№ 6930
гр. С. 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110146348 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Производството е образувано по искова молба на „ББ.” ЕООД срещу А. П. П., с
искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6000 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство, защита и съдействие по преписка № ППН-01-
914/29.12.2020 г. на Комисия за защита на личните данни, както и сумата от 2000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на
реномето и репутацията на ищеца пред Национален осигурителен институт и Комисия за
защита на личните данни, във връзка с подадени от ответника жалби, приети за
неоснователни с Протокол № КП-5-21-00861243/08.01.2021 г. на НОИ и с Решение № ППН-
01-914/2020/27.09.2021 г. на КЗЛД.
Ищецът твърди, че за периода м. 07 – м. 09.2020 г. ответникът е предоставял услуги
по счетоводно обслужване на ищцовото дружество на база сключен граждански договор, за
целите на който ответникът получил и пълномощни за представителство пред НАП, НОИ и
други институции, както и достъп до банковите сметки на дружеството. След като ищецът
установил, че лицето не се справя с възложената му работа, както и поради желанието на
ответника възнаграждението му да се заплаща в брой и да не се официализира пред НАП,
ищецът го уведомил, че прекратяват правоотношенията си. Според ищеца възползвайки се
от предоставения му достъп до офиса на дружеството, ответникът взел двата екземпляра от
сключения граждански договор между него и „ББ.“ ЕООД, превел 2500 лв. в своя полза от
сметките на дружеството без знанието на управителя му, както и отказал да върне
нотариално заверените пълномощни след прекратяване на правоотношенията. Ищецът
твърди, че с цел да го злепостави и да му създаде излишни административни трудности,
1
ответникът започнал да подава сигнали пред различни държавни институции с искане за
извършване на проверка и санкциониране на дружеството – ищец, във връзка с подадени
декларации образец № 1 и образец № 6 до НАП. По подадените сигнали били образувани
преписки пред Национален осигурителен институт и Комисия за защита на личните данни.
С Протокол № КП-5-21-00861243/08.01.2021 г. НОИ установил, че резултатите, декларирани
за лицето А. П. са коректно подадени. С Решение по преписка № ППН-01-914/29.12.2020 г.
КЗЛД оставила без уважение жалбата на ответника поради липса на извършено нарушение
във връзка с обработване на личните му данни. Ищецът твърди, че в производството пред
КЗЛД бил представляван от адвокат Борис Е., за което заплатил адвокатски хонорар в
размер на 6000 лв., които не му били възстановени, както и претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в накърняване на реномето и репутацията на търговското дружество
пред съответните институции – НОИ и КЗЛД. Счита, че ответникът е действал
неправомерно, поради което отговаря за непозволено увреждане, както и счита, че
разноските му се дължат, тъй като в ЗЗЛД не е предвиден процесуален ред за присъждането
им пред КЗЛД. Поради изложеното моли за уважаване на исковете и за присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва исковете като недопустими, евентуално
като неоснователни. Излага доводи, че ищецът е следвало да предяви претенцията си за
разноски в производството пред КЗЛД, което той не е сторил, поради което възможността за
присъждането им е преклудирана. Освен това твърди, че размерът на адвокатското
възнаграждение е прекомерен съгласно чл. 8, ал. 2, т. 10 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. По същество ответникът оспорва наличието на
фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД с доводи, че се е възползвал
от правото си на жалба по чл. 38 ЗЗЛД, тъй като е счел, че личните му данни са били
използвани неправомерно от ищеца, т. е. касае се за правомерно действие - упражняване на
законово гарантирано право на жалба. Оспорва действителното заплащане на адвокатския
хонорар, както и причинно – следствената връзка между деянието и вредите. Твърди, че
процесуалното представителство в случая пред КЗЛД не е било задължително. Оспорва
претенцията за неимуществени вреди. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
Не се спори между страните, че в периода м. 07, м. 08 и м. 09.2020 г. ответникът А. П.
П. е извършвал услуги по счетоводно обслужване на ищеца „Б.“ ЕООД, за което е следвало
да подава ежемесечни отчети, както и е получил нотариално заверени пълномощни за
представителство на дружеството пред НАП, НОИ, ИА „Главна инспекция по труда“, БНБ и
други институции, както и достъп до банковите сметки на дружеството. В тази връзка по
делото са приети отчети за извършена работа по счетоводно обслужване на „Б.“ ЕООД за
2
периоди 01.07.2020 г. – 31.07.2020 г., 01.08.2020 г. – 31.08.2020 г., 01.09.2020 г. – 30.09.2020
г., подписани от ответника, които не са оспорени от последния.
