Решение по дело №223/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260070

 

гр. Пловдив, 02.03.2021 год.

 

в  името на народа

 

пловдивският ОКРЪЖЕН съд, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ в публичното съдебно заседание на втори март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ХРИСТО СИМИДЧИЕВ

                                                               ЧЛЕНОВЕ: СИЛВИЯ ЦАНКОВА

                                                                             ЕКАТЕРИНА РОГЛЕКОВА

 

при участието на секретаря ХРИСТИНА НИКОЛОВА и в присъствието на прокурора ТОДОР ПАВЛОВ, след като разгледа, докладваното от член-съдия СИЛВИЯ ЦАНКОВА ВНОХД № 223 по описа на ПОС за 2021 година

                       

 

                       Р   Е   Ш   И  :

 

На основание чл.378, ал.5, вр. чл. 334, т. 2, във вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3  от НПК ОТМЕНЯ  решение № 260133/04.09.2020 год., постановено по НОХД  2081/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив, 25 н.с., в частта, в която обвиняемия Б.Г.Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК и на основание чл.78а от НК му е наложено административно наказание глоба в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА НОВО РЕШЕНИЕ, относно следното:

ПРИЗНАВА обвиняемия Б.Г.Д. – роден на ***г***, живущ ***, българин, български гражданин, със средно образование, неосъждан /реабилитиран/, работещ, неженен, ЕГН ********** за НЕВИНЕН в това на 06.07.2018г. в град Пловдив, в съучастие като извършител с П.С.А. с ЕГН ********** – като извършител, по хулигански подбуди да е причинил другиму – на  с ЕГН ********** *** лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно – контузна рана на долната устна, довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 вр. чл. 130 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 от НК.  

На основание чл.378, ал.5, вр. чл.337, ал.1, т.2, вр. чл.334, т.3 от НПК ИЗМЕНЯВА  решението на Районен съд Пловдив и частта, в която обвиняемият П.С.А. е признат за виновен в това да е извършил престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 от НК в съучастие и с Б.Г.Д.– като извършител, като го признава за невинен и го оправдава само по първоначално повдигнатото обвинение във вр. с чл. 20 ал.2, вр. ал.1 от НК

На основание чл.378, ал.5, вр. с чл. 334, т.6 от НПК ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.

РЕШЕНИЕТО  е окончателно и не подлежи на протест и обжалване.

   

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                              

                                                          ЧЛЕНОВЕ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

М  О  Т  И  В  И 

към Решение №260070 от 02.03.2021г., постановено по ВНОХД № 223/2021г. по описа на Пловдивски окръжен съд

 

С решение № 260133 от 04.09.2020г. по АНД № 2081/2019г., Районен съд-Пловдив, 25 н.с. е признал обвиняемия Б.Г.Д. и П. С. А. за виновни в извършване на престъпление по чл. 131, ал.1, т.12, вр. 130, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, като ги е освободил от наказателна отговорност на основание чл.78а и им е наложил на основание чл.78а от НК наказания глоба, съответно в размер на 1500 лева-на Д. и 2000 лева-на А.. Със същото решение ПРС се е произнесъл и по веществените доказателства и разноските по делото.

Срещу решението са депозирани жалби от всеки един от обвиняемите чрез защитниците им, в които се навеждат доводи относно неправилност на съдебния акт, поради неговата незаконосъобразност и необоснованост. В този смисъл се иска отмяна на обжалваното решение, като се постанови ново, с което да се оправдаят обвиняемите по повдигнатите им обвинения.

В хода на съдебните прения пред въззивния съд представителят на Окръжна прокуратура-Пловдив поддържа тезата, че първоинстанционното решение e законосъобразно и обосновано, поради което като правилно следва да бъде потвърдено.

Защитникът на обвиняемия Д.-адв.Кр.Е. поддържа жалбата, като мотивира мнение относно липсата на съставомерните елементи на престъплението по чл. 131, ал.1, т.12 от НК, с което аргументира претенцията относно отмяна на първостепенното решение и постановяване на ново с признаване на обвиняемия за невинен и оправдаването по повдигнатото му обвинение.  

Защитникът на обвиняемия А.-адв.Г., редовно призована-не се явява, като е депозирала по делото писмено становище, в което поддържа искането си за оправдаване на подзащитния й по аргументите, изложени във въззивната жалба.

Обвиняемите Д. и А.-редовно призовани, не се явяват и не са изложили писмено собствени аргументи в подкрепа на въззивните жалби.  

Пловдивският окръжен съд, след като се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на законосъобразността и обосноваността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното:

 Жалбите са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално ДОПУСТИМИ. Разгледана по  същество, жалбата на обвиняемия Д. се явява и ОСНОВАТЕЛНА, а тази на обвиняемия А. е НЕОСНОВАТЕЛНА. 

