№ 400
гр. Русе, 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Виржиния К. Караджова
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Виржиния К. Караджова Въззивно гражданско
дело № 20234500500583 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. А. К чрез пълномощника адв.Ф. М.,
против Решение № 993 от 27.06.2023 г., постановено по гр.дело № 6495/2022
г. по описа на РРС, с което е осъден да заплати на Р. Б. Г. сумата от 4 718,59
лв., представляваща половината от получените от него наеми за стопанските
2019/2020 г., 2020/2021 г. и 2021/2022 г. на земеделски земи, ½ от които
собственост на насрещната страна, както и сумата от 1 927,35 лв.-наем за
собствените на жената 21,415 дка земеделски земи за стопанската 2022/2023
г., ведно със законната лихва върху двете главници от датата на предявяване
на исковете, както и 1 225,84 лв.-разноски за производството.
Твърди, че решението е неправилно, като постановено при допуснати
съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на
материалния закон, в каквато насока са изложени съображения. Претендира
се отмяна на обжалвания акт и постановяване на нов, с който се уважат
направените от жалбоподателя с отговора на исковата молба възражения за
прихващане, като бъде извършена съдебна компенсация на вземанията му с
тези на ищцата в първоинстанционното производство до размера на по-
1
малкото от тях и се присъдят разноски по компенсация за двете инстанции.
Ответницата по жалбата Р. Б. Г., чрез пълномощника адв.К. К., изразява
становище за неоснователност на жалбата. Счита обжалваното решение за
правилно и иска същото да бъде потвърдено.
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения в чл.259 ал.1 от ГПК срок и срещу подлежащ на съдебен
контрол акт, поради което е допустима.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд извършва служебна проверка на
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като е
ограничен от заявеното в жалбата.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С исковата молба Р. Б. Г. е претендирала К. А. Г., бивш съпруг, с когото
бракът им бил прекратен с влязло в сила решение по гр.дело № 6235/2019 г.
по описа на РРС, да й заплати сумата от 4 718,59 лв., представляваща
припадащата й се ½ част от получени от него наеми за три стопански години
/2019/2020 г.-по 65 лв. на дка, 2020/2021 г.-по 70 лв. на дка и 2021/2022 г.-по
75 лв. на дка/ за осем ниви, находящи се в землището на с.Ряхово, общ.Сливо
поле, обл.Русе, придобити в режим на съпружеска имуществена общност,
като след развода мъжът се разпоредил със своята част от имотите в полза на
сина им С К.ов Г., както и сумата от 1 927,35 лв.-получен от ответника,
жалбоподател в настоящото производство, наем за стопанската 2022/2023 г.
за собствените на ищцата земеделски земи от 21,415 дка, поставени в неин
дял по силата на съдебна спогодба, одобрена по гр.дело № 3192/2021 г. по
описа на РРС, ведно със законната лихва върху двете главници от датата на
предявяване на исковете, както и разноски за производството.
По реда и в срока по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил исковете, като
е посочил, че признава, че е получил процесните наеми, припадащи се на
бившата му съпруга, но е изложил твърдения, че след прекратяване на брака е
заплатил на или за ищцата и/или сина им А, за когото майката поела грижите
след развода, следните суми:
-общо 3 700 лв., дадени на три пъти през 2020 г. /1 500 лв., 1 200 лв. и 1000
лева/ за ремонт на нейни апартаменти в гр.Русе;
-600 лв., предоставени на Р. Г. в заем през 2021 г., за да плати застраховки
2
живот на двете им деца;
- 1800 лв. за закупени материали за ремонт на баня в жилище на жената,
извършен през 2020/2021 г.
Направено било искане да бъде извършено прихващане до размера на
по-малкото от насрещните вземания.
В изготвения по делото доклад, по който страните са нямали
възражения, е прието за безспорно, че ищцата е собственик на процесните
имоти, че с ответника са били в брак, прекратен с решение по гр.дело №
6235/2019 г., влязло в сила на 20.02.2020 г., като мъжът е получил от трето за
спора лице претендираните суми за наеми на притежаваните от Р. Г.
земеделски земи за четирите стопански години. На К. А. Г. било указано да
докаже възникване в негова полза на ликвидно и изискуемо вземане към
ищцата в размер на общо 6 100 лв. за заплатени без основание ремонти,
материали и предоставен заем.
С оглед поставени от мъжа въпроси, ищцата била задължена да се яви
лично в открито заседание, за да отговори по реда на чл.176 от ГПК вярно ли
е, че е получила сочените от бившия й съпруг суми на заявените от него
основания. Макар въпросите да не са били зададени коректно, съобразно
процесуалните правила, страната се е явила пред съда и е дала отрицателен
отговор по всеки от пунктовете.В него заседание пълномощникът на ищцата е
искал постановяване на решение при признание на иска.
Първоинстанционният съд е приел, че ответникът не сочи и не
представя доказателства за насрещни ликвидни изискуеми вземания, поради
което исканото прихващане не отговаря на изискванията за допустимост по
чл.103 от ЗЗД и страната може да предяви претенциите си по друг ред,
отказал да разгледа искането за прихващане, приел представените от
страните писмени доказателства и прекратил съдебното дирене.
Настоящата инстанция, след преценка на доказателствата по делото,
приема за установено следното:
Страните са бивши съпрузи, като бракът им е прекратен с развод по
взаимно съгласие с влязло в сила решение от 20.02.2020 г. по гр.дело №
6235/2019 г. по описа на РРС, като досежно датата на постановяване на
съдебния акт е била допусната поправка с Решение № 164 от 07.02.2020 г. В
3
последното се сочи, че Решение № 54 по гр.дело № 6235/2019 г. е
постановено не на 20.02.2020 г., а на 20.01.2020 г. Решението, с което бракът
се прекратява с развод по взаимно съгласие не подлежи на обжалване, поради
което брачното правоотношение между съпрузите Г.и всъщност е било
прекратено на 20.01.2020 г., а не на 20.02.2020 г., както е приел
първоинстанционният съд.
Страните са нямали спор, че по време на брака са придобили в режим на
съпружеска имуществена общност осем ниви, находящи се в землището на
с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, отдавани под наем на трето за
производството лице през четирите стопански години / 2019/2020 г.,
2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г./.
На 25.09.2020 г. ответникът прехвърлил на сина им С К.ов Г., срещу
задължение за гледане и издръжка, собствената си ½ ид.част от процесните
имоти /служебна справка по гр.дело № 3193/2021 г. по описа на РРС/.Ищцата
и низходящият сключили спогодба в него производство, одобрена от съда на
04.05.2022 г. / представен заверен препис от протокол по гр.дело № 3193/2021
г. по описа на РРС/. Така Р. Г. станала едноличен собственик на четири ниви с
обща площ от 21,415 дка.
Страните са нямали спор, че ответникът е получил изцяло наемите за
земеделските земи за заявените стопански години в размера, визиран по
исковата молба. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл.59
от ЗЗД, което е неправилно за част от процесния период, доколкото началото
на първата стопанска година е от 01.10.2019 г. Изложените по-горе факти
налагат извод, че за времето 01.10.2019 г.-20.01.2020 г. имотите са били в
режим на съпружеска имуществена общност, а до 25.09.2020 г. приложим ще
се яви чл.31 ал.2 от ЗС. Доколкото обаче ответникът няма наведени доводи в
тази насока, а и дадената от районния съд квалификация на исковете не се
отразява на крайния резултат на спора, нито на допустимостта на решението,
настоящата инстанция намира, че се явява обвързана само от заявеното в
жалбата.
Основният довод на жалбоподателя е, че от първоинстанционния съд е
било допуснато процесуално нарушение, тъй като не са били приети за
разглеждане с първоначалните искове възраженията му за прихващане. В
Решение № 51 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр.дело № 5299/2014 г., I г.о., ГК, е
4
посочено, че при направен довод в жалбата, въззивният съд е длъжен да се
произнесе дали е направено признание на иска и съответно дали са били
налице предпоставките за постановяване на решение по реда на чл.237 от
ГПК. Ако съдът установи, че ответникът не е признал иска, той следва да
отстрани допуснатото процесуално нарушение на първата инстанция и да се
произнесе с решение по общия ред – чл.235 от ГПК, като без да повтаря
опорочените процесуални действия, извърши собствени действия по
установяване на фактите и прилагането на правото.В процесния случай
жалбоподателят не оспорва, че е признал исковете.
Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103
ал.1 от ЗЗД включва следните елементи: съществуването на две насрещни и
действителни вземания (задължения), с предмет пари или еднородни и
заместими вещи; изискуемост и ликвидност на активното вземане.
Възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен
процес, като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск, е
допустимо и когато заявеното с него вземане не е ликвидно, нито изискуемо.
В тези хипотези на съдебното прихващане погасителният ефект настъпва,
след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на
вземането и неговата изискуемост. Именно от този момент същото е и
ликвидно, установено по размера, в който се реализира от съда. При
направено възражение за прихващане съдът е длъжен да го приеме и да се
произнесе дори и ако вземането по направеното възражение не е ликвидно
към този момент. С влизане в сила на решението спорното неликвидно
насрещно вземане става ликвидно и изискуемо. От гледна точка на
процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално
действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното
възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред.
Отказът да бъде разгледано възражението за прихващане не
подлежи на самостоятелен контрол, като в процесния случай въззивната
инстанция намира, че районният съд неправилно не е приел да се произнесе
по наведените от ответника в него производство доводи и искания, по
съображения, че не отговарят на изискванията за допустимост по чл.103 от
ЗЗД.Това процесуално нарушение обаче не е съществено. Вземанията,
предмет на възраженията за прихващане, не са били индивидуализирани в
достатъчна степен, а част от тях явно касаят трети за спора лица.В този
5
смисъл правилен се явява крайният извод на първоинстанционния съд, че
правата на ответника няма да бъдат нарушени, тъй като може да заяви
претенциите си по друг ред.
По изложените съображения въззивната инстанция намира, че
първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно, поради което
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 993 от 27.06.2023 г., постановено по
гр.дело № 6495/2022 г. на Русенски районен съд.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6