Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. София, 13.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-3 състав, в
публичното съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета
година в следния състав
СЪДИЯ:
ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
при секретаря Румяна
Аврамова, като разгледа т.д. № 2056 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са субективно и
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 101 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът У.Б. АД,
ЕИК: ********* твърди, че ответниците – А. П.А., осъществяващ
търговска дейност под фирма ЕТ „АПА – А.А.”, ЕИК: *******
и Т.Д.А., ЕГН: ********** са солидарни /по издадена заповед за изпълнение по
гр.д. № 49726/2017 година на СРС, 34 състав/ длъжници за задълженията по
сключен договор за предоставяне на банков револвиращ кредит за оборотни средства
№ 215/21.12.2009 година, както и сключени 9 броя анекси към него, част от
дължимостта по които суми претендира да бъде установена в настоящото
производство. Твърди, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 23.05.2017
година, поради просрочване изпълнение на задълженията по него, съгласно
уговорките между страните. Твърди и с описаните в исковата молба анекси да са
променени различни параметри от договорното правоотношение, основно – крайният
срок на погасяване, падежът на месечните вноски и размерът на дължимите лихви.
Освен главницата, претендира и възнаградителна лихва и лихва върху просрочена
главница и просрочена изискуема лихва, съобразно уговореното по Договора за
кредит. Във връзка с възраженията на ответника, ищецът поддържа, че погасяванията
касаят друг договор за кредит между страните с № 076, а не процесния, а и извършеното
в хода на изпълнителното дело погасяване не следва да бъде взето предвид при
постановяване на решението. Счита, че е изпълнявал точно уговореното и лихвите
са начислявани точно, съобразно договора и анексите и промяната в
икономическите условия и въз основа на БЛП /1-седмичен, 1-месечен или 3-месечен
Софибор/, за която автоматична промяна е имало уговорка между страните. Твърди
да е спазил напълно чл. 58 ЗКИ, както и че ответниците не попадат в категорията
„потребител“ по ЗЗП. Претендира разноски.
Ответниците
оспорват исковете с идентични мотиви. Твърдят, че задълженията са погасени,
след извършени продажби на недвижими имоти, послужили като обезпечение на кредита
след образуване на изпълнително производство въз основа на издадената заповед
за незабавно изпълнение. Твърдят, че банката не е спазвала уговореното и
едностранно е променяла размера на дължимата лихва. Намират, че банката не е
имала право да капитализира лихвата по чл. 12.2 от договора, тъй като това
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики и закона. Считат за
нищожни клаузите по договора и анексите, посочени подробно в отговора на
исковата молба. Намират в тази връзка за нарушен и чл. 58 от ЗКИ. Твърдят и че
банката единствено е променяла лихвата при увеличаване на Софибор, но не и при
неговото намаляване, което е довело до надплатени суми. Отделно, по отношение
на солидарния длъжник се твърди, че е приложима нормата на чл. 143 от ЗЗП – т.
10, т. 12 и ал. 2 и не са налице изключенията по чл. 144 ЗПП. Сочат и на
противоречие на клаузите с Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Правят възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за лихва „миграция“ и
за част от останалите лихви. Твърдят нищожност и на клаузи от ОУ, които цитират
изчерпателно в допълнителния отговор. Претендират разноски.
При заявените
твърдения, ищецът носи тежест да докаже следните релевантни факти: сключен
договор за банков кредит, по който ответниците са солидарни длъжници за цялото
вземане /като съдлъжници/, със задължение за банката да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок; усвояване на
сумата по кредита– т.е., че сумата е получена от кредитополучателя /съобразно
уговореното между страните/, датата на настъпване на изискуемостта /предсрочна
изискуемост/, размер на дължимите вземания за главница, лихви и неустойки. Носи
тежест и да докаже, че ответниците са съдлъжници по договора по силата на
изрична уговорка, съответно – възникнала солидарна отговорност. Ищецът носи
тежест да докаже наличието на уговорка и размер на договореното възнаграждение
за ползване на сумата по кредита, валидна неустоечна клауза.
Ответниците,
съответно, носят тежест да докажат възраженията си, вкл. връщане на заетите
суми и изтекъл давностен срок.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства,
приема следното от фактическа и правна страна:
Страните не
спорят за наличието на облигационни отношения по договора и анексите,
представени с исковата молба, няма спор и че тези документи са подписани от
посочените в тях лица и са със съдържанието на представените по делото
документи, както и усвояване на отпуснатите по кредита суми. Тези факти съдът
приема за доказани в процеса.
Видно от писмен Договор за
банков кредит на л. 14 и сл. от 21.12.2009 година, ищецът и ответниците
– А.А., действащ като ЕТ и солидарният длъжник са обвързани
от облигационни отношения по договор за кредит, като изрично е посочено че
последният се отпуска с цел създаване на оборотни средства, за което следва и
да бъде усвоена кредитната сума, както и че кредитът е отпуснат на лице,
осъществяващо стопанска дейност и във връзка с нея. Изпълнението по договора е
обезпечено с ипотека върху недвижими имоти в гр. Годеч – селскостопански сгради
и земя. Заетата сума е реално усвоена от кредитополучателя в пълен размер,
видно от основното заключение на вещото лице, на 28.12.2009 година. Ответницата
А. е поела солидарна отговорност за задълженията за връщане на усвоения кредит
и лихвите по договора, на основание чл. 101 ЗЗД, като е встъпила в дълга на
длъжника- кредитополучател – А.А., осъществяващ
дейност с фирма ЕТ „АПА – А.А.”, ЕИК: ******* по
силата на Анекс № 1 от 20.12.2010 година и съответно за нея са приложими
правилата на чл. 121 и сл. ЗЗД /отговаря солидарно с кредитополучателя за
изпълнение на задълженията му за погасяване на кредита от момента на
възникването им до окончателното им погасяване - в този смисъл Определение №
552 от 13.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 2148/2016 г., II т. о., ТК/. Изразеното
съгласие като съдлъжник по договора да отговаря и А.А.
е без правно значение, предвид нормата на чл. 56 ТЗ и доколкото
кредитополучателят и А.ов не са различни правни
субекти /и отговарят с едно и също имущество за задълженията си/.
Според уговореното, кредитът /след
подписване на Анекс 7, тъй като преди това главницата е дължима в края на
действие на договора, съответно на анекси от 1 до 6, доколкото кредитът е за оборотни средства/ и лихвите се погасяват на
месечни вноски по погасителен план на 20-то число от месеца /и на 25-то след
Анекс № 6/. Съгласно чл. 4 от договора, е дължимо възнаграждение за ползване на
усвоената парична сума в размер на 11,25 % годишно към датата на сключване на
договора върху усвоените суми по кредита за първата година, като годишната
възнаградителна лихва е определена като стойност от действащ базов лихвен
процент /свързан със стойностите на едноседмичен/месечен/тримесечен /периода на
олихвяване е различен за различните периоди на действие на договора/ SOFIBOR и конкретен
размер на премия съгласно раздел 3, т. 8.2 от ОУ, като страните са се съгласили
и банката да упражнява правото на едностранно увеличение на същата/ и надбавка,
като лихвата върху редовната и просрочената главница е определена в различни
размери, като последната съдът приема, че има характер на неустойка за забавено
изпълнение. В чл. 4.3 от договора е предвидена и втора неустойка за
неизпълнение, съгласно която при просрочение на дължимите вноски /без значение
в частта за главница и/или лихва и главница/, е дължима лихва от 5% върху
редовната и просрочената главница заедно за
срока на просрочието. Видно от заявлението и иска, обаче, ищецът не претендира
неустойка за забава по чл. 4.3 от договора. Съгласно чл. 15.4, банката има
право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неизпълнение, на което и да е
от поетите по договора задължения, вкл. при невнасяне в срок на вноска за
главница или лихва.
Клаузите, предвиждащи
едностранна промяна на компонентите, съдържащи се при определяне на лихвения
процент по т. 8 от ОУ, извън тези за изменение на базовия индекс /който е ясно
определяем/, не са прилагани от банката, поради което и възраженията на ответниците
във връзка с тях са неотносими към предмета на спора, а видно от заключението
на вещото лице при прилагане измененията в индекса, през цялото време на
договора, лихвите по кредита са намалявали като процент.
По силата на подписаните 9 броя анекси, неразделна част от
договора, са предоговаряни условия по кредита, с установяване на облекчен режим
на погасяване – разсрочване
на задълженията, вкл. и за промяна в дължимите възнаградителна лихва и
неустойка, които вещото лице установява, че са били намалени.
Видно от представеното на л. 64
от делото, неоспорено от ответниците, уведомление длъжниците по договора –
кредитополучателят и солидарният длъжник са надлежно уведомени, на 07.06.2017
година, че банката упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем,
поради неизпълнение в срок на задълженията по него, като го счита за предсрочно
изискуем от 23.05.2017 година.
От основното и допълнително
заключение на вещото лице, които съдът кредитира като обективни, изчерпателни, мотивирани,
изготвени в обхвата на компетентност на вещото лице и които не са оспорени от
страните по делото, се установява, че сумата по кредита е изцяло усвоена /както
вече беше посочено по-горе/, като банката стриктно /съобразно уговореното и
впоследствие – с анексите/ е отразявала измененията в компонента от БЛП – СОФИБОР,
като така начислените суми за лихви по т. 4, 4.1 и 4.2 до подписване на първия
анекс са и погасени. Видно от Таблица 1 от основното заключение, начислената
премия /също компонент от БЛП/ след Анекс № 1/ е 0%, а до сключване на първият
анекс и до обявяване на предсрочната изискуемост прилаганият лихвен процент единствено е намалявал /след това
възнаградителна лихва не е начислявана/. Според вещото лице, към датата на
предсрочната изискуемост задължението за главница е от 60 251, 62 лева /в
която сума е включена 5442,80 лева – просрочени лихви, добавени като главница
по силата на сключените Анекси № 1 и № 2 /съответно – 3551,54 лева и 1891,26
лева/ между страните, като от тях– 53 107, 71 лева – предсрочно изискуема
главница и 7134,91 лева – падежирала главница. Задължанието за лихви към същата
дата е: по т. 4.1. /имаща характер на възнаградителна лихва за ползване на
заетата сума върху редовната главница/- 1534,74 лева, начислена за периода
25.01.2017 година – 23.05.2017 година върху падежирали и непогасени главници по
четири вноски; по т. 4.2. – наказателна лихва върху просрочената главница – 161,83
лева, начислена за периода 25.01.2017 година – 22.05.2017 година, а до датата
на подаване на заявлението 20.07.2017 година – е начислена непогасена лихва
върху просрочена главница в размер на 1204.77 лева и по т. 4.3 – няма начислена
лихва към датата на предсрочна изискуемост, както и т.нар. лихва миграция по
чл. 2.7 от анексите /представляваща начислена, просрочена и непогасена
наказателна лихва върху просрочена главница, разсрочена със сключен между
страните анекс и незабавно изискуема съгласно т. 8.4 от ОУ/- в размер на 412,08
лева и начислена за периода 25.12.2014 година – 01.01.2016 година. Според
вещото лице, за периода на договора има три пъти разсрочване на лихви и същите
са погасени. Вещото лице е отчело всички постъпили в погасяване на кредита суми
в Таблица 6. Според вещото лице, лихва по т. 4.2 върху просрочена главница е
начислявана чак след подписване на Анекс 7, откогато и главницата е предвидена
за погасяване съобразно погасителен план, като за периода 17.04.2014 година -
21.07.2017 година тя е в размер от 1752,33 лева /и начислявана при съобразяване
на ценовия индекс и прилаганата премия от 0 %/. Съгласно заключението, реално дължимата и начислена от банката
лихва съвпадат като величини, тъй като банката е отразявала всички промени по
договорения начин в ценовия индекс SOFIBOR /като вещото лице изрично
уточнява, че при неприлагане на процентите в индекса, дължимата лихва би била в
по-голям размер/. Отделно се установява, че банката не е изменяла едностранно
по реда на т. 8 от ОУ във вреда на ответниците стойностите на премията /част от
БЛП/. Вещото лице сочи, също така, че без компонент премия /който така или
иначе е в размер на 0% от сключване на Анекс 2/, възнаградителната лихва,
начислена за целия период на
договора е 53 821, 44 лева, а с компонент премия – 55 115,39 лева. Или,
останалият дължим и незаплатен размер на възнаградителната лихва върху редовна главница
към датата на предсрочната изискуемост е 1534,74 лева /изчислен при
съобразяване на Приложение 6 към основното заключение и непогасените суми по
Талбица № 3 от същото/.
По отношение на лихвата по т. 4.2, вещото лице сочи, че
такава е начислена в размер на 1752,33 лева и едва след Анекс 7, когато е
договорено издължаване на главницата на месечни вноски по погасителен план.
Изложените съображения за лихвата по т. 4.1 във връзка с компонента премия
важат и за лихвата върху просрочената главница. Вещото лице е определило
непогасен размер на тази лихва от 161,83 лева към датата на предсрочната
изискуемост и 1204,77 лева – към датата на подаване на заявлението.
Според вещото лице, неустойката
по чл. 4.3 от договора за периода от 21.12.2009 година – 21.07.2017 година е в
размер от 14 687,83 лева, като такава е начислявана само до 12.04.2016
година /Анекс 9/, като от тях няма
непогасени суми /по-голяма част от дължимата неустойка е заплатена, а част от
нея в размер на 737,44 лева е капитализирана като преоформена в дължима
главница. В тази част, обаче, заключението е неотносимо, тъй като претенция за
такива лихви няма.
Вещото лице сочи като
капитализирани задължения за лихви сумите от 3551,54 лева – просрочени лихви
към 30.11.2011 година /по Анекс 2/ и 1891,26 лева – просрочени лихви към
20.02.2015 година /по Анекс 8/.
На първо място и предвид
основните възражения на ответниците, следва да се посочи следното. Нищожност на
клаузи от договора за кредит поради неравноправни клаузи по Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), може да е налице само, ако ответниците са потребители. Такива,
съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответна на чл. 2, б. "б. " от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, могат да бъдат само физически лица и то такива, които
придобиват стоки или ползват услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. В случая, от засилената закрила не може да се ползва
нито един от двамата ответници.
Няма спор, а и предвид
наименованието и вида на сключения договор за кредит и падежа за връщане на
главницата /до сключване на Анекс № 7 същата е била изискуема в края на
действие на договора и не е била елемент от погасителен план/, се установява, че
ответникът е сключил договора във връзка с извършваната от него търговска
дейност като едноличен търговец – изрично е постигнато съгласие заетата сума да
е с целево предназначение за оборотни средства, за краткосрочни нужди в
дейността на едноличния търговец /първоначално, и в рамките на една финансова
година/. Тоест, ползваната финансова услуга по процесния договор за кредит е
предназначена за финансиране на дейността на физическото лице като едноличен
търговец, а не за негови лични нужди /в какъвто смисъл няма и възражения или
пък доказателства по делото/, стоящи извън търговската дейност. Следователно,
кредитополучателят няма качеството на потребител по смисъла на параграф 13, т.
1 от ДР на ЗЗП при сключванe на процесния договор за кредит и не може да се
ползва от дадената с посочения закон по- силна защита за потребителите -
физически лица. Тази защита е неприложима и по отношение на допълнително
встъпилия в правоотношението като солидарен длъжник ответник – Т.А., доколкото не
се установява същата да е придобила стоки или ползвала услуги по процесния договор,
нито пък е страна при първоначалното му сключване, а единствено в условията на
чл. 101 ЗЗД е встъпила във вече поетото от едноличния търговец задължение по
договора и е поела отговорността да отговаря при валидно поетите задължения от
последното лице и солидарно с него. Тоест, встъпването в договора в нейн частен
интерес и лични цели не е установено.
По тези изводи, неоснователни
са възражения на ответниците за неравноправност /съответно – нищожност/ на
основание чл. 143 ЗЗП на част от клаузите по процесния договор за кредит и
анекси към същия, тъй като се установи, че в конкретния случай ЗЗП и неговата
закрила не са относими към процесния договор за кредит /в този смисъл е и
установената съдебна практика по повод преюдициални запитвания на Съда на
Европейския съюз - решение по дело С-348/14 на СЕС и решение по дело С-110/14
на СЕС, както и решение № 38 по т.д. № 2457/2015 година на ВКС, 2 ТО/.
Неоснователни са
възраженията на ответниците и за нищожност на клаузи от договора и анексите към
него на основание чл. 26 ЗЗД. От една страна няма твърдения, нито събрани
доказателства за наличието на порок във волята на ответник /липса на съгласие,
симулативност и т.н./, поради което ответниците са обвързани от изразените от тях
по договора и анексите изявления, вкл. досежно предоговаряне на размера на
отпуснатата в кредит главница, промяна на лихвата, както и срока и погасителния
план по договора, преструктуриране на кредита, чрез капитализиране на лихвата
/изменение в размера на дължимата главница/. Не е налице установена в закона
забрана страните по двустранния договор за кредит да предоговарят отношенията
си, вкл. да бъде постигнато съгласие дължимите суми като просрочени лихви по
договора да станат част от заетата по договора сума - главница, като единствено
на свободната воля на страните е оставена преценката дали да формират насрещни
изявления за изменение на договора в последния смисъл, или не. Не е налице и
противоречие на добрите нрави, доколкото се касае до индивидуално договорени
клаузи между страните, изменяни с всеки от анексите, като нито в частта относно
възнаградителната лихва и начина на нейното определяне и размер, нито в частта
за неустойките клаузите противоречат на добрите нрави. Следва отново да се
посочи, че доколкото банката не е увеличавала
едностранно лихва по договора по реда на т. 8 от ОУ, възраженията за нищожност
на клаузите от договора и ОУ в тази връзка остават извън предмета на доказване
по делото. Противоречие с добрите нрави на неустоечните клаузи също не се
установи по делото, доколкото предвид размера и начина на уговарянето им към
датата на сключване на договора, същите не излизат извън присъщите си
санкционна, обезпечителна и обезщетителна функция, нито пък са извънредно
високи в обичайната търговска практика при договаряне на такива клаузи в
договорите за банков кредит между търговци. А в случая се претендира
наказателна лихва и само върху размера на просрочените до датата на
предсрочната изискуемост вноски по главницата.
Видно от договора и анексите,
постигнатото между страните съгласие е при спазване от страна на банката на изискването
по чл. 58 ЗКИ и размерът на дължимите лихви и такси по договора е ясно определяем,
относим е към конкретни финансови показатели /индексът SOFIBOR
е единствената
постоянно променлива величина, но неговите стойности не се определят
едностранно от банката – кредитор/, разбираема е и методиката за излисляване на
лихвата, а относно премията в периода, в който е определяна такава като елемент
от БЛП – не е изменяна по реда на т. 8 от ОУ. Банката, предвид изводите по
съдебно-счетоводната експертиза, е спазвала стриктно задълженията си при
определяне на размерите на дължимите суми по кредита, като в резултат на
промяна на индекса, задължението единствено е намалявало в целия период на
действие на договора, други едностранни промени не са внасяни от страна на
банката при действието на договора.
На следващо място следва да
бъде разгледано и възражението за нищожност на уговорените в анексите клаузи,
според които банката има право да капитализира главницата чрез добавяне на
просрочените задължения за лихви по договора. Съдът намира, че не е налице
накърняване на добрите нрави и противоречие със закона по смисъла на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД. Уговорките за капитализиране по същество представляват
увеличаване на главницата за сметка на прибавянето към нея на дължими лихви.