Видно от мотивите на обжалваната присъда, Районният  съд е приел следната фактическа обстановка:

Обвиняемият П.С.А. е роден на ***г***, живее в същия град. Той е българин, български гражданин е, има основно образование, не е осъждан /реабилитиран/, работещ е, не е женен, има ЕГН: **********.

Обвиняемият Б.Г.Д. е роден на ***г***, живее в същия град. Той е българин, български гражданин е, има средно образование, не е осъждан /реабилитиран/, работещ е, не е женен, има ЕГН: **********.

Обвиняемите П.А. и Б.Д.,***, били ангажирани със строително-монтажни дейности по обекти в района на Централна гара в гр. Пловдив. За целта, когато им било възложено, идвали в гр. Пловдив и преспивали в града, колкото било необходимо, за да свършат работата си.

На 05.07.2018г. вечерта обвиняемите А. и Д. заедно със свои колеги решили да обиколят заведения в гр. Пловдив, за да се позабавляват. Късно вечерта на същата дата А. и Д. посетили дискотека „М.“ в гр. П., където употребили алкохол.

Във времевия отрязък 04:00ч. - 05:00ч. вече на 06.07.2018г. двамата обвиняеми решили да се прибират, поради което се озовали в района на Централна гара в гр. Пловдив, където двамата нощували в хотел. По същото време пострадалият Ж.Р. също се намирал в същия район, понеже бил редовен посетител на кварталното казино. Пред казиното заедно със свид. Р. били и свидетелките Ж. А. и П.А., които предлагали сексуални услуги срещу заплащане в района на Централна гара в гр. Пловдив. Свидетелят Р. се познавал със свидетелката А., тъй като преди години тя била омъжена за негов роднина.

Обвиняемият А. бил ползвал услугите на свид. А., а обв. Д. бил клиент на други проститутки, поради което двамата обвиняеми знаели с какво се занимават двете жени. След като ги забелязали и понеже имали желание да се възползват от сексуалните услуги на свидетелките А. и А., двамата обвиняеми се приближили до групичката на двете жени и свидетеля Р.. Обвиняемите попитали свид. А. дали работи, но тя им казала, че вече са приключили и ще се прибират, понеже трябвало да си успеят да се качат на автобуса. Тъй като двамата обвиняеми били употребили алкохол, което било възприето от тримата свидетели Р., А. и А., последните решили да се отдалечат, за да не се възникне конфликт и тръгнали към денонощен магазин за храни и цигари, находащ се на ул. „И.В.“ № **. Свид. Р. искал да си купи хляб, а свид. А.- цигари. Уговорката им била след като напазаруват, свид. Р. да ги изпрати до автогарата, от където двете жени щели да си хванат автобус и да се приберат по домовете си. Заявеното от свид. А. ядосало двамата обвиняеми, поради което те започнали да обиждат свид. Р., да го наричат циганин и да го псуват, тъй като помислили, че той е сводник на свидетелките А. и А., като междувременно, ядосани от отказа на свид. А., тръгнали също към магазина. По пътя продължили да обиждат свид. Р. и да го псуват, но свид. Р. и неговите познати спътнички не им обърнали внимание, защото не желаели да си създадат неприятности.

По това време в денонощния магазин на работа като продавач-консултант бил свидетелят Х. С.. Тримата свидетели влезли в магазина, за да закупят необходимите им стоки, като А. влязла първа, след нея А., а накрая вървял Р.. Влизайки в магазина, тримата продължавали да се оглеждат назад, понеже очаквали, че двамата обвиняеми, които ги последвали до търговския обект, ще влязат след тях. Малко по-късно, в магазина се надникнал обв. Д., който се огледал за няколко секунди и също влязъл вътре. Непосредствено след него в магазинчето влязъл и обв. А., който преди да влезе в магазина свалил колана, който носил на панталона си и го държал в ръка. Още с влизането си, обв. Д. се насочил към свид. А. и й целунал ръка, а през това време обв.А. минал зад гърба му, насочил се към свидетеля Р. като му отправил някакви реплики, които били чути от свид. А.. В отговор свид. Р. заотстъпвал назад, като се опитал да премине между хоризонталната хладилна витрина и поставените в магазина вертикални хладилни витрини. Свидетелката А. била притеснена от думите на обв. А. и с ръка се опитала да го възпре по пътя му към свид. Р., побутвайки първия по гърдите леко назад. Обв. А. обаче изобщо не й обърнал внимание и без никакъв повод нанесъл удар с главата си в главата на свидетеля Р.. Притеснена от случващото се, свид. А. от страх избягала зад щанда, където стоял Х. С., а свидетелката А. останала приклещена в ъгъла пред тезгяха на продавача, като пред нея били двамата обвиняеми и свид. Р.. Последният като защитна реакция посегнал да удари с юмрук в лицето обв. А., който отстъпил назад. В това време обв. Д. се намесил да защити приятеля си, поради което свид. Р. замахнал с юмрука си и към него. Обв. Д. изритал свид. Р., който отново се опитал да го удари с юмрук в гърдите, но той отново го изритал, хванал го с ръце зад врата и започнал да го дърпа. Свидетелят Р. се опитвал да се защити като бутал с ръце обв. Д., но той го държал здраво зад врата. Виждайки, че обв. Д. е хванал свид. Р. и здраво го държи, веднага се намесил и обв. А., и започнал яростно да удря последния с колана, който държал в ръката си и с юмрук. Ударите на А. попадали по тялото, и главата на пострадалия. По този начин, докато обв. Д. държал свид. Р., обв. А. му нанесъл повече множество удари с юмрук и с колан, които били толкова ожесточени, че принудили обв. Д. да се отдалечи настрани, за да не пострада и той, но въпреки това продължил да държи с една ръка свид. Р., за да улесни своя приятел. В един момент очилата на обв. Д., които той бил поставил на главата си, паднали и за да си ги прибере, той пуснал свид. Р. и се навел да си търси очилата. Междувременно свид. Р. се опитвал да се предпази с ръце от ударите на обв. А., но безуспешно, понеже вторият продължил да го удря с юмруци и с колана си, без да спира. Тъй като свидетелката А. била останала зад свид. Р., понесла няколко удара, неволно отправени й от обв.А.. Последният, уморен от усилията си да бие свид. Р., спрял за няколко секунди да го удря, като го държал за главата и я натискал надолу с лицето към пода, като му говорел нещо на ухото. Малко след това се опитал да обвие колан около врата на свид. Р. и да го души, но свид. Р. успял да се измъкне настрани. Веднага след това обв. А. отново го връхлетял и този път успял да увие колана си около врата на свидетеля, затегнал го и започнал да го тегли за него. Свид. Р. се опитвал да се откачи от хватката на обвиняемия, но неуспешно, като междувременно А., която се опитала да се намеси, също ударена с юмрук от обв. А.. Докато стискал с едната си ръка с колан шията на свид. Р., обв. А. го удрял с юмрука на другата си ръка, натискал главата му надолу и го ударил неколкократно с коляно, насочено към главата. Свид. Р. се извъртял настрани, а обв. А. продължавал да го стиска с колана за врата като едновременно с това говорел нещо и на свид. С., който се опитвал да го мотивира да прекрати хулиганските си действия, понеже бил силно стресиран от създалата се ситуация. Междувременно обв. Д. стоял отстрани и наблюдавал действията на своя приятел, без да се намесва. Свид. С. се опитвал да придържа витрината, за да не бъде избутана нацяло от обв. А., който натискал към нея свид. Р., докато го биел. След като свидетелят С. се отърсил от първоначалния шок, успял да натисне паникбутона, монтиран в търговския обект, при което по сигнала на място се отзовали свидетелите К. и П. - охранители към „Даикс COT" П., които веднага се намесили. В момента, в който влезли в магазина, обв. А. все още държал свид. Р. с колан, увит около врата му и продължавал да го удря с юмруци, а обв. Д. стоял и наблюдавал случващото се. Когато видял охранителите, първоначално обв. А. не им обърнал внимание и се опитал да продължи дейността си, но свид. П. го хванал и го извел от магазина, а свид. К. извел обв. Д.. След като обв. А. освободил от хватката си свид. Р., последният се свлякъл на земята, уплашен и пребит, а свидетелката А. треперела от ужас и преживяния стрес. Свид. С. също бил много стресиран и възмутен от поведението на двамата обвиняеми и дори му било трудно да обясни заеквайки случилото се на двамата охранители. Двамата служители на охранителната компания установили самоличността на обвиняемите. Служителите на СОТ установили, че ръката на обв. А. била нарязана от счупената в магазина при побоя витрина, а по земята имало натрошени стъкла и кръв. Свидетелите П. и К. сигнализирали дежурната част на 02 РУ на ОДМВР Пловдив и предали двамата обвиняеми на полицейските служители.

На място бил извикан екип на бърза помощ, който отвел пострадалия Р. до болнично заведение. Екипът на Спешна медицинска помощ попълнил карта № 39016/06.07.2018г. в 05.20ч., в която било отразено разкъсно-контузна рана на долната устна, отпаднал фрагмент от долен резец, световъртеж и работна диагноза сътресение. В лист за преглед на пациент в Спешно отделение № 059091/06.07.2018г., в 05.55ч. било отразено като основна диагноза повърхностна травма на главата с неуточнена локализация в резултат на побой.

Случилото се в денонощния магазин и пред него било записано от монтираните в магазина охранителни камери. Запис от същите бил предаден от собственика на търговския обект с протокол за доброволно предаване. 

По време на процесния побой били счупени витрина и стелаж в магазина, като чрез трето лице двамата обвиняеми възстановили сумата от 440 лв. на собственика на магазина, който информирал разследващите, че няма никакви имуществени претенции към двамата обвиняеми.

В хода на досъдебното производство била назначена и изготвена съдебно - медицинска експертиза № 279/2018г., от заключението на която се установява, че в резултат от нанесените върху свидетеля Р. удари му били причинени: контузия на лицето, разкъсно-контузна рана на долната устна. Според експертното становище, така установените травматични увреждания, са били причинени по механизма на удар или притискане с или върху твърд тъп предмет или неговото тангенциално действие и е възможно по начин и време да са получени, както е било посочено в материалите по досъдебното производство, а именно при нанесен побой. Разкъсно-контузната рана на долната устна е довела до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК. Контузията на лицето е причинила болка и страдание, без разстройство на здравето /по смисъла на чл.130, ал.2 от НК/.

Правилно районния съд е възприел експертното становище като обективно и компетентно изготвено с необходимите знания и опит в съответната област.

Част от така изложената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел за установена на базата на събраните в хода на проведеното съдебно следствие доказателства, приобщени, проверени, анализирани и оценени принципно правилно, поради което се споделя в съответната част от този съдебен състав. Налага се обаче известна корекция в приетата за установена от районния съд фактическа обстановка в частта относно интерпретацията на събитията, свързани с поведението на обвиняемия Д.. Така възприетите от първата инстанция, обстоятелства в посочената част, формално възпроизвеждат тези, изложени в обвинителния акт, без първостепенната инстанция да съобрази обема на доказателствата, приобщени по разписаните в НПК правила в хода на наказателното производство. В този ред на мисли, съобразявайки съдържанието на приложения по делото видеозапис от охранителните камери на магазина, в които са заснети процесните събития, случили се в магазина на инкриминираната дата, въззивната инстанция установи друга фактическа установеност на част от възприетите от районния съд обстоятелства:

При влизането си в търговския обект обвиняемият Д. целунал ръка на свид.А., докато неговият приятел А. минал зад гърба му, насочил се към Р. и след отправяне на няколко реплики без никакъв повод нанесъл удар с главата си в главата на свидетеля. В хода на побоя още в неговото начало свид.Р. посегнал да удари с юмрук в лицето обв. А., който отстъпил назад. В това време обв. Д. се опитал да издърпа приятеля си, при което свид. Р. замахнал с юмрука си и към него, като му нанесъл удар в областта на лицето. Едва след това Д. изритал Р., който замахнал към него, но обвиняемият отново изритал свидетеля, хванал го с ръце зад врата и го задърпал, държейки го за кратко, след което започнал да го отбутва по-далече от себе си. Междувременно обвиняемият А. отново започнал отново да нанася удари на Р., а Д. минал зад приятеля си и се опитал да го издърпа от свидетеля, но начинанието му е безуспешно. А. продължил нападението си при обстоятелствата, възприети от районния съд, като корекцията на въззивната инстанция в тази част от гореописаната фактология се изразява в това, че тази деятелност А. е осъществил самостоятелно, без да бъде подпомаган от своя приятел.

Визираната промяна в установената от първия съд фактология, констатирана от прегледа на записа от инкриминиарните събития, кореспондира и със заявеното от свид.Х. С., а така също и с обясненията на двамата обвиняеми в кредитираните от въззивния съд части.

В надлежно приобщените показания на Х. С. /л.16 от дос. пр./ от 06.07.18г. /сутринта след инкриминираните събития/ свидетелят подробно описва агресивните мероприятия на обвиняемия А., като посочва, че не е видял „придружителят на побойника къде се е намирал по време на гореописаната ситуация“, но е категоричен, че не помни да е видял той да нанася удари. Имайки предвид близостта на показанията до процесното деяние-едва няколко часа след това, а и предвид информацията от записа на охранителните, свидетелят не е възприел такова поведение. Изложеното кореспондира и с обясненията на двамата обвиняеми, които също не сочат агресивна деятелност от страна на Д.. При тази доказателствена база следва да се приеме, че поведението на последния е било провокирано от самия Р. с нанесения на Д. удар, поради което реакцията на този обвиняем в никакъв случай не е безпричинна. Едва след удара на Р., Д. отвърнал, ритайки с крак свидетеля, а впоследствие дори се опитал да издърпа приятеля си от пострадалия, макар и безуспешно. Нещо повече, видно от безпротиворечивите доказателства по делото, поведението на Д. още от влизането му в магазина /последвано от целуване ръка на една от свидетелките, докато приятелят му отпочва нападението над Р./, не навежда към извод относно обективното му и субективно причастие към агресията на А..  Тази корекция, касателна изцяло деятелността на обвиняемия Д. и свързаното с нея поведение на Р., е съществена и води до осезаема промяна на следващите се от тези факти правни изводи, както относно този обвиняем, така и досежно обвинението на А. за задружна престъпна деятелност.

        При осъществения служебен въззивен контрол не се констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до отмяна на решението на процесуално основание и връщане на делото в предходните досъдебна и първа съдебна фаза. Разследващите органи са изпълнили законовите изисквания при изготвяне и приобщаване на доказателствата по делото, чрез предвидените в НПК доказателствени способи, при съблюдаване правата и на обвиняемите тогава А. и Д. и на пострадалото от инкриминираното деяние лице. Постановлението на прокуратурата съдържа подробно описание на фактите, приети от държавното обвинение, а и предвид принципното наличие на предпоставките по чл.78а от НК, не е налице основание, което да постави под съмнение годността на процесуалния документ.

В депозираната жалба и в пледоариите пред този състав не са наведени конкретни оплаквания за допуснати в хода на съдебното следствие процесуални нарушения, а и служебно не се откриват такива от категорията на абсолютните, които да са съществени и неотстраними от въззивния съд. Макар да е налице известна необоснованост на атакуваното решение, в посочения по-горе смисъл /в частта относно поведението на обвиняемия Д. и обвинението на А. за задружна престъпна деятелност/, то този порок е отстраним от въззивния съд и не представлява основание за връщане на делото за ново разглеждане.

От изразеното по съществото на делото становище от защитниците на обвиняемите може да се обобщи основно оплакване за неправилно интерпретиране на информацията, изводима от събрания по делото доказателствен материал, в което оплакване въззивната инстанция намира известно основание. Защитниците на обвиняемите в оплакването си акцентират срещу решението на районния съд да даде пълен кредит на доверие на заявеното от пострадалия Р. и неговите познати свидетелките А. и А., като се изразяват резерви относно обективността и достоверността на изложените от тях факти. Това оплакване се споделя частично от въззивния съд, доколкото част от показанията на коментираните свидетели не кореспондира с останалата доказателствена съвкупност. Принципно от факта, че Р. се явява пострадал от деянието, предмет на предявеното  обвинение, не следва автоматично извод за заинтересованост от изхода на делото и че воден от тази заинтересованост, Р. е депозирал неверни показания. Качеството му на пострадал обаче задължава съда да подложи на внимателна преценка достоверността на заявеното от този свидетел и да го съпостави с останалите доказателствени източници. При липса на съмнение в обективността му и при съзвучие на изложените от него факти с извличащите се от останалия доказателствен материал, показанията на пострадалия следва да се кредитират. В конкретния случай обаче това съответствие е само частично. Така, заявеното от този свидетел, че е бил нападнат безпричинно и от двамата обвиняеми, които са му нанесли съвместно множество удари, кореспондира с останалата безспорна доказателствена съвкупност само частично, що се отнася до поведението на обвиняемия А.. По отношение на обвиняемия Д., както бе изложено по-горе, се установи гореописаната фактология, възприета от въззивната инстанция, която се установява категорично при прегледа на записа от процесните събития, приобщен надлежно към материалите по делото, а така също и от изложеното от свид. Х. С. и обясненията на двамата обвиняеми в кредитираните от въззивния съд части. Ето защо не следва да се възприема онази част от показанията на Р., в която твърди, че обвиняемият Д. също е осъществил съвместно с А. безпричинна физическа агресия по време на процесните събития.

Не отговаря на истината и изложеното от свид.А. в показанията й в хода на досъдебното производство, че докато А. удрял пострадалия, Д. го душел с колан, доколкото от записа, приложен по делото е видно, че подобна деятелност не е осъществявана от втория, не се сочи и в нито едно от останалите гласни доказателства, вкл. и в показанията на самия Р.. В останалите им части изложените от свидетелите Р. и А. факти, включително и относно обстоятелствата, предхождащи предприетата от А. деятелност, в достатъчна степен намират опора в останалата доказателствена съвкупност. На кредитиране подлежи и изложеното пред първостепенния съд от свид. А., която твърди нанасянето само на един удар от страна на Д., без да уточнява повече подробности относно обстоятелствата, съпътствали неговото нанасяне. Така също според свид.А. Д. държал Р., което също отговаря на истината, доколкото отново от записа се установява, че след размяната на удари между Р. и Д., първият от които нанесен от пострадалия, този обвиняем задържа за малко свидетеля, след което го отблъсква на разстояние от себе си. Относно обстоятелствата, предхождащи процесните събития, коректно първостепенният съд е кредитирал именно изложеното от свидетелите А., А. и Р., като не е възприел тезата на двамата обвиняеми, че са били провокирани от първите трима в резултат от отправени им обиди с неверни и унизителни за тях намеци за сексуалната им ориентация. Заявеното именно от тримата свидетели за събитията, непосредствено предхождащи инкриминираните, кореспондира с изложеното от свидетелите П. и Кръстанов в показанията им от досъдебното производство, надлежно приобщени съгласно разпоредбата на чл.378, ал.2 от НПК. Така двамата служители на ДАИКС СОТ твърдят, че пред тях А. и Д. обяснили, че „сбиването било станало заради едната проститутка, която придружавала гражданина от ромски произход“. Макар показанията на коментираните двама свидетели в тази им част да представляват деривативно доказателствено средство, няма пречка да се ценят за проверка доставерността на изложеното от очевидците А., А. и Р.. Така  в съдебната практика нееднократно е поставян въпросът за това дали могат да бъдат ползвани извънсъдебни признания на обвиняемия, които са възприети от несвързани с разследването лица. В тази хипотеза, разпитът на възприелите ги лица е допустим, тъй като същите не са свързани с разследването и тези доказателствени източници не заобикалят процесуалния закон и правилата за депозиране на обяснения. В случая тези доказателствени източници трябва да бъдат внимателно преценявани, относно тяхната достоверност чрез сравняването им с другите доказателствени материали.

Гореизложените пропуски в анализа на доказателствата по делото и извличащите се от тях факти, отстранени от въззивната инстанция, в никакъв случай не следва да бъдат ценени като основания, от които да се гради извод относно евентуална предубеденост на първостепенния съд, каквито оплаквания са наведени от страна на защитата. Независимо, че не се извежда конкретна претенция в тази насока, необходимо е въпросното възражение да бъде обсъдено в контекста на изискването за гарантиране правото на справедлив процес на обвиняемите лица по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ. В този ред на мисли, „безпристрастност“ означава липса на предразсъдъци и пристрастия. Безпристрастността изисква съдът, включително и прокурорът да не е предубеден в полза или във вреда на някоя от страните по делото, а да се ръководи само от доказателствата и закона. Според установената практика на ЕСПЧ наличието на безпристрастност по смисъла на чл. 6, т. 1 трябва да се определи чрез субективен и обективен подход. Обективният подход за преценка на безпристрастността на съда е свързан с въпроса дали начинът, по който е организиран или съставен, може да доведе до съмнения в безпристрастността на съда или на член на съдебния състав, както и на прокурора. В случая е без значение субективната безпристрастност на отделния съдия, респ.прокурор. От въззивния съд не се установиха обстоятелства, от които да се направи заключение относно пристрастност или предубеденост на първостепенния съд. Субективният подход цели да се установи личната непредубеденост на членовете на съдебния състав, а и на прокурора – дали показват лични предразсъдъци и пристрастия по дадено дело. Субективната безпристрастност се презюмира, освен ако няма данни за обратното. Относно субективната безпристрастност на първия съд също не се установиха от въззивната инстанция данни, оборващи тази презумпция нито при проведеното от първостепенния съд производство, нито в мотивите на обжалвания акт.

 Не представлява порок в процесуалната дейност на районния съд липсата на проведени в хода на съдебното следствие разпити на свидетелите А., К. и П., доколкото опитите да бъде открита първата, вкл. и от въззивния съд са останали безрезултатни, като се установява, че същата пребивава извън пределите на страната. На следващо място, както А., така и останалите двама свидетели са били разпитани подробно в хода на досъдебното производство и същите са дали подробна информация за възприетите от тях факти, непосредствено след процесните събития. Както вече бе изложено, показанията им се ценят на основание чл.378, ал.2 от НПК, като съгласно правилата на производството по Глава 28 от НПК, необходимост от провеждане на разпити на същите и пред съда е само изключение, ако това е наложително за разкриване на обективната истина, каквато необходимост в случая не е налице.     

На обясненията на обвиняемите А. и Д., представляващи основно доказателствено средство, но и средство на защита, районният съд принципно е отдал нужното внимание, чрез анализ на съдържащото се в тях през призмата на процесуалното качеството на обвиняемите и оценявайки съответствието, респективно, противоречието на заявените факти с извличащите се от останалите доказателства. Съответни на останалата доказателствена съвкупност са твърденията на двамата обвиняеми относно ролята на Д. в процесните събития, както и относно факта, че на инкриминираната дата между тях и въпросните трима свидетели възникнал конфликт, който ескалирал при срещата им в търговския обект. Поради изложеното, следва да бъдат ценени обясненията на двамата обвиняеми в посочените части, което не е било сторено от първостепенния съд. Ето защо настоящият въззивен състав намира, че следва да бъде извършена корекция в извършената от районния съд анализационно-оценъчна дейност и в тази й част. В останалата им част обясненията на обвиняемите не кореспондират с другите, събрани по делото доказателства и поради това правилно не са ползвани при постановяване на обжалваното решение като недостоверни относно останалите обстоятелства от предмета на доказване.

        На базата на правилно установени в тази им част релевантни за предмета на доказване факти, районният съд е приложил правилно материалния закон, стигайки до законосъобразния извод, че по категоричен и несъмнен начин е установено по делото, че обв. А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по 131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.1 от НК. Неправилна е обаче преценката на районния съд за осъществена от А. задружна престъпна деятелност по смисъла на чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК съвместно с обвиняемия Д., както и в това Д. да е осъществил признаците на престъплението 131, ал.1, т.12 от НК, поради което и решението на районния съд бе ревизирано в тези му части като бе оправдан обвиняемият Д. изцяло по повдигнатото му обвинение, а обвиняемия А. бе оправдан само в частта, в която е приложен чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, а именно да е осъществил стореното от него в съучастие и с другия обвиняем.

От доказателствения материал по несъмнен начин се установява, че обвиняемият А. е осъществил деянието чрез нанасяне на удари в областта на главата на пострадалия Р., като по този начин му е причинил лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно – контузна рана на долната устна, довела до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК.

Престъплението е резултатно – причинена е лека телесна повреда на Ж.Р., като е налице пряка причинно – следствена връзка между поведението на подсъдимия А. и настъпилия резултат, установена и от заключението на съдебномедицинската експертиза на пострадалото лице. Другата телесна увреда, извън инкриминираната такава, е коректно отчетена от първия съд при индивидуализиране на наложената санкция.   

Безспорно и несъмнено е и авторството на обв.А. в осъщественото престъпно деяние, субсумирано под съответния квалифициран състав на чл.131, ал.1, т.12 от НК.

От субективна страна деянието е извършено при пряк умисъл и по хулигански подбуди, като последните обуславят наличието на съответния квалифициран състав на престъплението „лека телесна повреда“ с оглед особеностите на субективната страна. В конкретния случай, прекият умисъл се обективира от данните по делото, свързани с упоритото нанасяне на множество удари в различни части на главата и тялото на пострадалия, вкл. и предприетото му душене, по начини, очевидно годни да причинят телесна повреда.

         От описаната по-горе категорична фактическа установеност на процесните събития е изводимо и становището, че телесната повреда е нанесена по хулигански подбуди по смисъла на т. 12 на чл.131, ал.1 от НК.

Според съдебната практика осъществяването на този квалифициран състав е налице в случаите, когато субектът с поведението си, насочено срещу телесния интегритет на пострадалия, цели да покаже явно неуважение към обществото, пренебрежение към правилата на морала и към човешката личност. В тези случаи отсъстват лични отношения между дееца и пострадалия като вражда, завист, както и евентуални други конкретни мотиви. Този състав квалифицира инкриминираното поведение не защото деецът е хулиган въобще и по принцип е имал хулигански действия, а защото мотивът за извършване на конкретното деяние е хулигански и хулиганските действия непосредствено предхождат или съпровождат извършването на престъплението[1]. Хулиганските действия често изглеждат като необясними или неадекватни такива[2]. В тези случаи въобще липсва личен мотив, някакви видими поводи, или са налице пренебрежимо незначителни такива, които да са създадени от пострадалия, а основният мотив на деца е не толкова да засегне пострадалото лице, а да демонстрира явно неуважение към обществото, незачитане на правните норми чрез посегателство върху пострадалия. Деецът иска да изяви себе си, като погази установения ред и всичко, което се изпречи на пътя му; да докаже, че може да върши каквото си пожелае, независимо от нормите на обществото. Такава деятелност цели провокация, скандал, то неизбежно е демонстративно[3]. Побоят на едно лице на обществено място не е достатъчно основание, за да се приеме, че телесната увреда е причинена по хулигански подбуди. Тя не е осъществена по хулигански подбуди и когато е извършено по време на конфликт, който има битов характер и е на личностна основа или когато е резултат от користен стремеж за лично облагодетелстване.

Видно от материалите по делото, пострадалият Р. и обв.А. не са се познавали, не са имали каквито и да било лични отношения, предхождащи побоя, които да обясняват подобно агресивно поведение. Възникналият малко преди това конфликт между обвиняемия А. и компанията на пострадалия Р., непровокиран от последния, само по себе си не може да се приеме като мотив за предприемане на физическа саморазправа на публично място и нанасяне на множество удари, вкл. и с използване на помощно средство-колан. Ето защо настоящият въззивен състав намира, че от субективна страна е наличен и този допълнителен квалифициращ елемент от коментираното престъпление по отоншение на А.. Както бе посочено, в подобна насока е и съдебната практика и правна доктрина, приемащи наличие на хулигански подбуди в случаите на нанасяне на телесно увреждане включително и по незначителен повод, който позволява на  дееца да покаже, че се смята за необвързан със социалните норми и така да демонстрира своето явно неуважение към обществото. Многобройна е съдебната практика, а и правната доктрина е категорична[4] и еднопосочна, че личният мотив на дееца да осъществи противоправно действие спрямо пострадалия не изключва „хулиганските подбуди“, когато засягането на реда и общественото спокойствие също е резултат от деянието. С други думи, дори и да се приеме наличието на известен личен мотив у А. /какъвто обективно не е налице и според въззивния състав/ спрямо пострадалия, то същият не изключва осъществяване на допълнителното квалифициращо обстоятелство „хулигански подбуди“, понеже поведението на този обвиняеми едновременно грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото, предвид осъществяването му на публично място, но най-вече с оглед очевидното несъответствие между конкретния повод и осъществената деятелност[5].

Предвид изложеното, настоящият въззивен състав прие, че по делото, са налице достатъчно категорични доказателства, които да обосноват извода, че на процесната дата обвиняемият А. е причинил по хулигански подбуди на пострадалия Р. телесно увреждане, с което е осъществил от обективна и субективна страна признаците на престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.1 от НК.

Що се отнася до обв.Д., както би посочено по-горе, същият е нанесъл удар на свид.Р. като отговор на предприетото от последния посегателство срещу телесния му интегритет-т.е. налице е причина за стореното от него, дължаща се именно на поведението на пострадалия. С други думи, дори обвиняемият Д. да е нанесъл някакво телесно увреждане по смисъла на чл.130 от НК /неустановено по делото/, то в никакъв случай не е било по хулигански подбуди. Ето защо въззивният състав оправда изцяло обвиняемият Д. по повдигнатото му обвинение, доколкото леката телесна повреда по смисъла на чл.130 от НК е престъпление от частен наказателен характер и не са изпълнени изискванията на чл.287, ал.5 от НК.

Имайки предвид установената от въззивния съд промяна в приетата от първостепенния фактология, по отношение обв.А. контролната инстанция прие, че не е налице съучастие по смисъла на чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, доколкото стореното от него не е осъществено при условията на задружна престъпна деятелност съвместно с обвиняемия Д.. Както бе отбелязано, участието на последния в процесните събития се е изчерпило с ритане с крак, провокирано от отправения към него удар от самия пострадал. В този ред на мисли, изводът на първостепенния съд, че съставомерният престъпен резултат е плод на съвместните усилия на двамата обвиняеми, и то при условията на общност на умисъла, не намира опора в събраните по делото доказателства. Това е така и понеже по делото е категорично установено, че всеки един от двамата обвиняеми е действал самостоятелно, без съзнанието за съвместно участие с другия, като предпоставките и подбудите им за стореното от всеки един от тях са напълно различни /при Д. е налице основателен личен мотив, какъвто при А. не се установява/.

Приетото от настоящия въззивен състав обосновава тезата, че извършеното от обв.Д. не представлява престъпление от общ характер, поради което на основание чл. 334 т. 2, вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК обжалваното решение бе отменено в тази му част, а обвиняемият Д. бе признат за невинен и оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. По отношение на обв.А. атакуваният съдебен акт бе изменен само в частта относно приложение разпоредбата на чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, чието приложение отпадна.

В последния етап от разглеждане на делото правилно по отношение на обв.А. са отчетени критериите за индивидуализиране на административнонаказателната мяра и правилото за съответствие между деяние и санкция и в последна сметка по отношение на същия е открита най-подходящата по размер санкция, като причини за проява на допълнителна снизходителност въззивният съд не съзира.

Коректно при индивидуализиране отговорността на обвиняемия А. е съобразено като смекчаващо отговорността обстоятелство трудовата му ангажираност, а като отегчаващи нанесената и друга лека телесна повреда, извън инкриминираната. Категорично не може да се сподели становището на районния съд, че липсата на съжаление за стореното следва да се цени като утежняващ отговорността факт, доколкото само по себе си същото представлява израз на изконно признатото право на защита и в никакъв случай избраната защитна теза не може да се цени в ущърб на обвиняемия, както некоректно е сторила първостепенната инстанция. Наистина задружната престъпна деятелност би представлявала отегчаващо отговорността обстоятелство, на доколкото в конкретния случай тя не е налице, то следва да отпадне и това отегчаващо обстоятелство от набелязаните от районния съд. Настоящият състав изразява несъгласие и с изводите на районния съд, че фактът на извършеното от обв.А. предходно престъпление /и то със съвсем различен обект на посегателство/, за което е бил осъден, не може да се пренебрегне само заради настъпила реабилитация. След настъпила реабилитация, която заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които са свързани със самото осъждане, е недопустимо това осъждане да бъде ценено сред данните, характеризиращи личността на обвиняемия[6]. 

Отегчаващ отговорността факт обаче, непосочен от първия съд, са и  обстоятелствата, при които е осъществено стореното от А., вкл. и с използването на помощно средство-колан, с който е предприето дори душене на пострадалия и упорството му да продължи агресивната си деятелност, независимо от предприетите междувременно опити от приятеля му Д. да преустанови побоя.   

Така отбелязаните от въззивния съд особености и конкретни характеристики на обв.А. и на извършената от него деятелност, в контекста на отегчаващите и смекчаващи отговорността обстоятелства, преценени не на принципа на простата аритметика, а съобразно тяхната относителна тежест и значение, мотивира окръжния съд да счете, че справедливо, съответно на конкретно извършеното престъпление и на дееца, е санкцията, определена от първостепенния съд, а именно глоба в размер на 2000 лева. Ето защо предпоставки за ревизиране на обжалваното решение в тази му част не са налице.

По изложените съображения, въззивният съд постанови решението си.

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: