Р Е Ш Е Н И Е
№…………….
гр. С., 10.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VІ-то ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 13 състав, в публичното заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
при секретаря В.С.
като разгледа докладваното от съдията т.д. № 3142 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл. 92 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 86 ЗЗД.
Производството е образувано по искане от името на С.О. срещу „Д.” ЕООД. В исковата молба се твърди по реда на ЗПСК с ответника да е сключен договор за продажба на недвижим имот. Твърди се, че ответникът не е извършил договорените инвестиции, а и в нарушение на поето задължение да не отчуждава имота за срок от 10 години, още на деветия ден след продажбата той е продаден. Страните договорили неустойка, каквато за неизпълненото задължение за инвестиции възлиза на 15 250 лв., а за извършеното отчуждаване – на 27175 лв. Твърди се, че задължението за чл. 8 ал. 3 и ал. 7 от договора е определен срок за плащане до 25.05.2010 г. Ищецът претендира обезщетение за неизпълнено в срок парично задължение за периода 01.02.2012 г. – 30.04.2016 г.съответно в размер на 6486,95 лв. по неустойката в размер на 15 000 лв. и по неустойка в размер на 250 лв. в размер на 216,23 лв. Претендира се и законна лихва в размер на 11752,19 лв. по неустойката от 27175 лв.
В отговор по исковата молба, приет при условията на чл. 66 ГПК, от името на ответника се признава, че договорът е сключен, но се оспорва да е бил с твърдяното съдържание досежно клаузите на чл. 10, чл. 11, чл. 12 и чл. 13. Оспорва претенцията за законна лихва поради несъществуване на претендираното вземане за неустойка като навежда и довод за недопустимо кумулиране на претенция за неустойка с обезщетение за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД. Прави и възражение за изтекла давност.
Ищецът твърди, че изпълнение на процесните задължения е потърсено пред съд на 01.02.2012 г., но производството било прекратено поради заличаване на ответното дружество. С влязло в сила на 18.06.2015 г. съдебно решение № 800/14.05.2015 г. по т.д. 431/2012 г. е признато за установено, че е вписано несъществуващо обстоятелство, а извършеното вписване е заличено. Излага довод, че за периода между заличаването на дружеството до влизане в сила на решението ответникът не е правосубектен, което препятства възможността да бъде потърсена съдебна защита за тези вземания.
В отговор по допълнителната искова молба от името на ответника се оспорва да е налице предвидено от закона основание за спиране или прекъсване на давността.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – юрк. Въчева, поддържа исковете. Навежда доводи в писмени бележки. Представя списък на претендираните разноски.
Процесуалният представител на ответника – адв. П. оспорва исковете. Счита за недоказано твърдяното от ищеца неустоечно задължение с оглед обстоятелството, че подписи на страните са положени само на последната страница от договора. Оспорва да е подписвал договор с това съдържание. Твърди също така, че предявеният иск пред Софийски градски съд не касае претендираните в случая вземания. Претендира разноски Ответникът не изпраща представител в хода на устните състезания и не изразява становище по съществото на спора с оглед събраните доказателства.
Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда и при условията на чл. 235 ГПК, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и представеният договор сочи на изразено на 25.05.2009 г. съгласие, че ищецът продава на ответника срещу сумата 108 700 лв. собствения си недвижим имот – обществена тоалетна, находяща се в градинка „Докторски паметник“ и ул. „Кракра“, попадащ в УПИ І, п.и. 2, кв. 545-А, местност „Зона Г-12“, съгласно ЧИЗРП, одобрено със Заповед № РД-09-50-269/30.03.2001 г. на Гл. архитект на гр. С. с отреждане „за КОО и озеленяване“, обособена част от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, с разгърната застроена площ от 69,00 кв.м., ведно със 100 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Посочено е, че правото на собственост върху имота преминава в патримониума на купувача при представяне на данъчно заверена декларация по чл. 7 ал. 3 от ЗПСК. Ответникът е поел задължение да запази и развие през десетгодишния период на неотчуждаване на обекта с предмет на дейност в него – обществена тоалетна, да въведе обекта в експлоатация в срок до 9 месеца от датата на одобряване на плановете и издаване на строително разрешение от компетентните институции като в 14-дневен срок преди изтичане на срока за въвеждането му в експлоатация разкрие и поддържа в него 3 бр. работни места на трудов договор и на пълен работен ден. Съгласно чл. 8 ал. 3 от договора ответникът се е задължил да извърши инвестиции в тоалетната общо в размер на 41700 лв., платими на части като 30 000 лв. през първата година от датата на сключване на договора и 500 лв. през втората година от датата на сключване на договора. Договорено е и ответникът да не отчуждава имота нито явно, нито скрито, без писмено съгласие на ищеца за срок от 10 години, считано от датата на придобиване на собствеността. В чл. 10 от договора е посочено, че при неизпълнение на договорените и неизвършени в срок инвестиции ответникът дължи неустойка в размер на 50 % върху стойността на тези инвестиции. Съгласно чл. 13 от договора при неизпълнение на задължението по чл. 8 ал. 7 като отчужди обекта на договорената или по-ниска цена, купувачът дължи неустойка в размер на 25 % от договорената цена.
С договор от 03.06.2009 г., сключен във форма на нотариален акт и вписан под № 121 том VІ, дело № 23298 по заявление вх. № 37184 от 03.06.2009 г. е изразено съгласие, че ответното дружество продава описания в договора имот на П.Т. Г.. Отразено е при сключване на договора пред нотариуса да е представен и договор от 25.05.2009 г. между С.О. и „Д.“ ЕООД за сумата 95573 лв.
По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че на адреса на ликвидатора – П.Т. Г. е призпратена покана за плащане на сумата 15 000 лв. – неустойка за неизвършени инвестиции в срок до 25.05.2010 г. и 27175 лв. – неустойка за извършено отчуждаване в забранителния срок по чл. 8 ал. 7 от договора. Видно от обратните разписки това е станало двукратно. Удостоверено е, че пратката не е била потърсена съответно към 24.07.2010 г. и 23.08.2010 г.
На 01.02.2012 г. пред Софийски градски съд е предявен иск от името на ищеца срещу ответника за неустойка в размер на 15 000 лв. за неизвършени инвестиции на стойност 30 000 лв. в срок до 25.05.2010 г., 250 лв. за неизвършени инвестиции в размер на 500 лв. в срок до 25.05.2011 г. и за сумата 27 175 лв. – неустойка за извършено отчуждаване в забранителния срок по чл. 8 ал. 7 от договора. Посочено е задълженията да произтичат от процесния договор.
С определение от 10.04.2014 г. по т.д. № 431/2012 г. по описа на СГС, ТО, VІ-17 състав исковата молба по предявените искове за неустойка и законна лихва е върната с обосновка, че липсва правен субект, който да отговаря по така предявените претенции. Определението е потвърдено по ч.т.д. № 2235/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд по съображения, че с оглед загубената правосубектност следствие на заличаването му от търговския регистър, не може да бъде надлежна страна в едно същинско исково производство.
С Решение № 800 от 14.05.2015 г. по т.д. № 431/2012 г. по описа на СГС, VІ-17 състав, влязло в сила на 18.06.2015 г., е признато за установено, че вписаното заличаване съставлява несъществуващо несъществуващо обстоятелство.
Горното се установява от събраните по делото доказателства.
Заявеното от ответника оспорване на договор от 25.05.2009 г. е ограничено до неговото съдържание. Оспореният документ е частен диспозитивен. Нормата на чл. 180 ал. 1 ГПК придава доказателствена сила на подписания документ досежно отразеното в него изявление. Законът не разграничава правилото с оглед обема на документа – броя на листата, от които е съставен, а придава значение на съдържанието на изявлението. От тази гледна точка и нормата на чл. 178 ал. 2 ГПК установява нарочни правила за ценене на документ, чието съдържание не отговаря на обичайната структура на документа. По аргумент от противното всеки документ, който не съдържа елементи, поставящи под въпрос съдържанието му към момента на подписване, удовлетворява критериите на чл. 180 ГПК. Авторът на документа е в правото си да прецени дали да удостоверява с подписа си всеки лист, съдържащ част от неговото изявление. Ответникът не спори, че договорът е подписан, Освен това, по делото е представен препис от вписания в Агенция по вписванията договор с идентична структура в оспорената част на представения и с исковата молба договор. Въпреки изричното указание ответникът не представи документ с различно съдържание. По тези съображения съдът приема, че сключеният между страните е със съдържанието на представеното в службата по вписванията съдържание, онагледено в четливия препис, приобщен към доказателствата на 08.03.2017 г.
При така възприетата фактическа обстановка, относима към наведените в процеса твърдения, от правна страна настоящият състав намира следното:
Законът признава свободата на страните по договор да определят отнапред обезщетение, освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна вреда и съответно нейния обем. Правилото на чл. 92 ЗЗД утвърждава изключение от принципа, че в основата на разместване на имуществени блага стои конкретна, възприета от правния ред причина – даденото без основание подлежи на връщане без оглед на обстоятелството, че е станало по волята на далия го съгласно чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД, като намира своето оправдание в стимулиране на точното изпълнение. Доколкото източник на отговорността в случая се явява договор, то и приложението му предполага еднозначно възприето от страните дължимо поведение, липсата на което да обуславя определено или определяемо обезщетение. Ето защо в тежест на ищеца е да докаже постигнато съгласие, че неизпълнението на конкретно задължение ще води до отговорност при определен отначало обем.
Както е имал повод да посочи Върховният касационен съд прилагайки възприетата от страните правила, дерогиращи принципа на недопустимо неоснователно обогатяване, съдът дължи да съобрази клаузата с указания вече обуславящ я обществен интерес – срв. Тълкувателно решение по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При все, че кредиторът е освободен от необходимостта да доказва реално претърпяна вреда от неизпълнението, на общо основание очакваното възмездие следва да отчита потенциално възможните вреди. Договорът е средство за реализация на заявен при сключването му интерес посредством поетото конкретно по съдържанието си насрещно задължение. Процесният договор изрично предвижда ангажимент за ответника да обезпечи ползването на имота по предназначение за период от 10 години като го въведе в експлоатация и запази придаденото му към момента на продажбата предназначение и осигуряване на обещаната трудова заетост. Така поетото задължение е облигационно по своя характер с произтичащото от това относително действие. Ето защо извършената продажба де юре лишава ищеца от възможност да си обезпечи достигане на очаквания резултат и съответно да разчита разумно на удовлетворяване на нуждата, декларирана при сключване на договора. При тези съображения настоящият състав счита, че клаузата не страда от порок, лишаващ я от регулативен потенциал и за ответника е възникнало задължение в претендирания размер – 27175 лв.
Нормата на чл. 8 ал. 6 и чл. 10 ал. 1 т. 5 от договора сочи при сключването му да е бил наличен идеен проект, което логично обосновава и поетия ангажимент за инвестиции в обекта. От тази гледна точка и очакването в обекта да бъдат вложени конкретни средства сочи на достоен за защита интерес за ищеца, неудовлетворяването на който обуславя подлежаща на репариране вреда. При тези обстоятелства настоящият състав приема, че и клаузата на чл. 10 ал. 1 т. 2 от договора се ползва с регулативен потенциал. В процеса нито се твърди, нито се установява обещаните инвестиции да са били направени, поради което за ответника е възникнало задължение да заплати договорената неустойка.
По противопоставеното възражение за изтекла
погасителна давност
Законът отказва защита на принципно утвърдено право, когато неговият титуляр не потърси реализацията му в рамките на нормативно утвърден срок. Правилото съставлява средство за защита на длъжника срещу неоправдано от правна гледна точка бездействие на кредитора да наложи принудително изпълнение в нормативно предписан срок. Досежно вземане за неустойка нормата на чл. 111 т. 2 предл. второ ЗЗД предвижда тригодишен период. Договорената в случая неустойка е компенсаторна, т.е. предвиденото обезщетение цели да замести обещаното, но липсващо реално изпълнение. Ето защо и началото на давностния срок се явява изискуемостта на задължението – чл. 114 ал. 1 ЗЗД.
Страните са договорили момент за материализиране на инвестицията от 30 000 лв., което ще рече, че за периода до 25.05.2010 г. длъжникът е в правото си да определи кога да осъществи обещания резултат. Вземането за 15000,00 лв. е станало изискуемо с изтичане на обещания срок без да е осъществена инвестицията или от 26.05.2010 г. По аналогични съображения началото на давностния срок за неустойката от 250,00 лв. е 26.05.2011 г.
По аргумент от чл. 116 б. „б“ ЗЗД с предявяване на иска за реализация на тези вземания давността е прекъсната като изтеклото време в рамките на съдебното производство остава без правно значение – чл. 115 ал. 1 б. „ж“ ЗЗД. При положение, че в случая се установява предвиденото в чл. 116 б. „б“ ЗЗД условие – предявеният иск не е уважен, давността не се счита за прекъсната.
Настоящият състав приема обаче, че с оглед очертания смисъл на института на давността – да защити длъжника срещу необосновано от правна гледна точка бездействие на кредитора да изиска изпълнение, визираната пречка да бъде дадена своевременно потърсената защита следва да бъде ценена с оглед нормата на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България (Конституцията). Правовата държава се опира на разбирането, че гарантираните от закона възможности за въздействие върху чужда правна сфера са средство за реализация на конкретен по съдържанието си интерес. В тази насока и основният закон отрича предписаната в правна норма последица при злоупотреба с право или когато единственият резултат от формално упражненото право е засягане на чужд, зачетен от правния ред интерес. С други думи, тези алтернативно очертани хипотези утвърждават границата на субективното право, онагледявайки еднозначно неговия смисъл. Предвидена от правовия ред възможност за поведение губи социалната си ценност при превратното й упражняване.
В случая се установява, че предходно потърсената защита е отказана с оглед незаконосъобразно приключено производство по ликвидация. С влязло в сила съдебно решение е установено, че производството по ликвидация не е приключило като не са уредени отношенията между страните по предписания от закона ред. Договорът е закон за страните, поради което и регулативната му рамка непосредствено ги обвързва при проявление на предвидените в клаузата обстоятелства. Договорът непосредствено ангажира с конкретни по съдържанието си задължения ответното дружество. Това от своя страна предпоставя знание у законния му представител както за възникването им, така и за тяхното съдържание. Предвид извършената продажба в отклонение на изрично поетото задължение за бездействие и факта, че правото на собственост е прехвърлено на едноличния собственик на капитала, изпълняваща и длъжността на ликвидатор, настоящият състав достига до извод, че и произтеклите от това задължения са били известни на ответника. Пренебрегнатият ред за обезпечаване изпълнението им и с оглед предписаното от закона действие на заличаването на търговеца от регистъра еднозначно сочи на злоупотреба с право по смисъла на чл. 57 ал. 2 от Конституцията.
Дори хипотетично да се приеме, че на законния представител не са били известни тези задължения, противопоставеното възражение за давност в настоящото производство разкрива алтернативната хипотеза на чл. 57 ал. 2 от Конституцията. В случая липсва бездействие на кредитора. Възможността ищецът да реализира потърсената защита е осуетена следствие на предприетите от ликвидатора действия. Развитието на настоящия процес е обусловено от приключилото производство за прогласяване на констатирания порок на регистърното производство. Отказът да бъде изпълнено доброволно задължението определя съдебното производство като единствено средство за реализация на субективното право. Ето защо и доколкото противопоставеното възражение за давност не почива на бездействието на кредитора, сочи на формално упражнено право, чийто единствен резултат е накърняване правото на ищеца да защити притезанието си.
По тези съображения настоящият състав не намира основание да зачете противопоставеното от ответника възражение за давност.
По
исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД
Нормата на чл. 86 ал. 1 ЗЗД третира неизпълненото в срок парично задължение като безусловен източник на вреда като определя и механизъм за нейното компенсиране. Договорената в случая неустойка е компенсаторна – формираното парично задължение покрива вредите от неизпълнение на обещаното, поради което се явява лихвоносно вземане. Страните са договорили срок за плащане на неустойките след установяване на техния размер.
От доказателствата се установява, че до обявения адрес на управление на дружеството е достигнало съобщение, останало неполучено, поради неположена от ответника елементарна грижа към собствения му интерес. При тези обстоятелства настоящият състав приема, че ответникът е поставен в забава началото на периода, за който се претендира лихва, а формираното на това основание вземане до 26.04.2016 г. върху сумата от 15000 лв. възлиза на 6474,35 лв., определен при условията на чл. 162 ГПК. Размерът на законната лихва върху сумата 27175 лв. за същия период възлиза на 11729,34 лв.
Не се установява от доказателствата ответникът да е бил уведомен преди датата на предявяване на иска за очакваното плащане и неговия размер досежно неустойката в размер на 250 лв., поради което и претенцията за сумата 216,23 лв. се явява недоказана в своето основание.
Съгласно чл. 120 ЗЗД съдът не следи служебно за изтекла погасителна давност. Противопоставеното с отговора възражение е ограничено до претендираните неустойки.
По
искането, предявено при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният закон утвърждава облекчен ред за установяване на акцесорно вземане за лихва, формирано за период след предявяване на исковата молба, освобождавайки съда от задължение да го определи по размер. Тази претенция няма характер на самостоятелен иск. Процесуалният закон не определя обстоятелствата, от които произтича визираното в хипотезата вземане за лихва. Ето защо настоящият състав приема за приложими правилата на материалния закон. От друга страна, обаче, нормата разграничава еднозначно във времето предявената претенция за лихва, поради което счита, че следва да утвърди по размер единствено формираното вземане за законна лихва, предхождащо датата на предявяване на исковата молба.
За разлика от чл. 136 ал. 2 ЗЗД (отм.) действащият понастоящем материален закон, регламентиращ института на законната лихва, не придава материалноправно значение на процесуалното действие по предявяване на иска. Ето защо и с оглед общото правило на чл. 84 ал. 2 ЗЗД настоящият състав приема за меродавно достигнало до ответника изявление при съществувала обективна възможност да разбере за неговото съдържание. Не се установява исковата молба в предходно образуваното съдебно производство да е достигнала до знанието на ответника. Ето защо настоящият състав въз основа на събраните по делото доказателства приема, че покана по смисъла на чл. 84 ал. 2 ЗЗД е налице към 16.11.2016 г., поради което така предявеното вземане е лихвоносно, считано от 24.11.2016 г. Понеже нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК установява облекчена форма на защита на материално право, настоящият състав приема, че достигнатия извод за частична неоснователност на претенцията следва да бъде изрично отразен в диспозитива на съдебния акт.
По
разноските
Законът ангажира страната в съдебен
процес, необосновано от правна гледна точка станала причина да бъдат направени
разноски, да възмезди правоимащата според установения изход от спора. Ето защо
в тежест на ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца и доказани
по делото разноски в съразмерно на уважената част от исковете.
Ищецът е защитаван от юрисконсулт,
поради което и с оглед нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК ответникът дължи да заплати
сума, съразмерна на следващото се възнаграждение за адвокат при обезпечаване на
конституционно гарантираното право на защита в съдебно производство съгласно
Закона за правната помощ.
Ответникът е в правото си да получи част от доказаните в процеса разноски, съразмерна на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД – в ликвидация, ЕИК ******** с адрес по делото: гр. С., ул. „******“ № 19, да заплати на С.О. с адрес по делото: гр. С., пл. „******“ № 6, ет. 1, СОАПИ както следва:
1. на основание чл.92 ал. 1 ЗЗД сумата от 15 000,00 лв. – неустойка по чл. 10 ал. 1 т. 2 вр. чл. 8 ал. 3 предл. първо от договора, ведно със законната лихва на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 26.04.2016 г. до окончателно изплащане на сумата;
2. на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 6474,35 лв. – законна лихва върху сумата от 15 000,00 лв. за периода 01.02.2012 г. – 25.04.2016 г., включително;
3. на основание чл.92 ал. 1 ЗЗД сумата от 250,00 лв. – неустойка по чл. 10 ал. 1 т. 2 вр. чл. 8 ал. 3 предл. второ от договора, ведно със законната лихва на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 24.11.2016 г. до окончателно изплащане на сумата
4. на основание чл.92 ал. 1 ЗЗД сумата от 27175,00 лв. – неустойка по чл. 13 ал. 2 от договора, ведно със законната лихва на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 26.04.2016 г. до окончателно изплащане на сумата;
5. на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 6474,35 лв. – законна лихва върху сумата от 27 175,00 лв. за периода 01.02.2012 г. – 25.04.2016 г., включително;
6. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 2507,63 лв. – разноски пред Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.О. с адрес по делото: гр. С., пл. „******“ № 6, ет. 1, СОАПИ срещу „Д.” ЕООД – в ликвидация, ЕИК ******** с адрес по делото: гр. С., ул. „******“ № 19 иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 216,23 лв. – законна лихва върху сумата от 250,00 лв. за периода 01.02.2012 г. – 25.04.2016 г., включително и предявената при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК претенция за периода 26.04.2016 г. – 23.11.2016 г., включително;
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК С.О. с адрес по делото: гр. С., пл. „******“ № 6, ет. 1, СОАПИ да заплати на „Д.” ЕООД – в ликвидация, ЕИК ******** с адрес по делото: гр. С., ул. „******“ № 19 сумата от 12,79 лв. – разноски пред Софийски градски съд.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. С. в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото, а в частта за разноските пред този съд по реда и при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: