Определение по дело №529/2020 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 260042
Дата: 21 август 2020 г. (в сила от 21 август 2020 г.)
Съдия: Георги Кирилов Пашалиев
Дело: 20203200500529
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 23 юли 2020 г.

Съдържание на акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

  260042

 

21.08.2020 г., град Добрич

 

 

Окръжен съд Добрич, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи август, през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУГА СТОЕВА

                                         ЧЛЕНОВЕ: ЕВА ИВАНОВА

                                                              МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАШАЛИЕВ

 

като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Пашалиев въззивно частно гражданско дело № 529 по описа на Окръжен съд Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 423 от ГПК.

Образувано е по възражение на „***“ ЕООД срещу Заповед за изпълнение на парично задължение № 218/03.02.2017 г., издадена на основание чл. 410 от ГПК, от Районен съд Добрич по ч.гр.д. № 362 по описа за 2017 г.

В процесуалния документ са изложени твърдения за ненадлежно връчване на процесната заповед за изпълнение. Поддържа се тезата, че управителят на дружеството е узнал за издадената заповед и образуваното въз основа на нея изпълнително производство от ЧСИ Николай Желев, на 08.06.2020 г. Длъжникът оспорва отразеното в съобщението за връчване на заповедта по чл. 410 от ГПК, че на адреса на дружеството живеят възрастни хора. Поради тази причина счита, че разпоредбата на чл. 50, ал. 2 от ГПК е неприложима в случая.   

Въз основа на тези аргументи се иска възражението да бъде прието от въззивния съд. Иска се изпълнението на заповедта да бъде спряно.

 

Въззивният съд, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира от фактическа и правна страна следното:

Възражението е подадено в законоустановения едномесечен срок, от легитимирано лице, поради което е допустимо. Разгледано по същество е неоснователно.

На 01.02.2017 г. С.П. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника „***“ ЕООД.

Със Заповед за изпълнение на парично задължение № 218/03.02.2017 г., издадена на основание чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 362/ 2017 г., Районен съд Добрич е разпоредил „***“ ЕООД да заплати на С.П. следните суми: 1. 6000, 00 лева, получена от ответното дружество като аванс по сключен договор за СМР от 12.03.2015 г., дължима след прекратяване на договора поради неизпълнение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното му изплащане; 2. 1147, 11 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода от 17.03.2015 г. – 31.01.2017 г. и разноски в размер на 842, 94 лева.

От приложеното съобщение по делото се установява, че връчителят е посетил адреса на дружеството (посочен в ТР), находящ се в град Добрич, ул. „***“ № 5, на 04.02.2017 г. и на 08.02.2017 г., за да връчи на длъжника процесната заповед. Отразил е, че по данни на живущите на ул. „***“ № 7, в къщата на ул. „***“ № 5 живеят възрастни хора. На адреса няма такава фирма и представител, който да получи книжата. Същото отразяване е направено и в приложената разписка, като е допълнено, че къщата е заключена. Посочено е също, че на дърво и в пощенската кутия са поставени уведомления до длъжника за това, че ако не се яви в канцеларията на съда в двуседмичен срок, книжата ще се считат за връчени. В рамките на този срок не е подадено възражение срещу заповедта, поради което процесуалният документ е влязъл в сила и въз основа на него е бил издаден изпълнителен лист.

Производството по чл. 423 от ГПК предоставя на длъжника защита срещу заповедта, когато е бил лишен от възможността да оспори вземането. За да я реализира пред въззивния съд, пропускът му да упражни правото си по чл. 414 от ГПК в срок трябва да се дължи на някое от обстоятелствата предвидени в чл. 423, ал. 1 от ГПК.

В настоящия случай като такова се изтъква ненадлежното връчване на заповедта.

Въззивният съд не споделя това становище. В случая длъжникът е юридическо лице и при връчване на съобщения се прилагат правилата на чл. 50 от ГПК. Установи се, че връчителят е посетил адреса на дружеството, посочен в ТР. Това обстоятелство не е спорно. Спорно е дали в случая е приложима хипотезата на чл. 50, ал. 2 от ГПК или на чл. 50, ал. 4 от ГПК. От сведенията, които е събрал връчителят, и които е отразил в съобщението и разписката, се извежда, че търговецът не се е намирал на адреса – гр. Добрич, ул. „***“ № 5. Изложени са множество обстоятелства от които може да бъде направен извод, че липсва обозначение за поддържане на канцелария или други търговски помещения на адреса – къщата е заключена; на адреса няма такава фирма или представител на дружеството; по данни на живущите на ул. „***“ № 7 в къщата живеят възрастни хора. Сведенията са събрани от съседи и лично от връчителя.

Поради тази причина съдът счита, че приложение намира фикцията по чл. 50, ал. 2 от ГПК – съобщенията се считат за връчени с прилагането им по делото. Оттук се извежда, че залепване на уведомление по чл. 50, ал. 4 от ГПК не е било необходимо. Като не е упражнил правото си на възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК, същото се е преклудирало, а дружеството е загубила възможността да го упражни по-късно.

Изложеното налага извода, че процесната заповед е била връчена редовно на длъжника и няма основания възражението да бъде прието от въззивния съд.  

            

Така мотивиран, Окръжен съд Добрич

 

ОПРЕДЕЛИ:

 

НЕ ПРИЕМА възражението на „***“ ЕООД срещу Заповед за изпълнение на парично задължение № 218/03.02.2017 г., издадена на основание чл. 410 от ГПК, от Районен съд Добрич по ч.гр.д. № 362 по описа за 2017 г.

 

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. 

 

                

                 Председател:                                           Членове: 1.

                                                                                                                     

             

                                                                                                    2.Обн., ДВ, бр. 13 от 9.02.2007 г.