Мотиви
към Присъда от 19.02.2014 година,
постановена по НОХД № 756/2013 година по описа на РС - Елхово:
Производството по делото е
образувано по внесен от РП- Елхово обвинителен акт, с който против подсъдимият Е.К. /***/, роден на *** година в гр.Кенетра, Мароко, гражданин на Мароко, средно образование,
дърводелец, неженен, неосъждан, е повдигнато обвинение по чл.279,
ал.1 от НК, за това, че на 18.06.2013 година в района
на 246 гранична пирамида в землището на с. Голям Дервент, община Елхово, обл.
Ямбол, влязъл през границата на страната от Република Турция в Република
България, без разрешение от надлежните органи на властта.
В съдебно заседание участващият по делото прокурор поддържа повдигнатото против подсъдимият
обвинение, като намира същото за доказано по категоричен начин както от
обективна, така и от субективна страна. Предлага на подсъдимия да бъде наложено
наказание при условията на чл.54 от НК при превес на смекчаващи вината
обстоятелства, в предвидения в закона минимален размер от три месеца,
изпълнението на което на основание чл.66,
ал.1 от НК да бъде отложено за срок от три години, както и наказание глоба в
предвидения в закона минимален размер.
Производството по делото е протекло в отсъствието на подсъдимият, който не е намерен на установеният по делото адрес за
призоваване и с участието на служебен защитник– адв. Х. от АК– Ямбол.
Участващият в хода на съдебното производство служебен защитник на подсъдимия не
оспорва, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна съставът
на престъпление, наказуемо по чл.279, ал.1 от НК, като пледира наказанието на
подсъдимия да бъде определено в предвидения в закона минимум от три месеца
лишаване от свобода, чието изтърпяване да бъде отложено за срок от три години
на основание чл.66, ал.1 от НК, както и налагане на наказание глоба в
предвидения в закона минимален размер.
Съдът, след като обсъди поотделно и в съвкупност
събраните и проверени в хода на съдебното следствие гласни и писмени
доказателства, прие за установено от фактическа
страна следното:
В хода на ДП, както и в хода на съдебното производство
подсъдимият не е представили документ за самоличност. В хода на ДП е заявил
самоличност Е.К. /***/, роден на *** година в гр.Кенетра, Мароко,
гражданин на Мароко, средно образование, дърводелец, неженен, неосъждан.
На 16.06.2013 година подсъдимият напуснал Мароко
поради социално – икономически причини. Със самолет се придвижил до гр.
Истанбул, Република Турция, където се свързал със свой сънародник. Последният
му обещал срещу заплащане на сума в размер на 600 евро да му окаже помощ при
придвижването му до България. След като подсъдимият заплатил посочената по –
горе сума, на 17.06.2013 година бил качен от сънародникът си в лек автомобил, в
който пътували и други лица, възнамеряващи да преминават незаконно турско –
българската граница. В гориста местност подсъдимият слязъл от автомобила и
заедно с останалите лица продължил да върви в указаната му посока. На
18.06.2013 година в района на 246 гранична пирамида в землището на с. Голям
Дервент, община Елхово, влязъл от Република Турция в Република България, като
продължил да върви към вътрешността на страната заедно с още три лица, след
което били задържани от граничните власти. При задържането не представил
документ за самоличност.
От изисканата и приета като доказателство по делото
справка от ДАБ пир МС се установява, че подсъдимият е регистриран в ДАБ при МС на 17.07.2013 година,
ЛНЧ **********. С Решение № 4663 от 29.08.2013 година на
Председателя на ДАБ производството е било прекратено.
От приложената по делото справка за съдимост на
подсъдимия, издадена от МП на РБ, се установява, че подсъдимият не е осъждан.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена
въз основа на събраните в хода на съдебното следствие доказателства -
обясненията на подсъдимият, дадени в хода на ДП, приобщени към доказателствения
материал чрез прочитането им по реда на чл.279, ал.2, предл. ІІ, вр. ал.1, т.2 от НПК, от показанията на свидетеля С., дадени
в хода на съдебното следствие, от писмените доказателства, приложени по делото
и приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им по реда на чл.283
от НПК. Между обясненията на подсъдимият и показанията на свидетеля С. съдът не
констатира противоречия. Показанията на свидетеля са правдиви, логични и
последователни, поради което същите се възприеха от съда и се кредитираха като
достоверни и обективни. Възпроизведените от свидетелят факти са пряко относими
към времето, мястото и механизма на осъществяване на престъпното деяние. В
подкрепа на показанията на свидетеля са и обясненията на подсъдимия, дадени в
хода на ДП и приобщени към доказателствения материал по делото, в които се
съдържа самопризнание за извършеното престъпно деяние и формата на вина.
Доколкото не се установи обратното, съдебният състав прецени обясненията на
подсъдимия за достоверни и ги цени при формиране на фактическите и правните си
изводи.
Въз основа на горната фактическа обстановка съдът
направи следните правни изводи:
Подсъдимият Е.К. /***/, роден на *** година в гр.Кенетра, Мароко,
гражданин на Мароко, средно образование, дърводелец, неженен, неосъждан,
регистриран в ДАБ при МС на 17.07.2013 година, ЛНЧ **********, е осъществил с деянието си от обективна и субективна
страна престъпният състав на чл.279, ал.1 от НК, тъй като на 18.06.2013 година
в района на 246 гранична пирамида в землището на с. Голям Дервент, община
Елхово, обл. Ямбол, влязъл през границата на страната от Република Турция в
Република България, без разрешение от надлежните органи на властта.
От обективна
страна подсъдимият Е.К. /***/, е
осъществил фактически действия по преминаване през държавната ни граница, без
да е получил разрешение от надлежните органи на властта, осъществяващи
гранично- пропусквателен контрол. Подсъдимият не е
имал необходимата виза, удостоверяваща правото му за влизане в страната ни,
изискуема както с оглед неговото гражданство, така и с оглед държавата, от която идва - Република Турция.
Действащият граничен режим и ред в Република България, изискват преминаване
през определени места –ГКПП със знанието и разрешението на граничните власти,
каквото в случая е липсвало, като категорични съждения за последното се
съдържат в показанията на свидетеля С. и самопризнанията на подсъдимия. Поради
изложеното, от обективна страна с деянието си подсъдимият е нарушила
установения в страната режим и ред за преминаване на държавната ни граница,
като деянието е осъществено в първата изпълнителна форма, визирана в чл.279,
ал.1 от НК – „без разрешение на надлежните органи на властта”, в хипотезата на
„влизане” в страната. Деянието е довършено, предвид на това, че подсъдимият е
успяла да премине държавната граница. Довършено
"влизане" и "излизане" през границата по смисъла на чл. 279 НК от обективна страна е налице, когато деецът е преодолял наложения контрол
или мерките и препятствията, установени от властта за по-ефикасна защита на
границата Така очертани обективните белези на престъпния състав, сочат на довършеност на деянието.
От субективна
страна инкриминираното деяние е извършено виновно, при пряк умисъл, като
подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е
неговите последици и е целял тяхното настъпване. Предприемайки пътуването си,
подсъдимият е била наясно с обстоятелството, че за влизането му в Р България са
необходими съответните визови документи,
както и за липсата на изискуемите се такива за влизане в Р България, а също
и с установения пропускателен граничен контрол при преминаване на държавната ни
граница. Освен това е съзнавал, че ще влезе в страната ни без знанието на
граничните власти, следователно в съзнанието му е била формирана представата за
противоправния характер на деянието и за неговите общественоопасни
последици, които е предвиждал, а от волева страна пряко е целял и искал тяхното
настъпване, за да реализира крайната си цел – да достигне до Република
България.
Предвид изложеното, съдът призна подсъдимият за
виновен в извършването на престъпление по чл.279, ал.1 от НК.
Съдът не намери основанията, предвидени в разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК за ненаказване на
подсъдимият. По смисъла на чл.27, ал.2 от Конституцията на Р България право
на убежище се предоставя на чужденци, преследвани
заради техните убеждения или дейност
в защита на международно признати права и свободи. Правото на убежище, визирано в разпоредбата на
чл.279, ал.5 от НК не следва според настоящия съдебен състав да се разглежда в
тесния смисъл на понятието, което е интерпретирано в Конституцията, а в аспекта
на приложимото по силата на препращащата норма на ал.3 от Конституцията,
национално законодателство /ЗУБ/, оносимо към
бежанците и убежището, и международноправните актове като на международно ниво
статутът на бежанеца е регламентиран в Конвенцията за статута на бежанците от
28.07.1951г., допълнена с Нюйоркският протокол от 1967г., която е ратифицирана
с ДВ бр.36/05.05.1992г., обн.ДВ бр.88/ 15.10.1993г.,
в сила за Р България от 10.08.1993г. Посочените два международноправни акта
/Конвенция и Протокол/ са одобрени в рамките на ООН и към момента 110 държави
са страни по Конвенцията, Протокола или и по двамата документа. В цитираната
Конвенция, в чл.31, параграф 1, е залегнало относимото
отпадане на наказуемостта за извършено според националното ни законодателство
престъпление по чл.279, ал.1 от НК. Съгласно посочената
разпоредба от Конвенцията, договарящите държави се задължават да не налагат
наказания заради незаконно влизане
и пребиваване на тяхна територия на бежанци, които пристигайки направо от територията, където са били застрашени животът и свободата им, са влезли или пребивават на тяхна територия без разрешение
при условие, че те се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното
им влизане и пребиваване на
територията на страната. В приложимото национално законодателство – в чл.3 от
Закона за бежанците от 1999г. /отм. с
ДВ. бр.54 от 31.05.2002г./ законодателят е разгледал в по-широк смисъл
понятието „убежище“, включвайки в него като закрила и статута на бежанец,
хуманитарната закрила и правото на убежище по чл.98, т.10 във връзка с чл.27,
ал.2 и 3 от Конституцията на Република България. Действащият към момента Закон
за убежището на бежанците, в сила от 01.12.2002 година, определя условията и реда
за предоставяне на особена закрила
на чужденци на територията на Република България,
както и техните права и задължения, като по смисъла на чл.1, ал.2 от с .закон, особената закрила,
която Република България предоставя на чужденци по
този закон, включва убежище, статут на бежанец,
хуманитарен статут и временна закрила. Статут на
бежанец в Република България, съгласно
чл.8 от ЗУБ, се предоставя на чужденец, който
основателно се страхува от преследване
поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо
мнение и/или убеждение, намира се извън държавата
си по произход
и поради тези причини не може
или не желае
да се ползва
от закрилата на тази държава
или да се
завърне в нея. Хуманитарен статут
по смисъла на чл. 9 от ЗУБ, се
предоставя на чужденец, принуден да напусне или
да остане извън държавата си по произход,
тъй като в тази държава е изложен на реална
опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание
или екзекуция; изтезание или
нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; тежки и лични заплахи
срещу живота или личността му
като гражданско лице поради насилие
в случай на вътрешен или международен
въоръжен конфликт.
Процедурата за предоставяне на закрила започва по
молба на заинтересованото лице, която може да бъде в устна,
писмена или друга форма. В настоящия случай, видно от приложената по делото
справка то ДАБ при МС, подсъдимият е подал молба за закрила, регистриран е в ДАБ
при МС, като към момента производството на кандидата е било прекратено. Независимо
от това, че подсъдимият е подал молба за закрила, въз основа на която е било
образувано производство по реда на ЗУБ, прекратено към момента, при преценката
за приложимостта на материалноправната норма на
чл.279 ал.5 от НК, съществено е както установяването на подадена от дееца молба
за закрила, така и причините, мотивирали чуждия гражданин да осъществи деянието
по чл.279 ал.1 от НК. Въз основа на доказателствата по делото съдът прие, че
подсъдимият е напуснал страната си, както самият той излага в обясненията си,
дадени в хода на ДП, приобщени към доказателствения материал по делото чрез
прочитането им по реда на чл. 279, ал.2, предл. ІІ, вр.
ал.1, т.2 от НПК, поради социално – икономически и лични причини, като изтъква
това, че в държавата си по произход не е имал работа и е бил в конфликт със
семейството си. Тези именно обстоятелства са мотивирали подсъдимият да напусне
Кралство Мароко с намерение да се установи в гр. София, Република България,
където е възнамерявал да си намери работа и да се устрои да живее. Други
конкретни причини, свързани с извършването на деянието, подсъдимият не сочи.
Ето защо съдът прие, че не са налице основания
за приложение на разпоредбата на чл.279, ал.5 от НК. Не са налице
доказателства по делото, от които да се приеме, че подсъдимият е влязъл в
страната ни с цел да търси убежище, поради това, че в собствената му родина е бил
преследван заради своите убеждения или дейност в защита на
международно признати права и свободи. Тези обстоятелствата подлежат на
доказване, а такива доказателства по делото липсват. Не са направени и
доказателствени искания в тази насока от служебния защитник на подсъдимия в
хода на съдебното следствие. Твърдения в тази насока липсват както при разпита
на подсъдимия в хода на ДП в качеството му на обвиняемо лице, така и в хода на
съдебното следствие.
При определяне
на вида и размера на наказанието, съдът взе предвид степента на обществена
опасност на деянието, обоснована от динамиката на този вид престъпления понастоящем
в страната, както и обществената опасност на подсъдимия, която не е висока,
предвид на това, че същият не е осъждан, имала
е добросъвестно процесуално поведение в хода на ДП, правейки
самопризнания по предявеното му обвинение,
с което и е съдействал за разкриване на обективната истина по делото.
Взеха се предвид причините и подбудите за извършване на престъплението, както и
механизмът на извършването му. Посочените смекчаващи обстоятелства не биха
могли обаче да бъдат определени като многобройни, нито като изключителни, за да се определи
наказание при условията на чл.55 от НК. При тези фактически констатации, и при
превес на смекчаващите вината обстоятелства - необременено съдебно минало,
критично отношение към деянието, направени от подсъдимият самопризнания в хода
на ДП, съдът му наложи кумулативно предвидените наказания по чл.279, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК в
предвиденият в закона минимум, а именно три
месеца лишаване от свобода, както и наказание глоба в размер на 100.00 лв.
Съдът намери, че са налице материалноправните
предпоставки за приложението на чл.66,
ал.1 от НК по отношение на подсъдимият. Последният, към момента на
извършване на деянието не е бил осъждана за престъпление от общ характер,
наложеното му наказание е до три години лишаване от свобода и съдът счита, че
за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъденото
лице не е необходимо ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване
от свобода. Ето защо и на основание чл.66, ал.1 от НК съдът отложи изпълнението на наложеното наказание
за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: