№ 7
гр. Пазарджик , 08.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на осми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав С. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно
гражданско дело № 20215200500266 по описа за 2021 година
Производството е по чл.413 от ГПК.
Обжалвано е с частна жалба разпореждане на РС Панагюрище ,
постановено по ч. гр. д.№ 10 по описа за2021 година , с което съдът е отказал
издаване на заповед за изпълнение по заявление на „А. за К. на П.З. „ ЕООД
за вземане от Ф.Г. за сумата 128 лева – възнаграждение по гаранционна
сделка /поръчителство/ и за сумата 45 лева , разходи и такси за извънсъдебно
събиране.
Разпореждането е връчено на 22.1.2021 година и в срок е обжалвано с
частна жалба от заявителя.
Излагат оплаквания , чу обжалваното разпореждане е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
В чл. 143 ЗЗП, в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИО от
05.04.1993г., била уредена т. нар. генерална клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1)
всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не
отговаря на изискването за добросъвестност и 3} води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни
материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 145 от
ЗЗП, който отразява заложеното в чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО от
1
05.04.1993г., изрично бил посочено, че „1) Неравноправната клауза в договор,
сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката
или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи."
Възнаграждение по гаранционната сделка /поръчителство/ се дължало
по договор с „Ф.Б." ЕООД . Това търговско дружество, било вписано като
финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Дружеството извършва търговската си дейност в съответствие с всички
необходими законови разпоредби, относими към упражняването на такъв вид
търговска дейност. Същата не може да бъде обусловена, нито ограничавана
от това кой е едноличен собственик на капитала на Дружеството. Именно в
това си качество - на търговец, Дружеството следва да получава съответно
възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка
(поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем.
С оглед на изложеното следва да се преценяват приложимите към това
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие
на добрите нрави за неоснователно и поради това, че в българското
действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът
на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае
и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по
негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието
свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те
съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на
индивида за свободна инициатива. Тази свободна инициатива е ограничена
единствено от императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което в
настоящият случай категорично е спазено. Добрите нрави са критерии за
норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са критерии там, където обществените
отношения не са уредени с императивни правни норми. Такъв договор бил
действителен.
Съдът неправилно счел ,че възнаграждението по договора за
поръчителство не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
като от неправилното квалифициране на правното основание е достигнал до
правни изводи, че в случая се касае за частична нищожност на договора по
отношение на съответната клауза.
2
Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Посочените допълнителни услуги, а именно
изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на виновното
неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължение да върне
получената сума в уговорения срок и са такси за допълнителни услуги, които
кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на поето задължение.
Следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в
която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Следователно законодателят е предвидил възможността за начисляването на
такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита.
Молят разпореждането на бъде отменено и издадена заповед за
изпълнение и за тези суми.
Съдът намира , че частната жалба е допустима ,като подадена от
легитимирано лице , срещу подлежащ на обжалване акт в установения от
закона срок.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Производството по ч.гр.д.№ 10 по описа за 2021 година на Панагюрски
районен съд е образувано по заявление на „Агеция за К. на П.З.“ ЕООД
против Ф.Г. за сумата 300лева главница; договорна лихва за посочен период
20 лева; възнаграждение по гаранционна сделка 128 лева; разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането, мораторна лихва и законна лихва.
Съдът е постановил с обжалваното разпореждане отказ по отношение на
възнаграждението по гаранционната сделка и разходите и такси за
извънсъдебно събиране на вземането.
Видно е от писмените доказателства ,че между Изи Асет Мениджмънт“
АД и Ф.Г. е сключен на 14.08.2019 година договор за потребителски кредит
в размер на 300 лева.
При сключване на договора не е представено обезпечение и е уговорено
задължение на кредитополучателя да представи такова в срок от три дни след
сключване на договора , като поръчителство , одобрено от заемодателя е едно
от възможните обезпечения.
На същата дата е сключен договор за предоставяне на поръчителство
3
между „Ф.Б.“ ЕООД и Ф.Г..По силата на този договор поръчителят се е
задължил да сключи договор за поръчителство с кредитдателя срещу
възнаграждение от 128 лева , което се изплаща на месечни вноски , заедно със
задължението по кредита.По силата на договора дружеството – кредитодател
е овластено да приема изпълнението на потребителя по този договор.
Не е без значение за преценката от гледна точка на морала и добите
нрави, че макар да се касае за отделни субекти ,то едноличен собственик на
капитала на дружеството поръчител е именно дружеството – кредитодател.
Макар производството да се развива по реда на чл.410 от ГПК все пак
не става ясно от къде произтичат правата на заявителя по отношение на
вземането изобщо, както и правата по отношение на претенцията за
възнаграждение по договора за поръчителство , при положение ,че то се
дължи на поръчителя ,а не на кредитодателя.
Заповедния съд е овластен да извърши проверка и да откаже издаване на
заповед за изпълнение по смисъла на чл.411 ал.2 т.2 и 3 от ГПК , когато
искането противоречи на закона ли добрите нрави или се основава на
неравноправна или вероятно неравноправна клауза.
В нормата на чл.143 от ЗЗП ,чрез който закон е транспонирана
цитираната от частния жалбоподател директива е прието ,че неравноправната
клауза е тази уговорка в договора , която е във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
В договора между страните уговорка за заплащане възнаграждението на
поръчителя не се съдържа. Там има само задължение на кредитополучателя
да осигури в определен срок след сключване на договора обезпечение.За
разлика от договори с други финансови институции ,тук тази уговорка не е
скрепена със санкция при неизпълнение – неустойка. Само от договора за
кредит следва ,че неизпълнението на това задължение не предизвиква никаква
отговорност у неизправната страна.
По повод този вид уговорки съдът намира за необходимо да отбележи
следното:
От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
4
направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се
посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. / В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС./ В този смисъл
уговорката за предоставяне на поръчителство след сключване на договора
,създава основателни съмнения в действието на кредитодателя. Целта е, ако
има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която
практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския
кредит. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing
и 14/83 Von Colson).
Действителните отношения между страните всъщност се скриват , но
видно от данните по делото , договорът за предоставяне на поръчителство е
сключен на същата дата.
С него е уговорено заплащане на възнаграждение в размер на близо 43%
от стойността на кредита. Това възнаграждение се дължи на дружеството –
5
поръчител , одобрено от кредитодателя ,който пък е едноличен собственик на
капитала му.
Всичко това дава основание на съдът , да приеме крайния извод на
първоинстанционния , но не основан на наличие на неравноправна клауза , а
поради противоречие на искането със закона и добрите нрави.“Чрез тези
уговорки се заобикалят/нарушават императивни разпоредби на закона – чл.33
от ЗПС,чл.19 от ЗПК и се цели оскъпяване на кредита по скрит начин.
По отношение на претенцията за сумата от 45 лева – такси и разноски
по събиране на вземането:
В представения договор няма клауза според която кредитополучателят
да е поел такова задължение и то ясно и недвусмислено
формулирана.Представена е Тарифа на кредитодателя,което няма данни дори
да е известна на длъжника и в която е предвидена фиксирана сума като
разходи за събиране на вземането при забава , която е определена в размер на
9 лева при просрочие повече от 30 дни и се дължи при всяка забава от 30 дни
, като не може да надвишава 45 лева.Тест – независимо дали кредитодателя е
придприел или не някакви деъствия , то ако забавата е повече от 30 дни счита
,че му се дължи сумата от 9 лева ,като разход.
Всички разсъждения изложени по-горе и обосноваващи противоречие
със закона и в известна степен и накърняване на добрите нрави за относими и
към тази претенция. Нещо повече - възлагането в тежест на потребителя на
допълнителна такса и разноски /които не е ясно как се определят/ на
практика за управление на договора/кредита в случай на забава, за която по
правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава,
противоречи на разпоредбите на чл.10 ал.2 от ЗПК и чл.33 от ЗПК.
Така е приел ВКС в практиката си ВКС / напр. Решение № 345 от
9.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1768/2018 г., II т. о., ТК и именно това
разрешение , съдът приема , което е в съответствие и с практиката на
Окръжен съд Пазарджик.
По изложените съображения , съдът намира , че обжалваното
разпореждане е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
6
Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане на РС Панагюрище , постановено по ч.
гр. д.№ 10 по описа за2021 година , с което съдът е отказал издаване на
заповед за изпълнение по заявление на „А. за К. на П.З.“ ЕООД за вземане от
Ф.Г. за сумата 128 лева – възнаграждение по гаранционна сделка
/поръчителство/ и за сумата 45 лева , разходи и такси за извънсъдебно
събиране.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7