№ 29
гр. Кюстендил, 21.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Въззивно гражданско дело
№ 20211500500214 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 10402/01.06.2020 г. от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „***“, бул.
„***“ № 19, ет. 2, представлявано от изп. директор *** чрез юрисконсулт *** и въззивна
жалба с вх. № 12380/23.06.2020 г. от Й. Б. КР., с. ***, обл. Кюстендил, и двете жалби против
решение № 230/16.03.2020 г., постановено по гр. д. № 1374/2019 г. по описа на КРС,
допълнено с решение № 260011 от 15.01.2021 г.
„ОТП Факторинг България“ ЕАД обжалва решението в частта, с която съдът е
оставил без уважение иска до пълният размер от 2716,81 лв. - представляваща предсрочно
изискуемата част от главницата по споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012г.
за периода 05.07.2019 г. до 04.09.2019 г.; в частта с която е оставена без уважение
претенцията за присъждане на сумата от 1463, 17 лв. – непогасена по давност
възнаградителна лихва по споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г.; и в
частта с която е оставено без уважение претенцията за присъждане на сумата в размер на
438,43 – неустойка по чл. 19.1 от ОУ към споразумението.
Въззивникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД намира, че в обжалваните части
решението е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Според него искът за разликата до пълния предявен размер
следвало да бъде уважен като основателен предвид факта, че към датата на приключване на
съдебното дирене пред първата инстанция вноските по кредита с падежи 05.07.2019 г. и
05.08.2019 г. са станали изискуеми поради настъпил падеж - обстоятелство, което съдът
следвало да съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК. Счита, че възнаградителната лихва е
1
определена по разбираем за длъжника начин и не противоречи на добрите нрави или на
закона. Твърди, че законосъобразно е определен годишният процент на разходите. В т. 7 от
представеното споразумение било посочено, че кредитополучателят заплаща променлива
лихва, която към датата на сключване на споразумението е 13,95 % годишно или 0,03 % на
ден, а в т. 8 било посочено, че годишния процент на разходите по кредита е 14,87 %.
Отделно от това, размерът на лихвата е бил обявен на длъжника при подписване на
споразумението и няма въвеждане в заблуждение относно размера й. Навежда доводи, че
претендираната неустойка изпълнявала своите обезщетителна и санкционна функция и не е
нищожна. Смята, че дори да се приемел за правилен изводът на съда, че клаузата на чл. 19.1.
от Общите условия е нищожна, то решаващият състав е следвало да приложи чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД и да замести по право тази нищожна според него договорна клауза с разпоредбата на чл.
86 от ЗЗД и да присъди в полза на ищеца законната лихва върху присъдените главници за
процесния период. Претендира разноски за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащането
на правната помощ.
Съобщение с препис от въззивната жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
изпратена на К.. Отговор по жалбата в законоустановения срок не е постъпил по делото.
В срока по чл. ГПК е постъпила въззивна жалбата на Й.К., с която обжалва се
решението на КРС, в частта, с което е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД
сумата в размер на 2311,96 лв., представляваща непогасената по давност падежирала към
датата на подаване на исковата молба част от главница по Споразумение за обединяване на
кредити от 16.10.2012 г., която част е включена в анюитетните вноски с падежи от
05.07.2014 г. вкл. до 05.06.2019 г. вкл., съгласно погасителен план, който е неразделна част
от Споразумението, ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на
подаване на исковата молба до пълното й изплащане, както и сумата в размер на 2519,60 лв.,
представляваща предсрочно изискуемата част от главницата по Споразумението за периода
05.09.2019 г. вкл, до 05.09.2022 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница
от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и сумата в
размер на 484,29 лв., представляваща сторени в хода на производството деловодни
разноски.
Й.К. намира решението, в обжалваната част, като необосновано, неправилно и
незаконосъобразно решение и постановено при нарушаване на процесуалните правила. За да
уважи претенцията на ищеца районният съд бил възприел изцяло изчисленията в
заключението на вещото лице, без да отчете факта, че тези изчисления се базират само на
представените от банката банкови извлечения и банкова информация. От представените
документи не ставало ясно как били формирани претендираните суми. Приетото по делото
Споразумение за обединяване на кредити било нищожно, тъй като при обединяването и
преструктурирането на кредитите бил допуснат анатоцизъм, който не представлявал
финансова отстъпка, като целта на забраната му била да се предотврати бързото нарастване
на дълга. Съдът неправилно бил отхвърлил възражението на ответника, че процесните
кредитни договори и Споразумението за обединяването им били нищожни в частта,
определяща размера на дължимите лихви. Неправилно съдът бил приел, че кредиторът
„ОТП Факторинг България“ ЕАД е кредитор по спорното правоотношение. При присъждане
на разноските, съдът не бил приложил императивната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК за
съразмерност на разноските с уважената част на иска. Иска отмяна на решението в
обжалваните части и присъждане на разноски.
Съобщение с препис от жалбата на К. е изпратена на другата страна. В
законоустановения срок е депозиран писмен отговор от „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
Твърди, че вещото лице било посочило, че отговорило на поставените задачи след като се е
запознало както с документите по делото, така и с предоставени от цедента - банката
извлечения от процесната кредитна сметка и с други относими към делото документи. Сочи,
2
че ответникът не е направил искане банката да бъде задължена да представи всички банкови
извлечения, както и съответната методика за начисляване и погасяване на главницата,
лихвите, комисионите, таксите и другите разходи по кредита.
Твърди, че с исковата молба, ищецът ясно бил посочил начина, по който са формирани
претендираните суми по иска, като са разграничени отделните вноски по падежи съгласно
погасителен план. Възражението за нищожност на Споразумение за обединяване на кредити
от 16.10.2012 г. поради допуснат анатоцизъм било преклудирано и не следвало да бъде
разглеждано от съда. Смята, че възражението за нищожност на Споразумение за
обединяване на кредити от 16.10.2012 г. в частта, определяща размера на дължимите лихви
е неоснователно. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лева.
КнОС е приел жалбите за редовни и допустими, подадени от надлежни страни в
рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като ги е внесъл за
разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбите,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата. Въззивната инстанция, в съответствие с
правомощията си по чл. 269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на
обжалваното решение и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че
същото представлява валиден и допустим съдебен акт.
След преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на
събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с
жалбата, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На 16.10.2012 г. кредиторът – "Банка ДСК" ЕАД и длъжникът Й.К. са подписали
Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г., ведно с приложените към него
Общи условия и са постигнали съгласие Договор за кредит за текущо потребление от
20.06.2007 г. с първоначално разрешен размер 16000.00 лв. и Договор за предоставяне на
овърдрафт по разплащателна сметка от 04.11.2004 г. с предоставен размер на овърдрафта
3000.00 лв., да бъдат обединени като кредит за текущо потребление с общ размер от 5443.00
лв. Съгласно Погасителен план към процесното споразумение броят на погасителните
вноски е 120, с посочен в същия размер, а крайният срок за погасяване на задължението е
16.10.2022 г. Не се спори, че сумата по договора не е възстановена.
На 31.07.2014 г. е сключен на договор за продажба и прехвърляне на вземания
основание чл. 99 от ЗЗД между "Банка ДСК" ЕАД, от една страна и "ОТП Факторинг
България" ЕАД от друга, и е съставен Приемо-предавателен протокол към Договора за цесия
от 15.09.2014 г., вземането по процесното споразумение за обединяване на кредити от
16.10.2012 г., било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви. Цедентът е потвърдил писмено цесията.
Съгласно §2.4 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия),
окончателният размер на вземанията, предмет на договора за цесия, се определя с
подписването на Приемо-предавателен протокол. В Извадката от Приемо-предавателен
протокол се съдържа описание на процесното вземане на името на кредитополучателя Й.К..
Й.К. е погасявал задълженията си по Споразумение за обединяване на кредити от
16.10.2012 г., като последното плащане е от дата 09.10.2013 г., след който момент
плащанията са преустановени.
На 12.08.2014 г. "ОТП Факторинг България" ЕАД е изпратило с обратна разписка на
Й.К. уведомление за извършеното прехвърляне на вземането, като пратката не е потърсена
3
от получателя (спр. известие за доставяне *PSFABG0065AK2* от 26.08.2014 г.).
Пред окръжен съд не са ангажирани доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и
ал. 3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не е необходимо да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства, в това число
правилна е и съдебно-счетоводната екпертиза, приета от КнРС.
С въззивните жалби, инициирали настоящото производство, се поставят няколко
спорни въпроса, по които въззивният съд дължи произнасяне.
1. По отношение на оплакването във въззивната жалба на Й.К., че КнРС неправилно
бил приел, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД е кредитор по спорното правоотношение:
От събраните доказателства се установява, че между ищеца "ОТП Факторинг
България" ЕАД, в качеството на цесионер, и "БАНКА ДСК“ ЕАД, в качеството на цедент, е
сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания- цесия, с който е прехвърлено
вземането на цедента към ответника Й.К. по Споразумение за обединяване на кредити от
16.10.2012 г.,
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен
договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на
съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие
при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на
длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за
цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му
спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай, предвид
приложеното пълномощно. Съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт
възниква по волята на представлявания, като нейният обем се определя според
волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством императивни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Предвид изложеното, установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането.
Уведомителното писмо за извършената цесия, в разглеждания случай, не е
достигнало до длъжника, видно от известието за доставяне, но е приложено към исковата
молба и е получено от Й.К., с връчване на книжата по делото. В съдебната практика
последователно се приема, че длъжникът може да бъде уведомен за извършената цесия с
връчване на исковата молба, съдържаща уведомяване, за което цесионерът е упълномощен
от цедента, което следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (Решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 114 от 7.09.2016 г. на
ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК).
С оглед на което, правилно КнРС е приел, че "ОТП Факторинг България" ЕАД е
4
кредитор на Й.К., както и че последният е уведомен за извършената цесия.
2. По отношение на оплакването, във въззивната жалба на Й.К., че от представената
искова молба не става ясно как ищецът формира претендираните суми:
Според настоящия състав начинът на определяне на размера на претендираните суми,
от страна на ищеца, е ясно посочен от последния, както в исковата молба, така и в
приложения към нея погасителен план. Отделните главници, както и претенция за
възнаградителна лихва и неустойка са посочени в определен размер, за конкретен период,
които са доказани чрез съдебно-счетоводната експертиза. Допълнителна информация за
размера на всяка незаплатена падежирала вноска и вноска, обявена за предсрочно
изискуема, се съдържа в погасителния план. Видно от представените с исковата молба
доказателства и от заключението на вещото лице, което е проверило книжата по отношение
на задължението при банката, лихвения процент, който е бил прилаган за възнаградителна
лихва е 13,95 %, а за неустойка за забава е 23,95 %. С оглед на това възражението се явява
неоснователно.
3. По отношение на оплакването на Й.К., че е налице процесуално нарушение -
първоинстанционният съд е отхвърлил искането му да бъдат представени всички банкови
извлечения и той не се е запознал с тях.
Както КнОС е посочил в Определението си от 02.06.2021 г. в съдебно заседание,
проведено на 19.02.2020 г. пред районния съд процесуалният представител на К. е поискал
дружеството-кредитор, а не „БАНКА ДСК“ ЕАД, да представи извлечение от сметката по
партидата на ответника. Искането правилно е оставено без уважение от страна на Районен
съд – Кюстендил с аргумент, че е неоснователно, поради необоснованост и непрецизност.
Това е така, тъй като съгласно чл. 156, ал. 1 от ГПК при отправяне на доказателствено
искане страната следва да поясни за установяването на кои факти е насочено то, което
липсва в направеното пред КнРС искане, както и пред КнОС. Налице е процесуален
пропуск, който не е отстранен своевременно – към момента на отказа пред КнРС, след което
същото искане вече е преклудирано.
В хода на първоинстанционното дело ищецът е изложил, че не притежава справки и
извлечения по партидата на Й.К. в „БАНКА ДСК“ ЕАД, въпреки това банката е представила
на вещото лице извлечение от партидата на К. и по този начин е взето предвид
съдържанието им. Съгласно посоченото от вещото лице при изготвяне на заключението си
се е запознало подробно и е проверило документите, приложени по делото, както и с
предоставените от „БАНКА ДСК“ ЕАД извлечения и справки по партидата на Й.К.. Според
съда е допустимо изчисленията на вещото лице, които първоинстанционния съд е
възпроизвел в решението си, да се базират само на представените от банката банкови
извлечения и банкова информация, и това не представлява порок на съдебния акт.
В допълнение, К. е можел да зададе и въпроси на вещото лице, в откритото съдебно
заседание, в което е приета съдебно-счетоводната експертиза.
Незадължаването на банката да представи извлеченията по партидата на К. не
представлява процесуално нарушение на КнРС. Съдът не може служебно да задължава трета
неучастваща в процеса страна да представи документ по чл. 192 от ГПК, без да има изрично
искане от ищеца или ответника за това. Й.К. не е сезирал валидно КнРС по см. на чл. 192 от
ГПК. Прилагането на разпоредбата е обусловено от твърдение на едната от страните в
процеса, че определен документ съществува, относим е към спора и се намира у
неучастваща страна, а също и от изрично искане към съда да задължи последната да
представи документа. Съдът постановява определението си по чл. 192 от ГПК след като е
бил валидно сезиран с искането и след като прецени въз основа на обясненията на молителя
и данните по делото, че документът има значение за спора и се намира у неучастващата
страна.
5
С оглед на това, горепосоченото оплакване е неоснователно.
4. По отношение на посоченото във въззивната жалба на Й.К., че Споразумението за
обединяване на кредити е нищожно.
4.1. Горепосоченото възражение не е направено с отговора на исковата молба, а е
въведено за първи път в процеса с въззивната жалба. Съгласно чл. 131 ГПК, възраженията на
ответника срещу предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат
заявени в срока за отговор на исковата молба. С изтичане на този срок всички
правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения, се
преклудират и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред
първоинстанционния съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства – чл. 133 ГПК. Съгласно чл. 147 ГПК до приключване на съдебното дирене
страните могат да навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не
са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за
нововъзникнали обстоятелства. Възражението за нищожност на договор, по който
ответникът е страна, следва да бъде въведено с отговора на исковата молба, тъй като
обстоятелствата във връзка със сключване на този договор са му известни и той е могъл
своевременно да се позове на тях, както и да представи и да поиска събиране на
доказателства за установяването им. Релевирането му след преклузията по чл. 133 ГПК не
може да бъде взето предвид и разгледано от съда.
4.2. Предвидената служебна проверка на въззивния съд обхваща само валидността на
решението и неговата допустимост - в обжалваната част. Извън правомощието на въззивния
съд е да извършва служебна констатация относно действителността на облигационната
връзка или отделна договорна клауза, от която произтича спорното вземане, без да има
направени доводи и оплаквания във въззивната жалба - в този смисъл е както Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и Решение № 161 от 19.07.2018 г. на ВКС по т.
д. № 1561/2017 г., II т. о., ТК, докладчик председателят ***
Според установената от Върховния касационен съд съдебна практика, без да е
направен довод, съдът не може да се произнася по нищожността на договора, от който
произтича спорното правоотношение (Решение № 61/22.04.2013 г. по т. д. № 94/2012 г., І т.
о.). Съдът не следи служебно за нищожността на договорите (Решение № 204 от 5.10.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 3342/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията ***), необходимо е да има
изрично позоваване на конкретно противоречие на закона (Решение № 305 от 27.04.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 5803/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията ***). Съдът не е длъжен да
следи служебно за нищожност на договора дори и при противоречие със закона. Той е
компетентен да се произнася по валидността само доколкото ответникът е оспорил неговата
действителност, посочил е въз основа на какви обстоятелства и е заявил правоизключващо
възражение (Решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., IІ т. о.). Въззивната
инстанция не може да извършва проверка на валидността на облигационната връзка без
заявен довод във въззивната жалба (Решение № 161/19.07.2018 г. по т. д. № 1561/2017 г., IІ т.
о.).
4.3. Предвид горното, КнОс не следва да обсъжда по същество преклудираното
възражение за нищожност на Споразумението за обединяване на кредити.
5. По отношение на твърдението във въззивната жалба на „ОТП Факторинг България"
ЕАД, че вноските по кредита с падежи 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г. са станали изискуеми
поради настъпил падеж - обстоятелство, което съдът следвало да съобрази съгласно чл. 235,
ал. 3 от ГПК.
5.1. В исковата си молба "ОТП Факторинг България" ЕАД е разграничило
претенцията си за главница на две основания:
6
1/ 2311,96 лева, представляваща непогасената по давност падежирала към датата на
подаване на исковата молба част от главница по Споразумение за обединяване на кредити от
16.10.2012 г., която част е включена в анюитетните вноски с падежи от 05.07.2014 г. вкл. до
05.06.2019 г. вкл., съгласно погасителен план, който е неразделна част Споразумение за
обединяване на кредити от 16.10.2012 г., ведно със законната лихва върху претендираната
главница от датата на подаване на исковата молба до пълното й изплащане;
2/ 2716,81 лева, представляваща предсрочно изискуемата част от главницата по
Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г. и включена в анюитетните вноски
с падежи от 05.07.2019 г. вкл. до 05.09.2022 г. вкл. съгласно погасителен план, който е
неразделна част от Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г., ведно със
законната лихва върху претендираната главница от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане;
Първоинстанционният съд е приел първата претенция за основателна, както и че
предсрочната изискуемост е обявена на ответника с получаването на препис от исковата
молба на 19.08.2019 г., като КнОС споделя мотивите му затова.
КнРС е присъдил сбора от сумите, представляващи непогасената по давност
падежирала към датата на подаване на исковата молба част от главница, за периода от
05.07.2014 г. вкл. до 05.06.2019 г. вкл., но не е отчел, че към момента на приключване на
съдебното дирене вноските по кредита за 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г. са станали
изискуеми поради настъпил падеж. Съгласно заключението на вещото лице към датата
на получаване на препис от исковата молба са падежирали 62 броя вноски, в общ
размер 2420.19 лв., с падежи от 05.07.2014 г. до 05.08.2019 г. вкл., за който размер и
период претенция следва да бъде уважена.
5.2. Съдът счита, че е допустимо да осъди ответника да заплати вноските с падеж
05.07.2019 г. в размер на 53,80 лева и 05.08.2019 г. в размер на 54,43 лева, като прибавянето
им към първоначално заявената претенция от ищеца за непогасените по давност падежирали
вноски в размер на 2311,96 лева, не нарушава диспозитивното начало в гражданския процес,
тъй като вноските за двата месеца са включени в петитума на иска и произтичат от
доказаното неизпълнение на задължението за плащане по Споразумението за обединяване
на кредити от 16.10.2012 г. Фактът, че с исковата молба ищецът е претендирал заплащането
на вноските с падеж 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г., като такива, чиято изискуемост е породена
от обявената на длъжника според него с писмото изпратено чрез Български пощи АД, а в
действителност, основанието за изискуемост на горните е настъпилият в хода на делото
падеж, не следва да бъде преценяван във вреда на ищеца, а следва да бъде взет предвид при
постановяване на съдебния акт.
Съдът намира, че за обосноваване на горния извод, въпреки че са изложени във връзка с
произнасяне по иск по чл. 422 ГПК, след издадена заповед за изпълнение, по въпроса могат
да бъдат използвани мотивите, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по
тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно него решението на съда трябва да
отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било
защото го пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното
право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“. Прието е, че при преценката
за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към
деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на
предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
При предявен осъдителен иск по общия ред (общ исков процес или производство по
7
търговски спорове) с твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на исковото
производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на
приключване на съдебното дирене в исковия процес (Решение № 10/25.02.2020 г. по дело №
16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о.).
Съобразявайки горепосочената практика на ВКС, съдът счита, че задължението за
плащане на погасителните вноски по договора за кредит става изискуемо с настъпване
на падежа на съответната вноска съгласно уговореното в договора, съответно в
погасителния план и съобразно това КнРС е трябвало да отчете, че към момента на
приключване на съдебното дирене вноските по кредита за 05.07.2019 г. и 05.08.2019 г. са
станали изискуеми поради настъпил падеж, и да ги присъди в полза на ищеца.
6. По отношение на основателността на иска за заплащане на сумата в размер на 2519,60
лв., представляваща предсрочно изискуемата част от главницата по Споразумението за
периода 05.09.2019 г. вкл, до 05.09.2022 г.:
Районният съд правилно е приел, че предсрочната изискуемост е съобщена на ответника
с връчването на препис от исковата молба на 19.08.2019 г. КнОС споделя мотивите на КнРС
по отношение на основателността на претенцията на "ОТП Факторинг България" за сумата в
размер 2519,60 лв., представляваща предсрочно изискуемата част от главницата по
Споразумението, ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и за неоснователността на
иска за горницата до 2716,81 лв. Във въззивната жалба на Й.К. не са посочени конкретни
твърдения за неправилност на решението в тази му част, които въззивният съд е длъжен да
обсъди.
7. По отношение на иска за заплащане на възнаградителна лихва:
7.1. Във въззивната си жалба Й.К. е посочил, че процесните договори и Споразумение за
обединяване на кредити, в частта определяща лихви, са нищожни, поради противоречие с
ЗЗП и европейските директиви. Въпреки общото и бланкетно възражение, с оглед
задължението на съда за служебен контрол относно наличието на неравноправни клаузи и
останалите разпоредби, уреждащи правоотношението между страните и конкретно
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, подлежат на преценка за
нищожност, по смисъла на чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143, ал. 1 или чл. 145, ал. 2 ЗЗП (Решение
№ 65 от 06.07.2018 г. по к. д. № 1556/2017 на ВКС).
Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Като в разпоредбата неизчерпателно са посочени хипотези, при наличието на
които такава уговорка може да е неравноправна.
Клаузата за възнаградителна лихва може да е индивидуално, но и неиндивидуално
уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза подлежи на преценка от
гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна и разбираема /чл.145, ал.2 ЗЗП/.
Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само
от граматическа гледна точка, но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието
на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз
основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
В конкретния случай, в т. 7 от Споразумението страните са приели, че ще се дължи
променлива лихва, която към датата на сключване на споразумението е 13,95 % годишно
или 0,03 % на ден. В погасителния план вноските са изчислени при възнаградителна лихва в
8
размер на 13,95 %. В т. 7.1. от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление е посочено, че кредитът се олихлява с променлив лихвен процент, който е
зависим от базов лихвен процент, определян по одобрена от кредитора методология;
лихвата по кредита се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение на
кредитора. В хода на делото не е представена методология на банката.
Липсата на конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, определящ
изменението на възнаградителната лихва, във връзка с именението на базовия лихвен
процент, създава възможност при наличие на предвидените в договора и в Общите условия
изменения на променливата компонента, банката – кредитор произволно да променя
размера на лихвите по кредита. При необявени предварително и невключени, като част
от съдържанието на договора, ясни правила за условията и методиката, при които
размера на лихвения процент може да се променя, е налице недобросъвестност при
договарянето (Решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на І т.о. ВКС).
С оглед на това, съдът намира, че на т. 7.1. от Общите условия за начина на
изменение на лихвения процент не е формулирана по ясен и недвусмислен начин,
потребителят не е получил достатъчна информация как банката може да промени
цената (какъвто характер има възнаградителната лихва при договорите за кредит), се
явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП нищожна.
7.2. Във въззивната жалба са налице твърдения, че клаузата за размера и изменението на
лихвата е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, поради което не е
нищожна. „ОТП Факторинг България" ЕАД, чиято е доказателствената тежест да установи
индивидуалното уговаряне на клаузата на т. 7.1. от Общите условия, не е ангажирал
доказателства в тази насока.
7.3. Следва да се отбележи, че изводите на КнОС се отнасят до нищожност на т. 7.1. от
Общите условия, по отношение на начина на изменението на възнаградителната лихва,
който остава неясен за потребителя, но не и до конкретно посочения в т. 7 на
Споразумението лихвен процент - 13,95 %. Съдът следва да прогласи нищожността на т. 7.1.
от Общите условия, дори и първоначално определеният лихвеният процент по т. 7 на
Споразумението - 13,95 %, да не се е изменил и размерът на възнаградителната лихва да не е
бил променян.
7.4. Независимо, че т. 7.1. от Общите условия е неравноправна по отношение на
начина на изменение на възнаградителната лихва, такава се дължи от страна на
кредитополучателя. Тъй като констатираната на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП
нищожност, на приложима към формиране размера на възнаградителната лихва
клауза, не освобождава длъжника от дължимост на възнаградителна лихва въобще.
(Решение № 65 от 06.07.2018 г. по к. д. № 1556/2017 на ВКС). С оглед на горното
претенцията на ищеца се явява доказана по основание.
Премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и
ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на
сключване на договора, би променило възмездния му характер. Потребителят е разбрал
обхвата на своето задължение в оспорената клауза на договора, като независимо, че не е
знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той е бил наясно, че дължи
възнаграждение в конкретно посочен в договора размер. Липсата на информация за
факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент на банката има
значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение.
Посочването на лихвата, при която се сключва договорът, представлява изпълнение на
изискванията по чл. 58 ЗКИ и е в съответствие с принципа за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения. При запазване на тази клауза и
премахване от договора на неравноправната клауза за изменение на лихвата, банката
не може да променя едностранно базовия лихвен процент и това е валидният
9
лихвообразуващ компонент (Решение № 87 от 06.11.2019 г., по т.д. №848/2017 г. на ВКС).
Съдът не намира, че първоначално уговореният размер на възнаградителната лихва от
13,95 % за противоречащ на разпоредбите на ЗЗП и европейските директиви, както твърди
***. Клаузата за възнаградителна лихва представлява един от открояващите договора
елементи, доколкото произтича от възмездността на договора за кредит. Размерът й
съответства на изискванията за добросъвестност, не води до значително неравновесие до
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
В договора е уговорен годишен лихвен процент 13,95 %, като съдът не намира този
размер за прекомерен и противоречащ на добрите нрави. Последният не противоречи на
изискванията на Закона за потребителския кредит – чл. 19, ал. 4, който свързва
прекомерността с надхвърляне на петкратния размер на законната лихва за просрочени
задължения, която през октомври 2012 г., когато е сключено Споразумението, е 10,03 %
(основен лихвен процент 0, 03 %, обявен от БНБ, плюс 10 пункта), съответно петкратният й
размер е над 50,15 %. В тези рамки е, както уговореният лихвен процент, така и уговореният
годишен размер на разходите, за това съдът намира възраженията в тази връзка за
неоснователни.
Уговореният лихвен процент не излиза от общоприетите установени в обществото
критерии за норми на поведение, които са възприети и се съобразяват от значителна част
хората, като определеният годишен лихвен процент не надвишава значително и трикратния
размер на законната лихва, в какъвто смисъл е налице съдебна практика. В постановената в
този смисъл практика са взети предвид и други обстоятелства освен процента на
надвишаване на законната лихва, а именно: обезпечаване на кредита с ипотека и
многократно надвишаващи годишни лихвени проценти, като 60 % годишна лихва на кредит,
обезпечен с договор за ипотека или сума на възнаградителната лихва равна на главницата.
(В този смисъл Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК и
Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.).
7.5. Пред въззивния съд не бе наложително събирането на нови доказателства по
отношение на размера на възнаградителната лихва. В изчисленията следва да се използва
първоначално договореният между страните лихвен процент от 13,95 %. Приемайки
данните от заключението на ССчЕ за стойностите на сумата, която се получава след
като се вземе предвид възнаградителната лихва в размер на 13,95 %, дължима за
анюитетните вноски с падежи от 05.07.2016 г. до 05.09.2019 г. вкл., съдът заключи, че
задължението за възнаградителна лихва за горепосочения период се равнява на
1 461,31 лева, за който размер претенцията следва да бъде уважена, като за горницата
до 1 463,17 лева бъде отхвърлена.
8. По отношение на иска за заплащане на неустойка за забава (първоначално посочен за
наказателна лихва):
8.1. КнРС е приел, че претенцията за присъждане на сумата от 438,43 лева,
представляваща неустойка по чл. 19.1 от ОУ към Споразумение от 16.10.2012 г. излиза
извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и е
уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, уреждащ
максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21
ЗПК е нищожна.
8.1.1. Настоящият състав не споделя извода на КнРС, че обезщетението за забава излиза
извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и е нищожно.
В настоящия случай, към момента на сключване на договора, размерът на лихвата е
13,95 %, плюс надбавката 10 пункта годишно, т.е. общо 23,95 % годишно. Това означава, че
дневно при просрочие на задължението за заплащане на главница съгласно погасителния
10
план, неразделна част от договора размерът на уговорената лихва с наказателна надбавка е
0,06 % на ден. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че видът на
уговорената неустойка е за забава изпълнението на задължения за връщане на главница с
настъпил падеж, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като целта е да се
обезщетят вредите от неизпълнение на паричното задължение в срок, като тя не излиза
извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Уговорената в Общите условия неустойка за забава е израз на принципа на договорната
свобода (чл. 9 ЗЗД), според който страните са свободни да определят съдържанието на
договора си, доколкото то не противоречи на повелителни правила на закона или на добрите
нрави. С оглед нормите на чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД следва да се приеме, че страните са свободни
да уговорят обезщетение за вида неизпълнение, който са приели, че може да настъпи.
Неустойката, предвидена за неизпълнение на парично задължение има за цел да обезпечи
изпълнение на задължението и да служи като обезщетение на вредите от неизпълнението,
без да е нужно те да се доказват.
С решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г., ІV Г.О. на ВКС е посочено, че
автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да
определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не
противоречи на закона и на добрите нрави. С оглед на последното, следва да се отговори на
въпроса дали неустойката за забава противоречи на добрите нрави. Добрите нрави не са
писани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на
критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи –
поръчителство, залог, ипотека, съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
С въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС при определяне на основанието за накърняване на добрите нрави се взема предвид –
какъв е видът на неизпълнението, има ли други обезпечения за този вид предвидено
неизпълнение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваното
неизпълнение на задължението за вреди.
В случая трябва да се съобрази, че неустойката е за забава на изпълнението на парично
задължение по Споразумение за обединяване на кредити. Следователно вредите, които
следва да обезщети при забавено изпълнение, следва да се съотнесат към стойността на
паричния ресурс, който е предоставен по договора и евентуално към загубите за
кредитодателя поради необходимостта да набави от другаде този ресурс или поради
дължими от него лихви към други лица поради това, че ресурсът е бил зает, а също така и с
оглед на пропуснати ползи от невъзможността да се използва този ресурс. Така нормалните
вреди от забавеното изпълнение на парично задължение, се съизмерват с пазарните лихви по
банковите влогове или по заеми, предоставяни от различни финансови институции. Тези
лихви, разбира се, варират в големи граници, но според съда е допустимо и обичайно те да
са в размер над законното обезщетение за забава по ЗЗД. В тази връзка може да се посочи и
това, че законодателят е преценил тези вреди в размер на основния лихвен процент на БНБ,
увеличен с 10 пункта (ПМС № 100/2002 г. (отм.), действало към момента на сключване на
договора и за процесния период), което е приблизително лихва от 10-15% на годишна база за
процесния период. Нормата на чл. 86 ЗЗД е диспозитивна и страните могат да уговарят
лихва за забава в размери по-големи от тези, определени от МС съгласно чл. 86, ал. 2 ЗЗД, и
съпоставена с обичайно прилаганата лихва за забава, т.е. със законната, уговорената в
11
процесния договор 23,95 % не е прекомерно по-висока, което обуславя извод за
съразмерност с очакваните вреди от забавеното възстановяване на кредитите. Поради това
следва да се приеме, че уговорената в чл. 19.1 от ОУ неустойка за забава не
надхвърляла нормалните размери на вредите, които могат да се очакват при забавено
изпълнение на парично задължение, не излиза извън типичните си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и не противоречи на добрите нрави.
8.1.2. Изводът на КнРС, че неустойката е уговорена с цел да се заобиколи императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, уреждащ максимален размер на годишния процент на
разходите, не е мотивиран и е неправилен. В чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е посочено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите по
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по кредита. Предвид
това чл. 19.1 от ОУ няма как да бъде уговорен с цел да заобиколи минималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
задължението за неустойка за забава не се включва при определянето му.
8.2. На следващо място, следва да се обсъди възражението на Й.К. във въззивната му
жалба, че процесните договори и Споразумение за обединяване на кредити, в частта
определяща лихви, са нищожни, поради противоречие с ЗЗП и европейските директиви.
Въпреки общото и бланкетно възражение, с оглед задължението на съда за служебен
контрол относно наличието на неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребител,
клаузата на чл. 19.1 от ОУ подлежи на преценка за нищожност, по смисъла ЗЗП.
В конкретния случай, в чл. 19.1 от ОУ е посочено, че при забава на плащането месечната
вноска от деня на забавата, следващ падежната дата, определена в договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихлява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.
Според КнОС санкционирането под формата на наказателна надбавка и възлагането й в
тежест на неизправния кредитополучател по никакъв начин не нарушава изискването за
добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията на кредитора и
кредитополучателя.
8.3. Клаузата на т. 7 от Споразумение не е нищожна в частта, в която е указан
размерът на лихвата по време на сключване на договора – 13,95 %, която лихва
увеличена с 10 пункта – 23,95 % представлява санкционната лихва, имаща характер
на неустойка за забава. Поради което, претенцията на ищеца се явява доказана по
основание.
В настоящото производство пред въззивния съд не бе наложително събирането на нови
доказателства по отношение на размера на неустойката за забава. Съдът счита, че може да
използва посоченото от вещото лице в ССчЕ, че неустойката начислена върху главницата от
1 539,80 лв. за периода от 17.06.2016 г. до 12.06.2019 г., при 2045 дни и лихва 23,95 %, се
равнява на 1 117,61 лв. Съдът намира, че претенция следва да бъде уважена в размера
посочен от ищеца, а именно 438,43 лв., противното би нарушило принципа на
диспозитивното начало в процеса.
9. Съдът намира за неоснователно възражението на Й.К., че при присъждане на
разноските, КнРС не бил приложил императивната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК за
съразмерност на разноските с уважената част на иска.
Първоинстанционният съд е определил правилно разноските, като е присъдил на ищеца
такива съразмерно на уважената част от претенцията му /уважена е за 4831,51 лв. от 6930,39
лв./. Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски, затова такива не са му
присъдени, съобразно отхвърлената част на иска.
12
10. По отношение на разноските за водене на въззивното дело:
С оглед на основателността на въззивната жалба на "ОТП Факторинг България" ЕАД,
последното има право на разноски. Съобразно представения списък по чл. 80 ГПК се
претендират в общ размер от 379,26 лв., от които 79,26 лв. държавна такса за разглеждане на
въззивната жалба и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 273,
във вр. чл. 78, ал. 8 ГПК следва да му бъдат присъдени.
Воден от горното, КнОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 230/16.03.2020 г., постановено по гр. д. №1374/2019 г. по
описа на КРС, допълнено с Решение № 260011 от 15.01.2021 г. в частта, в която е оставен
без уважение иска за присъждане на главницата по Споразумение за обединяване на кредити
от 16.10.2012 г. за периода 05.07.2019 г. до 04.09.2019 г.; в частта с която е оставена без
уважение претенцията за присъждане на сумата от 1463, 17 лв., непогасена по давност
възнаградителна лихва по Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г.; и в
частта с която е оставено без уважение претенцията за присъждане на сумата в размер на
438,43 лв. – неустойка по чл. 19.1 от ОУ към Споразумението, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Й. Б. КР., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ул. „***“ №
12, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към
Агенция по вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София 1000,
район "***", бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор,
сумата в размер на 2420,19 лв. (две хиляди четиристотин и двадесет лева и деветнадесет
стотинки), представляваща непогасената по давност падежирала към датата на подаване на
исковата молба част от главница по Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012
г., която част е включена в анюитетните вноски с падежи от 05.07.2014 г. до 05.08.2019 г.
вкл., съгласно погасителен план, който е неразделна част от Споразумение за обединяване
на кредити от 16.10.2012 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от
датата на подаване на исковата молба до пълното й изплащане.
ОСЪЖДА Й. Б. КР., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил , ул. „***“
№ 12, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
към Агенция по вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София
1000, район "***", бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор,
сумата в размер на 1461,31 лв. (хиляда четиристотин шестдесет и един лева и тридесет и
една стотинки), представляваща непогасена по давност възнаградителна лихва по
Споразумение за обединяване на кредити от 16.10.2012 г., като отхвърля иска за горницата
до 1463,17 лв.
ОСЪЖДА Й. Б. КР., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил , ул. „***“
№ 12, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
към Агенция по вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София
1000, район "***", бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор,
сумата в размер на 438,43 лв. (четиристотин тридесет и осем лева и четиридесет и три
стотинки), представляваща неустойка по чл. 19.1 от ОУ към Споразумение за обединяване
на кредити от 16.10.2012 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 230/16.03.2020 г., постановено по гр. д. № 1374/2019 г.
по описа на КРС, допълнено с Решение № 260011 от 15.01.2021 г. в частта, в която Й. Б. КР.,
13
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил , ул. „***“ № 12, е осъден да заплати на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенция по
вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София 1000, район "***",
бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор, сумата в размер
2519,60 лв. (две хиляди петстотин и деветнадесет лева и шестдесет стотинки),
представляваща предсрочно изискуемата част от главницата по Споразумение за
обединяване на кредити от 16.10.2012 г. за периода 05.09.2019 г. вкл. до 05.09.2022 г., ведно
със законната лихва върху претендираната главница от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, като отхвърля иска за горницата до 2716,81 лв.; в
частта, в която Й. Б. КР., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил , ул. „***“ №
12, е осъден да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
към Агенция по вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София
1000, район "***", бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор,
сумата в размер на 484,29 лв. (четиристотин осемдесет и четири лева и двадесет и девет
стотинки), представляваща сторени в хода на първоинстанционното производството
деловодни разноски.
ОСЪЖДА Й. Б. КР., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ул. „***“ №
12, ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към
Агенция по вписванията с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София 1000,
район "***", бул. "***" № 19, етаж 2, представлявано от *** - изпълнителен директор,
сумата в размер на от 379,26 лв. (триста седемдесет и девет лева и двадесет и шест
стотинки) разноски за водене на делото пред въззивния съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14