Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 17.05.2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 8752 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 23.02.2018г., постановено по гр.д. № 43942/2014г. по описа
на СРС, ГО, 52 състав, е допусната съдебна делба между С.Л.К. и С.Н.М. на
следния недвижим имот: дворно място, находящо се в гр. Нови Искър, кв. ********,
ул. „********, представляващ парцел XIX – 701, кв. 265, по плана на град Нови Искър, м. „квартал Ал. Войков“,
цялото с площ от 430 кв.м. с неуредени сметки по регулация за 16 кв.м. и
представляващ имот с идентификатор 00357.5362.701 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 389 кв.м., ведно с построената в него
жилищна сграда с идентификатор 00357.5362.701.1 по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012г. на
Изпълнителния директор на АГКК, състояща се от мазе и складови помещения на
сутеренния етаж, и от стая, хол и кухня и сервизни помещения на първия етаж,
със застроена площ от 72 кв.м., без лятна кухня, находяща се в дворното място,
при квоти: 1/2 ид. част за С.Л.К. и ½ ид. част за С.Н.М..
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ищеца С.Л.К.. В
същата са релевирани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Поддържа се, че направените в решението правни изводи не
съответстват на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят излага
съображения за неправилност на изводите на съда, че делбеният имот е закупен
със средства от продажбата на апартамента, притежаван от страните в режим на
съпружеска имуществена общност /СИО/. Твърди, че не следва да се кредитират показанията
на свид. Ал. К., съобразно които първо е продаден притежаваният в режим на СИО
между страните апартамент, след това бил закупен процесният имот, и накрая бил
продаден собственият на жалбоподателя апартамент. Неверни били и показанията на
разпитаните като свидетели негови синове, че със средствата от личния си
апартамент бил закупил бус и лодка. Освен това тези свидетели били
заинтересовани по делото, те живеели заедно със своята майка и били свидетели
срещу своя ищеца и по бракоразводното дело. Поддържа се още, че
първоинстанционният съд не е обсъдил представените предварителни договори и
разписки към тях и съдържанието на нотариалните актове. Обръща внимание на
обстоятелството, че страна по предварителния договор за продажба на процесния
делбен имот е бил само ищецът, само той заплатил капарото по тази сделка, само
той бил страна по окончателния договор за покупко-продажба и платил остатъкът
от продажната цена. Това било обяснимо единствено с обстоятелството, че парите
за покупка на делбения имот са негови лични средства. По тези съображения
счита, че 5/6 ид. части от имота били закупени с негови лични средства, поради
което делбата следва да се допусне при съобразяване на доказаната частична
трансформация. Освен това се излагат съображения за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на
първоинстанционния съд да разгледа предявения от него иск по чл. 57 от СК за
заплащане на дължимия от насрещната страна наем за ползването на процесния
имот. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото в
СРС за ново разглеждане от друг състав на съда, който да се произнесе по иска с
правно основание чл. 57 от СК. В условията на евентуалност е направено искане
за отмяна на решението и постановяване на друго, с което се допусне съдебна
делба при квоти от 5/6 ид. част за ищеца и 1/6 ид. част за ответницата.
Насрещната страна С.Н.М. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Навежда съображения, че обжалваното решение е правилно и обосновано и следва да
се потвърди. Счита, че от събраните по делото доказателства не се установява да
е налице преобразуване на лично имущество при придобиването на процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
Ищецът
С.Л.К. основава иска си за делба при посочените квоти на възражението си за частично
преобразуване на лично имущество при придобиването на процесния недвижим имот. Сочи, че при закупуването на имота е вложил лични средства, равностойни на 5/6 идеални
части от правото на собственост. Твърди, че тези лични средства били
получени от продажбата на недвижим имот, придобит от него по завещание и в този
смисъл представляващ негова лична собственост.
Ответницата
С.Н.М. оспорва иска с доводи, че процесният имот е закупен със средствата,
получени от страните при продажба на техен имот, притежаван в режим на СИО.
Твърди, че продажната цена от собствения на ищеца имот е била изразходена за
негови лични нужди – закупуване на бус и лодка.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките за уважаване на възражението
за частична трансформация по
чл. 21, ал. 1 от СК /отм./. Този извод е мотивиран с липсата на ангажирани по делото
доказателства, че получената
продажна цена след отчуждаването на собствения на ищеца недвижим имот, е вложена при закупуването
на процесния имот, придобит от страните по делото в условията на съпружеска
имуществена общност. По тези съображения съдът е допуснал
извършването на делба на процесния имот при равни квоти, доколкото не е
оборена презумцпията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 от СК /отм./.
По
делото не е спорно, а и това се установява от приетите писмени доказателства,
че страните са сключили на 29.11.1991г. граждански брак, който е бил прекратен
с развод въз основа на влязло в законна сила на 07.04.2014г. решение по гр.д. №
13252/2010г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
Не
е спорно и обстоятелството, че ищецът е придобил въз основа на завещание в
лична собственост недвижим имот, представляващ апратамент № 40, находящ се в гр.
София, жк “********. Така описаният имот е бил предмет на разпоредителна сделка
– договор за покупко-продажба от 11.05.1999г., обективиран в нотариален акт №
73, том III, рег. № 1578,
дело № 449 от 1999г. Получената от ищеца продажна цена по договора е в размер
на 17 847 800 неденоминирани лева, платена изцяло и в брой при подписване на
договора. Тези обстоятелства са удостоверени в нотариалния акт за продажба на
имота.
С
договор за покупко-продажба от 22.03.1999г. С.К. и съпругата му С.Н. К. продали
на А.С.А.притежаваният от тях в режим на СИО недвижим имот, представляващ
апартамент № 43, находящ се в гр. София, жк “Света Троица”, ул. “********, срещу
продажна цена от 17 398 000 неденоминирани лева, получена изцяло и в брой от
продавачите при подписване на договора /обстоятелства, удостоверени в
нотариалния акт за продажба на имота/.
С
предварителен договор от 02.03.1999г., сключен между М.П.И., действаща чрез
законния си представител Т.Т.И.– майка, от една страна в качеството на
продавач, и С. Л.К., от друга страна в качеството на купувач, продавачът се
задължил да продаде следния недвижим имот: дворно място, находящо се в гр. Нови Искър, кв. ********, ул. „********,
представляващ парцел XIX –
701, кв. 265, по плана на град Нови Искър, м. „квартал Ал. Войков“, цялото с
площ от 430 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ
от 72 кв.м., а купувачът поел задължение да заплати продажна цена в размер на
15 000 щатски долара. При подписване на договора купувачът е заплатил капаро в
размер на 1 500 щатски долара.
С
договор за покупко-продажба от 05.07.1999г., обективиран в нотариален акт № 96,
том IV, рег. № 2318,
дело № 655 от 1999г., малолетната М.П.И., действаща чрез своята майка и законен
представител, е продала на С.Л.К. описания по-горе недвижим имот, предмет на
сключения на 02.03.1999г. предварителен договор. Уговорената продажна цена била
в размер на 2 666, 60 лева, която била заплатена изцяло и в брой при подписване
на договора /обстоятелство, удостоверено в нотариалния акт за продажба на
имота/.
По
делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите А.
К. и Л. К., чиито показания са логични и непротиворечиви помежду си. Същите не
са опровергани от други доказателства по делото, поради което и независимо от
възможната заинтересованост на свидетелите от изхода на спора, техните
показания следва да се кредитират. Свидетелите са деца на страните по делото и
в този смисъл житейски логично е да имат преки възприятия по отношение на релевантните
за спора обстоятелства относно произхода на средствата за закупуване на
процесните делбени имоти. Според двамата свидетели имота в гр. Нови Искър бил
закупен единствено със средствата придобити от техните родители след продажбата
на общия им апартамент. А получената от ищеца продажна цена на личния му апартамент
била използвана от него за собствени нужди – закупуване на бус, на лодка и
рибарски принадлежности. Ремонтът и обзавеждането на къщата били извършени със
средства на ответницата, както и с труд и лични средства на двамата свидетели.
Ищецът участвал с личен труд при извършване на ремонта на имота.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
За да се уважи искът за делба, като се допусне прекратяването на възникналата съсобственост, следва да са налице следните материални и процесуални предпоставки: 1/. ищецът да е носител на съответна идеална част от правото на собственост върху включения в делбената маса имот; 2/. предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3/. в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно – арг. чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗС.
Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права /т.е. и право на
собственост върху вещи/, придобити по време на брака в резултат на съвместен
принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са
придобити. Аналогична е и разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. /отм./.