Прието е извлечение от банковата сметка на „Б.“ ЕООД № 145/01.10.2020 г., издадено
от „Уникредит Б.“ АД, от което се установява извършена трансакция – вътрешнобанков
превод на сумата от 2500 лв. на 30.09.2020 г. с основание: по договор, контрагент А. П. П.,
70001522354788, като е представено и авизо за местен превод от 30.09.2020 г. за наредена от
ищеца в полза на ответника сума в размер на 2500 лв. – с основание: по договор.
Не се спори също, че въз основа на подаден от ответника сигнал с искане за
извършване на проверка и санкциониране на ищеца са образувани преписки пред
Национален осигурителен институт и Комисия за защита на личните данни, като с влязло в
сила Решение № ППН-01-914/2020/27.09.2021 г. КЗЛД е оставила без уважение жалбата на
ответника с вх. № ППН-01-914/29.12.2020 г., като е приела, че не е извършено нарушение
във връзка с обработването на личните данни на ответника от страна на ищеца.
По делото е приета и цялата административна преписка по жалба с вх. № ППН-01-
914/29.12.2020 г., подадена от А. П. П. срещу „Б.“ ЕООД, във връзка с която е проведено
производство по реда на чл. 38 ЗЗЛД, за извършване на проверка при ищеца дали липсва
дадено съгласие за обработване и използване на личните данни на ответника и дали те са
използвани неправомерно, чрез деклариране на изплатени доходи за месеците 07, 08,
09.2020 г. и внасяне на осигурителни вноски пред НАП (неправомерно обработване на
лични данни чрез употребата им за подаване на декларации в НАП като осигурено лице, без
наличието на граждански или трудов договор). С Решение № ППН-01-914/2020/27.09.2021 г.
е прието, че не е извършено нарушение при обработването на личните данни на ответника
по Регламент № 2016/679 или ЗЗЛД, тъй като се касае за извършване на дейности за
дружеството без трудов договор, за което ищецът следва да внася осигурителни вноски –
подаване на декларации образец № 1 и № 6 по чл. 5, ал. 4 КСО, вр. чл. 4, ал. 1, т. 3 от
Наредба № Н-13/17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и
съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и
от самоосигуряващите се лица.
Не е спорно, че в производството пред КЗЛД ищецът е бил представляван от адвокат
Б. А. Е., който е подал писмено становище от името на „Б.“ ЕООД на 13.02.2021 г.
(входирано с рег. № ППН-01-914#4/20/15.02.2021 г.) по жалба с вх. № ППН-01-
914/29.12.2020 г. (изпратено по електронна поща), в което са обяснени причините за
прекратяване на правоотношенията между страните и задължението за внасяне на
осигурителни вноски, в което становище не е направено искане за присъждане на разноски.
В хода на производството пред КЗЛД са изискани допълнителни доказателства.
Прието е преводно нареждане за кредитен превод № 223048340207/15.12.2021 г. с
наредител „Б.“ ЕООД и получател „АД К., К. и съдружници“ за сумата от 8161,41 лв., с
основание за превода: ПФ 10082021/001/10.08.21, пояснения: ПФ 04102021/6901/04.10.21,
както и фактура № **********/15.12.2021 г. с доставчик: „Адвокатско дружество К., К. и
съдружници“ и получател „Б.“ ЕООД на стойност 6000 лв. (7200 лв. с ДДС) с основание:
3
защита по преписка по жалба с вх. № ППН-01-914/29.12.2020 г. КЗЛД.
Приета е Проформа фактура № 10082021/001/10.08.2021 г. с доставчик „Адвокатско
дружество К., К. и съдружници“ и получател „Б.“ ЕООД за сумата от 6000 лв. (7200 лв. с
ДДС) с основание: защита по преписка по жалба с вх. № ППН-01-914/29.12.2020 г. КЗЛД;
Проформа фактура № 04102021/6901/04.10.2021 г. с доставчик „Адвокатско дружество К., К.
и съдружници“ и получател „Б.“ ЕООД за сумата от 961,41 лв. с ДДС с основание:
представителство по адм. дело на Б.П., промяна на седалището на А. Ж., откриване на
сметка и регистрацията й в ТР по партидата на Б.П., изготвяне на споразумение за
продължаване на срока за преместване на трафопост и в тази връзка два броя фактури с
доставчик „Адвокатско дружество К., К. и съдружници“ и получател „Б.“ ЕООД: фактура №
**********/15.12.2021 г. за сумата от 752,99 лв. (903,59 лв. с ДДС) с основание: правни
услуги и фактура № **********/15.12.2021 г. за сумата от 57,82 лв. с основание:
префактуриране разходи – ДТ такси.
По делото са представени и копия от решения на КЗЛД по други преписки – Решение
№ 1327/2012 г. от 20.07.2012 г. (което обаче е отменено), Решение № ППН-01-116/2019 г. от
28.10.2019 г., видно от които на основание чл. 47, ал. 2, пр. 2 АПК и чл. 144 АПК, вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК в полза на спечелилата делото страна са присъждани съдебни разноски в
съответното производство за адвокатско възнаграждение. Представено е и Решение №
9833/17.07.2020 г. по адм. д. № 13339/2019 г. по описа на ВАС, V отделение, в мотивите на
което е прието, че разноски в административното производство се дължат само и
единствено, когато законът урежда въпроса, като в специалния закон – ЗЗЛД въпросът с
разноските в административното производство не е уреден, поради което такива не следва
да се присъждат.
Представена е и разпечатка от проведена кореспонденция чрез приложението Вайбър,
която съдът не обсъжда, тъй като не става ясно нито кои са лицата, между които е проведена,
нито датата на провеждането й, а същата изрично е оспорена от ответника.
За установяване на търпените неимуществени вреди, както и за недобросъвестното
поведение на ответника при подаване на жалбите по делото са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетеля К.С.В.. Същият заявява, че е извършвал
счетоводно обслужване на „Б.“ ЕООД от средата на 2003 г. до средата на 2020 г., след което
бил заместен от А. П., като в края на септември 2020 г. бил помолен отново да се върне на
работа поради неразбирателства между П. и управителя на дружеството – Л. Ж.. Свидетелят
заявява, че се върнал в началото на октомври и работил до пролетта на 2021 г. Твърди, че той
подал декларации образец № 1 и № 6 за ответника в НАП през октомври 2020 г. Ответникът
поискал същите да бъдат анулирани, като след отказ от страна на свидетеля последвали
проверки от НОИ, Главна инспекция по труда и Комисия за защита на личните данни въз
основа на сигнали от П.. В. заявява, че контактувал с проверяващите и предоставял
информация и документи, при всяка проверка по сигнал на служител или работник
отношението към дружеството - работодател било по-негативно - трябвало да се доказва, че
действията са съобразени със закона. От ръководството на дружеството и от управителя не
4
се изисквали проверки, единствено свидетелят участвал в проверката на база пълномощно.
С НОИ кореспонденцията се провеждала само по телефон или с имейл, служители на
институцията не са идвали на място, в Главна инспекция по труда няколко пъти ходил на
място, в Комисията за защита на личните данни бил извикан да даде обяснения. Свидетелят
добавя, че е имало много такива проверки в практиката му, при стандартни проверки се
работело само въз основа на документи, не винаги проверяващите идвали на място.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правна страна:
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД.
За основателността на исковете ищецът следва да докаже наличието на следните
предпоставки: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие
между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената или неимуществената сфера на увредения); 4)
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди; 5)
вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се
предполага - т. е., че в причинно-следствена връзка с противоправно и виновно поведение на
ответника, изразяващо се в образуване на преписка пред КЗЛД, ищецът е претърпял
имуществени вреди, като е заплатил адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство пред КЗЛД в размер на 6000 лв., както и настъпването на
неимуществени вреди – накърняване на реномето и репутацията на търговското дружество
пред НОИ и КЗЛД.
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да обори
презумпцията за вина или да докаже плащане на вземанията.
На първо място, относно материалноправната легитимация на ищеца да иска
обезщетяване на претърпени от него неимуществени вреди, настоящият съдебен състав
намира за необходимо да посочи съществуващото по този въпрос противоречие в практиката
на касационната инстанция и образуваното в тази връзка тълк. дело № 1/2023 г. по описа на
ОСНГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което понастоящем е все още висящо, за
постановяване на съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС по въпроса
„Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от деликт?”. Действително, според по-старата
практика на ВКС юридическите лица не могат да претърпят неимуществени вреди, защото
нямат психика, а само имущество. Така, с Решение № 47/10.09.2010 г. по т. д. № 625/2008 г.
по описа на ВКС, ІІ т. о. е даден отрицателен отговор на въпроса дали юридическите лица
могат да претендират да бъдат обезщетени за претърпени от тях неимуществени вреди, като
е прието, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди по правилото на чл. 52
ЗЗД на юридическо лице - търговец е лишено от основание в закона. Върховният касационен
съд е приел, че претърпените от търговеца - юридическо лице вреди от установено
правонарушение несъмнено се отразяват в патримониума му, но поради безспорно паричния
му еквивалент тези щети не могат да имат неимуществен характер, което само по себе си
5
изключва приложението на чл. 52 ЗЗД. Като допълнителен аргумент е изложено и че самият
общопризнат смисъл, вложен в понятието „неимуществени вреди“ налага извода, че тези
вреди нямат своя имуществена стойност и следователно - парично изражение, което е
несъвместимо с правната същност и начин на възникване на юридическото лице - търговец.
Прието е по-конкретно, че търговското предприятие е съвкупност от права и задължения с
паричен еквивалент, че то няма неимуществени активи и пасиви и вредите, които търпи, се
отразяват в патримониума му, съставен от права и задължения с имуществен еквивалент, че
неимуществените вреди засягат неблагоприятно единствено психическите преживявания на
увреденото лице (причинявайки болки и страдания), а е безспорно, че юридическите лица не
могат да страдат емоционално.
В по-новата съдебна практика - Решение № 274/18/18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017
г. по описа на ВКС, ІV г. о., Решение № 206/26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г. по описа на
ВКС, ІІІ г. о., Решение № 29/10.03.2020 г. по гр. д. № 1690/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о.,
Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о., както и в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК Определение № 400/26.11.2013 г. по ч. гр. д.
№ 6155/2013 г. по описа на ВКС, ІІ г. о. е застъпено становище, обратно на даденото в
Решение № 47/10.09.2010 г. по т. д. № 625/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т. о. В Решение №
274/18/18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и в Решение №
29/10.03.2020 г. по гр. д. № 1690/2019 г. по описа на ВКС, ІV г. о. по допуснатия до
касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК материалноправен въпрос по
приложението на чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД относно това търпят ли подлежащи на
обезщетяване неимуществени вреди религиозните организации като юридически лица,
изразени чрез средствата за масово осведомяване обидни, клеветнически твърдения,
уронващи авторитета им, е даден положителен отговор. В Решение № 206/26.03.2019 г. по
гр. д. № 4762/2017 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. по въпроса дали действащото вътрешно
обективно право допуска юридическо лице да е кредитор по вземане за обезщетение на
неимуществени вреди, след като и юридическите лица са носители на неимуществени права,
съдът в мнозинството си е отговорил положително - юридическите лица могат да търпят
неимуществени вреди, както и да претендират обезщетение за репарирането им. Прието е, че
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД е обща и не съдържа ограничения относно страните в
правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане - всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, в т. ч. и на юридическо лице (ЮЛ). Липсва
основание да се приеме изключване на възможността да се търси отговорност за
неимуществени вреди от юридически лица и в последващите разпоредби в закона, вкл. и чл.
52 ЗЗД, чрез предявяването на иск за неимуществени вреди, като са налице и по-нови
разпоредби в други закони, които предвиждат правото на подобно обезщетение (аналогично
е постановеното по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК Определение № 400/26.11.2013 г. по ч. гр. д. №
6155/2013 г. по описа на ВКС, ІІ г. о.). В заключение мнозинството от съдебния състав е
приело, че юридическите лица търпят морални вреди и могат да претендират, съответно да
им бъдат присъждани, обезщетения за същите, като несъмнено това касае всички
юридически лица без оглед на техния вид – търговци, юридически лица с нестопанска цел,
6
религиозни институции и т. н., както и без оглед на това дали имат членове или не.
Изключването на който и да било вид юридически лица от този кръг субекти би
представлявало недопустим дискриминационен подход. Такова тълкуване на закона
съответства както на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и
Хартата на основните права на ЕС, така и на практиката на европейските съдилища. В
Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о. при отговора
на допуснатия в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос за критериите, въз основа на
които следва да бъде определено обезщетение за претърпени от юридически лица
неимуществени вреди в хипотезите на нарушаване на правото на Европейския съюз от
незаконосъобразни актове, действия/бездействия на държавата, Върховният касационен съд
е споделил цитираната по - горе практика.
Настоящият състав възприема застъпеното в последно цитираните актове на ВКС
становище за допустимост (в материалноправния смисъл на понятието) юридическите лица,
вкл. търговци, да търпят подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди, считайки това
разрешение за съответно на общия граждански закон, в който не е въведено ограничение
относно субектите, които биха могли да претърпят и да претендират обезщетение за
неимуществени вреди, а и на практиката на ЕСПЧ и СЕС в тази насока, според която
юридическите лица също имат право да претендират обезщетение за претърпените от тях
неимуществени вреди, изразяващи се в създаване на негативен облик на дружеството, което
няма имуществени измерения. Принципът на справедливостта изисква да бъде присъдено
обезщетение за всички негативни последици от противоправно поведение, които не се
изразяват в намаляване или пропуснато увеличение на имуществото на увредения с
конкретна парична стойност. По отношение на едно търговско дружество
тези неимуществени вреди биха могли да се изразяват в засягане на доброто име и реномето,
фирмената репутация, несигурността при планиране, нарушение в управлението на фирмата,
включително безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управленския екип
– така Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о. Предвид
изложеното, ищецът е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за вреди
от накърняване на репутацията му при доказано противоправно поведение на насрещната
страна.
На следващо място, доводите на ответника за недопустимост на производството
съдът намира за неоснователни. Съгласно актуалната практика на КЗЛД и на ВАС в
производствата по чл. 38 ЗЗЛД, каквото е проведено между страните, адвокатски
възнаграждения не се присъждат по арг. от чл. 12, ал. 3, вр. чл. 47, ал. 2 АПК, доколкото
същите са извън посочените в чл. 47, ал. 2 АПК разходи, и в приложимото специално
законодателство (ЗЗЛД) няма изрични разпоредби, регламентиращи възможността за
присъждане на адвокатско възнаграждение в производството пред административния орган
– ЗЗЛД. Съгласно чл. 12, ал. 3 АПК в производствата по този кодекс не се
заплащат разноски, освен ако това е предвидено в него или в друг закон, както и в случаите
на обжалване на административни актове по съдебен ред и при предявяване на иск по този
7
кодекс. В специалния закон (ЗЗЛД) не е уредена възможността за присъждане на разноски
при разглеждане на жалби по чл. 38 ЗЗЛД. В производството по издаване на индивидуални
административни актове по Глава пета, Раздел I от АПК, чиито разпоредби се прилагат за
неуредените в ЗЗЛД и Регламент № 2016/679 случаи, също не е предвидена възможността за
присъждане на разноски, освен пътни и други разходи по чл. 47, ал. 2 АПК - така и
практиката на АССГ и ВАС - Решение № 4407/27.06.2019 г. по адм. д. № 3060/2019 г. по
описа на АССГ и Решение № 9833/17.07.2020 г. по адм. д. № 13339/2019 г. на ВАС, V
отделение, както и решения, постановени от КЗЛД - Решение № ППН-01-236/19.09.2022 г.
на КЗЛД, Решение № ППН-566/24.08.2021 г. на КЗЛД, Решение № ППН-314/24.08.2023 г.
на КЗЛД, Решение № ППН-29/19.11.2020 г. на КЗЛД, Решение № ППН-80/26.10.2021 г. на
КЗЛД и др.
Съдът приема обаче, че липсата на процесуален ред за присъждане на разноските в
съответното производство не води до субсидиарно прилагане на правилата на чл. 78 ГПК.
Правилата на ГПК, уреждащи отговорността за разноски се прилагат единствено в рамките
на висящ исков процес и то единствено в хода на конкретното съдебно производство, като е
принципно недопустимо сторени в едно съдебно производство да се претендират в
последващо такова, чийто предмет е единствено иск за разноски (така Решение №
67/03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение № 414/27.07.2009
г. по гр. д. № 1049/2008 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение № 54/17.02.2016 г. по гр. д. №
5091/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., съгласно които отговорността за разноски е обективна,
невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото обхваща само направените по
делото разноски; отговорността за разноски може да съществува само по висящ процес и
затова не може да се търси в отделно производство). В посочената практика е прието още, че
направените разходи при воденето на едно гражданско дело представляват намаляване
имуществото на страната, но не е допустимо отделно и извън конкретното производство да
се търси тяхното възстановяване, респ. да се претендират като обезщетение за имуществени
вреди (освен при злоупотреба с процесуални права - чл. 3 ГПК). Недопустимостта на отделен
иск за присъждане на съдебни разноски се основава на уредените стриктни правила за вида
на разноските, подлежащи на репариране, процесуалните преклузии, свързани с момента, до
който е допустимо отправяне на претенция за присъждането им, начина на доказване на
сторените разноски, възможността на ответната страна да възрази за тяхната прекомерност,
възможността за допълване или изменение на съдебното решение в частта за разноските, в
което допълнително производство е недопустимо кумулирането на нови разноски (но
каквито страните безспорно биха могли да претендират в отделен исков процес). Разноските,
направени в производството пред КЗЛД, не могат да бъдат присъдени и в проведено
съдебно производство по обжалване на постановено от КЗД решение. Съгласно трайната
практика на административните съдилища, тези разноски не са част от разноските, за които
се носи отговорност при условията на чл. 143 АПК, поради което не подлежат на
възстановяване в съдебното производство. При условие, че самият закон (ЗЗЛД) не
предвижда присъждане на разноски, в причинна връзка с подадена неоснователна жалба,
съдът приема, че същите не могат да се претендират в отделно производство, освен при
8
злоупотреба с право, която е противоправна по смисъла на чл. 45 ЗЗД, каквато хипотеза се
твърди да е налице – така Решение № 1953/04.04.2024 г. по в. гр. д. № 8743/2023 г. по описа
на СГС, IV-Г въззивен състав. Доколкото ищецът твърди и злоупотреба с право при подаване
на жалбата пред КЗЛД, съдът приема, че исковете са допустими и подлежат на разглеждане
по същество.
Или, след като за ищеца няма възможност да му бъдат присъдени сторените разноски
за адвокатско възнаграждение в производството по чл. 38 ЗЗЛД, то не е налице пречка
същите да бъдат претендирани по реда на чл. 45 ЗЗД по общия ред под формата на вреди от
непозволено увреждане, само в случай, че е налице фактическият състав на сочената
разпоредба.
В случая е безспорно между страните, че въз основа на подадена от ответника жалба
с рег. № ППН-01-914/29.12.2020 г. е било образувано административно производство по реда
на чл. 38 от Закона за защита на личните данни, като с влязло в сила решение от 27.09.2021
г. жалбата на ответника е обявена за неоснователна. Не се спори, че като заинтересована
страна по делото е участвал ищецът „Б.“ ЕООД, чрез процесуален представител – адв. Б. Е..
От представените по делото фактури и платежно нареждане съдът приема, че разноските за
адвокатско възнаграждение са сторени именно във връзка с производството пред КЗЛД, тъй
като във фактурата и платежното нареждане от 15.12.2021 г. е посочено като основание:
защита по жалбата на ответника пред КЗЛД, а проформа фактурата от 10.08.2021 г., макар
сама по себе си да няма доказателствено значение, е индиция, че такова възнаграждение в
било уговорено преди постановяване на решението на КЗЛД. Платежното нареждане от
15.12.2021 г. е за сумите по посочените в него две проформа фактури, включително по
проформа фактурата, издадена във връзка със защитата по делото пред КЗЛД. От страна на
ответника не се оспорва сумата от 6000 лв. да е била заплатена в полза на процесуалния
представител на ищеца, а че тя не се отнася за делото пред КЗЛД, но не са ангажирани
доказателства, които да оборват този факт.
Следва да се даде отговор на въпроса дали поведението на ответника е
противоправно, в която връзка съдът приема следното:
Съгласно трайно установената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав
споделя, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 758/11.02.2011 г.
по гр. д. № 1243/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение № 189/20.06.2014 г. по гр. д. №
5193/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. по
описа на ВКС, III г. о., носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и
кога да го упражни, или въобще да не го упражни, поради което упражняването на
материално и/или процесуално право поначало е правомерно. Това не изключва
възможността за злоупотреба с право, която е противоправна; такава е налице, когато
правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат накърнени права или законни интереси
на други - чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, а също и в противоречие с
интересите на обществото - чл. 8, ал. 2 ЗЗД. Отговорността за вреди от злоупотреба с право
по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното
9
упражняване на законно признато право. Доказването на деянието (предявяването на иска,
подаването на жалба, сигнал) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест
на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на
противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към
деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия стопанин
или добрия търговец) грижа. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също
са в тежест да бъдат доказани от пострадалия. По общите правила дължимото обезщетение
обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати
ползи) и неимуществени вреди.
Според непротиворечивата съдебна практика, подаването на жалба (сигнал, молба,
тъжба) до съответния компетентен орган е по принцип правомерно поведение, тъй като
съставлява упражняване на законоустановена възможност - гражданите имат право да се
обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, без
опасения от последващи санкции. Такова поведение е израз на установените
в Конституцията на Република България основни права, като според чл. 45 гражданите имат
право на жалби, предложения и петиции до държавните органи, а съгласно чл. 56, изр.
1 всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права
или законни интереси. Приема се, че жалбоподателят е добросъвестен, и когато посочените
от него обстоятелства не бъдат установени.
Така например, когато едно частно лице предяви неоснователен иск пред съд, или
подаде неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл. 45 ЗЗД за причинените на
другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания, тъй като искането за защита
на накърнени права представлява правомерна дейност, която е конституционно гарантирана,
а отговорността за причинени вреди по чл. 45 ЗЗД се поражда само при виновно
противоправно поведение на причинителя на вредата, в частност при злоупотреба с право.
Извършването на съдопроизводствени действия в рамките на предвидени в закона
процесуални права поначало е правомерно. Осъществяването на законоустановени
процесуални права може да се приеме за неправомерно действие само, когато тези права се
упражняват недобросъвестно – в нарушение на принципа по чл. 3 ГПК. Злоупотребата с
право, т. е. противоправно поведение, е превратното упражняване на правото единствено с
цел да се увреди друг правен субект - когато искането не е отправено с цел обстоятелствата
да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят
предварително е знаел, че те са неверни, и подава жалбата с цел да навреди другиму или да
накърни друг обществен интерес. В този случай и при наличието на останалите
предпоставки по чл. 45 ЗЗД това поведение съставлява деликт. Само превратното
упражняване на право е укоримо. Затова и няма злоупотреба с права тогава, когато те се
упражняват с ясното съзнание, че съществуват, независимо от това дали предприетата
защита е адекватна, дали действително съществува твърдяното право и дали има грешка в
преценката, която да е извинителна или неизвинителна (Решение № 245/05.11.2014 г. по гр.
д. № 1734/2014 г. по описа на ВКС, III г. о. и др.).
10
В разглежданата хипотеза подаването от ответника на жалба до Комисията за защита
на личните данни, което е безспорно, не представлява противоправно деяние, с оглед
приетото за установено по делото - ответникът е упражнил едно свое конституционно право
на сигнал, респ. жалба пред контролния орган, извършващ проверка за спазване на Закона за
защита на личните данни. С жалбата ответникът е отправил искане до компетентния за
проверка и вземане на отношение орган, с цел търсене на защита на негови предполагаеми
права, които същият е считал за накърнени. При преценката на доказателствата по делото
съдът приема, че процесната жалба е подадена от ответника със съзнанието, че защитава
съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна,
съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуална негова
грешка при преценка на правото. Във всички случаи, в които едно лице прецени, че са
накърнени правата му, то може да се обърне към компетентните органи – съд, прокуратура
или други с искане за защитата им. С подаването на жалба се упражнява основно
конституционно право, като самото подаване на жалба не представлява противоправно
поведение, дори и в случаите, в които жалбата е била неоснователна съгласно влязъл в сила
акт на органа, какъвто именно е настоящият случай. Неоснователността на жалбата сама по
себе си не означава, че поведението на жалбоподателя е било противоправно.
Противоправност би била налице единствено в случаите, в които в жалбата са били изнесени
обидни или клеветнически твърдения, или когато ответникът е съзнавал, че претендираното
материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защитата му,
като е целял единствено да увреди насрещната страна, каквото по делото не се установява.
За установяване факта на злоупотреба с право от страна на ищеца е представена
кореспонденция по Вайбър, която както се посочи не е годно доказателство за установяване
на релевантните по делото факти, както и е разпитан свидетелят В., чийто показания съдът
кредитира като логични и непротиворечиви, включително след преценка по реда на чл. 172
ГПК. От същите се установява, че във връзка с извършената от ответника работа по
счетоводно обслужване на ищеца, последният му е заплати сумата от 2500 лв. (свидетелят В.
заявява, че сумата е преведена по банков път, а твърденията на ищеца, че ответникът се е
възползвал от достъпа до сметките на дружеството са недоказани), както и че свидетелят е
подал декларации образец № 1 и образец № 6 пред НАП през м. 10.2020 г., с които е
декларирал изплатен доход за м. 07, 08 и 09.2020 г. на името на ответника, както и че
последният е поискал същите да бъдат анулирани. Не се установява обаче ответникът да е
злоупотребил с правото си на жалба – да е бил наясно, че въпреки липсата на договор между
страните, осигурителни вноски следва да бъдат внасяни, с която цел ищецът е обработил
личните му данни, и въпреки това ответникът да е действал недобросъвестно, за да увреди
ищеца и да го злепостави, а не обстоятелствата по жалбата да бъдат проверени (дали следва
да бъдат подавани декларации и съответно да бъдат обработвани личните данни на
ответника предвид неуредените отношения по полагане на труд). Не се установява
ответникът да е получавал обезщетение за безработица, което да е било засегнато от
подаването на декларациите в НАП и което само да е причината за подаване на жалбата пред
КЗЛД.
11
По делото се установи, че ищецът е направил разноски за процесуално
представителство в производството пред КЗЛД, като в Закона за защита на личните данни не
се съдържа регламентация на отговорността за направените от страните разноски за
адвокатско възнаграждение. Този нормативен пропуск обаче не може да бъде „попълнен“ с
отговорността за нанесени имуществени вреди, предвидена в ЗЗД, тъй като за ангажиране на
отговорност за непозволено увреждане следва да е налице противоправност. Както беше
посочено по-горе, съдът намира, че подаването на неоснователна жалба, ако в нея не се
съдържат обидни или клеветнически изрази и твърдения, или не е подадена единствено с
цел да се увредят интересите на друго лице или на обществото, не представлява
противоправно поведение, тъй като по този начин се упражнява уреденото в Конституцията
на Република България право на жалба на всеки гражданин. В конкретния случай по делото
не е доказано превратното упражняване на права от страна на ответника. Обстоятелството,
че жалбата на А. П. е приета от компетентния орган за неоснователна не е основание да се
приеме, че тя е подадена единствено с цел да се навреди на ищцовото дружество и да
представлява злоупотреба с право. В този смисъл подаването на жалба, макар и същата да е
приета за неоснователна не попада в приложното поле на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Горният извод е
основание да се приеме, че ответникът е провел успешно оборване в процеса и на
презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ГПК, тъй като видно от събраните доказателства целта
на подадената пред КЗЛД жалба е била посочените в нея обстоятелства да бъдат проверени
и жалбоподателят да получи защита на своите права и интереси. Искането за защита на
накърнени права представлява правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а
отговорността за причинени вреди по чл. 45 ЗЗД се поражда само при виновно
противоправно поведение на причинителя на вредата (така Решение № 797/17.02.2023 г. по
в. гр. д. № 13156/2021 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, Решение № 1953/04.04.2024
г. по в. гр. д. № 8743/2023 г. по описа на СГС, IV-Г въззивен състав, Решение №
263732/08.06.2021 г. по в. гр. д. № 2361/2020 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав).
За пълнота следва да се посочи, че паралел между чл. 45 ЗЗД и чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ (в
производствата по който закон се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение) не
може да се направи, тъй като ЗОДОВ е специален закон, който изхожда от идеята, че
държавните и общински органи и служби, както и органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда следва да действат законосъобразно при осъществяване на
административна дейност, както и при дейностите по чл. 2 ЗОДОВ. Прокуратурата има
задължението да действа законосъобразно - т. е. да повдига само основателни обвинения,
докато такова задължение не съществува за частните лица. Да се въведе и спрямо тях такова
изискване би означавало да се ограничи конституционно гарантираното им право на защита
на накърнените права, тъй като предварително, преди съдът да се е произнесъл, те не биха
могли да знаят дали претенцията им е основателна или не (Решение № 1347/18.12.2008 г. по
гр. д. № 5006/2007 г. по описа на ВКС, II г. о.).
По делото ищецът не доказва противоправно и виновно поведение на ответника, с
което той е целял, чрез излагане на неверни обстоятелства, да навреди на ищеца. Не са
12
ангажирани доказателства, от които да се установява, че с подадената от ответника жалба
същият е злоупотребил с правото си да сезира компетентните държавни органи, като излага
известните му факти и обстоятелства с искане за търсене на съдействие и упражняване на
контрол върху дейността по използване на личните му данни, или че отправянето на сигнала
накърнява обществен интерес, поради което и поведението му не е противоправно.
По изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че ищецът
не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с изискването
на чл. 154, ал. 1 ГПК наличието на противоправно поведение от страна на ответника,
изразяващо се в злоупотреба с права чрез подаването на твърдяната в исковата молба жалба
до Комисията за защита на личните данни, вследствие на което да са причинени описаните
от ищеца имуществени и неимуществени вреди. Доколкото предпоставките от фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД следва да бъдат кумулативно налични, липсата на една от тях обуславя
неоснователност на исковата претенция, а обсъждането на останалите предпоставки остава
безпредметно, доколкото дори и при тяхното наличие, искът не би бил уважен.
За пълнота следва да се изясни, че в хода на процеса не бяха доказани и сочените от
ищеца конкретни неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на реномето и
репутацията на дружеството, тъй като от показанията на свидетеля, които съдът кредитира
след преценка по реда на чл. 172 ГПК (доколкото свидетелят е работил за ищеца) се
установиха обстоятелствата по извършване на самите проверки, но не и че вследствие на тях
е било накърнено реномето на ищеца, предвид, че самият свидетел заявява, че проверките от
НОИ и КЗЛД не са рядка практика и не са публични. Принципната възможност поведението
на ответника да доведе до негативни за предприятието последици не е равносилна на
действителното им настъпване.
Поради изложеното, предявените искове следва да се отхвърлят като неоснователни.
По разноските:
При този изход разноски се дължат на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, от
който се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лв. съгласно договор за
правна защита и съдействие от 09.02.2023 г., служещ като разписка за изплащане на
възнаграждението. От ищеца не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което
посочените разноски следва да се възложат в тежест на ищеца.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление: гр. С. район „Л.“, бул. „Ч.В.“, бл. 66, вх. В, ап. 2, срещу А. П. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. С. ул. „П.Б.“ № 16, ет. 4, ап. 7, искове с правно основание чл. 45 ЗЗД
и чл. 52 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и
13
съдействие в хода на административното производство пред Комисията за защита на
личните данни, проведено по жалба с вх. № ППН-01-914/29.12.2020 г. на ответника А. П. П.,
приключило с влязло в сила Решение № ППН-01-914/2020/27.09.2021 г., и сумата от 2000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца и
изразяващи се в накърняване на реномето и репутацията му пред Национален осигурителен
институт и Комисия за защита на личните данни, във връзка с подадени от ответника жалби,
приети за неоснователни с Протокол № КП-5-21-00861243/08.01.2021 г. на НОИ и с Решение
№ ППН-01-914/2020/27.09.2021 г. на КЗЛД.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. С. район
„Л.“, бул. „Ч.В.“, бл. 66, вх. В, ап. 2, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А. П. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С. ул. „П.Б.“ № 16, ет. 4, ап. 7, сумата от 6000 лв. – разноски за
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14