Р Е Ш Е Н И Е №
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. София, 02.04.2018 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на тринадесети март
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 3341 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по предявени
от „Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу „П.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, П.К.Д., ЕГН **********
и К.Г.К., ЕГН **********, обективно кумулативно и пасивно субективно съединени
искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за
солидарно заплащане на сумата 49618,80 лева – неустойка по чл. 9
и на сумата 12000 лева – неустойка по чл. 14 от договор,
сключен на 18.04.2013 г..
Ищецът твърди, че на
18.04.2013 г. сключил с ответното дружество и физическите лица договор с
нотариално удостоверени подписи, съгласно който срещу предоставените му за
ползване движими вещи, „П.“ ЕООД се задължило ежемесечно да закупува поне 42 кг
кафе „С.У.Е.Б.“ и 750 броя кафе „С.ПОД“. За периода от сключването на договора
до 19.07.2017 г. ответното дружество закупило едва 304 кг кафе „С.У.Е.Б.“ и
3930 броя кафе „С.ПОД“, поради което и ищецът развалил договора без
предизвестие с нотариална покана, получена от адресата на 18.08.2017 г..
В чл. 9 от договора
била уговорена неустойка при прекратяване на договора по причина, за която страната
ползвател отговаряла, да се дължи неустойка в размер на стойността на
неизкупеното кафе за целия срок на договора. Така ответното дружество дължало
стойността на 1208 кг кафе „С.У.Е.Б.“ – 41313,60 лева и
стойността на незакупените 23070 броя кафе „С.ПОД“ – 8305,20 лева или общо
49618,80 лева. Тази неустойка била дължима в 7-дневен срок от прекратяването на
договора, т. е. до 25.08.2017 г..
Съгласно чл. 14 от
договора, „П.“ ЕООД получило на 18.04.2013 г. от ищеца сумата 12000 лева,
представляваща авансово възнаграждение за извършване на рекламна дейност, което
подлежало на връщане при прекратяване на договора като неустойка за неговото
неизпълнение, платима също в 7-дневен срок от прекратяването. Неизпълнението на
задължението за плащане на неустойките обуславяло правния интерес на ищеца от
провеждане на предявените искове.
В отговора на
исковата молба ответниците излагат възражения срещу редовността й, тъй като в
същата не били изложени факти относно настъпилата изискуемост на плащането по
договора от 18.04.2013 г., съответно обявил ли е ищецът задължението за
предсрочно изискуемо и по какъв начин е определен размера на дължимата
неустойка и договорна лихва. Изложени са и доводи за нарушение на чл. 127, ал.
2 и чл. 128 ГПК. Възраженията са неоснователни – в исковата молба са изложени
фактически твърдения, от които са изведени защитаваните в производството
субективни права на вземания, като исковата молба напълно съответства на
изискванията за редовност, установени в ГПК.
По същество на
предявените искове ответниците твърдят, че процесният договор е сключен при
явно неизгодни условия, тъй като предвиждал единствено задължения за
ответниците и права за ищеца. Релевирано е възражение за погасяване на
вземанията за неустойки с кратката 3-годишна давност. В тази връзка се твърди,
че предявените искове били недопустими, което възражение е неоснователно –
погасителната давност има отношение към основателността, но не и процесуалната
допустимост на предявените искове, тъй като не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД).
Ищецът не е депозирал
допълнителна искова молба.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
намира за установено следното:
Видно от представения договор, сключен на 18.04.2013 г. с
нотариално удостоверени подписи, рег. № 3777 на нотариус К., №241 на НК,
страните постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника „П.“ ЕООД, в
качеството му на ползвател, за временно безвъзмездно ползване свои движими
вещи: кафемашина „San Marco“ 3 групи на стойност
3500 лева и кафемелачка „RR 45“ на стойност 500
лева, които да бъдат ползвани в кафе-бар
„Бордо“, гр. Разлог, като ползвателят се задължил за срока на действие на
договора (3 години) да закупува ежемесечно, еднократно или на части минимални
количества стоки от „Б.“
АД, а именно: 42 кг кафе „С.У.Е.Б.“ или 1512
кг за целия срок на договора и 750 броя кафе „С.ПОД“ или 27000 броя за срока на
договора – чл. 4, т. 9 от същия. Ползвателят следвало да купува и други стоки
от ценовата листа на ищеца, както и всички, съпътстващи предлагането на кафе
напитки консумативни стоки (термочаши, картонени чаши, захар, сметана, мед,
късметчета, бисквитки и други) по цени,
съгласно ценовата листа на ищеца, съставляваща Приложение №1 към договора (чл.
4, т. 12 и т. 17 от договора). В чл. 8 от договора страните предвидили право на
ищеца едностранно да прекрати без предизвестие договора, в случай, че
ползвателят не изпълнява или е изпаднал в забава с повече от 7 календарни дни
след уговорения падеж на което и да било от задълженията си по договора. При
прекратяване на договора по причина, за която ползвателят отговарял, дължал на „Б.“ АД неустойка за
неизпълнение в размер на цялото неизкупено количество стоки по чл. 4, т. 9,
изчислено за целия срок на договора – чл. 9 от същия.
В чл.13 от договора
страните уговорили, че ползвателят следва за целия срок на договора да
рекламира стоките от ценовата листа на ищеца, чрез поставяне, монтиране и
ползване на предоставените му от същия рекламни материали, срещу което авансово
му било заплатено възнаграждение в размер на 12000 лева. При предсрочно
прекратяване на договора, полученото възнаграждение подлежало на връщане от
ползвателя като неустойка за неизпълнение.
Ответниците-физически
лица сключили договора в качеството на солидарни длъжници, поради което
отговарят за изпълнение на задълженията както и наред с „П.“ ЕООД.
Видно от
предавателно-приемателен протокол от 19.04.2013 г. ищецът „Б.“ АД предал на
ползвателя освен уговорените кафемашина и кафемелачка и инстантна машина
„Лионсел“.
Не е спорно и от
представената фактура № **********/18.04.2013 г. се установява, че „П.“ ЕООД
предоставило на „Б.“ АД рекламна дейност на стойност 12000 лева, с включен ДДС.
Представени справки
за продажбите по отношение на съконтрахент „П.“ ЕООД за периода 18.04.2013 г. –
31.12.2014 г. установяват, че ответникът юридическо лице - „П.“ ЕООД закупил
304 кг кафе „С.У.Е.Б.“ и 3930 броя кафе „С.ПОД“.
Ищецът обективирал
изявление за разваляне на договора, поради неизпълнение, без да предоставя срок
за доброволно изпълнение и поканил „П.“ ЕООД в 7-дневен срок от прекратяването
(достигане на изявлението до адресата) да заплати неустойка по чл. 9 от договора
в размер на 49618,80 лева и такава по чл. 14 в размер на 12000 лева. Паканата е
връчена на ответника-юридическо лице чрез залепване на уведомление, изх. №
54/03.08.2017 г.. Доказателства на какъв адрес е търсен адресата, респ. какви
са констатациите на връчителя, обусловили връчването по този ред, не са
представени.
Други доказателства от значение за спора не са събрани.
По отношение на
обективно, кумулативно съединените осъдителни искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката е акцесорно съглашение,
с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира
определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите
от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани. Следователно, за да възникне всяко от съдебно предявените вземания
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното (обезпечено) задължение.
Ответниците оспорват
авторството на положените от тях в процесния договор подписи, който е сключен с
нотариално удостоверяване именно на подписите на лицата, извършили
волеизявленията, което удостоверяване се ползва с материална доказателствена
сила, съответно доказване на оспорването не е проведено, поради което съдът
следва да зачете доказателствена сила на документа и да приеме, че
волеизявленията са обективирани от лицата, сочени за техни автори - П.К.Д.
лично и в качеството му на представляващ „П.“ ЕООД и К.Г.К.. Това означава, че
сключеният на 18.04.2013 г. договор е породил валидно правоотношение между
страните, което има комплексен характер, тъй като съдържа елементи, характерни
както за договора за наем на движими вещи, така и такива, характерни за
договора за търговска продажба и за договора за изработка (реклама). Действително,
страните уговорили предоставянето на движимите вещи да е безвъзмездно, което е
характерно за уредения в чл. 243 и сл. ЗЗД
заем за послужване, но тълкуването на общата им волята с оглед
характеристиките на възникналото правоотношение сочи, че ползването на вещите
не е безвъзмездно, а срещу насрещна престация, която обаче няма паричен
характер, а се изразява в поемане на задължение за осъществяване на определен
обем продажби на стоки, предлагани от дружеството, предоставящо вещите за
ползване и в непредлагане на конкурентни продукти.
Възражението на
ответниците договорът да е порочен, като сключен при явно неизгодни условия, не
следва да бъде обсъждано. Съгласно разпоредбата на чл. 33 ЗЗД сделка, сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия
е унищожаема, а не нищожна, като правото за унищожаването й се погасява в едногодишен срок от сключването
на договора. Посочената правната норма изисква две съществени и основни
предпоставки, които следва да са осъществени кумулативно, за да може да бъде
унищожена сделката. Първата предпоставка е състояние на крайна нужда, т. е.
липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни
потребности, при което състояние страната извършва волеизявлението и което
състояние е въздействало върху волята й, упражнявайки натиск, и я е мотивирало
да сключи сделката, като при липса на състояние на крайна нужда, тази страна не
би встъпила в правоотношението. Втората предпоставка е наличието на явно
неизгодни условия от опорочената сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда,
които се преценяват конкретно за всеки случай към момента на сключване на
сделката и съставляват съотношение между престациите на страните,
неблагоприятно за намиращата се в крайна нужда страна, като тази
нееквивалентност следва да има явен, очевиден характер. Следователно от
легалното определение на основанието за унищожаемост на договор поради крайна
нужда в чл. 33, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат изведени две кумулативно изискуеми
материалноправни предпоставки като елементи от фактическия му състав:
извършване на волеизявлението под влияние на крайна нужда за един от
съконтрахентите и явно неизгодни условия за същия, които са необходими и
достатъчни, за да е налице основанието за унищожаване по чл. 33 ЗЗД - решение №
87/10.07.2017 г. по гр. дело №3941/2016 г. на Трето гражданско отделение на
ВКС.
От изложеното е ясно,
че по отношение на „П.“ ЕООД институтът е неприложим – дружеството е търговец и
по дефиниция няма как да изпадне в крайна нужда, а от друга страна търговците са професионалисти, съответно
не трябва да се нарушава сигурността на оборота, затова и правилото на чл. 297 ТЗ изрично предвижда, че търговска сделка, сключена между търговци, не може да
се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. По отношение на
физическите лица институтът би могъл да намери приложение, но пък
потестативното им право да поискат унищожение на договора е преклудирано, тъй
като едногодишният срок за упражняването му е изтекъл, а законодателят не е
уредил възможността безсрочно да се релевира унищожаемостта на договор сключен
поради крайна нужда при явно неизгодни условия по пътя на възражението.
В клаузата на чл. 9
от сключения на 18.04.2013 г. договор страните уговорили в тежест на ползвателя
„П.“ ЕООД да се поражда задължение за престиране на неустойка в случай на
прекратяване на договора по причина, за която същият отговаря. Следователно
възникването на вземането за неустойка предполага да е осъществен
правопораждащия го фактически състав, който включва като елемент прекратяване
на договора.
В тази връзка е
необходимо да се отбележи, че договорът е сключен при моделитет – срок от 3
години, с изтичането на който действието му се прекратява. В чл. 3 от договора
обаче страните постигнали съгласие, ако в рамките на срока му на действие,
ползвателят не изпълни задължението си да закупи уговорените минимални
количества стоки (кафе „С.У.Е.Б.“ и кафе „С.ПОД“), то действието му да бъде
продължено до изкупуването им. Тъй като ответниците не твърдят и не доказват да
са релевирали изпълнение на поетото задължение - да са закупили минималните
количества стоки, то това неизпълнение е довело до продължаване срока на
договора. Независимо от това продължаване, задължението на ползвателя да закупи
1512 килограма кафе „С.У.Е.Б.“ и 27000 броя кафе „С.ПОД“ е с настъпил на
18.04.2016 г. падеж и считано от 19.04.2016 г. той е изпаднал в забава.
Предвиденото продължаване на договорната връзка не променя изискуемостта на
задължението на ползвателя по чл. 4, т. 9 от договора – то вече е с настъпил
падеж и затова е изискуемо, без да е било необходимо отправянето на покана от
страна на кредитора, още по-малко е мислима хипотеза на обявяване на някаква
предсрочна негова изискуемост, както ответниците неоснователно твърдят.
Продължаване действието на договора до изкупуване на договореното минимално
количество от всяка стока е обусловено от неизпълнението на ответниците, без да
води до отсрочване или разсрочване на дължимото изпълнение, тъй като за подобен
ефект е било необходимо постигане на съгласие между страните, а такова не се
твърди да е формирано. В рамките на продължения срок на договора ответниците са
били в забава по отношение изпълнението на задължението по чл. 4, т. 9 от договора,
продължило повече от 7 календарни дни и затова в полза на ищеца е възникнало
потестативното право да прекрати правната връзка с едностранно волеизявление,
съгласно чл. 8, т. 3 от договора, без да предоставя допълнителен срок за
изпълнение.
Независимо, че
страните са използвали термина прекратяване, тъй като на страна по договора е
предоставено правото с едностранно волеизявление да внесе промяна в правоотношението,
се касае за разваляне на договора по смисъла на чл. 87 ЗЗД. Това е така, тъй
като неизпълнението на договорно задължение е правопораждащ факт единствено на
потестативното право за разваляне, а не и на това за прекратяване на договора,
което принципно не представлява санкция за някоя от страните. По принцип това
разграничение има значение в случаите, в които развалянето и прекратяването на
един договор имат различно действие, а именно развалянето води до отпадане на
облигационното отношение с обратно действие, а прекратяването действа само за
напред. При договорите за продължително изпълнение, какъвто е настоящият,
развалянето също настъпва само за в бъдеще, въпреки това прецизността налага да
се използва термина разваляне.
Според създадената
уеднаквена практика, обективирана в постановени реда на чл.290 ГПК решения и
обобщена в решение № 76/13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на ВКС , I Т.О.,
правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер.
Същото се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при наличие на
неизпълнение по един двустранен договор. Прието е, че в чл. 87, ал. 1 ЗЗД са
уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът
се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника,
като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с
искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се
смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Разпоредбата на чл.
87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно прекратяване на
двустранни договори при виновно неизпълние, е диспозитивна и страните по
договора са свободни и могат да се отклонят от тях, ако уговорят други условия
и начин на разваляне, както в случая. Когато развалянето се извършва
извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на
предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е следвало
да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника. Следователно
правото да се развали договора е преобразуващо субективно право, което се
упражнява чрез едностранно изявление на кредитора, отправено до неизправния
длъжник, без да е необходимо съдействието на насрещната страна. Упражняването
на правото е насочено към правна промяна – прекратяване на облигационната
връзка. Необходимо е да се прави разлика между упражняване от кредитора на
предоставено му от закона право едностранно да развали един двустранен договор
поради неизпълнение на насрещната страна, което се осъществява чрез отправяне
на едностранно волеизявление и от друга страна - получаване на уведомлението от
неговия адресат – длъжника, което има значение за настъпване на последиците на
развалянето. Регламентацията по чл. 87 ЗЗД касае самото субективно право на
разваляне на двустранен договор – кой е негов титуляр, при какви предпоставки
може да се упражни, по какъв начин и в какъв срок, а разпоредбата на чл. 88 ЗЗД
урежда правните последици на развалянето.
Неточното изпълнение
на задълженията на ползвателя и солидарните длъжници е породило правото на
ищеца да развали договора по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 8, т. 3 от
договора. Това право обаче не се установява да е надлежно упражнено с
изпратената нотариална покана, тъй като при оформянето й не са налице данни
спазена ли е разпоредбата на чл. 50, ал. 4 ГПК. От друга страна до солидарните
длъжници – физически лица ищецът изобщо не е отправил извънсъдебно
волеизявление за разваляне на договора. Независимо от това, изявлението на
ищеца „Б.“ АД за разваляне на договора е достигнало до адресатите с връчването
на препис от исковата молба, което е осъществено в хода на настоящото
производство, затова и ефектът на развалянето е настъпил на 03.01.2018 г.,
когато всеки от ответниците е получил препис от исковата молба и приложенията
към нея.
В решение № 193 от 27.06.2012 г. по
гр. д. № 1259/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, е прието, че облигацията е
средство за задоволяване на един подлежащ на правна защита интерес на
кредитора, с оглед на който възниква облигационно право - право на кредитора да
очаква един обещан от длъжника резултат
(материално благо), чието съдържание при отношения, произтичащи от договор се определя от
страните. Предмет на облигационното отношение е онова, за което длъжникът се е
задължил. При неизпълнение на обещания облигационен резултат, възниква
гражданска отговорност за длъжника да обезщети кредитора за претърпените от
него вреди. Ако престацията е още възможна и длъжникът е в забава - липсва
изпълнение в надлежното време, кредиторът може да иска изпълнение заедно с
обезщетение за вредите от забавата (мораторни вреди) или да иска обезщетение
вместо изпълнение (компенсаторни вреди). Той може и да развали договора, с което да
прекрати облигационното отношение заедно със задължението на длъжника.
При настъпил
преобразуващ ефект на развалянето, кредиторът не може да търси реално
изпълнение заедно с мораторно обезщетение, съответно компесаторно обезщетение
(за неизпълнение) при запазване дължимостта на собствената си престация. При
развалянето кредиторът, ако сам не е престирал, се освобождава от собственото
си задължение (при двустранните договори) и има право само на обезщетение за
засегнат (нарушен) негативен интерес.
В Тълкувателно
решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено във връзка с развалянето на
договорите, е разяснено, че в хипотезата, в която двустранен договор, който не
е за продължително или периодично изпълнение, е бил надлежно развален, с
обратна сила се заличава всичко онова, което е било негово съдържание и остава
единствено правото на кредитора на обезщетение за вредите от цялостното
неизпълнение. При договорите за продължително изпълнение какъвто е настоящият,
кредиторът може да търси неустойка за обезщетяване на вреди поради настъпилото
за в бъдеще разваляне (неустойка за развалянето), но за тази част от сделката,
за която правната връзка е прекратена занапред.
В чл. 9 страните са
уговорили именно неустойка, която да обезщетява вредите от развалянето на
договора за в бъдеще. В решение № 228 от 21.01.2013 г. по
т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката
за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на
закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави
уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна
от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради което
при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за
съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна
предпоставка за нейната действителност.
Константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за
спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за заплащане на
неустойка съдът дължи самостоятелна преценка за действителността на
неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й –
в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т.
О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на
задължението, съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази
уговорка между страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функция на неустойката.
Предвидената
неустойка при разваляне на договора, която да се изчислява в размер на
стойността на цялото неизкупено количество кафе до края на срока на договора
поставя кредитора в положение по-благоприятно от това, което той би имал при
реално изпълнение на договора, поради което очевидно се касае за клауза, която
би довела до неоснователно обогатяване, а не до обезщетяване на вреди от
неизпълнение. Това е така, тъй като, ако ответниците бяха изпълнили
задълженията си и бяха закупили уговорените количества кафе, то ползата за
ищеца от изпълнението на договора (позитивният интерес на кредитора) би бил в
размер на реализираната печалба, представляваща разликата между получената от
ответниците цена на кафето и разходите на ищеца за производството/доставката
му. Уговорената неустойка дава право на кредитора да задържи собствената си
престация (неизкупеното от ответниците количество кафе), респективно да я
реализира при пазарни условия, като покрие разходите си и получи съответна
печалба, като едновременно с това получи като неустойка цялата стойност на кафето
без да прави разходи, каквато полза иначе ищецът не би могъл да реализира при
каквито и да било пазарни условия, а това сочи на неустойка излизаща извън
придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като
същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си
източник на неоснователно обогатяване. В този смисъл решение №123/17.11.2010 г.
по търг. дело № 698/2009 г. на Второ търговско отделение на ВКС.
Със сключения договор
ответниците поели задължение да купуват стоките на ищеца по цени, съгласно
ценовата му листа, включително да не предлагат конкурентни продукти в
търговския обект, посочен в договора. Последиците от неизпълнение на
задължението за осъществяване на реклама на продуктите на „Б.“ АД срещу
възнаграждение в размер на 12000 лева са уредени в чл. 14 от договора и не
попадат в обхвата на неустойката по чл. 9 от договора. Ищецът твърди последната
да е дължима поради неизпълнение на задължението за закупуване на определените
количества кафе и не твърди от ответниците да е релевирано неизпълнение на
друго тяхно договорно задължение, съответно правото на разваляне на договора е породено
и упражнено именно от обективиране на тази форма на неизпълнение. Фактът, че на
ответниците е предоставено ползването на движими вещи, за което ползване не е
уговорен наем, не може да придаде валидност на неустоечната клауза. От една
страна правото на ползване на вещите осигурява предлагането на кафе напитки от
гамата продукти, предлагани от ищеца и по този начин обезпечава изпълнението на
задължението за закупуване (и продажба на крайни клиенти) на стоките на ищеца,
но едновременно с това стои във връзка и с поетото задължение в търговския
обект ответниците да не предлагат други продукти, извън включените в ценовата
листа на ищеца – чл. 4, т. 16 от договора. Последното задължение съществено
ограничава търговската дейност на ответника–юридическо лице. Това означава, че
ползването на предоставените от ищеца движими вещи е свързано не само със
задължението да бъде закупено кафе в съответните минимални количества, но срещу
тяхното ползване ответниците са ограничили предлагания в търговския обект
асортимент от стоки, което ограничение съставлява насрещна престация по
правоотношението, която задоволява специфичен правен интерес на кредитора-ищец
– стоките му да не бъдат обект на конкуренция в конкретния търговски обект. Затова
направените от ищеца разходи за
придобиването на движимите вещи и
съответно пропуснатите от него ползи от невъзможността да ползва същите вещи (непосредствено или чрез отдаването им под наем/лизинг) няма как да се разглеждат като евентуални
вреди, които да бъдат обезщетени чрез престиране на компенсаторната неустойка,
тъй като срещу ползването им, кредиторът е получил насрещна престация
(предлагане изключително и само на продукти от ценовата му листа в
туристическия обект на ответника „П.“ ЕООД).
Дори да
се приеме, че тези евентуални вреди от невъзможността ищецът да полза движимите
си вещи, (които биха се съизмерили с пазарния наем), подлежат на обезщетяване с
неустойката по чл. 9 от договора, то същата запазва характеристиката си да
противоречи на добрите нрави, тъй като и при отчитане на този пазарен наем, неустойката
излиза извън регламентираните й функции, тъй като би довела до престиране на
обезщетение в размер на пълната продажна цена на стока, в която цена ползването
на движимите вещи би следвало да е включено, след като престацията по договора
е комплексна, но която стока кредиторът задържа, т. е. освобождава се от
собственото си основно задължение, в който случай би имал право на обезщетяване
единствено на вредите от нарушен негативен интерес (който именно неустойката
при разваляне следва да обезщетява), а това означава, че и при отчитане на
вредите от невъзможността за ползване на движимите вещи така уговореният размер
на неустойката надхвърля многократно позитивния интерес (интересът от точното
изпълнение на договора) и затова не съответства на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските
и търговските правоотношения.
На
следващо място е необходимо да се отбележи, че в Тълкувателно решение №1/2009
г. на ОСГТК на ВКС като принципен критерий за преценка нищожността на клауза за
неустойка предвижда и съществуването на други обезпечения, а в случая при
сключването на договора кредиторът „Б.“ АД е получил лични обезпечения чрез
поетата от физическите лица солидарна отговорност. По
своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение, тъй като в случая
кредиторът разполага с три имуществени правни сфери, от които да удовлетвори
вземанията си по процесния договор. В този смисъл уговорената неустойка и при
преценка на този критерий надхвърля придадената й от закона обезпечителната
функция и допълнително обосновава извода за нищожност на клаузата, с която е
уговорена.
С оглед изложеното, клаузата
на чл. 9 от договора между страните е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, поради което и същата не поражда права и задължения и основаните на
същата клауза пасивно субективно съединени искове следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Неоснователни са и исковете за заплащане на сумата 12000
лева – неустойка, основана на чл. 14 от сключения между страните договор, тъй
като правото на кредитора да я получи възниква при предсрочно прекратяване на
договора, а такова в настоящия случай не е налице. По силата на чл. 13 от
договора ищецът възлага на ответниците срещу възнаграждение от 12000 лева,
платимо авансово за целия срок на договора, да рекламират в търговския обект
стоките от ценовата листа на „Б.“ АД. Срокът на действие на договора е 3 години, като
под израза „предсрочно прекратяване“ следва да се разбира прекратяване на
правната връзка преди изтичане на уговорения срок. При сключването на договора
дължимото за осъществяване на рекламата възнаграждение е определено именно при
очаквано правомерно развитие на правоотношението между страните, т. е. за
период от 3 години. Твърдения ответниците да не са изпълнили задължението за
осъществяване на възложената им рекламна дейност в рамките на срока на договора
(до 19.04.2016 г.), ищецът не излага, следователно няма как да е налице
неизпълнение на задължението за реклама, което да поражда вземане за престиране
на неустойка. Предсрочно прекратяване на договора по смисъла на чл. 14 от
договора не е налице - продължаването на действието на договора след изтичане
на срока, в хипотезата на неизкупено минимално количество стоки до изкупуването
им, няма как да доведе до предсрочно прекратяване на правната връзка по
отношение на осъществяваната реклама, тъй като в тази част договорът е бил
изпълнен и е прекратен с простото изтичането на 3-годишния му срок. Затова и
тези искове са неоснователни.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда за
ответниците в приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК, но същите не доказват да са
извършили такива.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „П.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на
управление:***, П.К.Д., ЕГН ********** и К.Г.К., ЕГН **********, обективно
кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, за солидарно заплащане на сумата 49618,80 лева – неустойка за
неизпълнение по чл. 9 от договор, сключен на 18.04.2013 г. и сумата 12000
лева – неустойка по чл. 14 от този договор.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: