физически лица №
334-3283844/29.12.2010г.; че главницата, равняваща се на 9476,19 лева, не е
погасена чрез извършени от въззиваемата плащания в хода на принудителното
изпълнение по образуваното против нея изп.дело № 268/2012г. на ЧСИ К. П.
Съгласно чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, изпълнителното
производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години. Съгласно чл.116, б.“в“ от ЗЗД,
погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. При съпоставка на текстовете на двете разпоредби става ясно, че
двугодишният срок, в който принудителното изпълнение може да се прекрати по
право, се прекъсва с всяко искане на взискателя за извършване на изпълнителни
действия, а погасителната давност се прекъсва с предприемане от съдия
изпълнителя на определено изпълнително действие. Съгласно чл.116, б.“а“ от ЗЗД,
погасителната давност се прекъсва и с признаване на вземането от длъжника.
По изп.дело № 268/2012г. е извършено следното: С
разпореждания на ЧСИ К. Д. / П./ от 23.07.2012г. са наложени запори върху
банкови сметки на тримата солидарни длъжници, както и възбрана върху имот на М.Т.
***. На същата дата са наложени запор върху трудовото възнаграждение на Д. Д.в
в ЕТ“Р. И.“ и запор на лек автомобил- собственост на М.Т.. Насрочен е и опис на
движими вещи- собственост на Т.. На 03.08.2012г. е извършен превод от сметка на
Д. Д. по сметка на ЧСИ Д. / П./ в размер от 19 лева. На 20.08.2012г., на
28.09.2012г. и на 07.11.2012г. са извършени преводи от сметка на М.Т. в размер
от по 100 лева. На 14.12.2012г. е постъпила молба от „Уникредит Булбанк“АД, с
която уведомяват ЧСИ Д., че са цедирали вземанията си в полза на
„Макроадванс“АД. С разпореждане от 10.05.2013г. последното дружество е
конституирано като взискател по делото. На 28.05.2013г. е подадена молба от
новия взискател, с искане да бъдат наложени запори върху всички банкови сметки
на длъжниците. Това е сторено с разпореждане от 29.05.2013г.. На 05.07.2013г. е
постъпило плащане от банкова сметка *** М.Т. в размер от 100 лева. На
16.09.2013г. е постъпила молба от взискателя за опис, оценка и изземване на
движими вещи на М.Т.. На 10.10.2013г. е постъпила молба от същата за вдигане на
запора върху лекия й автомобил, поради това, че същият бил погинал напълно при
ПТП. На 07.11.2013г. е постъпила молба от взискателя, с която се
противопоставят на вдигането на запора, освен ако длъжника М.Т. не внесе
остатъчната стойност на автомобила в размер от 540 лева. На 11.11.2013г. й е
връчено съобщение за насрочен за 12.12.2013г. опис на движими вещи. На
13.01.2014г. е разпоредено да бъде изпратено запорно съобщение до последния
работодател на Д. Д. На 24.02.2014г. на М.Т. е връчено съобщение за насрочен на
07.03.2014г. опис на движими вещи. На 07.03.2014г., на 04.04.2014г., на
30.05.2014г., на 30.06.2014г., на 29.08.2014г., на 30.09.2014г., на
24.10.2014г., на 27.11.2014г., на 30.12.2014г. и на 29.01.2015г. от нейна
сметка са преведени по 100 лева. Отделно са налице и ежемесечни плащания в
размер от по 100 лева, извършени през периода 27.02.2015г.- 30.11.2017г.
директно в брой на касата на дружеството- жалбоподател. На л.38- 67 по
първоинстанционното дело са налице документи, удостоверяващи тези плащания. Тези
документи, както и самото твърдение за извършване на плащанията, не са оспорени
от въззиваемата и същата не е заявила становище по тях. В обстоятелствената
част на исковата молба се твърди единствено, че М.Т. е извършила плащания, с
които са покрити таксите и разноските на съдебния изпълнител.
Спорът по делото се свежда преди всичко до това, дали
извършените от въззиваемата плащания следва да се тълкуват като признания на
задължението й и то като признания именно на задължението за главницата от
4845,10 евро. Съгласно трайната съдебна практика,
признаването можа да бъде писмено или
устно, както и чрез
недвусмислени конклудентни действия / така например според Решение № 131
от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г.о./. Признаване на
вземането от длъжника е негово
волеизявление, с което той недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора към
момента, в който е направено волеизявлението. Признаването следва да е
направено в рамките на давностния срок и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от
които произтича същото. Плащането на цялото или част от задължението
представлява признаване на съответното вземане на кредитора, освен, когато от
обстоятелствата е видно, че плащането не е извършено, защото длъжникът го счита
за дължимо, а единствено с цел да предотврати принудителното изпълнение спрямо
негови вещи или вземания. Дори плащането в правен смисъл да е негодно да
предотврати съответното изпълнително действие, ако то е извършено с цел да се
демонстрира готовност за доброволно изплащане на дълга с оглед преустановяване
на действията по принудително изпълнение, то не може да се тълкува като
признаване на вземането. В такъв случай обаче длъжникът следва в разумен срок
да потърси защита по исков ред или чрез обезпечение на бъдещ иск, като заяви
основанието, поради което счита, че не дължи плащане. В конкретния случай
непосредствено преди първото плащане на 07.03.2014г. на въззиваемата е било
връчено съобщение за насрочване на опис на движими вещи, поради което с
основание може да се приеме, че първата сума в размер от 100 лева е платена с
оглед на това да се избегне извършването на опис. Същото би могло да се приеме
и за следващата сума в размер от 100 лева, доколкото същата евентуално е
платена в срока за извършване на описа. Впоследствие обаче спрямо въззиваемата
не са предприемани никакви действия по принудително изпълнение, за да се счита,
че тя е плащала под принуда. Това в особена степен важи по отношение на сумите
платени директно на касата на дружеството- жалбоподател, защото ЧСИ дори не е
бил уведомен за тези плащания.
Що се отнася до твърдението, че
плащанията са били предназначени за погасяване единствено на лихви за забавено
плащане и разноски по изпълнението, поради което те не биха могли да се
възприемат като действия, чрез които е признато вземането за главницата, следва
да се има предвид, че от страна на въззиваемата не са направени никакви
изявления относно това, кои по вид нейни задължения желае да бъдат погасени с
внесените суми от по 100 лева, поради което не е налице достатъчно основание да
се приеме, че е плащала, защото е признавала дължимостта на лихвите и
разноските, но не и главницата. По- съществено обаче е обстоятелството, че да бъде
призната дължимостта на акцесорно вземане, а да се отрича дължимостта на
главницата, е възможно само в една хипотеза- когато главницата е платена с
изрично изявление, че плащането е предназначена за погасяването й. Настоящият
случай не е такъв, поради което признаването на вземанията за лихви за забавено
плащане задължително предполага признаване и на вземането за главницата, върху
която се начисляват лихвите.
По отношение на момента, от който се
счита, че, съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК , ППВС №
3/1980г. е загубило значение, следва да се
отбележи, че, както се сочи и в мотивите към Определение № 278/08.05.2019г.
на ВКС по т. д. № 2469/2018 г., II т. о., ТК, „към настоящия момент е създадена
практика на ВКС- така напр., решение по гр. д. № 2382/2017 г. и решение по гр.
д. № 2917/2018 г. на IV г. о., която, макар и да не е задължителна съгл. чл. 290, ал.
3 ГПК, съдържа разрешение по въпроса за момента, от който поражда
действие отмяната на ППВС № 3/1980
г., извършена с ТР № 2/2013г.“.
Това разрешение е в смисъл, че ППВС №
3/1980г. е загубило значение след
постановяване на тълкувателното решение. Съществуващата съдебна практика на ВКС
дава още едно основание да се приеме, че погасителната давност, на която се е
позовала въззиваемата, в качеството й на ищец по отрицателния установителен
иск, не е изтекла към датата на завеждане на първоинстанционното дело. Ето
защо, обжалваното решение ще следва да бъде отменено, като искът за
установяване недължимостта на сумата от 4845,10 евро по договор
за банков потребителски кредит от 29.12.2010г. бъде отхвърлен.
Съобразно с решението, в полза на
дружеството- жалбоподател ще следва да бъдат присъдени направените от същото
съдебни разноски пред настоящата и пред първа инстанция в размер съответно от
489,52 лева и 300 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 1350/09.04.2019г. по гр.д.№ 18313/2018г.
на ПдРС, ХХІ гр.с., с което е признато за установено по отношение на
„Макроадванс“АД- гр.****, ЕИК: ****, че М.И. ***, ЕГН: ********** не му дължи
сумата от 4845,10 евро по договор за банков потребителски кредит от
29.12.2010г., и в полза на ищцата са присъдени общо 1279,05 лева- съдебни
разноски, като вместо това
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.И. ***, ЕГН: ********** против
„Макроадванс“АД- гр.*****, ЕИК: ***** иск за установяване недължимостта на сумата
от 4845,10 евро по договор за банков потребителски кредит от 29.12.2010г..
ОСЪЖДА М.И. ***, ЕГН: ********** да заплати на
„Макроадванс“АД- гр.****, ЕИК: **** сумата от 300 лева- съдебни разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 489 лева- съдебни разноски в настоящето
въззивно производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: