Р Е Ш Е Н И Е
№262136
02.08.2021
г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 18184 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано е по повод на искова молба, подадена
от „Юробанк България“ АД срещу М.Н.Х., с която са предявени обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се сочи, че между страните
е налице кредитно правоотношение по повод на сключен Договор за издаване на кредитна
карта „*****” от *****г. Издател на картата е „******“ АД, чието предприятие е изкупено
на 24.03.2005г. от „Юробанк И Еф Джи България“ АД. Предвид това, то ищецът се явява
легитимирано лице, което да търси изпълнение по кредитното правоотношение. Изтъква
се, че за периода 05.11.2013г. до 21.12.2015г. ответникът е извършил множество кредитни
транзакции, които са на обща стойност 3247, 45 лв. Изтъква се, че съобразно сключения
договор, на кредитора се следва и възнаградителна лихва върху ползвания финансов
ресурс, която в случая възлиза на 602, 16 лв. и е дължима за периода 17.05.2005г.-
до 05.03.2019г. Претендира се и мораторна лихва върху главницата в размер от
428, 39 лв., дължима за периода 15.07.2016г. до 19.04.2019г., както и сума в размер
от 427, 28 лв. – дължими такси за периода 17.05.2005г.- 19.04.2019г. Изтъква се,
че за горепосочените суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 7276/2019г., по описа на РС- Пловдив, XVII- ти с-в.
Предвид изложеното, моли се съдът да признае за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца горепосочените суми. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от адв. Н.- **** на ответника Х.. Оспорва исковете по основание
и размер. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на всички
претендирани от ищеца суми. Възразява се, че длъжникът не е надлежно уведомен за
осъщественото прехвърляне на вземането. Моли се, предявените искове да бъде отхвърлени
изцяло.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, а и от приобщените по
делото доказателствени материали се изяснява, че между „*****“ АД и ответника е
сключен Договор за издаване на кредитна карта „****” от ****г., като кредитната
карта е предадена на ответника на същата дата.
От приетото по делото заключение по
изготвената ССчЕ / л. 155-
163/
се установява, че към 10.05.2019г. ( датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда ) оставащата дължима от ответника главница по процесния договор
за издаване на кредитна карта е в размер от 3247, 45 лв. Посочено е, че
договорната лихва възлиза на 602, 16 лв. и е дължима за периода 15.07.2016г.-
05.03.2019г. Вещото лице е отразил и че дължимата мораторна лихва върху
главницата за периода 15.07.2016г.- 19.04.2019г. възлиза на 428, 39 лв. В
задължението на ответника са включени такси и застраховки в размер 237, 68 лв.,
дължими за периода 15.07.2016г.- 19.04.2019г., както и извънсъдебни разходи по
събиране на вземането в размер от 189, 60 лв. В своето заключение вещото лице
подробно е отразил всички отделни транзакции, извършени от ответника в периода 06.02.2006г.-
12.07.2016г. Вещото лице разяснява и че в периода на действие на договора,
ответникът е извършвал погашения на ползваните суми, с цел да се запази
кредитната му линия. От таблицата на л. 157 от делото се изяснява и че към
12.07.2007г. ответникът е погасил всички задължения по договора за кредит,
поради което дължимите суми към банката са отразени с „0,00”. Следвайки това,
на 29.10.2013г. ответникът започва отново да ползва предоставената му кредитна
карта, като до 12.07.2016г. активно се възползва от предоставения му кредитен
лимит, но погасява дължимото само частично.
След 12.07.2016г. ответникът не е
осъществявал транзакции с кредитната карта, тъй като е натрупал задължение за
главница и услугата е спряна от банката
( чл. 14 и чл. 15 от приложимите общи условия – л. 7 от делото ).
Съдът кредитира в цялост заключението на
вещото лице по изготвената ССчЕ, като счита същото за обективно, обосновано и
съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна,
то не е налице съмнение, че между "Юробанк България" АД ( универсален
правоприемник на „*****“ АД ) като заемодател и М.Н.Х. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на кредитна карта „*****”, по
която на ответника е определен кредитен лимит в размер от 3300 лева. Не
съществува и съмнение, че на ответника е предадена кредитната карта “****” и че последният активно е
ползвал предоставения му кредитен лимит като е извършил множество транзакции
така, както е коментирано от фактическата страна на спора.
Във връзка с възражението на ответника,
то следва да се посочи, че в конкретния случай, ищецът „Юробанк България” АД не
е цесионер на вземането, а го е придобило по силата на универсално
правоприемство. На 29.11.2019г. е осъществено преобразуване на „*****” АД (
лицето, с което е сключен първоначално договорът за кредитна карта ) и същото
се влива в „*****” АД, което от своя страна на 04.02.2020г. се влива в ищеца
„Юробанк България” АД. Именно предвид това, в случая не се касае за цедиране на
вземането, а същото се придобива по пътя на правоприемство чрез вливане и не е
необходимо уведомяване на длъжника по реда на чл. 99 ЗЗД. Впрочем, осъществените
преобразувания са надлежно вписани и в партидите на дружествата в Търговски
регистър при „Агенция по вписванията”, поради което и са общоизвестен факт.
Изяснява се и че „****” АД- лицето, с което първоначално е
сключен договорът за издаване и използване на кредитна карта „******”, е небанкова финансова институция като
дружеството по занятие е отпускало кредитно финансиране. Същевременно, ответникът
е физическо лице, което му придава качеството на потребител на финансова услуга.
Предвид това, приложение ще намерят не само общите норми на Закона за
задълженията и договорите, но и особените правила на Закона за защита на
потребителите. Тоест, процесният договор не е за банков кредит, предвид факта,
че първоначалният кредитор е небанкова финансова институция.
С отговора на исковата молба ответникът възразява, че процесните искове са погасени
по давност. Съдът счита възражението за неоснователно, по следните съображения:
съобразно процесния договор за кредит, на ответника е предоставено кредитно
финансиране под формата револвиращ кредит. На ответника е определен фиксиран кредитен
лимит ( в случая 3300 лв. ), като той може да дава кредитни нареждания до тази
сума. Всеки месец, потребителят заплаща вноска, включваща частта от кредита, която
е ползвал, както и лихвите към тази част. Това обаче, не придава на вземането
периодичен характер- вземането остава единно. Давност не тече за всяко кредитно
нареждане отделно, а от момента, в който потребителят е достигнал кредитния си
лимит и не може да дава допълнителни кредитни нареждания над него ( съответно
кредитната му линия е прекратена ). Видно от заключението на вещото лице и
приложената към него таблица на извършените транзакции, ответникът е достигнал
своя кредитен лимит на дата 12.07.2016г., към който момент той има просрочена
главница в размер от 3247, 45 лв. Именно към този момент стават изискуеми и
всички вземания по договора за кредит. От тази дата следва да се отброява и петгодишният
срок за погасяване по давност на вземането за главницата и тригодишния за
погасяване на лихвите ( договорна и мораторна ). Същевременно, заявлението по
чл. 410 ГПК, с което се прекъсва и спира давността, е входирано в съда на
10.05.2019г., което е преди изтичането, на който и да е от двата горепосочените
времеви периода.
По
отношение дължимостта на главницата: съобразно нормата на
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума.
Както бе посочено и по- горе, не съществува съмнение, че кредиторът е предал на
ответника кредитна карта “*****”, която е активирана и с която на
длъжника е предоставен кредитен лимит от 3300 лв. В рамките на разрешения
кредитен лимит, ответникът е осъществил множество транзакции, като към дата
12.07.2016г. ( когато е достигнал кредитния лимит, без да извърши съответни
погашения и кредитната му линия е прекъсната ), дължи сума в размер от 3247, 45
лв. Сумата безспорно е усвоена, като нейната изискуемост е настъпила още към
12.07.2016г. Предвид това, то безпредметно е осъщественото впоследствие от
ищеца обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми, считано от 05.03.2019г.
Следва да се посочи, че предсрочна изискуемост може да бъде обявена единствено
за задължения, чийто падеж не е настъпил, но не и за такива, които вече са
падежирали. Предвид изложеното, то за ответника е възникнало корелативното
задължение, предоставената сума да бъде върната съобразно уговореното. Доколкото
в рамките на настоящото производство не бе установено ответникът да е погасил
изцяло или частично сумата от 3247, 45 лв., то искът с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде
уважен изцяло.
Върху вземането за главница се дължи и
законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда 10.05.2019г. до окончателното й
погашение.
По
отношение на претенцията за възнаградителна лихва:
съобразно нормата на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, заемателят дължи лихва само ако това е
уговорено писмено. Както бе посочено и по- горе, макар и ищецът да е банкова
институция, то процесният договор за предоставяне на кредитна карта е сключен с
небанкова финансова институция, която впоследствие се е вляла в „Юробанк
България“ АД. Предвид това и съобразно приложимата норма на чл. 240, ал. 2 ЗЗД,
в тежест на ищеца е да установи наличието на писмена договореност за
заплащането на възнаградителна лихва в конкретен размер. В чл. 11 от приетите
по делото общи условия за издаване и използване на карта “*****” е
разписано, че картодържателят дължи на кредитора възнаградителна лихва, която
обаче е описана в приложение към общите условия. Приложение към общите условия,
което да е подписано от ответника, не е представено от ищеца по делото, поради
което и съдът приема, че липсва валидна договореност между страните за
начисляване на възнаградителна лихва за усвоената главница. След като по делото
не е представено приложението към общите условия, то не е налице и яснота
досежно методиката, по която се формира твърдяната от ищеца възнаградителна
лихва, поради което не съществува и възможност за съда да провери нейния размер.
Предвид изложеното, искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с
който се претендира да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 602, 16 лв.- възнаградителна лихва за периода 17.05.2005г.-
05.03.2019г. следва да бъде отхвърлен изцяло.
По
отношение на претенцията за мораторна лихва: доколкото бе
установена дължимост на претендираната главница в размер от 3247, 45 лв., то се
дължи и мораторна лихва върху нея, поради несвоевременното й погашение от
страна на ответника. Съобразно приетата по делото ССчЕ, обезщетението за забава
върху главницата за периода 15.07.2016г.- 19.04.2019г. възлиза на сума в размер
от 428, 39 лв. Предвид изложеното, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
следва да бъде уважен изцяло.
По
отношение дължимостта на претендираните такси: от
заключението по изгответната ССчЕ и приложената към него таблица се установява,
че в претендираната от ищеца сума в размер от 427, 28 лв. се включват освен
такси, също и застраховки. По отношение на застрахователните премии, подобно
твърдение не само не е изложено в исковата молба, но не са представени
доказателства потребителят да е подписвал договор за застраховка във връзка с
процесния договор за издаване на кредитна карта. По отношение на претендираните
такси, то от приложението към експертизата се установява, че те са събирани за
действия, присъщи на кредитора – такса за отпускане на суми, такса за блокиране
на карта, такса за надвишаване на кредитен лимит и др. Всяко едно от тези
действия, освен че е присъщо на кредитора, то не представлява и услуга, която
да е реално предоставена на потребителя. Съобразно нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното, то искът с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира да бъде установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 427, 28 лв.-
дължими такси по кредита в периода 17.05.2005г.- 19.04.2019г. следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид
изхода на спора и съобразно уважената част от исковите претенции, в полза на
ищеца следва да се присъди сума в размер от 1599, 21 лв.- сторените разноски в
рамките на исковото и заповедното производство.
Ответникът не е представил доказателства
за сторени разноски, поради което и не му се дължи присъждане на такива.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът
М.Н.Х., ЕГН ********** дължи на „Юробанк
България“ АД, ЕИК ********* на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сума в размер от 3247, 45 лева- главница по Договор за
издаване на кредитна карта “****” от ****г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на входиране
в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /
10.05.2019г. / до окончателното й погашение, както и сумата от 428, 39 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата, дължима за периода
15.07.2016г.- 19.04.2019г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 4327/ 27.05.2019г., по гр.д. № 7276/
2019г., по описа на РС- Пловдив, XVII-
ти гр.с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД с които се претендира да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 602, 16 лева,
представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода 17.05.2005г.- 05.03.2019г.,
както и сумата от 427, 28 лева, представляваща такси по кредитното
правоотношение за периода 17.05.2005г.- 19.04.2019г.
ОСЪЖДА
М.Н.Х., ЕГН ********** да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 1599, 21 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство и заповедното
производство по ч.гр.д. № 7276/ 2019г., по описа на РС- Пловдив, XVII- ти гр. с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Николай Голчев
Вярно с оригинала.
ЕН