Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261501 02.12.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4869
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от В.К.М., ЕГН ********** *** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.В, ет. 7 , с която е
предявен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 93.76 лева – недължимо платена сума по
нищожна клауза за възнаграждение по пакет допълнителна услуга по договор за
потребителски кредит №*****/26,11,2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 08.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 26.11.2014 г. между
страните е сключен Договор за потребителски кредит №*****, по силата на който
ответникът е предоставил заем на ищеца в размер на 1 500 лева, при определен
ГПР в размер на 49,90%. Към договора
било сключено споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги,
свързани с приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства, срещу възнаграждение за пакета в размер от 1125,12
лева. По този начин общата дължима сума по кредита възлизала в размер на 3350,64
лева и следвало да се върне с изплащането на 24 месечни погасителни вноски,
всяка от 139,61 лева.
Счита, че
договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК), като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, 10,
12 ЗПК.
На следващо
място счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени – двукратния размер.
На следващо
място счита, че сумата от 1125,12 лева – възнаграждението по пакет допълнителни услуги, е недължимо на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като се касае за услуги, които са свързани с
усвояване и управление на кредита, а законът е забранил изискването за
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Излага, че не се дължи и на основание чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
в договора няма конкретно описание на вида, размерът и действието, за което е
начислено възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги.
Твърди още, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало
изискването - ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 1 ЗПК се прикриват разходи, които по своето същество са включени в
ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона са нищожни.
Предвид
изложеното, искането е да се осъди ответника да заплати претендираната сума от 9376 лева, представляваща възнаграждение за пакет
допълнителни услуги. Претендират се разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, е подал писмен отговор, с
който оспорва предявения иск.
Твърди, че са
неоснователни възраженията на ищеца, че е недължимо, на основание чл. 10а, ал.
2 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, възнаграждението по закупен пакет допълнителни
услуги.
Предлаганите
допълнителни услуги включвали приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Тези възможности представляват услуги, в смисъл на
дейности, които ще се извършат по повод сключения договор в полза на
кредитополучателя. Ето защо счита, че не е налице нито такса за усвояване на
кредита, нито такса за управление.
Сочи, че
таксата за усвояване на кредит представлява сума, която се заплаща от
потребителя за това, че му е отпусната заеман сума и същата е налична по
сметката му, а таксата за управление е свързана с административните разходи на
Банката по управлението на кредитора и обикновено е процент от главницата, т.е.
таксите по усвояване и управление на кредита представляват разходите на
кредитора, заради това, че отпуска потребителски кредит, те са част от самата
дейност по кредитиране и които разходи следва да са включени в цената на самия
кредитен продукт. Именно, че са свързани със самата дейност по кредитиране,
същите били забранени с промените в ЗПК, влезли в сила от 23.07.2014 г.
Възнаграждението, обаче, което се дължало за поискания и закупения от ищеца
пакет от допълнителни услуги, не можело да се възприеме като такса за дейност,
свързана с усвояването и управлението на кредита. Първо, възнаграждението не се
дължало еднократно при извършване на действието, второ, допълнителните услуги
давали възможност на ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план
по кредита си, а не представлявали възнаграждение за кредитора за извършени
неизбежни административни действия по кредита. Освен това, пакетът от
допълнителни услуги предоставяли на ищеца право да получи услуги, които не са
свързани с дейността на кредитора по отпускане на кредити, а са свързани с
желанието, нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца. Предвид
изложеното, счита, че пакетът от допълнителните услуги не могат да се приемат
за действия по усвояване и управление на
кредита.
Неоснователно било и възражението, че е налице
противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно
описание на вида, размера и действието, за което било начислено
възнаграждението. Между страните било сключено споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги. Видът на действието бил посочен в Общите условия, а
размерът – уговорено дължимо възнаграждение за предоставените допълнителни
услуги в договора.
На следващо
място, излага, че споразумението не противоречи и на чл. 19, ал. 4 вр. с ал. 1 ЗПК. Законодателно бил поставен знак на равенство между общите разходи по
кредита и ГПР, който представлява процентно изражение на същите разходи за
потребителя. Възнаграждения от всякакъв вид били тези, които кредиторът
заплаща, за да извърши необходимите оценки и проверки, за да отпусне кредит.
