№ 1359
гр. Пловдив, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501974 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:
*********, подадена чрез пълномощника юрисконсулт Панайотова, против
Решение № 1450 от 29.04.2022 г., постановено по гр. дело № 2559 по описа на
РС – Пловдив за 2021 г., с което е обявен за нищожен сключеният между
жалбоподателя и Г. П. К., ЕГН: **********, договор за заем от 25.05.2020 г.
Със същото решение дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на
пълномощника на ищцата – адвокат Д. Ф., сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на решението като постановено в нарушение на процесуалните
правила и в противоречие с материалния закон. Оспорва се изводът на
районния съд, че процесният договор не отговоря на изискванията чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, като се излагат доводи, че законът не изисква в договора да се
посочи математическият алгоритъм, по който се изчислява годишният
процент на разходите (ГПР), както и изрично и изчерпателно да се изброят
всички разходи, включени в него. Поддържа се, че доводът на ищцата, че в
ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената в договора неустойка
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срок, е
неправилен, тъй като пряко противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК. Счита се, че уговорената в случая неустойка се явява обезщетение за
1
неизпълнение на акцесорно задължение, не попада в обхвата на ГПР и няма
характер на скрита възнаградителна лихва. Отправя се искане до въззивния
съд за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявените
искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата Г. П. К., подаден чрез пълномощника адвокат Ф., в който
жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за потвърждаване
на решението като правилно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от ищцата Г. П. К.
против ответника „СИТИ КЕШ“ ООД иск за признаване за установяване в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен
заем от 25.05.2020 г. е изцяло нищожен поради противоречието му с
императивните правила на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК и чл. 11, ал. 2
ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. В условията на евентуалност, при неоснователност на
главно предявената претенция, от съда е било поискано да прогласи
нищожността на клаузите от договора, предвиждащи заплащане на неустойка
в размер на 1112,01 лв.
С обжалваното решение съдът е приел за основателна главната
претенция на ищцата, като е обявил за нищожен сключения между страните
договор за заем от 25.05.2020 г. Изложил е съображения, че по делото не
става ясно дали посоченият в договора ГПР отговаря на действителния такъв,
както и какво включва същият, доколкото липсвало посочване на годишния
лихвен процент и разходите по кредита. С оглед уважаването на главния иск
съдът не е пристъпил към разглеждане на евентуалния такъв.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и пределите на въззивната проверка, съдът
намира следното:
По делото не се спори, а и от приложените писмени доказателства се
установява, че на процесната дата - 25.05.2020 г., между страните е сключен
договор за паричен заем № 421890 към искане № 0520861, по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1000 лв. срещу
задължението на последната да я върне разсрочено на 10 месечни вноски, три
от които в размер на 33,38 лв., а останалите седем – в размер на 162,55 лв. От
съдържанието на договора е видно, че същият е сключен при следните
2
условия: фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05%, ГПР в
размер на 47,65% и обща дължима от заемателя сума, възлизаща на 1237,99
лв. Съгласно клаузата на чл. 6 от договора страните са уговорили същият да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или
поръчители, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за
заем. В чл. 8 се предвижда, че в случай че заемателят не предостави
уговореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или
то не отговаря на необходимите условия, то той дължи неустойка в размер на
1112,01 лв., платима разсрочено съобразно погасителния план, представляващ
приложение № 1 към договора. Според този план заплащането на неустойката
се осъществява на 10 месечни вноски, три от които в размер на 201,62 лв., а
останалите в размер на 72,45 лв.
Тъй като възникналото между страните правоотношение е такова между
търговец и потребител, то в случая приложение намират нормите на ЗПК и
ЗЗП. Във връзка с наведените от ищцата Г. П. К. доводи за недействителност
на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК съдът намира следното:
Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
предвидено изискването договорът да съдържа ГПР по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на неговото
сключване. Процесният договор формално отговаря на тези изисквания. В
него е посочен както ГПР, така и общата дължима от потребителя сума.
Размерите на тези величини обаче не съответстват на действителните такива,
съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. В случая между страните не е спорно това, че в
посочения в договора ГПР не е включено задължението за заплащане на
неустойка за непредставяне на обезпечение. Според настоящия състав на съда
разходите за заплащането на това задължение са пряко свързани с договора за
кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и §1, т. 1
от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР.
Вярно е, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за кредит, но предвидената в договора неустойка няма характер на
3
неустоечно съглашение и не се характеризира с присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Нейната цел не е да
обезпечи изпълнението на основното задължение на заемателя по договора –
да върне предоставената сума в уговорения срок, и съответно да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, а да послужи като допълнително
възнаграждение за последния (т. нар. скрита възнаградителна лихва),
дължимо, ако кредитът не бъде обезпечен. Тя е предвидена за неизпълнение
на едно вторично задължение на заемателя, а именно задължението за
представяне на обезпечение в кратък тридневен срок от сключването на
договора. В случая обаче още при сключването му и без да е изтекъл
посоченият срок, в погасителния план е предвидено разсрочено заплащане на
неустойката за неизпълнение на посоченото задължение, заедно с
погасителните вноски по кредита. Освен това, непредставянето на
обезпечение само по себе си не може да се приеме, че води до някакви вреди
за кредитора. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на главното
задължение по договора и невъзможност за удовлетворяване от имуществото
на заемателя. Следва да се има предвид още, че съобразно правилото на чл. 16
ЗПК кредиторът е този, който е длъжен още при сключването на договора да
извърши оценка на платежоспособността на потребителя и на база тази
оценка да предложи добросъвестно цена за ползване на предоставената сума
– възнаградителна лихва, съответна на получените гаранции. На практика
така постигнатата договорна уговорка води до едно фактическо оскъпяване на
предоставения заем, доколкото позволява на кредитора да получи сигурно
завишено плащане и то в размер по-голям от този на отпуснатия кредит, без
това оскъпяване да е било обявено на потребителя при сключването на
договора. При това положение се налага изводът, че с клаузата на чл. 8 от
договора е уредено допълнително възнаграждение за кредитора, което
съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъде включено при
изчисляване на ГПР по кредита. Както се посочи по-горе, по делото не е
спорно, че това не е било сторено, като дори и без да се ползват специални
знания може да се направи извод, че доколкото предоставената главница е в
размер на 1000 лв., а срокът за връщането – 10 месеца, то общата дължима
от потребителя сума в случай на непредставяне на обезпечение в размер на
2350 лв. не съответства на посочената такава в договора и на ГПР от 47,65%.
Tака, като не е включил посоченото задължение в ГПР и в общата сума,
дължима от потребителя, кредиторът е нарушил изискванията на закона за
точно, ясно и разбираемо посочване на финансовата тежест на кредита, въвел
е потребителят в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати, и е ограничил възможността му да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Наличието на посоченото
несъответствие обуславя извода, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, което нарушение от своя страна на основание чл. 22 ЗПК влече
след себе си недействителност на целия договор за кредит.
По изложените съображения и предвид съвпадането на крайните изводи
4
на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на разноски за настоящата инстанция
има ищцата, но доколкото същата не е представила доказателства за
направата на разноски, такива не следва да ѝ бъдат присъждани. На основание
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на процесуалния представител
адвокат Д. Ф. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, което съдът определя в размер на 300 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1450 от 29.04.2022 г., постановено по гр.
дело № 2559 по описа на РС – Пловдив за 2021 г.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК: *********, да заплати на адвокат
Д. Л. Ф. от Софийската адвокатска колегия, личен № **********, със
служебен адрес: гр. София, ул. „Петър Парчевич“ № 1, ет. 5, ап. 14, сумата от
300 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Г.
П. К., ЕГН: **********, в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5