РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 4 24.06.2021г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: деветнадесети
януари две
хиляди двадесет и първа година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Мл.с. ДЕТЕЛИНА ДИМОВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 2759 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивната жалба на Д.Д.Н. ***, подадена
чрез пълномощник адв.Свилен Цонев, против решение № 260322/02.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 9431/2019 г. по описа на
РС-Бургас, с което са отхвърлени
исковете на Д.Д.Н. против Д.Н. ***, за осъждане на ответницата на
основание чл.30, ал.3 ЗС, чл.93 ЗС и чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата
от 17535 лв. – сбор от
стойността на събрани добиви от собствените му имоти, представляващи: 1/2 ид.ч.
от конюшня с пристроен навес, а също падок и манеж, находящи се в ПИ с
идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас, за периода от
16.10.2014 г. до 05.09.2015 г., от която сума: 10 500 лв. за конюшнята с
пристроен навес, 5985 лв. за манежа и 1050 лв. за падока, както и сумата от 4790 лв. – мораторна лихва, начислена върху
сборната сума за периода от 16.10.2016 г. до 16.10.2019 г., ведно със законната
лихва, начиная от 18.10.2019 г. до окончателното изплащане, КАКТО и
евентуалните искове – за осъждане на ответницата на основание чл.31, ал.2 ЗС,
чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца горните суми, представляващи
обезщетение за лишаването му от ползване на имотите за посочения период, ведно
с мораторни лихви. С решението Д.Д.Н.
е осъден да заплати на Д.Н.Н. деловодни разноски в размер на 2000 лв.
С определение № 263186/21.12.2020 г. първоинстанционното
решение е изменено в частта за разноските по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като
вместо присъдените в полза на Д.Н. разноски в размер на 2000 лв. е постановено
осъждане на Д.Н. да й заплати деловодни разноски в размер на 1060 лв.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното
решение, като счита същото за неправилно, поради нарушения на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Счита се, че съдът необосновано е приел, че ответницата не е реализирала доходи
от ползването на имотите му, като според въззивника, макар и в процесния договор от 01.01.2009 г. да не е била
посочена цена за ползването на имотите и съоръженията от СНЦ, това не
означавало, че ответницата не е реализирала доходи, тъй като от представените
от нея писмени доказателства било видно, че тя е реализирала доходи от
отдаденото под наем имущество на сдружението, придавайки им привидно основание
на трудово и гражданско правоотношение, като привидността на договора била
видна от анекса към него. В тази връзка са изложени съображения, че ответницата
самостоятелно е получавала гражданските плодове от процесните имоти, доколкото
лично е предоставила ползването им на трето лице без съгласието на ищеца, който
изрично се е противопоставил и срещу организираните състезания по конен спор,
като независимо от изпратената до нея покана да освободи половината от
конюшнята или да заплаща наем на ищеца, същата е освободила имота едва на
05.09.2015 г., поради което му дължи обезщетение по чл.30, ал.3 ЗС в размер на
пазарния наем.
Счита се за необоснован и извода на БРС за неоснователност на
евентуалния иск по чл.31, ал.2 ЗС и приетото от съда, че липсвали доказателства
след поканата ответницата да е препятствала възможността на ищеца също да се ползва
от съсобствената вещ. В тази връзка се сочи на допуснато от районния съд
нарушение на съдопроизводствените правила – чл.155 ГПК, тъй като нито в
доклада, нито в хода на устните състезания, въпреки, че е бил длъжен, съдът не
е съобщил на страните служебно известните му факти, посочени едва в обжалваното
решение. БРС необосновано е приел, че инициираното производство от Д.Н. по
чл.32, ал.2 ЗС за разпределяне ползването на конюшнята „иманентно съдържа
признание, че и собствениците ползват съсобствената вещ“. Въззивникът твърди,
че в посоченото производство позицията на ответницата е била именно, че
представлявания от нея Клуб по конен спорт „Кубар“ ползва цялата конюшня с
навеса, където са настанени коне, собственост на сдружението и негови членове,
поради което според нея е невъзможно разпределението на ползването. При това, с
постановеното решение по в.гр.д.№ 1674/2015 г. на БОС е отменено решението по
гр.д.№ 7886/2014 г. на БРС, с което е било допуснато разпределението на
реалното ползване на конюшнята, с аргумента, че същата не подлежи на
разпределение, поради специфичните особености на обекта и невъзможността да се
използва от съсобствениците без преустройства за обособяване на отделни дялове. В тази връзка, въззивникът
сочи, че ако съдът бе изпълнил задължението си по чл.155 ГПК, то тогава той е
щял да има възможност да ангажира доказателства в тази насока, поради което с
въззивната жалба е направено доказателствено искане при условията на чл.266,
ал.3 ГПК за събиране на доказателства, които не са били допуснати от районния
съд, поради процесуални нарушения – да се изиска и приобщи гр.д.№ 7886/2014 г.
на БРС. Според въззивника, признание от ответницата, че Клуб по конен спорт
„Кубар“ ползва цялата конюшня с навеса се съдържа и в депозирания от нея по
делото писмен отговор на исковата молба, макар и същият да не е подаден в срока
по чл.131 ГПК, в който е изложила подробни твърдения за стопанисването,
ползването и поддържането на манежа и падока, които обстоятелства обаче не са
съобразени и ценени от БРС при постановяване на обжалваното решение. Счита се,
че съдът необосновано се е позовал и на гр.д.№ 693/2014 г. на БРС, доколкото
предмет на същото е било оспорването на договор за наем на целия поземлен имот,
ведно с постройките и съоръженията в него, а от доказателствата е видно, че
наемателят е бил възпрепятстван от ответницата и от представляваното от нея СНЦ
да ползва наетия имот. Счита се за необосновано и позоваването от съда на
гр.д.4606/2014 г. и НЧХД № 4973/2014 г., двете по описа на БРС, тъй като
обстоятелството, че осъществените в посочените дела действия на домашно насилие
и причинена лека телесна повреда са извършени на територията на конната база, в
никакъв случай не води до извода, че ответницата (лично или чрез сдружението)
не е ползвала изцяло процесните манеж и падок, доколкото именно ползването от
нейна страна на тези съоръжения е довело до ескалиране на напрежението между
бившите съпрузи, тъй като ищецът е бил лишен изцяло от възможността на ползва
процесните обекти, нещо повече – ответницата е възложила охраната на обектите
на „Аркус-сигурност Бургас“ ООД, чиито служители не са допускали Д.Н. до
конната база.
Въззивникът твърди, че осъществява
трудовата си дейност в процесния имот, в който е разположен и питомника за кучета
и поради тази причина присъства ежедневно в имота, но от това не може да бъде
направен извод, че е ползвал конюшнята с навеса, манежа и падока през процесния
период, както според него неправилно е прието от БРС, тъй като показанията на
св.Н. не са опровергани от доказателствения материал, а кореспондират с него и
поради това е следвало да бъдат кредитирани от съда. В заключение, моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което
предявения иск да бъде уважен. Претендира се присъждане на направените разноски
за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата Д.Н.Н.,
подаден чрез пълномощник адв.Валентин Калчев, в който са изложени подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Посочва се, че ищецът не е
доказал твърдяното от него „незнание“ и „несъгласие“ с представените по делото
договори за стопанисване, ползване и управление на процесните обекти, като от
събраните доказателства е видно, че ответницата е сключила тези договори по
време на брака й с ищеца и същият е бил съгласен със съществуването и
изпълнението на договорите. Предвид това се счита, че извън хипотезата на
чл.30, ал.3 ЗС е възможността само един от съсобствениците да сключи договор за
наем, ползване, управление и др., но от името на всички, като в този случай
страна по договора ще се явява цялата общност от съсобственици, представлявани
от един от тях, който се явява управител на общата вещ по смисъла на чл.32,
ал.1 ЗС, какъвто е и настоящият случай и при наличието на какъвто договор за
обекта не би била налице хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС. Считат се за недоказани
твърденията на ищеца за събирани само от ответницата на гражданските плодове от
процесните обекти, доколкото по делото не е доказано изобщо наличието на
такива, както и за недоказани твърденията в исковата молба за лично ползване от
нея на обектите в процесния период, за което въззивницата излага подробни
съображения и се позовава на практика на ВКС. Оспорват се и възраженията на
въззивника за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, тъй
като сочените факти и обстоятелства по чл.155 ГПК са известни, както на съда,
така и на самия въззивник, доколкото всички съдебни производства са водени
между същите страни, а ищецът е могъл да посочи и представи по делото книжата,
от които е считал, че ще черпи доказателства за своите твърдения. Моли
въззивния съд да остави без уважение жалбата като неоснователна и да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се
присъждане на разноските по делото.
Въззивната
жалба е подадена в срока чл.259 ГПК и от
лице с правен интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните
по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема
за установено следното:
Производството по гр.д.№ 9431/2019 г. по описа на РС-Бургас
е образувано по исковата молба, уточнена във връзка с дадени от съда указания с
допълнителни молби от 18.11.2019 г., 22.11.2019 г. и 04.02.2020 г., подадена от
Д.Д.Н. против Д.Н.Н., за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 17535 лв. – стойността на събраните от
ответницата добиви от собствените му имоти, представляващи: 1/2 ид.ч. от
конюшня с пристроен навес (съсобствена между страните), а също падок и манеж,
находящи се в ПИ с идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас,
за периода от 16.10.2014 г. до 05.09.2015 г., от която сума: 10 500 лв. за
конюшнята с пристроен навес, 5985 лв. за манежа (съобразно увеличението на
претенцията по чл.214 ГПК) и 1050 лв. за падока, както и сумата от 4790 лв. – мораторна лихва, начислена върху общата
главница за периода от 16.10.2016 г. до 16.10.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба – 18.10.2019 г. до окончателното плащане,
а при условията на евентуалност са предявени искове за осъждане на ответницата на
основание чл.31, ал.2 ЗС, чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца
горните суми, представляващи обезщетение за лишаването му от ползване на
имотите за същия посочен период, ведно с мораторната и законна лихва.
В исковата молба са изложени твърдения,
че страните са бивши съпрузи, като по време на брака им ищецът закупил поземлен имот №
016049 в местността „Дермен оджа“, землището на с.Твърдица, обл.Бургас, с площ
от 8750 кв.м., представляващ УПИ І-49 в масив 16 по КВС и идентичен с ПИ с
идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, обл.Бургас с площ от 8481
кв.м. Ищецът твърди, че с влязло в сила решение № 753/04.05.2015 г. по гр.д.№
4518/2014 г. по описа на БРС е признат за едноличен собственик на гореописания
поземлен имот, ведно с подобренията в него (съоръжения) – манеж (ограден терен
с площ от 2080 кв.м. с настилка от пясък), падок (ограден терес с площ от 350 кв.м. с
настилка от пясък, ведно с монтиран навес без оградни стени) и питомник за
кучета, като с ответницата Н. са съсобственици в равни дялове по силата на
чл.21 СК единствено на две сгради, разположени в поземления имот – конюшня с
площ от 207 кв.м., ведно с навес с оградни стени (сграда с идентификатор
72151.16.86.2) и бистро (сграда с идентификатор 72151.16.86.1). Твърди се, че
за периода 16.10.2014 г. – 05.09.2015 г. цялата конюшня, манежа и падока се
ползвали еднолично от Д.Н., която е предоставила ползването на тези имоти на
трето лице – СНЦ „Клуб по конен спорт Кубар“, чийто председател е ответницата,
като за целта е сключила със сдружението Договор за стопанисване, ползване и
управление на недвижим имот от 01.01.2009 г. и Анекс към него от 10.10.2010 г.,
в който липсвала уговорена цена, но ищецът счита, че имотите са предоставени
възмездно. Твърди се, че за процесния период това трето лице е ползвало
посочената сграда и съоръженията без съгласието на ищеца и ответницата
самостоятелно е получавала гражданските плодове от имотите, имайки предвид, че
тя лично е предоставила ползването на сградата и съоръженията на третото лице
без негово съгласие. Това мотивирало ищеца да изпрати покана до ответницата да
освободи половината от конюшнята, която е негова собственост или да му заплаща
месечен наем в размер на 1000 лв.. Тази покана била получена от ответницата на 20.11.2014
г., но същата една на 05.09.2015 г. освободила половината от конюшнята и спряла
да ползва манежа и падока.
Предвид
горното, ищецът претендира от ответницата да му заплати сумата от 15750 лв.,
представляваща стойността на събраните от нея добиви от манежа, падока и
½ ид.ч. от конюшнята за периода 16.10.2014 г. – 05.09.2015 г., от която
сума – 10500 лв. за конюшнята, 4200 лв. за манежа и 1050 лв. за падока, както и
сумата от 4790 лв. – мораторна лихва върху общата главница за периода
16.10.2014 г. – 05.09.2015 г., ведно със законната лихва от подаване исковата
молба до плащането. А при условията на евентуалност, в случай, че третото лице
(Клуб по конен спорт Кубар) е ползвало безвъзмездно процесните имоти, ищецът
претендира от ответницата да му заплати същата сума от 15750 лв.,
представляваща обезщетение за лишаването му от право на ползване на манежа,
падока и ½ ид.ч. от конюшнята за същия посочен период, ведно с
мораторната и законна лихва.
В съдебно заседание, по реда на чл.214 ГПК ищецът е
увеличил размера на претенциите си, касаещи манежа, от 4790 лв. на 5985 лв.,
като по този начин общата претендирана главница възлиза на 17535 лв.
Така предявените в условията на
евентуалност осъдителни искове са с правно основание на главните искове –
чл.30, ал.3 ЗС (за конюшнята), чл.93 ЗС (за манежа и падока) и чл.86, ал.1 ЗЗД
(за лихвите), а на евентуалните искове – чл.31, ал.2 ЗС (за конюшнята), чл.59,
ал.1 ЗЗД (за манежа и падока) и чл.86, ал.1 ЗЗД (за лихвите).
В срока по
чл.131 ГПК не е бил депозиран писмен отговор от ответницата Д.Н.Н., като такъв
е постъпил след изтичане на преклузивния едномесечен срок, поради което
изложените в него възражения не могат да бъдат вземани предвид и обсъждани от
съда (чл.133 ГПК), което обстоятелство правилно е отчетено и от районния съд.
По делото са събрани писмени и гласни доказателства, и
експертиза, която е дала заключение за средния пазарен наем на процесните имоти.
С
първоинстанционното решение съдът е приел, че предявените първоначални искове по чл.30, ал.3 и чл.93
ЗС са неоснователни, тъй като макар и да е доказано, че ищецът е собственик/съсобственик на процесните вещи,
то недоказано е останало твърдението, че ответницата,
ползвайки се от съсобствената вещ и собствените на ищеца
вещи, е реализирала конкретни добиви, определени по вид и размер. В тази връзка съдът е приел, че сключеният между Д.Н. и „Клуб по конен спорт Кубар“ СНЦ договор за стопанисване,
ползване и управление е несъвършен двустранен договор, доколкото ликвидна
насрещна престация за сдружението не е уговорена, а е условна, обусловена от
бъдещи несигурни събития. Поради това, БРС е отхвърлил главните
искове.
По отношение на евентуалните
искове по чл.31, ал.2 ЗС и
чл.59 ЗЗД, съдът е приел, че страните са съсобственици на конюшнята
с пристроения навес, налице е и покана, макар и получена
след началото на периода, за който се претендира обезщетението, с която ищецът
недвусмислено е заявил желание да ползва съсобствената вещ лично, съобразно
правата си, но освен показанията на св.Н. (майка на ищеца),
която предвид влошените взаимоотношения между страните, е заинтересувана от
изхода на делото, липсват категорични доказателства ответницата, след
получаване на поканата, да е препятствала възможността на ищеца също да се ползва
от съсобствената вещ. В тази връзка,
БРС е взел предвид, че му е служебно
известно гр.д.№ 7886/2014 г. на БРС, инициирано от настоящия ищец, с искане до
съда да разпредели по чл.32, ал.2 ЗС ползването на
съсобствената конюшня, което искане, предвид естеството си, иманентно съдържа
признание, че и съсобствениците ползват съсобствената вещ, но липсва съгласие
относно начина на ползването й. БРС е взел предвид и гр.д.№ 693/2014 г. на БРС, също служебно известно на
съда, по което ищецът е поддържал противоположна
на понастоящем застъпената теза – че е сключил
договор за наем на процесните имоти с трето за спора лице, което е реализирало
правата си по наемния договор. Що
се касае до твърденията за осъществявано ползване от страна на ответницата и на
собствените на ищеца вещи, предмет на иска по чл.59 ЗЗД – падок и манеж, тсъдът е приел, че и те също са недоказане, по посочените по-горе съображения. В тази връзка е взето предвид,
че на съда са служебно известни и
гр.д. № 4606/2014 г. на БРС, по което с влязло в сила решение е предоставена на
ответницата защита от домашно насилие, осъществено от ищеца в конната база,
както и н.ч.х.д.№ 4973/2014 г. на БРС, с присъда по което Н. е признат за
виновен в извършване на престъпления по чл.130, чл.144 и чл.148 НК спрямо
ответницата, както и още няколко други дела, водени между същите страни, като действията му по всички дела са извършвани в процесната
конна база, което обстоятелство опровергава свидетелските показания и указва на
възможността, с която Д.Н. е разполагал в процесния период да упражнява
собственическите си правомощия. По тези мотиви, БРС е отхвърлил евентуалните искове като
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, а по същество – за частично неправилно.
БОС намира, че
фактическата обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение, като във въвзивното производство не са ангажирани
доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция
фактическа обстановка, поради което, въззивния съд я възприема изцяло и
препраща към нея, като не е необходимо отново да преповтаря събраните пред
районния съд доказателства.
След самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства,
като взе предвид приложимите разпоредбите на закона и с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания,
въззивният съд съд намира обжалваното решение за частично неправилно.
По отношение на
главните искове по чл.30, ал.3 и чл.93 ЗС:
Между страните
по делото е безспорно, че ищецът е собственик на
УПИ І-49 в масив 16 по КВС на с.Твърдица, общ.Бургас, с площ от 8482 кв.м.,
ведно с намиращите се в него подобрения (съоръжения) – манеж, падок и питомник
за кучета, който понастоящем е идентичен с ПИ с идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас. Имотът е закупен от Д.Н. с
нотариален акт № */29.09.2006 г., по време на брака му с ответницата, сключен
на 19.08.2006 г. и прекратен на 16.12.2013 г. по взаимно съгласие с решение №
2170/16.12.2013 г. по гр.д.№ 7503/2013 г. на БРС, като с влязло в сила решение
№ 753/04.05.2015 г. по гр.д.№ 4518/2014 г. е прието за установено по отношение
на Д.Н., че на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.23, ал.1 СК Д.Н. е
изключителен собственик на поземления имот, ведно с подобренията върху него –
манеж, падок и питомник за кучета. Не се спори също, че страните са
съсобственици при равни квоти – по ½ ид.ч. на построената в същия имот
конюшня с навес с оградни стени, представляваща сграда с идентификатор
72151.16.86.2, придобита от тях по време на брака им.
Безспорно е и обстоятелството, че с Договор за стопанисване,
ползване и управление на недвижим имот от 01.01.2009 г., сключен между Д.Н. и
СНЦ „Клуб по конен спорт Кубар“, представлявано от същата като председател, ответницата
е предоставила на сдружението за стопанисване, ползване и управление следните
обекти: сграда-конюшня, манеж и падок, изградени на територията на УПИ І-49,
масив 16, в землището на с.Твърдица, наричан „Конна база „Кубар“, т.е. в процесния
ПИ с идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ. Бургас. Съгласно
чл.2 от договора, посочените обекти са предоставени на сдружението срещу
задължението му „за своя сметка да стопанисва, поддържа, доизгражда и развива
обектите, предмет на договора, както и срещу задължението да стопанисва, ползва
и управлява обектите предмет на договора само и единствено с цел развиване на
конния спорт и любителската езда, съгласно тяхното предназначение“. А с анекс към
договора, от 10.10.2010 г., ответницата е предоставила на СНЦ „Клуб по конен
спорт Кубар“ за стопанисване, ползване и управление и следния обект – навес с
оградни стени, пристроен към конюшнята, с монтирани и работещи автоматични
поилки и хранилки за концентриран и груб фураж в изградените 6 бокса в навеса,
напълно оборудвани за отглеждане на коне. От съдържанието на сключения договор
е видно, че същият е безсрочен и безвъзмезден.
При така
установените релевантни за спора факти, настоящият съдебен състав намира
предявените главни искове за неоснователни, като напълно споделя формираните в
тази връзка изводи на първата инстанция и препраща към тях на основание чл.272 ГПК.
Съгласно нормата
на чл.93 ЗС, добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други
такива, принадлежи на собственика й. Искът по
чл.93 ЗС защитава на правото на собственост, като предлага възможност да бъде възстановен баланса между правото на
всеки собственик, лишен от добивите на собствената му
вещ (естествени и граждански плодове) и всяко
друго лице, което в определен период от време ги е
получавало вместо собственика. Само добросъвестният владелец не дължи връщането
на добивите, защото той владее имота на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната
от закона форма е била опорочена. Когато владението не съдържа тези признаци,
владелецът е недобросъвестен и дължи на собственика не само реално получените
добиви, но и тези, които е могъл да получи, както и пропуснатите ползи. За да може обаче собственикът да претендира обезщетение за добивите от
имота по реда на чл.93 ЗС, следва тези добиви да са получени от лицето, което ползва собствения му имот.
Нормата на
чл.30, ал.3 ЗС разпорежда, че всеки от съсобствениците участва в ползите и
тежестите от общата вещ съобразно с частта си. Когато някой от съсобствениците е
лишен от възможността да си служи с общата вещ заради друг съсобственик, който
го възпрепятства и добива доходи от вещта, той следва
да бъде обезщетен от този, който е събирал доходите за ползата, от която е
лишен. Това правило произтича от принципа за недопустимост на неоснователно
обогатяване. В този случай е ирелевантно по какъв начин единият съсобственик
възпрепятства достъпа на другия до общата вещ, както ирелевантна е и причината, поради
която това се прави. За приложението на
чл.30, ал.3 ЗС е без
значение как и защо ползващият съсобственик е ползвал общата вещ – за да развива търговска дейност лично или като
предоставя веща на друго лице – възмездно,
безвъзмездно или по друг начин. От правно значение е само дали ползващият
съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването
на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която
последният е бил лишен. Това е така, защото всеки съсобственик има право да
получи такава част от ползите от общата вещ, която съответства на неговия дял в
съсобствеността.
С оглед твърденията в исковата молба,
уточнена с допълнителни молби, въззивният съд намира, че БРС е дал правилна
квалификация на главните искове по чл.93 ЗС относно конюшнята и чл.30, ал.3 ЗС
относно манежа и падока, тъй като ищецът претендира за припадащата му се част
от гражданските плодове, получавани от ответницата от собствения, респ.
съсобствените имоти в резултат на ползването им от нея чрез третото лице СНЦ
„ККС Кубар“, на което тя е предоставила имотите с договора от 01.01.2009 г.,
който според ищеца е възмезден договор. В съответствие с правилно
разпределената на страните доказателствена тежест от съда, ищецът следва да установи,
че е собственик, респ. съсобственик с ответницата на имотите, ползването им от
нейна страна, както и че е получавала добиви от тях, в случая граждански
плодове.
По делото е
безспорно, че ищецът е собственик на манежа и падока, а двете страни са
съсобственици на конюшнята в равни дялове. От събраните доказателства
настоящият съд приема за установена и втората предпоставка, а именно, че през
процесния период ответницата е ползвала чрез трето лице – СНЦ „ККС Кубар“
цялата конюшня, манежа и падока, като е предоставила имотите за ползване от
сдружението със сключения от нея договор от 01.01.2009 г. Тук следва да се
посочи, че между страните всъщност не е налице спор за това, че ответницата е
ползвала имотите през процесния период, което се установя и от събраните
писмени доказателства, както и от показанията на св.Н. (майка на ищеца), преценени
от съда по реда на чл.172 ГПК. Няма основание да се игнорират свидетелските показания,
независимо от близката родствена връзка на св.Н. с ищеца, тъй като същите
кореспондират с останалия доказателствен материал по делото и със самите
изявления на ответницата, че е ползвала имота, но не е препятствала
възможността на ищеца и той да го ползва.
Въззивният съд
намира обаче, че ищецът не е доказал третата предпоставка за уважаване на
предявените искове по чл.93 и чл.30, ал.3 ЗС, а именно, че ползвайки имота,
ответницата е получавала и добивите от вещта. Формираните в тази връзка изводи от
БРС са правилни и съответни на събраните доказателства, като възраженията на въззивника са неоснователни.
Противно на твърденията във въззивната жалба, по делото не е установено ответницата
да е получила доходи от процесния имот и съоръженията. Извличането на ползи от
общата вещ представлява получаване на добиви в натура (прираст, приплод) или
доходи, получавани по силата на граждански правоотношения (наем). Такива
обстоятелства обаче не са установени в настоящия процес, тъй като ищецът не е
ангажирал каквито и да било доказателства в този смисъл. От съдържанието на
сключения от ответницата договор със СНЦ е видно, че същият е безвъзмезден и
липсва насрещна престация от страна на сдружението. Такава престация не
съставлява поетото от СНЦ задължение в чл.5 от договора, тъй като в посочената
клауза сдружението се е задължило да вложи реализираните при стопанисването и
управлението приходи за обезпечаване на цялостната си дейност, т.е. приходите
от дейността се влагат в самото сдружение, поради което липсва насрещна
престация, т.е. липсват добиви-граждански плодове от вещта, които да се
получават от ответницата. Не се обхващат от хипотезата на чл.93 и чл.30, ал.3
ЗС и получаваните от Н. възнаграждения по трудови и граждански договори,
сключени със сдружението в качеството й на треньор на коне, защото не
съставляват извличане на добиви от вещта, а са резултат от други правоотношения,
различни от процесното, поради което изложените в този смисъл възражения от
въззивника също са неоснователни. Ето защо, за ищеца не е възникнало право на вземане
за припадащата му се част от плодовете, доколкото същият не е доказал
реализирането им, респ. получаването на наем от ответницата чрез предоставяне
на съсобствения, респ.собствения му имот за ползване на трето лице, поради което
липсва основание да му бъде присъдено претендираното обезщетение на заявеното
от него основание. Това обуславя неоснователност на предявените главни искове
по чл.93 и чл.30, ал.3 ЗС, поради което същите правилно са били отхвърлени от
районния съд.
Предвид горното
и тъй като изводите на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на районния
съд, обжалваното решение в частта за отхвърляне на исковете по чл.93 и чл.30,
ал.3 ЗС е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
По отношение на
евентуалния иск по чл.59, ал.1 ЗЗД:
За успешното провеждане
на иска
с правно основание чл.59 ЗЗД
е необходимо наличието на следните предпоставки в тяхната кумулативната даденост: намаление
на патримониума
на единия субект и нарастване
на имуществената сфера на другия
субект, като това разместване на имуществените блага трябва да е
правна последица от общ юридически факт, в случая правото на собственост и ползването върху процесните -манеж
и падок, находящи се в ПИ с
идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас. Съгласно правилата за разпределението на доказателствената
тежест, ищецът следва да установи не само,
че е
собственик
на недвижимия имот, но и наличието на
разместване на имуществени блага между него и ответницата, изразяващо се в
ползването от нея на имота за претендирания период без основание, довело до неговото
обедняване и обогатяване на ответницата. За да възникне правото на обезщетение
по чл.59, ал.1 ЗЗД за лишаване на собственика от ползването на собствения му
имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да
държи имота. Отговорността на последния да обезщети собственика се изразява в
спестения от него наем, който би плащал за ползването на имота, като
обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя са една и съща сума,
измерваща се в пазарния наем за недвижимия имот, който собственикът би получил
за процесния период.
В
случая е безспорно, че ищецът е
изключителен собственик на поземления имот и на находящите в него подобрения – манеж
и падок. По изложените по-горе съображения (по главните искове), съдът намира
за установено и обстоятелството, че през процесния
период 16.10.2014 г. – 05.09.2015 г. ответницата
Н.
е ползвала чрез трето лице – СНЦ „ККС Кубар“ манежа и падока, които е предоставила на сдружението за стопанисвате, ползване
и управление със сключения от нея договор от 01.01.2009 г., като същата не оспорва, че е напуснала имота на
05.09.2015 г. Безспорно е също така, че ползването на процесните подобрения –
манеж и падок е осъществявано от Н. без основание, тъй като същата не е техен
собственик, като съдът приема също, че ползването им е било осъществявано и без
съгласие на ищеца за посочения период. В тази връзка, настоящата инстанция
намира за неоснователни доводите на въззиваемата страна, че след като договорът
със СНЦ е бил сключен по време на брака между страните, то ищецът е дал
съгласието си за ползването на имота. БОС не споделя и намира за неправилни и
изводите на районния съд, че от водените между страните дела за домашно насилие
и причиняване на телесна повреда се установявало, че доколкото действията му по
тези дела били извършени на територията на процесната конна база, то той е
разполагал с възможността да упражнява собственическите си правомощия в
процесния период. Тук следва да се има предвид, че тези действия на ищеца
(прекъсване на електроподаването и водозахранването на обектите) сочат именно
на противопоставяне на ползването на имота от ищцата чрез СНЦ, което обосновава
извод за липса на съгласие от негова страна, а не до възможност да упражнява
собственическите си права, както неправилно е приел БРС. Както бе посочено
по-горе, за да възникне правото на обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД за лишаване
на собственика от ползването на собствения му имот е достатъчно да се установи,
че за ползвателя не съществува основание да държи имота, като липсата на
основание в полза на ответницата е безспорно по делото. При това положение, след
като няма и съгласие от Н. за ползването на собствения му имот за процесния
период, на същия се дължи обезщетение от ответницата по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана
от кредитора. Обезщетението се съизмерява с пазарния наем на обектите, който
ответницата си е спестила, ако бе плащала такъв, респ. наема, който
ищецът-собственик би получил.
С оглед на изложеното, БОС намира, че
предявеният иск по чл.59 ЗЗД е доказан в своето основание и ответницата дължи
на ищеца обезщетение за лишаването му от правото да ползва собствения му имот.
От приетата пред първата инстанция експертиза се установява, че средният
пазарен месечен наем за манежа и падока е в размер на 570 лв. на месец (общо за
двете съоръжения), като за претендирания период от 16.10.2014 г. до 05.09.2015
г. обезщетението възлиза в общ размер от 6080 лв. Предвид това, съдът намира
предявения иск по чл.59 ЗЗД за основателен и доказан до този размер, за който
следва да бъде уважен, като за разликата над 6080 лв. до претендираното
обезщетение от 7035 лв. (общо за двете съоръжения) искът е неоснователен и
следва да се отхвърли.
Предвид основателността на иска за заплащане на
обезщетение за лишаване на ищеца от право на ползване на собствения му имот, основателна
се явява и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху
присъденото обезщетението от 6080 лв. от подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
Що се отнася до акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за
заплащане на мораторна лихва върху обезщетението по чл.59 ЗЗД, съдът намира
същия за неоснователен. Вземането за мораторни лихви при общия състав на
неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД възниква от деня на забавата на
длъжника, която при липса на определен срок за изпълнение настъпва след покана
на кредитора. Когато кредиторът не е поканил длъжника, да изпълни своето
задължение преди образуване на делото, исковата молба има значението на покана,
след която длъжникът изпада в забава. В този смисъл, в случая лихва за забава
се дължи от подаване на исковата молба, поради което претенцията за лихва за
период преди завеждане на делото е неоснователна и следва да се отхвърли.
По отношение на евентуалния иск по чл.31, ал.2 ЗС:
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.1 и ал.2 ЗС, всеки
съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и
по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата
им, а когато
общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
Със задължителните разясненията на ТР
№ 7/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл.31, ал.2 ЗС се прие, че ползващият
съсобственик почва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта,
доведено до знанието му и ползващият съсобственик не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва
общата вещ заедно с него. В тази хипотеза, лишеният от
възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според
притежавания от него обем права съсобственик има право съгласно чл.31, ал.2 ЗС
да получи обезщетение. Прието е също така, че претенцията за
обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС ще е основателна, когато неползващия съсобственик
е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки
това: -той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да
си служи с цялата обща вещ, без да зачита конкурентните права на другия
съсобственик; -той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с общата вещ, но имайки достъп до нея, не допуска другия
съсобственик да си служи с вещта (напр. като държи ключа и др.); -ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание трето за собствеността лице,
което само или заедно с него ползва общата вещ.
В случая е безспорно е, че
ищецът и ответницата са съсобственици
при равни квоти на процесната конюшня, за която се
претендира обезщетение за еднолично ползване. Установено е също, че имота се е ползвал от ответницата до 05.09.2015 г. лично и чрез СНЦ „ККС
Кубар“, за което съображения са изложени
по-горе в настоящото решение, като същата не оспорва, че е освободила имота на
посочената дата. С нотариална покана, връчена на Н. на
20.11.2014 г., ищецът е поискал от ответницата да му предостави възможност да ползва половината от
съсобствената конюшня, ведно с пристройката към нея или да му заплаща месечен
наем в размер на 1000 лв., ведно със съответната законна лихва. От събраните по делото доказателства съдът приема за установено също,
че след
получаването на поканата въззиваемата Н. е продължила да упражнява
фактическа власт върху имота
лично и чрез СНЦ и не е предоставила възможност на въззивника да ползва общата вещ съответно на дела му. Това се установява от представените по делото писмени
доказателства, както и от свидетелските показания,
които настоящият съд кредитира по изложените по-горе в мотивите съображения). В тази връзка, БОС не споделя извода
на районния съд, че воденото между страните производство по чл.32, ал.2 ЗС,
инициирано от Д.Н., иманентно съдържало признание, че и съсобствениците ползват
общата вещ. Тези изводи на БРС са неправилни, доколкото иска по 32, ал.2 ЗС е
бил отхвърлен от съда, тъй като реалното ползването не може да се разпредели,
поради специфичните особености на обекта и невъзможността да се обособят два
отделни дяла без да се извършат преустройства. Следователно, ищецът
действително не могъл да ползва собствената си идеална част от общата вещ и
същата е била ползвана изцяло само от ответницата, което всъщост е установено и
по настоящото дело от гласните доказателства. В този смисъл възраженията във
въззивната жалба са основателни, а доводите в отговора на въззиваемата страна
са неоснователни
Забраната да не се
пречи на другите съсобственици е израз на общото правило за добросъвестно
упражняване на притежаваното право. Както
е посочено по-горе, ползващият
съсобственик започва да пречи, когато неползващия съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което
е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на
дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ
заедно с него. В тази хипотеза, лишеният от възможността да ползва общата вещ според
притежавания от него обем права има право
да получи обезщетение на основание чл.31, ал.2 ЗС, каквато е и настоящата
хипотеза. Ето защо и тъй като по делото не са
налице данни след поканата ответницата да е предоставила възможност на ищеца да ползва конюшнята, съобразно правата му,
то тя му дължи обезщетение за лишаване от правото на ползване на общата вещ за
периода от датата на поканата – 20.11.2014 г. до 05.09.2016 г. С оглед
установения от експертизата пред първата инстанция месечен наем за конюшнята от 1330
лв. и съобразно дяловете на страните в съсобствеността на вещта – по ½ ид.ч. (665 лв.), за посочения период
въззиваемата Н. дължи
обезщетение в размер на 6317.50
лв. До този размер предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен, като за разликата до претендираното
обезщетение от 10500 лв. иска следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Частично основателна е и претенцията за мораторна лихва
върху обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС. Задължението
за заплащане на обезщетение възниква с получаване на писмено поискване от
лишения
от възможността да ползва общата вещ съсобственик, от който момент ползващия съсобственик изпада и в забава при
условията на чл.84, ал.2 ЗС. В този смисъл, мораторната лихва също се дължи от
получаване на поканата от ползващия собственик, в случая – от 20.11.2014 г., но
тъй като такава се претендира от 16.10.2016 г. до 16.10.2019 г., претенцията
следва да се уважи за исковия период. На основание чл.162 ГПК съдът изчисли, че
за процесния период лихвата за забава възлиза на сумата от 1923.32 лв., до
който размер претенцията следва да бъде уважена, а в останалата част
отхвърлена. Обезщетението по чл.31, ал.1 ЗС следва да се присъди и ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 18.10.2019 г. до окончателното
плащане.
Предвид
всичко изложено до тук и поради частично несъвпадане на изводите на настоящата
инстанция с тези на районния съд, БОС намира, че обжалваното решение следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта за отхвърляне на
главните искове по чл.93 и чл.30, ал.3 ЗС, ведно с мораторна лихва и законна
лихва. Първоинстационното решение следва да бъде отменено като неправилно в
частта за отхвърляне на исковете по чл.59 ЗЗД до размера на 6080 лв., по чл.31,
ал.2 ЗС – до размера на 6317.50 лв. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – до размера на
1923.32 лв., като вместо това да се присъдят на въззивника посочените суми, а в
останалата част до претендираните размери решението следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260322/02.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 9431/2019 г. по описа на РС-Бургас,
В ЧАСТТА, с която са отхвърлени
исковете на Д.Д.Н. против Д.Н.Н., с правно основание чл.31, ал.2 ЗС – за
заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на притежаваната от
него 1/2 ид.ч. от съсобствения им имот, представляващ конюшня с пристроен навес, находяща се ПИ с
идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас, за периода от 20.11.2014
г. до 05.09.2015г. до размера от 6317.50 лв.; иска с правно основание чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за
лишаване от право на ползване на манеж и падок, представляващи подобрения в
собствения му ПИ с идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас,
за периода от 16.10.2014 г. до 05.09.2015 г., до размера
от 6080 лв.; и иска с правно основание чл.86,
ал.1 ЗЗД – за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението по чл.31, ал.2
ЗС, за периода от 16.10.2016 г. до 16.10.2019 г., до размера от 1923.32 лв.,
КАТО
ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Н. ***, ЕГН **********, да заплати на Д.Д.Н. ***, ЕГН **********, сумата от 6317.50 лв.
– обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаване от правото му на
ползване на притежаваната от него 1/2 ид.ч. от съсобствения им имот,
представляващ конюшня с пристроен навес, находяща се
ПИ с идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас, за периода от
20.11.2014г. до 05.09.2015г.; сумата от 6080 лв. – обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаване от правото му на
ползване на манеж и падок, представляващи подобрения в собствения му ПИ с
идентификатор 72151.16.86 по КККР на с.Твърдица, общ.Бургас, за периода от
16.10.2014 г. до 05.09.2015 г., както и сумата от 1923.32 лв. – мораторна лихва, начислена върху обезщетението
по чл.31, ал.2 ЗС от 6317.50 лв., за периода от 16.10.2016 г. до 16.10.2019 г.,
ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от подаване на исковата
молба – 18.10.2019 г. до окончателното им плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260322/02.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 9431/2019 г. по описа на РС-Бургас, в останалите обжалвани части.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.