Р Е Ш Е Н И Е
град София,24.10.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА в.гр.дело № 771
по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от И.Г.П., чрез адв. Н., срещу съдебно решение № 499938 от 03.10.2018г., постановено по гр.д.№ 30158/2018г. по описа на СРС, 167 състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено, че ищецът не дължи принудително изпълнение на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1198.44 лева – главница за топлинна енергия за топлоснабден имот с абонатен № 112997 за периода 12.2007 г. – 04.2010 г., сумата от 237.88 лева – обезщетение за забава за периода 01.02.2008 г. – 18.11.2010 г., както и сумата от 86.48 лева – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.06.2014 г. и е образувано изп. д. № 20188410400262 на ЧСИ Н.М..
В жалбата са
инвокирани доводи относно незаконосъобразност и неправилност на съдебното
решение, като постановено в противоречие със събрания по делото доказателствен
материал. Твърди се, че изпълнителното дело е образувано ден след изтичането на
петгодишната погасителна давност. Наведни са аргументи, че в решението на
първоинстанционния съд неправилно е коментирано разпределението на доказателствената
тежест, като се изразява становище, че ответникът е този, който следва да
докаже при условията на пълно и главно доказване основанието и размера на
претендираното като недължимо вземане за главница, вземането си по основание и
размер, прекъсването на твърдяната като изтекла погасителна давност. Твърди се,
че петгодишната погасителна давност е изтекла в полза на жалбоподателя И. Г. П.
преди датата на образуване на изпълнителното дело. Моли се съдът да отмени
обжалваното решение и да уважи в цялост исковата претенция. Моли се и за
присъждане на направените по делото разноски в двете съдебни инстанции, като в
о. с. з. е представен списък по чл. 80 от ГПК за разноските, направени във
въззивното производство.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира
писмен отговор. С молба от 02.10.2019 г. претендира
присъждане на сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на aдвокатското възнаграждение, както и за
неговото основание и реално осъществяване на престацията.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че с решение № II-52-296 от 21.12.2012 г. по гр. д. № 9521/2012 г.
Софийски районен съд, 52 състав,
e признал за
установено по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че И.Г.П., ЕГН **********
и В. Г. И. , ЕГН **********, дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, всеки един по
1 198.44 лв. – главница, представляваща цена на топлинна енергия в периода
01.12.2007 г. – 30.04.2010г., ведно със законна лихва от 24.01.2011 г.; сумата
от по 237.88 лв.- лихви за забава за периода 01.02.2008 г. – 18.11.2010 г.,
както и съдебни разноски в заповедното производство по гр.д. № 510/2018 г. на
СРС, 86 състав от по 86.48 лв., като отхвърлил исковете до пълните им предявени
размери от общо 8 397.31 лв. – главница и 3 943.48 лв. – лихва за
забава, дължими за периода 01.11.2001 г. – 30.11.2007 г. като погасени по
давност. На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца разноски
по делото съразмерно с уважената част от исковете в размер на по 113.12 лв.
Първоинстанционното решение е било обжалвано от ищеца
„Т.С.“ ЕАД в частите, с които са
отхвърлени предявените срещу ответника В. Г. И. искове, съответно за главница – за разликата над 1 198.44
лв. до пълния предявен размер от
4 198.65 лв. и за лихви за забава –
за разликата над 237.88 лв. до пълния предявен размер от 1 971.74 лв., както и в частта за
разноските. Подадена е била въззивна жалба и от
ответника В. Г. И.. СГС, ГО, 4-ти Д въззивен състав
се е произнесъл с решение от 06.03.2014 г. По отношение на необжалвалия
ответник И.Г.П. първоинстанционното решение по гр. д.
№ 9521/2012 г. е влязло в сила.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран,
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна
в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение,
което подлежи на въззивно обжалване, поради което
следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта
му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Крайният извод на решението е
правилен, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован извод, че при определяне
срока на давността приложима се явява
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, според която „ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът за новата давност е всякога пет години“.
С оглед липсата на обжалване на акта на СРС по отношение на вземанията против И.П., предвид датата, на която му е връчен препис
от решението – 08.01.2013 г. и датата , на която препис
от съдебния акт е връчен на
ищеца по делото ''Т.С.''
ЕАД – 09.01.2013г., същото е влязло
в сила на 23.01.2013г. в необжалваната част по отношение на вземанията
спрямо И.П. и именно от тази дата е започнал да
тече петгодишният давностен срок по отношение на
вземанията, предмет на влезлия в сила
съдебен акт и същата не е изтекла към 23.01.2018 г. – датата на образуване на процесното изпълнително дело.
Подаването на молба за образуване
на изпълнително дело, с която не е посочен конкретен изпълнителен способ, но е
направено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ (какъвто е процесният
случай) прекъсва давността, като настоящият състав споделя констатацията на първоинстанционния съд, че давността е прекъсната на
23.01.2018 г. с подаването на молба от взискателя „Т.С.“
ЕАД до ЧСИ Н.М. и наред с това именно от датата на молбата – 23.01.2018 г. е
започнал да тече нов петгодишен давностен срок.
Правилен е изводът на първоинстанционният съд, че спрямо
процесните вземания не е изтекъл петгодишният давностен срок към датата на образуване на процесното изпълнително дело. С
оглед изложеното съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба доводи, че по отношение на жалбоподателя И.Г.П.
петгодишната погасителна давност е изтекла на 22.01.2018 г.
Неоснователни са и
изложените във въззивната жалба доводи, че в
решението на първоинстанционния съд неправилно е коментирано
разпределението на доказателствената тежест. Според
текста на разпоредбата на чл. 154 от ГПК всяка страна е длъжна да установи
фактите, на които основава своите искания и възражения. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в тежест
на ответника И.Г.П. е да
докаже погасяване на вземането, а в тежест
на ищеца е да докаже посоченото от него основание за прекъсване на давността.
При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и в изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Независимо, че настоящият съдебен състав достига до различен извод
по отношение на датата на влизане
в сила на първоинстанционното решение по гр. д. 9521/2012 г. по отношение на
необжалвалия обикновен другар И. Г.П.,
както и досежно датата, от която е започнал да тече
петгодишният давностен срок по отношение на
вземанията, предмет на влезлия в сила съдебен акт спрямо него, крайният извод
на настоящия съд съвпада с направената от районния съд в атакувания съдебен акт
констатация, че спрямо процесните
вземания не е изтекъл петгодишният давностен срок към
датата на образуване на процесното изпълнително дело.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайния
извод на въззивната инстанция с този на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенция на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав
я намира за неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебното заседание. При това
положение в полза на въззиваемата
страна не се дължи юрисконсултско
възнаграждение на основание
чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 499938 от 03.10.2018г., постановено по гр.д.№ 30158/2018г.
по описа на СРС, 167 състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./