Съгласно чл. 21, ал. 3 СК /чл. 19, ал. 3 СК - отм./ съвместният
принос се предполага до доказване на противното. Следователно, за да се докаже,
че придобитото по време на брака не е съпружеска имуществена общност /СИО/
следва да се представят доказателства, оборващи тази презумпция, от онзи, който
цели оборването й /чл. 154, ал. 1 вр.,
ал. 2 ГПК/. В тази връзка възраженията на страните за установяване
придобиването на имущество по време на брака с лично имущество имат за цел
признаване на едно съществуващо правно положение, което се явява
правоизключващо по отношение на СИО и е основание за признаване на изключително
право на собственост по отношение на цялата вещ или на части от нея, макар и
придобивният момент да е настъпил по време на брака. Така чл. 23, ал. 1 СК /чл. 21, ал. 1 СК - отм./ гласи, че вещните
права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество са лично притежание
на съпруга. Лично имущество е онова, при което по дефиниция е изключен
съвместният принос. Меродавен момент за влагане на личното имущество е този на
юридическото придобиване на вещното право в зависимост от конкретния придобивен
способ.
За заварени от новия СК бракове се прилага законовия режим на СИО щом съпрузите не са уредили отношенията си с брачен договор или не са избрали режим на разделност. И СК от 2009г. предвижда възникване на СИО при възмездно придобиване по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното – чл. 21, ал. 3, вр. ал. 1 от СК. Когато придобиването на вещи и вещни права е по време на брака, но със средства, придобити по дарение, наследство или с друго лично имущество по смисъла на чл. 22 от СК, приносът е изключен, като в тези случаи може да се установява пълна или частична трансформация. В случая бракът между страните по делото е заварен по смисъла на СК от 2009г. и няма данни същите да са уредили отношенията си с брачен договор или да са избрали режим на разделност. Когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовия режим на съпружеска имуществена общност, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статута на паричните средства, вложени в придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на съпружеската имущества общност към момента на плащането.
С
Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014г. по т.д. № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че придобитото по време на брака, независимо на чие име е придобито е с
характер на вложените в придобиването средства. Всеки съпруг има възможност да
предяви иск или възражение за пълна или частична трансформация, като установи
чрез пълно и главно доказване личния характер на вложените в придобиването
средства.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в
следните решения: решение №
581/02.08.2010г., постановено по гр.д. № 1329/2009г. на ВКС, I ГО, решение № 249/27.12.2011г.,
постановено по гр.д. № 1037/2010г. на ВКС, II ГО и решение № 72 от 07.07.2017г., постановено по гр.д. № 3056/2016г.,
І ГО, в които се приема, че законовата
презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на съделителя, който
поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи
наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като
обратното доказване на имащите правно значение за трансформацията факти трябва
да бъде пълно и пряко.
По
установителния иск/възражението за трансформация на лични средства по отношение
на придобит по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да
докаже следните факти: 1/. придобивната стойност на имота /според вида на
възмездната сделка с вещно-правен ефект/; 2/. размерът на вложените средства,
които имат личен по смисъла на чл. 20 СК от 1985г. /съответно –
по смисъла на чл. 22, ал. 1, изр. 1-во от СК от 2009г./ произход и са
еквивалентни на придобивната стойност на вещта /изцяло или отчасти/ и 3/.
влагането на тези средства при придобиването на вещта. Същите факти подлежат на
доказване и при иска за делба на
имущество, придобито в режим на имуществена общност, между бивши съпрузи,
когато бракът е прекратен поради развод, а ищецът или ответникът по иска е направил
възражение, че имотът е лична негова собственост поради пълна трансформация.
Изводът на съда, че произходът на вложените средства е личен /извънбрачен/ не
може да почива на предположения.
В
настоящия случай правото на собственост върху процесния имот е придобито с
договор за продажба. Договорът за покупко-продажба, обективиран във формата на
нотариален акт, е сключен на 05.07.1999г., което с оглед приложените по делото
доказателства, е станало по време на брака на страните и следователно с оглед
нормата на чл. 19, ал. 1 от СК /отм./ спорният
недвижим имот формално попада под режима на СИО.
Настоящият
съдебен състав счита, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не
е установил по реда на пълното и главно доказване, че за придобиване на
собствеността върху процесните имоти са вложени негови лични средства /не е
ангажирал никакви доказателства за произхода на средствата, с които е платена
цената по договора за покупко-продажба и конкретно, че е платена със
средствата, които той е получил от продажбата на апартамент, негова лична собственост/.
Обстоятелството, че като купувач по процесния договор е участвал само
съпругът /включително, че само той е бил страна по предварителния договор за
покупко-продажба на същия имот/ и само той е платил продажната цена, нямат
значение за извода за придобиването на имота в режим на СИО, тъй като не са
предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 или в друга разпоредба на СК от 1985
г. /отм./ като факти, които изключват придобиването на имота в СИО. Ответницата изрично е възразила в отговора на исковата
молба, че продажната цена е заплатена със семейни средства, представляващи
получената от страните сума по договора за продажба от 22.03.1999г. на
притежавания от двамата съпрузи имот в режим на СИО. Съдът счита, че от
събраните по делото гласни доказателства се налага извод, че ответницата е
провела насрещно доказване, внасящо съмнение в осъществяването на твърдените от
ищеца факти, от който той черпи права. А както бе посочено по-горе изводът на
съда, че произходът на вложените средства е личен /извънбрачен/ не може да
почива на предположения. Действително, по делото са събрани доказателства, че реално
платените и по трите договора за покупко-продажба цени са различни /по-високи/
от посочените такива в съставените нотариални актове. Това обстоятелство обаче
само по себе си не може да обоснове извод, че част от вложените средства при
покупката на делбените имоти са лични
средства на ищеца.
С
оглед изложеното съдът приема, че придобиването на процесния имот в режим на
съпружеска имуществена общност на страните по делото следва от извода, че той е
придобит на името на единия съпруг чрез възмездна правна сделка по време на
брака между двамата съпрузи /по силата на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от СК
от 1985г. – отм., която се прилага по отношение на извършената през 1999г.
придобивна сделка/, доколкото оборимата презумпция за съвместен принос не е
оборена от ищеца по реда на пълното и главно доказване. При прекратяването на
имуществената общност дяловете на съпрузите са равни – чл. 28 от СК. Ето защо правата
на страните в съсобствеността, при които следва да се допусне делба, са както
следва: 1/2 ид. част за С.Л.К. и
½ ид. част за С.Н.М..
Въз основа на тези правни изводи настоящата инстанция счита, че предявеният иск за делба е основателен и следва да бъде допусната делба на съсобствения имот между участващите по делото страни, при установените от първоинстанционния съд квоти.
Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на съда да разгледа предявения в условията на кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 57 от СК за заплащане на обезщетение за ползването на семейното жилище /процесната жилищна сграда/, предоставено на ответницата по чл. 56 от СК с решението за развод между страните. Наведени са доводи, че иска за делба, основан на възражение за частична трансформация, и иска с правно основание чл. 57 от СК следва да се разгледат в едно производство поради връзка на обусловеност между същите. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото на СРС за ново разглеждане и по двата иска.
В случая с определението по чл. 140 от ГПК за насрочване на делото, СРС е постановил, че отлага произнасянето по предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС във втора фаза на съдебната делба. Първоинстанционният съд не се е произнесъл с акт, с който да е приел предявената претенция за заплащане на обезщетение за недопустима /в който случай производството по делото в тази част следва да се прекрати, а страната може да упражни правото си да обжалва определението пред въззивния съд с частна въззивна жалба/, нито е разгледал същата по същество на спора с постановеното решение. Липсата на произнасяне на СРС по допустимостта, евентуално по основателността на исковата претенция по чл. 57 от СК, препятства извършването на съдопроизводствени действия от въззивния съд, насочени към разглеждане на този иск. Същевременно следва да се посочи, че непроизнасянето на първоинстанционния съд по предявения иск по чл. 57 от СК не води до недопустимост на разгледания иск за съдебна делба, нито се отразява на правилността на постановеното решение за допускане на делбата. Не е налице твърдяната процесуална обусловеност между двете претенции, изискваща според жалбоподателя съвместно разглеждане на исканията в едно производство. Ето защо не са налице предпоставки за отмяна на обжалваното решение на соченото от жалбоподателя основание за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
По отношение на разноските:
Въззиваемата е поискала присъждане на сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК, като с оглед изхода на спора такива се дължат. Следва да бъде посочено, че при наличие на спор по правата на съделителите, респективно оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността, ако предявеният иск бъде отхвърлен, както и по присъединените искове във втората фаза на производството и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК, в който смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 9 на Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС. Правилото на чл. 355 от ГПК намира приложение само в случаите, когато не е налице спор между страните относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата им, поради което и решението по допускане на делбата не е било предмет на последващ инстанционен контрол. Доколкото между страните по делото е налице спор относно правата им в делбения имот, който е предмет на въззивното производство, отговорността за разноски следва да се разпредели съобразно общото правило на чл. 78 от ГПК. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 450 лева.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 346870 от 23.02.2018г., постановено по гр.дело № 43942/2014г. по описа на
СРС, ГО, 52 състав.
ОСЪЖДА С.Л.К.,
ЕГН **********,*** да заплати на С.Н.М., ЕГН **********,*** на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 450 /четиристотин и петдесет/ лева –
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.