№ 426 / 2.7.2019 г.
Р Е Ш Е Н И Е
02.07.2019 година, град Монтана
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ГРАД МОНТАНА, ІV-ти граждански състав, в ОТКРИТО съдебно заседание на 30.05.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при секретаря Елена Ефремова и с участието на прокурора...................................................., като разгледа докладваното от съдия Цекова гражданско дело № 3197 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с чл.422 ГПК.
Ищецът, „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК xxxx , седалище: гр. София, бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощника си юрисконсулт Р. И. И., е предявил иск срещу В.И.А., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, и цена на иска 3 264.00 лв.
Твърди, че в законоустановения срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК и в изпълнение на указание, постановено по ЧГД № 2264/2018г. по описа на Районен съд- Монтана, предявява настоящият установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК относно вземанията на заявителя срещу В.И.А..
Вземането на „П. К. Б.” ЕООД произтича от следните обстоятелства:
На 30.06.2011г. е сключен Договор за револвиращ заем /ДРЗ/ № xxxx между „П. К. Б.” ЕООД като кредитор и в.А., като длъжник.
Договорът е сключен при следните параметри:
- Сума на кредита: 1036 лв.:
- Срок на кредита: 24 месеца;
- Размер на вноската: 96.00 лв.;
- Падеж на вноската: втори ден от месеца;
- Годишен процент на разходите (ГПР): 140.32%;
- Лихвен процент на ден: 0.31%;
- Сума на изплащане на револвинга: 449.00 лв.;
- договорно възнаграждение при револвинга: 703.00 лв.;
- размер на револвинга: 1152.00 лв.
Между страните са подписани и Общи условия, неразделна част от договора.
Твърди, че „П. К. Б.” ЕООД е изпълнило точно и в срок задълженията си по договора, като на 27.01.2010г. е превело парична сума в размер на 1 036.00 лв. по посочена от длъжника Ц. Т. Г. банковата му сметка.
От своя страна длъжникът е поел задължение да погасява предоставения заем с равни месечни вноски, в размер и срокове, според погасителен план.
Предвид факта, че длъжникът не е изпълнявал точно поетите с договора задължения и е направил две пълни погасителни вноски, след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от страните в т. 10.3.1 от Общите условия към договора за револвиращ заем, а именно: ,,....В случай, че КЛ просрочи една месечна вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДРЗ и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо КР да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други.“. На 19.10.2010г. договорът е прекратен автоматично от страна на П. К. Б. ЕООД и е обявена неговата предсрочна изискуемост. На същата дата е изпратено уведомително писмо от страна на дружеството до длъжника, с което той е уведомен, че договорът е прекратен и че е обявена неговата предсрочна изискуемост.
Поради неизпълнението на договорното задължение, „П. К. Б.” ЕООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, входирано в Районен съд- гр. Монтана. По заявлението е образувано ч.гр.дело № 2264/2018г. След като длъжникьт не е намерен за връчване на издадената от съда заповед за изпълнение на дружеството е дадено указание за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено от заявителя на 05.11.2018г.
Молят съда да постанови решение, с което да се установи съществуването на вземане в полза на „П. К. Б.” ЕООД срещу длъжника В.И.А., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, в размер 3 264.00 лв. представляващо неизплатено задължение в размер на 2 112 лв. и неустойка в размер на 1 152.00 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.
Претендират направените по делото разноски.
Ответникът В.И.А., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, чрез назначения му особен представител адвокат В.К.,xxx, в срока, предвиден за отговор взема становище по иска.
Заявява, че не признава иска изцяло по основание и размер.
На първо място: Прави възражение за изтекла погасителна тригодишна давност, съгл. чл.111, букви "б" и ,,в" ЗЗД, за вземанията или част от тях за претендирани лихви и неустойки и други периодични плащания. Договорът е сключен на 26.01.2010г, а не 30.06.2011г, както е посочено в исковата молба и е прекратен на 19.10.2010г., на която дата е изпратено и уведомително писмо до длъжника. След тази дата от ищеца не са предприети абсолютно никакви действия за събиране на вземането си, поради което същото е погасено по давност.
Недопустимо е да се търсят едновременно лихви и неустойки при неизпълнение или забава на изпълнение на един договор, тъй като същите възмездяват едни и същи вреди от забава на изпълнението.
Уговорената в от договора неустойка за забава от 0,31% дневно и годишен процент на разходите са прекомерно големи, поради което на основание чл.92,ал.2 ЗЗД, моли съдът да ги намали до размера на законната лихва, която да бъде присъдена.
Ето защо, обезщетението за забава следва да бъде в размер на законната лихва, за периода, за който не е погасено с тригодишната давност, а искането за присъждане на неустойка следва да бъде отхвърлено, тъй като тя си присъжда само в случаите когато кредиторът докаже, че претърпените вреди са по-големи от законната лихва/чл.86,ал.1 ЗЗД/.
Не на последно място, в случай, че не се възприеме становището му, че вземането е погасено по давност, а то безспорно е, с оглед обстоятелството, че оспорва изцяло иска по размер, би следвало, ако ищецът пожелае, да направи искане за назначаване на икономическа експертиза за да се установи размера на вземането му.
Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск или в посочените по-горе части.
Доказателствата по делото са писмени.
Изискано е и приложено ч.гр.д.№ 2264 по описа на Районен съд Монтана за 2018 година.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:
Производството е по предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземане въз основа на Договор, с твърдения, че на 30.06.2011г. е сключен Договор за револвиращ заем /ДРЗ/ № xxxx между „П. К. Б.” ЕООД, като кредитор и В.И.А.- кредитополучател.
Договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, подписването му служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД. Тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него, в случая на ищеца, което не бе направено при пълно и главно доказване по отношение размера на претендираната главница.
При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски К., по смисъла на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския К., в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на потребителски К. е предоставяне на заем и такъв е предмета на сключения между страните по делото договор. По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне, като размера, начина и сроковете за връщане на сумата са уговорени с подписването на погасителен план. Съгласно Чл.9 ал.4 от Закона за потребителския К. кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице или обединение от такива лица, което предоставя потребителски К. в рамките на своята професионална или търговска дейност. От приложения по делото Договор за револвиращ заем № xxxx е видно, че е сключен на 27.01.2010 година, а не както се твърди в исковата молба – 30.06.2011 година. Не е установено изпълнено ли е задължението на кредитора, съгласно т.2.5 от Общи условия на П. К. Б. ЕООД към договора за револвиращ заем на физически лица, а именно: Кредиторът изплаща заема по сметката, посочена в ДРЗ от клиента. Не е установено и дали е налице друг начин на изплащане на заема, предвиден в цитираната точка.
Спорен е въпросът, основателен ли е иска, предявен с правно основание чл.124 ал.1 ГПк, във връзка с 422 ГПК?
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение.
Искът, който заявителят в заповедното производство по чл.410 ГПК е предявил при направено връчване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК чрез залепване Уведомление по чл.47 ал.5 ГПК е с установителен характер. Установителният характер произтича от целта на иска, наличието на вече издадена и съществуваща заповед за изпълнение, с която съдът е разпоредил длъжникът за заплати определена сума в полза на заявителя по ч.гр.д. № 2264 по описа на Районен съд Монтана за 2018 година и е определен ясно и недвусмислено в закона – чл.415 ал.1 т.2 ГПК.
Целта на предявяването на иск чрез залепване Уведомление по чл.47 ал.5 ГПК за издадената заповед за изпълнение на длъжника, съгласно разпоредбата на чр.415 ал.1 т.2 ГПК, е да се установи наличието на вземането, към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като залепването на уведомление по предвидения процесуален ред относно издадената заповед за изпълнение представлява пречка за влизането и в сила. При уважаването на иска за съществуване на вземането, съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
Искът е неоснователен.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, следва да се снабди с изпълнителен лист и ще продължи процесуалните действия по образуване на изпълнително дело и това е съществения процесуален въпрос, свързан с характера на иска по чл.422 ГПК, т.е. не е необходимо предявяване на осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение.
Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК е свързано с производството по чл. 410 и сл. от ГПК. Заведеният установителен иск по чл. 422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим при условията на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, както и в хипотезата на чл.415 ал.1 т.2 ГПК, какъвто е конкретния случай, а именно чрез залепване Уведомление по чл.47 ал.5 ГПК до длъжника относно издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на чл. 415 от ГПК, тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса.
Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение.
В случая, в тежест на ищеца бе да установи по безспорен и категоричен начин, при пълно и главно доказване, че е налице валидно облигационно правоотношение между него и ищеца и че реално е предадена сумата по договорения потребителски заем. Не се установи ответникът да е получил сумата от 1 036.00 лв., а се претендира сума от 2 112 лв. и неустойка от 1 152 лв., не се установи датата сключването на договора, така и датата на преустановяване на плащането по кредита, не се установи по безспорен и категоричен начин обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Представеното писмо до кредитополучателя с дата 19.10.2010 година, л. 11 от делото, с което го уведомяват, че на основание чл.10.3.1 от ОУ към ДРЗ прекратяват едностранно договора, като вземането става незабавно изискуемо и начисляват неустойка поради неизпълнението, да е достигнало по някакъв начин до В.А.. Не може да не бъде отбелязано, че съгласно чл.10.3.1. от Общите условия на ДРЗ, гласи: В случай, че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30/тридесет/ календарни дни настъпва автоматично прекратяване на ДРЗ, без да е необходимо кредиторът да изплаща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други. За времето от 27.01.2010 година до датата, за която се сочи, че е прекратен договорът автоматично – 19.10.2010 година и е обявена неговата предсрочна изискуемост, няма никакви доказателства да е уведомен длъжникът за забава при погасяване на вноските, съгласно погасителен план и да е обявена предсрочната изискуемост на кредита. Още по-малко, да е уведомен длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост. Относно приложеното Уведомително писмо, л.11 от делото, с което се твърди, че е уведомен длъжника за обявената предсрочна изискуемост, не е придружено с доказателства, удостоверяващи надлежното му връчване до адресата. Липса обратна разписка, както и доказателства за друг начин съдържанието на това писмо да е достигнало до длъжника.
Стой на разглеждане и въпросът претендираната неустойка явява ли се в противоречие с „добрите нрави” по смисъла на чл. 9 и чл.26 ал.1 от ЗЗД, което от своя страна да обоснове основателността или отхвърлянето на претенцията, основаваща се на чл.92 ЗЗД, във връзка ненавременно изпълнение на парично задължение по ДРЗ. В чл.7.5 от Общите условия е вписано, че при нарушение на задълженията си по чл.7, както и което да е друго задължение по ДРЗ, с изключение на просрочие на вноските по погасителния план, КЛ/СД дължи неустойка в размер на 50% от размера на заема. С плащането на неустойките КР не губи правото си на обезщетение за действителните вреди. Сумата на дължимото задължение и неустойка е отразено в Уведомителното писмо и възлиза на общ размер на 3 288.40 лв.
Това изчисление на дължимата неустойка никъде не е отразено в ДРЗ. Не фигурира клауза за неустойка, дължима при неизпълнение за плащане в него.
Основателността на претенцията по чл.92 ал.1 ЗЗД е обусловена от установяването на три правнорелевантни факта: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка.
За да възникне задължение за плащане на неустойка по договорно неизпълнение, следва да се установят кумулативно следните елементи на сложен фактически състав: наличие на облигационна връзка - двустранна правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възникне задължение за изпълнение. Освен облигационната връзка, е необходимо и виновно неизпълнение - пълно или частично, на договорно задължение и не на последно място, да е уговорена по размер неустойката за неизпълнение. В конкретния случай не са налице всички елементи за възникване задължение за плащане на неустойка, а именно: сключен между страните валиден договор, както и уговорена неустойка и краен срок за плащане.
Автономията на волята и свободата на договарянето са прокламирани като основни конституционни свободи, чието зачитане е задължително, както за частноправните субекти, така и за държавните органи.
Приложното им поле е ограничено от законодателя с чл.9 ЗЗД, според който съдържанието на договорите страните могат да определят свободно дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Противоречие със закона е налице, когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран, е въплътен в много отделни норми и е част от действащата правна система.
С не по – малко като значение ограничение на свободата на договаряне, е накърняването на добрите нрави. Като морални норми добрите нрави нямат правно действие. По силата на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като принципи или произтичат от тях, съставляват морални норми на поведение, етични възгледи и правила за поведение. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. При това задължение за зачитане на взаимните интереси на страните по сделките, за нарушаване на принципа на справедливостта при сключването им, правоприлагащият орган изхожда от законодателството, от своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.
Действително, неустойката освен обезщетителна /стимулираща/ има и наказателна функция, чрез съчетанието на които се обезпечава надлежното изпълнение от длъжника. В настоящия случай, клаузата за неустойка, несъдържаща се в приложения договор, не цели проявлението на посочените и функции, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение поради обективната неравностойност на насрещните задължения, т.е. така определената неустойка освен че е прекомерно завишена, е в нарушение на чл.9 ЗЗД; договорена в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожност на тази клауза от договора, съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност на сключения договор в тази му част. Като непораждаща правно действие, вторичните въпроси относно дължимостта на неустойката и възможността или невъзможността за намаляване на размера и при определени законови хипотези, автоматично се изключват от обсъждане, т.е. налице е частична недействителност на договора досежно клаузата за неустойка, в тази част договора е нищожен и не поражда правно действие.
Недействителността на клаузата за неустойката обаче не води до нищожност на целия договор, съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД, когато може да се предположи, че страните биха го сключили и без недействителните му клаузи или когато порочната му част може да бъде заменена от повелителни законови разпоредби. Съдът намира, че страните са сключили договора за револвиращ заем, без клаузата за неустойка, тъй като основната им цел е била предоставяне за заем за послужване и връщането му в определен срок по погасителен план. Задължението за плащане на договорената цена, изпълнено при забава налага извода, че при нищожността на клаузата за неустойка са текли във всички случаи мораторните лихви. Предвид императивната норма на чл.86 от ЗЗД, след като не е установено неизпълнение точно на парично задължение, не би се следвало и обезщетение за забавеното му изпълнение, което освен това не е установено по размер в хода на процеса, е погасено и по давност.
Съдът намира за основателно възражението на особения представител на ответника за нищожност на договора, като противоречащ на добрите нрави, отнасящ се до претендираната неустойка, както и възражението за изтекла давност относно лихвите за забава и неустойка.
Съдът намира, че ищецът не установи и размера на задължението, което претендира.
В тази връзка искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен на основание чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с чл.422 ГПК от „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК xxxx , седалище: гр. София, бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. В, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ВЗЕМАНЕ към 12.06.2018 година, дължимо от В.И.А., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, в размер 3 264.00 лв., представляващо неизплатено задължение в размер на 2 112 лв. и неустойка в размер на 1 152.00 лв., по Договор за револвиращ заем № xxxx от 27.01.2010 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2018 година, до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1283 от 14.09.2018 година по ч.гр.д.№ 2264/2018 година на Районен съд, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ искането на „П. К. Б.” ЕООД, ЕИК xxxx , седалище: гр. София, бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. заявено срещу В.И.А., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, да заплати сумата от 65.77 лв. за платената държавна такса и 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1283 от 14.09.2018 година по ч.гр.д.№ 2264/2018 година на Районен съд, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛНО.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: