Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр. София, 28.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, 3-ти
въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори юли две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА Т.А
ЧЛЕНОВЕ: АНТОН УРУМОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
При участието на секретаря Даниела
Пиралкова и прокурора Борис Балев, разгледа докладваното от съдия Т.а ВНОХД № 2020/2018г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
С присъда от 8.11.2017 г. по н.о.х.д
№ 13293/2015 година по описа на СРС, НО, 6 състав, подсъдимият Г.В.К. е признат
за виновен в извършване на престъпление по чл. 209, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 вр.
ал.1 от НК и е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една
година, чието изпълнение на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено с
изпитателен срок в размер на три години. С присъда разноските по делото са
възложени в тежест на подсъдимия К..
Срещу присъдата в законоустановения
срок е постъпила жалба от защитника на подс. К., в която се твърди, че е
необоснована, несправедлива и незаконосъобразна. Твърди се, че от събраните
писмени и гласни доказателства не може да бъде направен категоричен извод за
участието на подс. К. в извършването на престъпление по чл. 209, ал.1 от НК,
тъй като показанията на свидетелите са противоречиви. Излагат се доводи, че не
е доказано по несъмнен начин, че подсъдимият лично е поддържал заблуждение у пострадалия
П., не е изяснено конкретното му участие, нито е доказано, че е получил сумата
от 4300 лв. С тези доводи се иска присъдата да бъде отменена и да бъде
постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по
повдигнатото му обвинение.
Въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага
провеждането на допълнителен или повторен разпит на подсъдимия и свидетелите,
изслушването на експертизи и ангажирането на други доказателства.
В открито съдебно заседание пред
въззивния съд защитникът
на подсъдимия поддържа жалбата.
Представителят на СГП приема жалбата
за неоснователна и предлага на въззивния съд да потвърди първоинстанционната
присъда. Намира, че в хода на съдебното следствие са събрани достатъчно
доказателства, от които да се направи извод, че вината на подсъдимия К. е
доказана, а всички негови действия са насочени към формиране на погрешната
представа и възбуждане на заблуждение у пострадалия П. относно собствеността на
недвижимия имот.
Защитникът поддържа, че присъдата
почива на недопустими предположения, тъй като доказателствата не позволяват да
бъде формиран категоричен извод да е осъществен престъпният състав както от
обективна, така и от субективна страна. Твърди, че показанията на свидетелите
са противоречиви, а вината на подсъдимия не е безспорно доказана относно
обстоятелството дали лично е поддържал заблуждение у св. П.. Счита наложното
наказание за завишено, а присъдата за неправилна и необоснована, поради което моли
за отмяната й.
В личната си защита подс. К.
посочва, че не е имал отношения с пострадалия П.. В последната си дума моли за
отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която да бъде оправдан.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като
съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло
правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Жалбата е неоснователна.
За да постанови присъдата,
първоинстанционният съд е събрал всички възможни относими към предмета на
делото доказателства чрез показанията на свидетелите А.Я., И.П., Т.Т., М.С.,
обясненията на подсъдимия К., писмените доказателства и доказателствени
средства: нотариален акт /л.141-145 от делото/, съобщение /л.146-147 от делото/,
договор за паричен заем /л.23 от ДП/, разписка /л.24 от ДП/, писмо от Св.Синод
до Столична Община /л. 71-72 от ДП/; чрез способите за доказване: заключението
на изпълнената комплексна експертиза /л.140-151 от ДП/
Въззивният съд след собствен
комплексен анализ на събраните по делото доказателства намира, че установената
фактическа обстановка от районния съд е обоснована и почива на вярна
интерпретация на събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната
съвкупност, като я възприе с несъществени уточняващи подробности.
Обосновано е установено, че
подсъдимият Г.В.К., неговата майка В.Т.К.и баща му В.К. обитавали като
наематели имот, находящ се в гр. София м.“Овча купел“, ул. „******, УПИ II-238, кв. 86, собственост
на Българската православна църква – Българска патриаршия, съгласно нотариален
акт за отчуждение по регулация, т.V, № 199, рег. 1096, д.№ 1038/1935г. на
нотариус при Софийска област.
След смъртта на баща си подсъдимият К., заедно
с майка си В.Т.К., която впоследствие също починала, решили да се
облагодетелстват, като се представят за собственици на имота пред лице, което
се занимавало със строителна дейност, като му обещаят да му прехвърлят
собствеността на част от имота срещу строителство.
Въпреки че съзнавали, че не са собственици, на около 27.01.2014 г. те се свързали със св. И.И.П.
– строителен предприемач и управител на фирма „Ф.Б.I“ и му предложили представляваното
от него дружество да застрои имота. Обяснили, че искат св. П. да им построи къща на два
етажа в този парцел срещу прехвърлянето от тяхна страна на правото на
собственост върху останалата част от земята на строителя като възнаграждение за
разходите по строежа. Двамата
споменали, че имотът бил собственост на починалия съпруг на В.К.и баща на подс.
Г.К. – В.К., но имало проблем с документалното установяване на това
обстоятелство.
Св. П. приел думите им с доверие и
им дал поисканата от тях сума от 300 лв., за да се снабдят с документи,
удостоверяващи, че са наследници на собственика.
На 27.01.2014 г. около обяд подс. Г.К.
и В.К.се обадили на св. П. и му казали, че приживе В.К. ***, които водели
делата му, поради което държали документите за имота. Тъй като обаче В.К. им
дължал пари, за да получат тези документи обратно, подс. Г.К. и В.К.трябвало да
им платят 1 100лв. Така подсъдимият и майка му обосновали искането си св. П. да
им даде сума в посочения размер. На следващия ден св. П. превел поисканите пари
с телеграфен запис на името на подс. Г.К..
По същата схема на 3.04.2014 г. подс.
Г.К. отново се обадил по телефона на св. П. и му казал, че всички документи по
сделката, които адвокатите на починалия В.К. държали, вече са подготвени, но за
плащане на такси, погасяване на задължения на имота и снабдяване с нотариален
акт и данъчна оценка са необходими още 2 900 лв. Св. П. отново се доверил на
думите на подсъдимия и платил поисканата сума на подсъдимия и майка му на 4.04.2016г.
в присъствието на свидетеля А.Я..
Тъй като
подсъдимият не му се обадил за
уговаряне на изповядването на сделката пред нотариус, св. П. започнал да го
търси той, за да му иска обяснение. Впоследствие подсъдимият признал, че с
майка си не са собственици на имота.
Въззивният
съд извърши проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд и не
констатира изтъкнатите недостатъци в жалбата, тъй като доказателствата не са
тълкувани превратно. Свидетелските показания са непротиворечиви и кореспондират
на писмените доказателства, като преценени в тяхната
логическа връзка изясняват в пълнота хронологията на събитията и всички значими
факти, свързани с времето, мястото и механизма на осъществяване на
инкриминираното деяние.
Обосновано
районният съд е приел, че показанията на св. П. са надежден доказателствен
източник за изграждане на фактическите му изводи за значимите обстоятелства за
съдържанието на отношенията му с подсъдимия. Действително свидетеля в
качеството си на пострадал е заинтересован от изхода на делото, но за разлика
от подсъдимия има задължение за дава достоверни показания, като те следва да
бъдат проверявани във всеки случай въз основа на собствената им логическа
хомогенност и на съответствието им с останалите обективно съществуващи факти.
Изхождайки от това базисно разбиране, въззивният съд констатира, че св. П. подробно и последователно описва ситуацията, при която подсъдимият и майка
му се свързали с него, поведението им и начина, по който го въвели в
заблуждение за действителното фактическо и правно положение. Показанията му се подкрепят от
показанията на св. А.Я., който е присъствал при предоставяне на част от парични
средства от св. П. на подс. К. и се отличават с висока информативна стойност
поради пълнотата и последователността си, от приетата като писмено
доказателство разписка (л.14 от ДП), видно от която св. П. е изпратил пощенски
запис на сумата от 1 100 лв. на подс. К.. Същевременно установените факти
за платените от страна на св. П. пари на подсъдимия и майка му, разгледани в
контекста на несъмнено установените факти, че между него, подсъдимия и майка му
не е имало други отношения, които са могли да бъдат основание за плащане, както
и на факта, че подсъдимият и майка му не са били собственици на имота,
изясняват достоверността на показанията на св. П. в цялост. Поради това
въззивният съд намира за обоснована преценката на първостепенния да приеме, че
от това гласно доказателствено средство с необходимата категоричност се
изяснява причината, поради която свидетелят е бил
мотивиран да предаде инкриминираните парични суми на подс. К., датата и
мястото, където е станало това, както и
съдържанието на постигната уговорка помежду им.
Разказът на св.
П., в който той съвсем добросъвестно, логично и последователно описва поведението
на подсъдимия и В.К., не съдържа никакви формални дефицити, логически
несъответствия или непонятни вътрешни противоречия. Св. П. изяснява
последователно, че подсъдимият и майка му многократно са търсили контакт с него
с молба за пари, като са го уверявали, че тези пари са необходими за документи,
които само те като собственици на имота могат да извадят. Същевременно въз
основа на детайлния и подробен разказ на пострадалия се изяснява конкретното
участие на подсъдимия и противно на тезата на защитата става ясно, че той не
само е помагал на майка си, но и активно е изисквал пари от св. П. и го е мотивирал да
прави това, като е посочвал различни причини за необходимостта от плащането.
Предвид на изтъкнатите констатации въззивният съд намира,
че по делото не са налице каквито и да било доказателства, които да
опровергават показанията на свидетелите пострадалия П. и св. Я., а тъкмо
напротив – събраните доказателствени материали убедително корелират с
изложеното от тях, поради което показанията им правилно са кредитирани изцяло. В
тяхна подкрепа са показанията и на св. В., който като приятел на подсъдимия е
имал възможност да се осведоми, че св. П. му е давал пари с цел да бъде
построена сграда в процесния имот. Св. В.потвърждава и факта, че подсъдимият не
е върнал парите на св. П..
На следващо място въззивният съд установи, че
първоинстанционният съд правилно е изяснил и следващото значимо обстоятелство,
а именно това, че подсъдимият е знаел, че нито той, нито майка му са
собственици на процесния имот. В тази насока са събрани несъмнени доказателства
чрез показанията на св. Т., който дава сведения за отношенията си с подсъдимия.
Той излага своите спомени относно проведената среща с подс. К., на когото
предал сумата от 50 000 лв., за да придобие същата земя, която
впоследствие е била предложена на св. П.. Въз основа на фактите, съдържащи се в
показанията на този свидетел, се доказва, че подсъдимият К. е бил наясно с
това, че не е собственик на процесния недвижим, тъй като той и неговата майка
не са успели да го прехвърлят съгласно уговорката им със св. Т.поради причина,
че имотът бил собственост на Светия Синод на Българската православна църква. Въззивният
съд намира, че показанията на св. Т.са обективен и пълноценен източник на
доказателства. Напълно съответни са им показанията на св. Секулов, който е
категоричен, че този имот е собственост на Светия Синод и като въпросът за
собствеността на БПЦ безусловно се изяснява въз основа на приетите като писмени
доказателства нотариален акт.
По принцип
обясненията на подсъдимия винаги изискват внимателна преценка за достоверност,
тъй като освен важно доказателствено средство са и средство за защита, необвързано
със задължение за установяване на истината. При съблюдаване на правилата за
доказателствената тежест по чл. 103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за
достоверни обясненията на подсъдимите, не се изисква те да намират подкрепа, а
да не се опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се
дискредитират на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или
тъй като съдържат обективно невъзможна версия. В настоящия случай, след като събраните гласни и писмени
доказателства установяват по несъмнен начин фактическо положение, което е в
противоречие с обясненията на подсъдимия, правилно районният съд е приел, че
обясненията съдържат защитна версия, която не е достоверно отражение на
действителността.
На следващо
място въззивният съд намира, че първоинстанционният съд не е допуснал
процесуални нарушения нито при събирането, нито при анализирането на писмените
доказателства. Въз основа на тях се изяснява, че подс. К. е получил пощенски запис
за сумата от 1 100 лв. от св. П., както и че в полза на св. П. е издаден изпълнителен лист срещу
подсъдимия за сумата от 2900
лв.
Правилно районният съд е приел, че приложеното
по делото копие на нотариален акт (л. 114 от ДП) не е годно писмено
доказателство. За неговата автентичност е била изготвена съдебнографологическа
експертиза, въз основа на чието заключение е установено, че представлява
изработено копие на нотариалния акт с дарител Т.Д.К. и надарен – В.Т..К.,
подписът за „дарител“ не е положен от В.Т..К., а подписът за „надарен“ не е
положен от В.Т.К.. Установено е, че последният подпис е положен от В.Т..К..
При това положение, щом събраните по делото
доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията на чл. 305 ал. 3 НПК и не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното убеждение на
първостепенния съд по фактите е правилно формирано и не може да бъде променяно
или замествано.
На основата на правилно изяснената фактическа
обстановка районният съд е дал верен правен отговор на всички въпроси по чл.
301 НПК, като е приел,
че с действията си подсъдимият Г.К. е осъществил от обективна и от субективна
страна състава на престъплението измама по чл. 209, ал.1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал.1 от НК.
Първоинстанционният съд е изложил верни правни съображения, за които
въззивният съд не установи необходимост да бъдат коригирани или допълвани. От
обективна страна подс. К. заедно с майка си първо възбудил заблуждение у св. П.,
а впоследствие го поддържал на 27.01.2014 г. до 4.04.2014 г., че двамата имат
право да прехвърлят собствеността върху процесния имот като наследници на
починалия собственик и ще направят това за част от имота срещу построяването на
двуетажна сграда в тяхна полза от св. П.. Подсъдимият и майка му казали на св. П.,
че се нуждаят от пари, за да се снабдят с необходимите документи за статута на
имота. Св. П., мотивиран от невярната представа, създадена и поддържана от
подсъдимия и неговата майка, се разпоредил в тяхна полза последователно със
сумите от 300 лв., 1100 лв. и 2900 лв., в резултат на което претърпял
имуществена вреда в размер на 4300 лв. Тази вреда е пряк резултат от
имущественото разпореждане на св. П., като самото разпореждане с паричните
средства от своя страна е резултат от невярната представа относно основанието и
условията на това разпореждане, възбудена и поддържана от подсъдимия и майка му
в съучастие. Правилно районният съд е изяснил, че подсъдимият
е действал с пряк умисъл и с користна цел да набави за себе си и В.К.имотна
облага, като в същото време причини имотна вреда на заблудения св. П..
Оттук нататък, след като
настоящото въззивно производство е образувано само по жалба на подсъдимия, това
означава, че в частта относно индивидуализацията на наказателната отговорност е
допустимо да бъде извършвана преценка от втората инстанция относно това дали
наказанието е явно несправедливо завишено, без да има правна възможност да се
утежнява наказателноправното положение на подсъдимия.
Във връзка с тези си правомощия съдът
отчете, че за престъплението, за което
подсъдимият е признат за виновен, законът предвижда наказание „лишаване от
свобода“ в размер от една до десет години. Извършвайки самостоятелна преценка
на релевантните за индивидуализацията на наказанието на подсъдимия
обстоятелства, настоящата съдебна инстанция установи, че районният съд правилно
е преценил като отегчаващо обстоятелство начина на извършване на престъпното
деяние, което се отличава с настойчивост. В същото време като смекчаващи обстоятелства
правилно са възприети чистото съдебно минало на подсъдимия и положителните му
харктеристични данни.
На следващо място въззивният
съд съобрази базисното положение, че индивидуализацията на наказателната
отговорност на подсъдимия следва да доведе до такова оразмеряване на
наказанието, така че то да постигне целите си без да е безсмислено жестоко.
Основният принцип при определяне на справедливото наказание е то да бъде
наложено с минималната тежест, която е годна да реализира целите му по чл. 36,
ал. 1 НК – да се поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава; да
му се въздейства предупредително и да му се отнеме възможността да върши други
престъпления; да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите
членове на обществото. От първостепенен обществен интерес е наказанието да цели
поправяне и превъзпитание на подсъдимия, формиране на самоконтрол, овладяност и
вътрешни задръжки, които да го възпират от извършване и на други престъпления в
бъдеще. Същевременно генералната превенция не може и не бива да се
противопоставя на индивидуалната превенция, защото положително въздействие
върху обществото се постига само когато наказанието е стриктно съответно на
конкретната обществена опасност и морална укоримост на конкретния деец и на
конкретното деяние.
Съобразявайки специфичните особености на
деянието и дееца с принципните постановки за определяне на справедливото
наказание, въззивният съд установи, че първоинстанционният съд правилно е
преценил, че справедливото наказание на подсъдимия следва да е в минималния
предвиден за престъплението размер от 1 година лишаване от свобода. В
конкретния случай подсъдимият никога не е осъждан, което означава, че самият
факт на първото осъждане на подсъдимия на лишаване от свобода, т.е. на
прилагане на такава наказателна репресия за първи път, на собствен ход постига
реално предупредително и възпиращо въздействие върху него. Същевременно по
делото не се установяват допълнителни факти със смекчаващо отговорността на
подсъдимия значение, поради което не са и налице основания въззивният съд да
измени присъдата с намаляване на наказанието под минимума при условията на чл.
55 НК, тъй като противното ще представлява девалвиращо ефекта на осъждането
снизхождение.
Въззивният съд намира, че
районният съд правилно е решил и въпроса за прилагане на условното осъждане по
отношение на подсъдимия, като е определил тригодишен изпитателен срок на
основание чл. 66, ал. 1 НК от влизане на присъдата в сила с оглед инцидентния
характер на престъплението в досегашния му законосъобразен начин на живот.
На следващо място въззивният съд
не констатира неправилно приложение на закона при решаване на произтичащите от
осъждането последици относно основанието и размера на разноските, които са
възложени на подсъдимия.
В заключение, след обобщаване на
резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на
присъдата, въззивната инстанция не констатира други основания за нейното
изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдена.
Мотивиран от
горното и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл.338 от НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 8.11.2017
г., постановена от СРС, НО, 6състав по НОХД №13293/2015 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.