Разходите за допълнителни услуги не се включват в ГПР, когато сключването на
договора за тези услуги не е задължително условие за получаване на кредита или
за предоставянето му по предлаганите условия. Моли
за отхърляне на предявения иск. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетите по делото писмени доказателства
се установява, че на 27,11,2014 г. между ответника в качеството на
кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ***** и споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги при следните параметри: сума на кредита – 1500 лв.; срок на кредита 24 месеца, размер на месечна вноска по
кредита – 92,73 лв., ГПР – 49,90 % и ГЛП – 41,17%,
лихвен процент на ден 0,11 и обща дължима сума по кредита 2225.52 лв.
Параметрите по избрания и закупен пакет допълнителни услуги са следните: 1125.12 лв.- възнаграждение за закупен пакет
и 46,88 лв.- размер на вноската. Общото задължение по договора и споразумението
към датата на сключването им е 3350,64 лв., общ размер на погасителната вноска
139,61 лв. и дата на погасяване -20-ти ден на месеца. Съгласно подписаните общи
условия по договора за кредит – чл.12.3, в случай че клиентът просрочи две или
повече последователни месечни вноски кредиторът може да обяви предсрочна
изискуемост на кредита. Съгласно чл. 12.4 при прекратяване на договора за
потребителски кредит на основание чл. 12.3 от ОУ, клиентът дължи неустойка в
размер 35% върху остатъчните и непогасени вноски за главница по погасителния
план.
Приет е по делото подписан от клиента
погасителен план, в който е отразен дата на плащане на вноската, като са
индивидуализирани вноските, както следва: размер на главница, размер на лихва,
размер на вноска по кредита, размер на вноска по закупен пакет от допълнителни
услуги и общ размер на месечната вноска.
Освен посоченото, ответникът признава
факта, че ищецът е заплатил сумата от 93,76 лева по предоставения пакет от допълнителни услуги по
процесния договор.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между ищеца и ответника са възникнали
правоотношения по договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11); информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит (т. 12)
В процесния договор,
кредиторът е посочил лихвения процент по заема, ГПР на заема и
годишното оскъпяване на заема, като
освен договорна лихва липсват други уговорени плащания по договора за заем, които евентуално да
бъдат предвидени и посочени като такива, включени в ГПР. Съгласно чл. 10, т.9 договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Внимателния прочит на
разпоредбата налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая
такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да
бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. Не намира приложение
и разпоредбата на чл. 10, т.9а от ЗПК. Страните са подписали погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, каквото е законовото изискване на чл. 11, т.11 ЗПК при
договори за кредит с фиксиран лихвен процент.
Настоящият съдебен състав приема, че в
настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
Неоснователно е възражението на ищеца,
че в договора липсвала информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Такава
информация се съдържа в общите условия към договора/вж. л.23/.
С
оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 41,17%, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при
осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави
въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да
преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави,
решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по
делото, а не само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната
лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от
третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане на заема,
възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита ползването на
заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението
към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че доколкото липсва
друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок,
то определената договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява
прекомерна.
По отношение на споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 27.11.2014 г. следва да се
посочи, че то не може да бъде възприето като отделен договор от договора за
кредит дори и само поради обстоятелството, че възнаградителното задължение по
този договор е изрично включено в параметрите на договора за кредит при
формиране на дължимата от длъжника по него сума - погасителната вноска по
договора за кредит, освен главница и възнаградителна лихва, включва и парична
сума по този допълнителен пакет услуги. От друга страна разпоредбите на чл.
10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В разглеждания случай на датата
на сключване на договора за потребителски кредит между страните е сключено и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според
посоченото в споразумението, се изразяват в: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Въпросът, който се поставя, е дали
посочените „допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и
управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да
събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция
по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/, или пък тези услуги действително не са свързани с
усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява задължително
условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва да
се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, без
съдът да кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски
кредит, което гласи: „Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за
разглеждане и усвояване на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е задължително условие за отпускане на потребителски
кредит или за получаването му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на описаните
в споразумението и т. 15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод,
че те касаят именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и
изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства/ и управлението /по отношение на възможността за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата/ на кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно
споразумение, обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен
акт, не променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира
отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона –
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на
споразумението – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща
възнаграждение не за конкретно поети от ответника задължения, чието изпълнение
е обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в
споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП. С това споразумение на практика длъжника е поел задължение
за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното задължение за
плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно
предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие с
изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно, заплащането на възнаграждението
от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално предоставени
услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното
ползване на определена услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която
да се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този
смисъл от страна на кредитора. По делото няма данни ищецът да се е възползвал
от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме, че тази клауза е нищожна
поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще става дума за предоставяне
на каквито и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР,
тъй като това са възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Договорено е предварително заплащане на възнаграждението от потребителя, т.е.
то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги,
както е посочено и в самото споразумение и без значение е дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана от потребителя. Реално, независимо, че тези услуги
може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат предоставени, но това в нито един
момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на този
пакет услуги и оттам следва извод, че така уговорени клаузите поставят
изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са неравноправни
съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда задължение за потребителя да
заплати за нещо, което страната има по силата на закона, като правото да се
инициира предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските,
свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски, което
води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика излиза, че
потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение на
параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран
определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите на
добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично
ползване на такава /така решение № 963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1180/2019 г., решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1192/2019 г., решение № 511/08.11.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1172/2019 г., решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1364/2019 г., решение №499/06.11.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1339/2019 г., решение № 475/29.10.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1247/2019 г., решение № 477/29.10.2019
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1248/2019 г., решение №
399/06.11.2019 г., решение № 869/11.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по
в.т.д. № 962/2019 г., решение № 875/14.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по
в.т.д. № 1200/2019 г., решение № 843/04.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по
в. т. д. № 922/2019 г., решение № 871/11.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по
в.т.д. № 1188/2019 г., решение № 84/30.04.2019 г. на Русенски окръжен съд по в.
т. д. № 77/2019 г., решение № 173/17.07.2019 г. на Русенски окръжен съд по в.
т. д. № 194/2019 г., решение № 158/16.04.2019 г. на Плевенски окръжен съд по
в.гр.д. № 100/2019 г., с които е прогласена нищожност на споразумение за
предоставяне на пакет допълнителни услуги на същия ответник по напълно
идентични договори/.
Отделно от всичко изложено в
предходния абзац следва да се подчертае, че по настоящото дело размерът на
възнаграждението по пакета допълнителни услуги /1125,12 лв./ е почти равен на
главницата по договора за кредит /1500 лв./ и само това е достатъчно основание
да се прогласи нищожността на това споразумение, чието съществуване не отговаря
нито на буквата на закона, нито на добрите нрави.
Поради гореизложеното фактическото
оскъпяване на кредита не е както е посочено в него 49.90 % ГПР, а много
повече.
С оглед недействителността на клаузите за заплащане на пакет от
допълнителни услуги сумата, която ответникът е получил по нея- 93,76 лв. е
получена без правно основание и същата следва да се възстанови на потребителя –
ищец.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на делото- уважаване на иска,
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в настоящото производство.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на
която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал.
2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза на 300
лева, която сума следва да се присъди в полза на Адвокатско дружество „Г..
С оглед изхода на спора
ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на ищцата и разноски в размер на 50 лева за държавна такса.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх.В, ет. 7 да заплати на
В.К.М., ЕГН **********
***, сумата от 93,76 лв. – главница платена при
начална липса на основание по клауза за възнаграждение по пакет допълнителни
услуги по договор за потребителски кредит №*****/27,11,2014 г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 08.05.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх.В, ет. 7 да заплати на В.К.М., ЕГН **********
***, направените по
делото разноски в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ №
49, бл. 53Е, вх.В, ет. 7 да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ ********* с адрес: гр. П., ул. ****, сумата
от 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение по настоящото производство, на основание чл. 38 ал.2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