СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на шести ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
12325 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 56261 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1463/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 120 състав, Ц.С.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, сумата от 2210,12 лв., представляваща половината от главницата за доставена топлинна
енергия в имот, находящ се в гр. София, жк. „Дружба 2“, бл. ******, за периода
01.12.2014 г. до 30.04.2017 г., такса за дялово разпределение за същия период,
в размер на 89,39 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба – 08.01.2018 г. до окончателното плащане, както и лихви за
забава върху непогасените главници, в общ размер на 583,72 лв., като е
отхвърлен искът за главница за топлинна енергия за разликата над уважения
размер до пълния претендиран от 3237,45 лв., и за лихви за забава за разликата
над уважените размери до пълните предявени от 327,93 лв. поради погасяването им
по давност.
С решението Ц.С.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 558 лева – разноски по делото.
С
решението „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, е осъдено да
заплати на Ц.С.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 55 лева - разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която Ц.С.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ, сумата от 2210,12 лв., представляваща половината от главницата
за доставена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, жк. „Дружба 2“,
бл. ******, за периода 01.12.2014 г. до 30.04.2017 г., както и в частта, с
която Ц.С.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ, такса за дялово разпределение за процесния топлоснабден имот за същия
период, в размер на 89,39 лв., е подадена
въззивна жалба от ответницата Ц.С.Т., в която са развити съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части, а исковите претенции да бъдат
отхвърлени изцяло. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд неправилно е
основал изводите си на приетата по делото СТЕ, тъй като вещото лице е изготвило
заключението на база на документи, които не са приложени и приети като писмени
доказателства по делото. Поддържа, че липсват ангажирани в производството
доказателства, че ответницата е поръчала топлинна енергия, съответно не дължи
заплащането й. Сочи, че ищецът не е доказал
нито наличието на договорно правоотношение между страните, нито количеството на
доставената топлинна енергия. Излага, че ищцовото дружество не е ангажирало
доказателства за изправността на измервателните уреди за топлинна енергия,
което препятствало възможността да бъде измерена доставената топлинна енергия и
нейната стойност. Не били представени според жалбоподателя и доказателства за
извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки в абоната. Навежда
доводи, че услугата дялово
разпределение е извършвана от фирма за дялово разпределение - „Т.с.” ЕООД, а не
от ищеца, поради което и не съществува основание сумата за нея да се присъжда
на топропреносното дружество-ищец. В обобщение сочи, че липсват каквито и да е доказателства за
основателността на предявените искове по основание и размер. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от третото лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението на първоинстанционния съд, в частта, с която Ц.С.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 86 ЗЗД, лихви за забава върху непогасените
главници за топлинна енергия и услуга дялово разпределение, в общ размер на
583,72 лв, е влязло в сила, тъй като не е обжалвано. Ето защо,
въззивният съд не може да осъществява контрол върху влязлото в сила решение и е
длъжен да зачете същото, на основание чл. 297 и чл. 299 ГПК.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По правилността на решението съдът намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 120 състав е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма
данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Правилен е изводът на първостепенния съд за
наличие на облигационна връзка по договор при общи условия, възникнала по
силата на ЗЕ, за доставка на ТЕ. По делото е
установено обстоятелството, видно от представения и приложен на л. 10 - 11 договор
за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти, че
М.И.Т.и Ц.С.Т. са титуляри на право на собственост върху имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „Дружба 2“, бл. ******, за отоплението на който е открита партида по аб. №
271327. С оглед приетия като писмено доказателство по делото документ за
собственост, определението на СРС от 26.10.2018 г., влязло в сила на 13.11.2018
г., с което исковата молба на „Т.С.“ ЕАД срещу ответника М.И.Т.е била върната, а
производството по делото в тази част прекратено, и предвид липсата на
ангажирани в производството доказателства други лица да са собственици на процесния имот
или носители на вещно право на ползване върху него, то верен е изводът на първоинстанционния
съд, че ответницата Ц.С.Т. се явява пасивно
материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове като собственик
на процесния топлоснабден имот до размера на ½ ид.ч.
От протокол от дата 02.11.2004 г. от ОС на
собствениците на сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „******, и приложения
към него списък със съгласие на собствениците, се установява, че
квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост са дали
съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Т.С.“ ЕООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2
от 27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на
етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да
бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък
той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на
топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от
всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва
всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за доставка на топлинна
енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението
по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно договорно
правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Съгласно изложените по-горе мотиви, въззивният
съд приема, че между ответницата и ищеца е възникнало и съществува облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия
съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект
с абонатен № 271327, като ответницата има качеството потребител на топлинна
енергия и на това основание дължи заплащането на доставената топлинна енергия.
Като страна по посоченото правоотношение,
потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение - топломери,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на
топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер
монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ
принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите
на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към
процесния период Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004
г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като
според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване доставянето на топлинна енергия
в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото
дялови разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения
от сметки, съставени от топлопреносното предприятие, доказателства за изправност на СИ в абонатната станция, както и протоколи за извършен главен отчет за
процесния период. В тази връзка са назначени, изготвени и приети в хода на
производството пред първата инстанция съдебно - техническа и съдебно - счетоводна
експертизи, които съдът счита за задълбочени и компетентно изготвени от лица с
необходимите познания и опит, поради което кредитира същите с доверие. Във
връзка с оплакването на въззивника, че вещото лице по назначената СТЕ е
изготвило заключението си на база документи, които не са представени по делото,
въззивният съд намира за необходимо на първо място да посочи, че в
производството пред СРС са били налични като доказателства по делото дялови
разпределения, изготвени от фирмата за дялово разпределение, документи за извършен главен отчет за исковия период, носещи и подпис на абоната, както и такива удостоверяващи годността на разпределителите на „Т.С.“
ЕООД. Изложеното, съобразено наред и със събраните в производството пред
настоящата съдебна инстанция писмени доказателства /отчетен картон за
показанията на общия топломер в абонатната станция за исковия период; протоколи
за въвеждане в експлоатация на абонатната станция относно процесния имот; и
свидетелства за метрологична проверка на топломера в абонатната станция относно
въпросното топлоснабдено жилище/ установяват годността на експертното становище
като доказателствено средство в процеса, и позволяват въз основа на него да се
направи преценка за размера и цената на доставяната в процесния топлоснабден
имот топлинна енергия. При проверката на тези доказателства, въззивният съд прави същите
изводи, като тези направени от първоинстанционния, за установеност с тези
доказателства на реално доставено количество ТЕ и потребена от ответницата за процесното жилище за исковия период. СТЕ потвърждава правилността
на направените от ФДР изчисления по изравнителните сметки относно ТЕ за
отопление на имота, за топла вода и за сградна инсталация като съобразени с
показанията на измервателните уреди в имота и в сградата, и нормативната
уредба. Ответницата като етажен собственик дължи цената на реално потребената ТЕ не само
за притежаваното от нея жилище в тази сграда-етажна собственост, но и за ТЕ за отопление на
общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този
смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г.,
ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи
на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62
от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към
топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата,
както и на лихва за забава.
От заключението на вещото лице по съдебно - техническата
експертиза се установява, че в конкретния случай дължимите суми за доставена в
имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната
станция Става ясно още и, че през процесния период третото лице - помагач „Т.С.“
ЕООД е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в съответствие с
действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални изравнителни
сметки за дялово разпределение за абонатен № 271327 и същите са издавани на
името на ответницата. От заключението на приетите по делото СТЕ и ССчЕ се
доказва и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която
възлиза общо на 6474,90 лв., като за услугата дялово разпределение за процесния
период е начислена такса в размер на 100,44 лв. Липсват представени по делото
доказателства от ответницата за извършено плащане на доставената за
топлоснабдения имот през процесния период топлинна енергия.
По повод направеното от ответницата възражение
за давност, правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за
периода м.05.2014 г. - м.11.2014 г. Исковата молба е депозирана на 08.01.2018
г. Съобразно указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по
тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните
дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради
което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е
станало изискуемо. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът
се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на
които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността
тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец. С оглед на изложеното правилно
районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода м.05.2014 г. - м.11.2014 г, съответно за дължими и необхванати от
погасителната давност само претенциите за заплащане на задълженията за топлинна
енергия за периода 01.12.2014 г. – 30.04.2017 г. От дадената от вещото лице
сума, в размер на 6474,90 лв., представляваща главница за доставена топлинна
енергия в имота през целия исков период, следва да бъде приспадната сумата от
531,68 лв. /за потребена ТЕ за м.05.2014
г. - м.11.2014 г., доколкото вземанията на топлопреносното дружество за тези
месеци са погасени по давност. Така размерът на дължимата се ТЕ за периода
01.12.2014 г. – 30.04.2017 г. възлиза на 5943,22 лв. /6474,90 лв. – 531,68 лв.
= 5943,22 лв./ Полученият размер на сумата за потребена и дължима от ответницата
ТЕ за периода, незасегнат от погасителната давност 01.12.2014 г. – 30.04.2017
г. е различен от определеният от първоинстанционния съд, който погрешно е
посочил, че непогасена и дължима се явява главницата в размер на 4420,25 лв.
Районният съд неправилно е приел, че размерът на главницата за потребена
топинна енергия за целия исков период е в размер на 4951,93 лв.,/ която сума е
общ сбор, но само на стойността по издадените фактури/, като от нея е
приспаднал сумата на погасените по давност вземания за месеците 05.2014 г. –
11.2014 г. от 531,68 лв., в резултат на което е достигнал до невярното
заключение, че остава дължима главницата за 4420,25 лв. Независимо обаче от
неправилния извод на СРС за размера на доставената и потребена от ответницата
ТЕ за периода 01.12.2014 г. – 30.04.2017 г., доколкото от ищеца не е подадена
въззивна жалба по отношение размера на уважената претенция и предвид
диспозитивното начало, съдът няма право да влошава положението на ответницата.
Ето защо въззивният съд е длъжен да приеме, че стойността на незаплатената
топлинна енергия за периода 01.12.2014 г. – 30.04.2017 г. за процесния недвижим
имот, е в размер на 4420,25 лв. Тази сума, както правилно е посочил и
първоинстанционният съд следва да бъде редуцирана до размера от 2210,12 лв.,
тоест наполовина, с оглед отговорността на ответницата до ½ ид.ч. от
правото на собственост върху топлоснабдения имот.
Относно оплакването на въззивника за непоискана
доставка, съдът намира следното:
Непоискана е
тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради
това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2
ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2
ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г. / изисква решение на
общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да
бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици
е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно отопление
в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да
ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни
собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат
използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост,
затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на
доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да
откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните
уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че
централното топлоснабдяване се е наложило в България като ефективен начин за
отопление на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ век.
Отношенията между етажните собственици и начина на управление на общите сгради
са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за управлението,
реда и надзора на етажната собственост (отм.); и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в
писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е
икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически
условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и
хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от
нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен,
топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в
цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като
задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като
условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на
които топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие
на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна
собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем
отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици
да се откажат от ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за
отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните актове от този
период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд
приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна
собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е
налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.
153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното
дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата
може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна
енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като
остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито
се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на
топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената
през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответницата дължи
нейната стойност.
По отношение на вземането за дялово
разпределение и във връзка с довода на въззивника за недължимост на услугата за
дялово разпределение към топропреносното дружество-ищец в настоящото
производство, въззивният съд намира следното: По делото е представен договор между ищеца и
ФДР за извършване на услуга дялово разпределение, от 01.11.2007 г. Събраните
по делото писмени доказателства сочат, че през исковия период е било извършвано
дялово разпределение от третото лице-помагач на ищеца- „Т.с.“ ЕООД, което
дружество е било избрано от ОС на Етажната собственост на сградата, в която се
намира процесният топлоснабден имот, да извършва именно услугата дялово
разпределение, сключен въз основа на това решение договор с„Т.с.“ ЕООД, както и
договор между ищеца и „Т.с.“ ЕООД от 2007 г. съгласно изискването на ЗЕ, с
което ищецът възлага на третото лице-помагач, да извършва услугата дялово
разпределение на ТЕ на 01.11.2007 г. със срок на действие 3 години. По делото
не са представени доказателства за нов избор от ЕС на друга ФДР, различно от „Т.с.“
ЕООД , при което избраната от ЕС ФДР още през 2004 г. е продължила да извършва
валидно дяловото разпределение.
Цената на услугата дялово разпределение, по
силата на чл. 36 от ОУ от 2014 г. се заплаща на търговеца-продавач, а не на
ФДР. Ответницата не е установила да е възразила срещу тези ОУ от 2014 г. и те я
обвързват. Ето защо по делото е доказано наличие на задължение на ответницата
към ищеца за заплащане на услугата дялово разпределение, както и реалното
извършване на тази услуга през исковия период. Ето защо същата се явява
дължима. Относно размера на услугата за дялово разпределение, въззивният съд
намира, че неправилно в тежест на ответницата първоинстанционният съд е
възложил заплащането на общата сума от 89,39 лв. /след приспадане на погасените
по давност вземания/, доколкото Ц.С.Т. следва да отговаря съобразно квотата й в собствеността, т.е. до размера
на ½ ид. ч. или само до сумата от 44,70 лв. /89,39÷2=44,70 лв./
Ето защо решението, с което ответницата е осъдена да заплати такса за дялово
разпределение следва да бъде отменено за разликата над сумата от 44,70 лв. до
уважения размер от 89,39 лв.
По разноските:
За първата инстанция: в исковото производство ищецът е
сторил разноски в размер на 167,23 лв. - държавна такса, 180 лв. депозит за
вещо лице по СТЕ, 180 лв. депозит за ССчЕ, и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на 100 лв., като
съразмерно с уважената част на исковете, има право на разноски в размер на 491,21
лв. Следователно първоинстанционното
решение в частта, с която вземането за разноски на ищеца е уважено над сумата от 491,21 лв. – съдебни
разноски за исковото производство до присъдения размер от 558 лв. следва да бъде отменено. В исковото производство ответницата е сторила
разноски в размер на 800 лв. - адвокатско възнаграждение, съобразно
представения договор за правна защита и съдействие. Направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл.
7, ал. 2 Наредба № 1/ 2004 г., възлиза на 483,72 лв., с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 800 лв., надвишава минималните размери, а като се съобрази и фактическата
и правна сложност на делото, съдът намира, че същото е прекомерно и следва да бъде редуцирано до минималния предвиден в наредбата размер. Предвид това, съразмерно с отхвърлената част на
исковете, ответницата има право на разноски в размер на 104,90 лв. Поради изложените съображения и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, с оглед изхода на производството в полза на
ответницата се дължи сумата от 104,90 лв.,
представляваща сторените по делото разноски и доколкото с първоинстанционното
решение е присъдена сумата от 55 лв., следва „Т.С.“ ЕАД да бъде
осъдена да заплати допълнително сумата от 49,90 лв.
За въззивната инстанция право на разноски има
въззивникът, който претендира такива, но не е представил доказателства да е сторил разноски, поради което
не следва да му се присъждат. Право на разноски има и въззиваемата страна. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и изхода на спора,
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се
определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, ако беше
осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на
защита според Закона за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на
въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния
процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне
на въззивната жалба и възлагане на разноски,
което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи
заплащане от насрещната страна. Ето защо, искането за разноски на ищеца не може
да се уважи за въззивната инстанция.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 56261 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 1463/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 120 състав, в частта, с която Ц.С.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ сума за
разликата над 44,70 лв. до уважения размер от 89,39 лв., представляваща главница за дялово разпределение за топлоснабден имот в гр. София, ж.
к. „Дружба 2“, бл. ******, абонатен № 271327, за периода 01.12.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от 08.01.2018 г., до
окончателното плащане, както и в частта, с която Ц.С.Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за исковото производство за разликата над
сумата от 491,21 лв. до уважения размер от 558 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****** срещу Ц.С.Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ, за заплащане на такса за дялово
разпределение за топлоснабден имот в гр. София,
ж. к. „Дружба 2“, бл. ******, абонатен № 271327 за периода 01.12.2014 г. до 30.04.2017 г, за разликата над сумата от 44,70
лв. до 89,39 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, да заплати на Ц.С.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от 49,90 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.