При капитализирането се постига като резултат олихвяване на изтекли лихви, но разпоредбата
на чл. 294, ал. 2 ТЗ разрешава
начисляване на лихва върху лихва при наличие на уговорка в този смисъл при
договори между търговци. Както вече беше посочено по-горе, в настоящия случай
се касае за двустранна търговска сделка по договор за банков кредит за оборотни
средства за целите на търговската дейност на кредитополучателя – търговец,
тоест, е предназначен за извършване на търговска дейност. Ето защо,
капитализирането на лихвата е допустимо на основание чл. 294, ал. 2 ТЗ. В
случая, със сключените анекси се установява наличието именно на такава
уговорка. Възраженията на ответниците, поради това са неоснователни. Или,
противоречие с норма на закона не се установи. Не е налице и противоречие с
добрите нрави, предвид изричната регламентация и предвидена възможност по чл.
294 ТЗ и предвид обстоятелството, че по делото не се доказа визираните уговорки
за капитализация на главницата да представляват изключително обременително
задължение за кредитополучателя, което сочи на съществено неравновесие между
правата и задълженията на банката и на кредитополучателя, което да съставлява
договоряне в противоречие с добрите нрави. Или, съдът приема, че начинът, по който
в анексите, в които са включени уговорките за капитализация с оглед и на
останалите уговорки в тях, постигат баланс в интересите на банката и на
финансирания търговски субект. По тези съображения, уговорките за
капитализиране на главницата чрез прибавяне на просрочената лихва, постигнати с
анексите, не са нищожни и вземанията на банката следва да се определят, като се
вземе предвид извършената капитализация. Забрана за това в действащата към
периода нормативна уредба няма.
Поради горните изводи се
установява, че ищецът не е отнесъл без основание извършени плащания по договора
към надхвърлящи договорения размер на главницата и лихвите задължения, или,
посочените от вещото лице като начислени по договора и непогасени суми за
главница и лихва кореспондират на действително дължимите, като съответно –
неоснователни по тази причина са и доводите за липса на условията за
упражняване на правото на банката да обяви целия кредит за изискуем преди
крайния срок на погасяване. Няма
начисляване, съответно погасяване, на недължими суми.
Така се установиха
и предпоставките за упражняване потестативното право на банката да обяви
кредита за предсрочно изискуем на определената в заявлението дата 23.05.2017
година. Видно от заключението на вещото лице, към тази дата е било налице
просрочие в задълженията за погасяване
по четири вноски, както за преструктурираната главница, така и по отношение на възнаградителните
лихви. С представеното по делото уведомление, получено от длъжниците, банката
правомерно е упражнила и правото си по чл. 15 от договора. В уведомлението е
налице конкретизация за това кои задължения са просрочени и в какъв размер.
Следователно, при съобразяване указанията, дадени с т. 18 от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС /в което е прието, че при вземане, произтичащо от договор
за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, вземането
става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, и след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост/, в процеса е доказано, че към 21.07.2017
година /датата на подаване на зявлението в съда/, поради забава в плащането на
падежирали вноски за главница и възнаградителна лихва и надлежно обявената
преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК предсрочна изискуемост, е
настъпила изискуемостта на цялото вземане за главница по договора за кредит.
Предвид заключението на вещото
лице, се установява, че дължимата, но неизплатена
сума за главница и възнаградителна лихва, натрупани съобразно индивидуално
уговореното от страните в договора и анексите, е в размер съответно от 60 251,62
лева – главница и 1534,74 лева – лихва по т. 4.1 от договора от 25.01.2017
година – 23.05.2017 година, неустойка по т. 4.2 от 1204,77 лева за периода
25.01.2017 година – 20.07.2017 година и от 412,07 лева – изискуема, незаплатена
лихва върху просрочена главница, отложена за плащане със съответните анекси и
начислена в периода 25.12.2014 година – 01.01.2016 година.
Именно в посочените размери
съдът приема, че са основателни исковете.
В тази връзка следва да се
посочи, че е неоснователно и възражението за давност, тъй като към датата на
подаване на заявлението не е изминал 3-годишен срок от 25.12.2014 година /началото
на периода, в който е начислена лихва по договора и която е предмет на
заявлението, както и с оглед незабавната дължимост на неустойките по договора,
посочена в т. 8.4 от ОУ/.
Следва при съобразяване размера
на дължимите суми да се има предвид и възприетото в т. 9 от Тълкувателно решение
№ 4/2013 година, съгласно което в производството по чл.422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес,
като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, съдът не може да
съобрази събраните в принудителното изпълнение суми. Поради това, без значение
в случая са установените по делото от вещото лице погасявания в изпълнителното
производство, образувано въз основа на процесната заповед за изпълнение.
Представените от ответниците
пък вносни бележки, установяващи извършени погашения по договори за банков
кредит между същите страни от по-стари дати - № 76/17.07.2008 година и №
18/23.03.2007 година и във връзка с реализиране на предоставени обезпечения по
тях, също не доказват доброволно плащане по процесния договор и не могат да
бъдат отнесени към него. Нито от документите, нито от експертиза, нито от
доказателствата по делото се установява, че тези плащания по уговорка между
страните или по съгласие на кредитора са отнесени за погасяване на задълженията
по процесния договор /а плащанията, съобразени и с изискванията по чл. 76 ЗЗД и
тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г., са отнесени правилно към
посочените два други договора за кредит, които едновременно са по –
обременителни и по – стари задължение, в сравнение с тези по процесния договор/.
Тежест за доказване на факта на плащане носят ответниците.
Предвид изхода от производството и това, че от
страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по
делото разноски, такива му се дължат от ответника. По делото се доказаха реално
заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
Съгласно указанията по т. 12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г.,
постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът, който
разглежда иска по чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Или,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски от 4663,50 лв. - съдебно-деловодни разноски, сторени в настоящото
производство за държавна такса, адвокат и вещо лице и сумите от 1259,82 лева –
държавна такса в заповедното производство и 1769,84 лева – адвокатско
възнаграждение в заповедното производство.
Воден от горните съображения, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, по предявените установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 101 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че А. П.А., действащ като ЕТ
АПА- А.А., ЕИК: ******* и Т.Д.А., ЕГН: ********** дължат
солидарно на У.Б. АД, ЕИК: ********* сумите, както следва:
- сумата от 60 251,62
лева – главница по Договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства
от 21.12.2009 г. и 9 броя анекси,
неразделна част от него, ведно със законната лихва от 21.07.2017 година и до
окончателно изплащане на вземането;
- сумата от 1534,74 лева - договорна лихва по чл.
4.1 от Договора за кредит, за периода от 25.02.2017 г. до 23.05.2017 г.,
начислена върху дължимите вноски по главницата до 23.05.2017 г.,
- сумата от 1204,77
лева – неустойка за забава по чл. 4.2 от Договора за кредит, дължима за
периода 25.01.2017 година – 20.07.2017 година;
- сумата от 412,07
лева – просрочена лихва, начислена общо в периода 25.12.2014 година – 23.05.2017
година, вкл.,
за които суми е
издадена заповед за изпълнение от 20.09.2017 година по ч.гр.д. № 49726/2017 година на
Софийски районен съд, 34 състав.
ОСЪЖДА
А. П.А., действащ като ЕТ АПА- А.А., ЕИК: ******* и Т.Д.А.,
ЕГН: ********** да заплатят на У.Б. АД, ЕИК: *********, на основание чл. 78 от ГПК, сумата от 4663,50 лв. -
съдебно-деловодни разноски, сторени в настоящото производство, сумата от
1259,82 лева – държавна такса в заповедното производство и 1769,84 лева-
съдебно-деловодни разноски, сторени в заповедното производство.
Решението подлежи
на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: